РЕШЕНИЕ
гр. София,
………………..2018
година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, 15
въззивен състав в публичното заседание на тридесет и първи
януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕЛИЧКА
МАРИНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА ТАЛЕВА
ПЕТЪР
МИНЧЕВ
при участието на секретаря Весела Венева и
прокурора К. К., като разгледа докладваното от съдия Маринкова ВНОХД №6068 по описа за 2017 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
С присъда от 16.06.2017
г. по НОХД №10321/16 г., СРС, НО, 18 състав е признал подсъдимия К.К.М. за
виновен за извършено престъпление по чл.195, ал.1, т.3 вр. чл.194, ал.1 вр.
чл.20, ал.2 вр. ал.1 от НК, като и по реда на чл.58а, ал.1 от НК му е наложил
наказание от 1 година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил по реда
на чл.66, ал.1 от НК за срок от 4 години считано от влизане на присъдата в
сила.
На основание чл.67,
ал.3 от НК е постановил през изпитателния срок подсъдимият да търпи пробационна
мярка задължителни периодични срещи с пробационен служител.
Подсъдимият М. е
осъден да заплати разноски по водене на делото в размер на 61,18 лв., както и
предварително сумата от 200 лв., съставляваща разноски за оказана му правна
помощ на ДП от адв.В.Б., както и 5 лв. за служебно издаване на изпълнителен
лист.
С присъдата е бил
признат за виновен за извършено престъпление по чл.195, ал.1, т.3 вр. чл.194,
ал.1 вр. чл.20, ал.2 от НК и подсъдимия И.С.Р., като му е наложено по реда на
чл.58а, ал.1 от НК наказание от 6 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение
е било отложено по реда на чл.69 вр. чл.66 от НК за срок от 2 години считано от
влизане на присъдата в сила.
Подсъдимият Р. също е
осъден да плати разноски по делото в размер на 61,18 лв., както и по 5 лв. за
служебно издаване на изпълнителен лист.
С присъдата съдът се
е произнесъл и по иззетите на ДП веществени доказателства, като е постановил
връщането на същите на пострадалия от деянието- св.Д.К..
Срещу присъдата в
законоустановения срок е постъпила жалба и допълнение към нея от служебния
защитник на подсъдимия К.М.- адв.В.Б., в които твърди, че наложено наказание е
твърде тежко и в този смисъл присъдата се явява незаконосъобразна, тъй като
съдът не е взел предвид чистото съдебно минало на подсъдимия, ниската стойност
на инкриминираните вещи и младата възраст на подсъдимия. Сочи, че съдът е
следвало да вземе предвид и това, че подсъдимият е направил пълни самопризнания
и е дал обяснения. Иска от въззивния съд да намали наложеното на подсъдимия М.
наказание на 1 година, като след това и по реда на чл.58а, ал.1 от НК го
редуцира с 1/3.
В жалбата не се иска
събирането на нови доказателства.
От подсъдимия Р. не е
постъпила жалба срещу присъдата.
Въззивният съд по
реда на чл.327 от НПК прецени, че за изясняване на обстоятелствата по делото не
се налага разпит на подсъдимите, свидетели или вещи лица, но следва да бъде
изискана справка за съдимост за подсъдимия М..
В съдебно заседание
пред въззивната инстанция защитникът на
подсъдимия Р.- адв.Х. прави заявление от името на своя
доверител- подс.И.Р., че се присъединява към жалбата на подсъдимия К.М. с
искане за намаляване размера на наложеното на подс.Р. наказание.
Защитникът на подс.К.М.-
адв.Б. поддържа подадената жалба по
подробно изложените в нея съображения, като сочи, че единственото недоволство
на неговия подзащитен е, че не е приложена разпоредбата на чл.55 от НК при
определяне на наказанието на подс.М..
Подсъдимият К.М. не се явява
и не взима становище по делото.
Защитникът на подс.И.Р.-
адв.Х. моли съда да намали
наложеното на подс.Р. наказание.
Подсъдимият И.Р. в своя
защита поддържа казаното от защитника си, в последната си дума моли съда да му
намали наказанието.
Представителят на СГП намира
присъдата за правилна и законосъобразна, включително в частта досежно
наложеното на двамата подсъдими наказание, като не счита, че са били допуснати
процесуални нарушения, които да налагат отмяна на присъдата и връщане на делото
за ново разглеждане.
Софийски градски съд,
като съобрази изложените от страните доводи и служебно провери правилността на
присъдата, съобразно изискванията на чл.314 от НПК, намира за установено
следното:
За да постанови
присъдата си, районният съд е провел съдебно следствие по реда на съкратеното
съдебно следствие- по реда на чл.371, т.2
от НПК, в рамките на която процедура е допуснал множество груби и съществени процесуални нарушения, сочещи на дълбоки и сериозни пропуски в познанията на съда в материята на наказателния процес и правораздаване.
На първо място първостепенният
съд е постановил един напълно необоснован
съдебен акт, доколкото изобщо не е приобщил към доказатеслтвения материал по
делото, събраните на фазата на ДП доказателства и доказателствени средства. В
този смисъл и странно е как достигнал е до извода, че самопризнанията на
подсъдимите се подкрепят от събраните на ДП доказателства и доказателствени
средства. Касае се за процесуално нарушение от страна на първостепенния съд, доколкото
и за да може първостепенният съд да коментира дали самопризнанията се подкрепят
или не от събраните на ДП доказателства и доказателствени средства следва най-
малкото да приобщи същите чрез
прочитането им по реда на чл.283 от НПК, респ. чрез предявяване на веществените
доказателства по реда на чл.284 от НПК. идеята на съкратеното съдебно следствие
по реда на чл.371, т.2 от НПК е да не бъдат събирани други доказателства, освен
вече събраните на фазата на ДП, които съдът може да ползва при постановяване на
своя краен съдебен акт- присъдата, ведно с направените самопризнания, за което
е нужно тези доказателства и доказателствени средства да станат част от
доказателствения материал по делото чрез приобщаването им по съответния ред, а
именно по реда на чл.283, доколкото се касае за писмени доказателства и
доказателствени средства, респ. на чл.284 от НПК в случаите, когато са налице и
веществени такива.
Процесуален пропуск,
който макар и груб и сочещ на пълно неразбиране от страна на първостепенния съд
на същината на производството по чл.371, т.2 от НПК, се явява поправим такъв от
страна на въззивния съд, който е също съд по фактите и доказателствата. Ето
защо въззивният съд приобщи към доказателствения материал по делото гласните и
писмени доказателства, събрани на ДП чрез прочитане на съответните документи по
реда на чл.283 от НПК и на база на тях, прие, че действително в случая всички
събрани на ДП гласни и писмени доказателства са еднопосочни, непротиворечиви и
подкрепят в цялост направените от двамата подсъдими самопризнания.
На следващо място първостепенният
съд по непонятни за въззивния съд причини и решавайки да разгледа делото по
реда на съкратената процедура по чл.371, т.2 от НПК, респ. след като не е
намерил пострадалия на посочения от него на ДП адрес, е решил за безпредметно
да призовава повече пострадалия и да му указва правата, които има като
пострадало лице в производството.
Действително
разпоредбата на чл.271, ал.5 от НПК гласи, че съдебното заседание не се отлага,
ако пострадалият или неговите наследници не са намерени на посочения от тях
адрес за призоваване в страната. В конкретния случай за видно е, че за съдебното
заседание, насрочено за 16.01.2017 г., пострадалият не е бил намерен на адреса,
който е посочил на ДП. Съдът обаче е отложил делото за друга дата не поради
нередовното призоваване на пострадалия, а поради неявяване на подсъдимите по
делото. В този смисъл и за следващото съдебно заседание, съдът е бил длъжен
отново да направи опит да издири пострадалия и да го уведоми за правата му по
НПК, независимо, че той е напуснал адреса, който е бил посочил на ДП за
призоваване. Задълженията на съда за това не отпадат. Съгласно ТР №1/2009 г. на
ОСНК на ВКС общите правила за конституиране на страни в процеса включително на
ГИ, ГО и ЧО са валидни и приложими и в рамките на това производство, което е
задължение на съда.
Ето защо и като
изрично е постановил пострадалият да не бъде дирен и призоваван изобщо за
следващото съдебно заседание, съдът е допуснал грубо нарушение на правата на
пострадалото от инкриминираното деяние лице- св.Десислав Киров. Доколкото обаче
делото е образувано пред въззивния съд само по жалба на подсъдимите лица, то и
недопустимо се явява отмяна присъдата на СРС, заради нарушени права на
пострадалия, тъй като това би довело до утежняване на правното положение на
двамата подсъдими, които биха могли да се „снабдят“ с още една страна в процеса,
имаща право да иска осъждането на подсъдимите, респ. налагането на по- тежки
наказания на същите. Липсва и съответен протест с такова твърдение за нарушени
права на пострадалия и съответно искане за отмяна на присъдата и връщане на
делото за ново разглеждане с оглед гарантиране правата на пострадалия. Предвид
това и независимо от грубото процесуално нарушение, допуснато от СРС в тази
насока, то не може в конкретния случай да се
яви самостоятелно основание за отмяна на присъдата и връщане на делото
за ново разглеждане от друг състав на СРС. Същото обаче може да бъде отстранено
евентуално чрез възобновяване на наказателното производство по делото, за което
настоящата въззивна инстанция не е компетентна.
На следващо място
първостепенният съд е допуснал още едно грубо процесуално нарушение провеждайки
„полу- задочно“ съкратено съдебно следствие по реда на чл.371, т.2 от НПК
спрямо подсъдимия К.М..
Независимо, че е бил
насрочил делото за „предварително изслушване“, съдът явно несъобразявайки
правилно своя график е започнал процедурата по чл.371, т.2 от НПК в съдебно
заседание, проведено на 27.02.20117 г. и вместо да приключи същата в това
съдебно заседание, реално и на практика е обезсмислил това производство,
отлагайки приключването на процедурата за след 4 месеца- на 12.06.2017 г. Така
и вместо да приключи делото в едно съдебно заседание, съдът по своя вина е
„разтеглил“ във времето т.н. „съкратено производство“ и вместо да постигне
бързина е довел до едно неоправдано дълго разглеждане на делото на първа
инстанция и то при започнала процедура по съкратено съдебно следствие.
Освен това за
съдебното заседание на 12.06.2017 г. съдът отново в грубо нарушение на
правилата е „довършил“ започналото съкратено съдебно следствие в отсъствието на
подсъдимия К.М., който макар и редовно уведомен от предходно съдебно заседание
не се е явил и не е посочил причини за неявяването си. Действително съдът по
принцип в такава хипотеза би могъл да изгледа делото в отсъствието на
подсъдимия, ако прецени, че неявяването му не би затруднило разкриване на
обективната истина по делото. Няма спор обаче, че процедурата по съкратено
съдебно следствие по реда на чл.371, т.2 от НПК изисква задължителното
присъствие на подсъдимите лица по време на цялата процедура и провеждането на
задочно производство в тези случаи е недопустимо. Тази необходимост се налага с
оглед на това, че подсъдимото лице следва да категорично, ясно и недвусмислено
да заяви, че признава изцяло фактите описани в ОА при това има пълното съзнание
и яснота по въпроса какви са последиците от това самопризнание за него. Вярно
е, че веднъж направено това самопризнание- т.е. изявление на подсъдимото лице по чл.371, т.2 от НПК, то не може да
бъде оттеглено след обявяване на съдебния акт по чл.372, ал.4 от НПК. Съгласно
цитираното ТР №1/2009 г. направеното от подсъдимия признание на фактите в
обстоятелствената част на обвинителния акт представлява едностранно изявление,
което може да бъде оттеглено преди да са настъпили предпоставените от него и
предвидени в закона правни последици. С определението, с което съдът обявява,
че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието без да събира
доказателства за фактите по обвинителния акт и допуска съкратено съдебно
следствие, депозираните по чл.371, т.2
от НПК изявления произвеждат правното действие, към което са насочени. Въведени
са достатъчно правни гаранции, че изявлението по чл.371, т.2 от НПК е
доброволно и отразява действителното отношение на подсъдимия към обвинението -
направено е в открито заседание, в присъствието на защитник, при разясняване на
последиците от него. Затова, когато самопризнанието е обосновало прилагане на
правилата на диференцираната процедура, процесуалният закон не предвижда
оттеглянето му в хода на наказателния процес. Противното би довело до
невъзможност да бъдат постигнати целите на особеното производство, създава
условия за процесуална злоупотреба и правна несигурност“. В конкретния случай
съдът е постановил своя съдебен акт по реда на чл.372, ал.4 от НПК, с което е
обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието направено
от подсъдимите без да събира други доказателства и е допуснал макар и
„имплицитно“ /доколкото не е отразено в протокола изрично/. провеждането на
съкратено съдебно следствие по делото. В този смисъл и направеното самопризнание
е било неотегляемо, което обаче не означава, че оттук насетне съдът може да
проведе производството по делото задочно спрямо подсъдимите лица, още повече,
че изобщо не е бил наясно с причините за неявяването на подсъдимия К.М., а и
все още съдът не е бил дал ход на съдебното следствие по реда на съкратената
процедура по чл.371, т.2 от НПК. В този
смисъл и спорно е, доколко изявлението на двамата подсъдими, направено преди
даване ход на съдебното следствие има характер на самопризнание по смисъла на
чл.371, т.2 от НПК, респ. и доколко съдът може да обявява, че ще ползва същото
при постановяване на присъдата преди изобщо да е дал ход на съдебното
следствие- т.е. доколко е налице и валидно постановен съдебен акт по реда на
чл.372, ал.4 от НПК от страна на съда. Съдът може да събира доказателства, на
база на които да постанови своя съдебен акт- присъдата, само след даване ход на
съдебното следствие по делото, а не преди това, в която връзка всички тези
действия е следвало да бъдат сторени след даване ход на съдебното следствие по
делото, а не преди това и не преди да бъде прочетен ОА от страна на прокурора.
Защото и за да се правят самопризнания на фактите, изложени в ОА следва да е
ясно какво е съдържанието на този ОА, което макар и формално в процеса става с
прочитане на ОА от прокурора след даване ход на съдебното следствие по делото.
Същевременно подсъдимите лица могат да дават обяснения, респ. да правят
самопризнания във връзка с повдигнатото им обвинение, които имат характер на
годни доказателства, единствено и в рамките на провеждано съдебно следствие по
делото, което предполага не само да е даден ход на делото, но и да е даден ход
на съдебното следствие по същото.
Очевидно
първостепенният съд има редица пропуски по тези въпроси, което е довело и да
провеждане на една опорочена от него процедура по реда на чл.371, т.2 от НПК.
Всяко
едно от посочените по- горе процесуални нарушения са съществени такива. В
конкретния случай обаче въззивният съд счита, че същите не следва да доведат до
отмяна на постановената присъда само на формално основание и връщането на
делото за ново разглеждане от друг състав на СРС, доколкото макар и съществени
тези нарушения не са довели до реално нарушаване правата на страните по делото.
Това е
така, доколкото макар и да е допуснал визираните по- горе процесуални
нарушения, част от тях бяха отстранени от въззивния съд, чрез прочитане и
приемане на събраните на фазата на ДП доказателства и доказателствени средства.
Друга част от допуснатите нарушения- във връзка с правата на пострадалото лице,
няма как да бъдат отстранени от въззивния съд, чрез отмяна и връщане на делото
за ново разглеждане от друг състав на СРС, доколкото делото е пред настоящата
инстанция само по жалба на подсъдимите и липсва съответен протест в защита правата
на пострадалия. А нарушението свързано с провеждането на проточено във времето
и на практика почти обезсмислено съкратено съдебно следствие не би се
отстранило, а напротив- би се задълбочило още повече, доколкото решаването на
делото ще се проточи още неоправдано дълго време.
Що се
отнася до нарушенията, свързани с провеждането на „полу- задочно“ съкратено
следствие, респ. с „взимане“ самопризнанието на подсъдимите лица и
постановяването на определението на съда по реда на чл.372, ал.4 от НПК извън
рамките на съдебното следствие, същите биха могли да бъдат отстранени при
връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СРС, но на практика е
видно, че в случая тези нарушения не са довели до реално накърняване правата на
подсъдимите лица и на техните защитници. Нито един от тях не възразява, че
направените самопризнания са невалидни, респ. нито един от тях не твърди да са
били реално засегнати правата им в процеса, респ. да е била отнета възможността
на подсъдимите да се защитят, да се изкажат лично в своя защита, да пледират и
да сочат аргументи, които биха облекчили правното положение на подсъдимите в
по- голяма степен.
Жалбите и
на подс.М., спрямо когото е проведено полу- задочното производство и тази на
подс.Р., присъединил се към жалбата на подс.М. са единствено в насока размера
на наложените им наказания лишаване от свобода, които считат за високи, като не
твърдят да не са направили валидни самопризнания, да не са виновни, респ. не
твърдят да им е ограничено или отнето правото да се защитят ефективно р
процеса.
Ето защо
и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на съда би било
насочено единствено към провеждане на перфектна процедура от страна на съда по
реда на съкратеното съдебно следствие, но това по никакъв начин не би имало по-
добър ефект за бързото и правилно приключване на наказателното производство
водено спрямо двамата подсъдими във връзка с конкретно повдигнато им обвинение.
С оглед
на всичко изложено въззивният съд прецени, че макар и производството пред СРС
да страда от множество съществени процесуални нарушения, не се налага отмяна на
присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда, като
допуснатите от първостепенния съд нарушения и на материалния закон, биха могли
да бъдат коригирани и от въззивната инстанция с акта й по съществото на делото.
По
съществото на делото, въззивният съд счита, че първостепенният такъв е успял
все пак да установи правилно фактическата обстановка по делото, като събраните
на ДП доказателства и доказателствени средства ведно с направените от
подсъдимите самопризнания очертават именно фактическата обстановка, описана в
самия ОА, като тя е в следния смисъл:
Подсъдимият К.К.М. е роден на *** ***,
българин, български гражданин, ЕГН **********, без образование, несемеен,
осъждан.
Подсъдимият И.С.Р. е роден на *** ***, българин, български гражданин, с ЕГН
**********, без образование несемеен, неосъждан.
Около 02:00 ч. на 15.07.2015 г.
двамата подсъдими се намирали на паркинга пред бл.********”, гр.София, като се
насочили към паркирания там лек автомобил марка „ФИАТ” модел „Марея”, с ДК № *****.
Автомобилът бил паркиран на това място малко по- рано от св. Д.В.К., собственик
на автомобила.
След като приближили автомобила
подсъдимите М. и Р. счупили малкото триъгълно стъкло на задна лява врата на
визирания автомобил с отверка и проникнали в купето му, от където взели
следните вещи: два броя тонколони марка „Пайниър”, модел „TS-A6974S”, на
стойност по 81 лв. едната или общо 162 лв. и два бр. тонколони неустановена
марка и модел на стойност 17,80 лв. едната или общо 35,60 лв. или всичко на
обща стойност 197,60 лв. Двамата се отдалечили с посочените вещи, които отнесли
със себе си, като впоследствие подсъдимите лица посетили св.Симеон Т., като му
предложили да закупи от тях отнетите вещи от автомобила на К. -4 броя
тонколони. Св.Т. проявил интерес към двата броя тонколони марка „Пайниър”,
които закупил за сумата от 40 лв., а по-късно предал същите на служител при 03
РУП- СДВР с протокол за доброволно предаване от 17.07.2015 г.
Другите две тонколони подс.М.
продал за сумата от 20 лв. на битака в Малашевци на неустановено по делото
лице.
Междувременно св.К. установил
вечерта на 15.07.2015 г. към 20:00 ч. случилото се и подал сигнал за отнетите
му вещи в 03 РУП- СДВР, като на място във връзка със случая пристигнала огледна
група, извършила оглед на местопроизшествие.
Подсъдимият М. е осъждан с влязла
в сила на 17.11.2016 г. присъда на СРС, с която му е наложено наказание 8
месеца лишаване от свобода за извършено от него на 08.07.2015 г. престъпление
по чл.195, ал.1, т.3 от НК, чието изпълнение е отложено по реда на чл.66, ал.1
от НК за срок от 3 години считано от влизане на присъдата в сила.
Въз основа на
правилно установената по делото фактическа обстановка, първостепенният съд е
направил правилни правни изводи досежно съставомерността на инкриминираното по
делото деяние като го е подвел напълно законосъобразно под състава на
престъплението по чл. 195, ал.1, т.3
вр. чл.194, ал.1 вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 от НК по отношение и на двамата
подсъдими, като по отношение на подс.Р., макар и да е приел, че деянието е
извършено от него като непълнолетен съобразно данните по делото е пропуснал да
запише в правната квалификация на същото привръзката с разпоредбата на чл.63,
ал.1, т.3 от НК. Този пропуск не е съществен и може да бъде коригиран, по-
важното е, че изводите на съда за това деянието да е извършено от подс.Р. като
непълнолетен са правилни и законосъобразни.
От обективна страна на 15.07.2015 г. двамата подсъдими в
гр. София, пред блок *******до трафопост от паркиран лек автомобил марка Фиат
Марея с ДК № *******, чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита
на имот - счупване на малко триъгълно стъкло на задна лява врата, са проникнали
в процесното МПС и са отнели оттам чужди движими вещи /визираните по- горе 4
бр. тонколони/ на обща стойност 197,60 лева от владението на св.Д.К. /негова
собственост/, без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвоят, като
са прекратили фактическата власт на досегашния владелец- свидетеля Д.К. и
същевременно са установили своя трайна такава върху тези вещи.
Деянието е извършено
от двамата в съучастие под формата на съизвършителство, доколкото и двамата са
взели участие в самото изпълнително деяние на инкриминираното престъпление.
Отнемането
на посочените вещи от владението на пострадалото лице е осъществено напълно с прекъсването на фактическата власт
върху тези вещи на досегашния владелец и установяването
на такава от подсъдимите, с намерението същите да бъдат присвоени.
В
случая става въпрос за довършено
деяние, тъй като подсъдимите са се отдалечили от местопрестъплението с вещите и
след това са се разпоредили с тях по начин, който са намерили за добре.
Предмет
на това престъпление са били чужди движими вещи, подробно визирани по- горе на
обща стойност 197,60 лева.
Безспорно
по делото е установено и авторството на инкриминираното деяние от страна на двамата
подсъдими, като в подкрепа на това са както техните самопризнания, така и
всички други събрани по делото гласни, писмени и веществени доказателства и
доказателсвтени средства..
От обективна страна е налице и
квалифициращото обстоятелство на това престъпление по смисъла на чл.195, ал.1,
т.3 от НК, доколкото от доказателствата по делото е установено, че кражбата е
извършена чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот, а
именно чрез счупване на малкото триъгълно
стъкло на задна лява на автомобила на псотрадалия.
От
субективна страна деянието е
извършено при форма на вината пряк умисъл и от двамата подсъдими, с целени и
настъпили общественоопасни последици, като е налице и общност на умисъла,
доколкото всеки един от двамата подсъдими е съзнавал, че действа съвместно с
другия с цел постигане на крайния противоправен резултат- отнемането на
инкриминираните вещи от пострадалия. Същевременно и двамата подсъдими са съзнавали
общественоопасния характер на извършеното деяние, като са имали представа, че
противозаконно отнемат чужди движими вещи от владението на техния собственик,
предвиждали са преминаването им в своя фактическа власт и са целели да
установят тази власт.
Подсъдимите
са съзнавали също така, че извършват кражбата разрушавайки преграда, здраво
направена за защита на имот с цел да си осигурят достъп до вещите.
По
отношение на подс.Р. съдът правилно е приел, че същият макар и непълнолетен е
могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи
постъпките си, като няма данни да е извършил деянието поради увлечение или
лекомислие.
В
заключение правилно съдът е приел, че извършеното от двамата подсъдими деяние е
съставомерно както от обективна, така и от субективна страна и ги е признал за
виновни по повдигнато им обвинение за извършено престъпление по чл.195, ал.1,
т.3 вр. чл.194, ал.1 вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 от НК. Единствено по отношение на
подс.Р. присъдата на СРС следва да бъде коригирана като се посочи изрично, че
правната квалификация на деянието е и във връзка с чл.63, ал.1, т.3 от НК.
При правилна правна
оценка на събрания доказателствен материал и на установената по делото
фактическа обстановка, първоинстанционният съд е индивидуализирал наказанието на подсъдимите, като е съобразил
факта, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на
съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. В тази връзка е приел, че
с оглед на императивните изисквания на закона следва да индивидуализира
наказанието на същите, съобразявайки изискванията на чл.58а от НК и по-
конкретно тези визирани в разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК, като е счел, че в
случая не са налице нито многобройни, нито изключителни смекчаващи
отговорността на подсъдимите обстоятелства. Точно в тази връзка са и жалбите на
двамата подсъдими, чрез техните защитници, които не споделят тези изводи на
съда и настояват наказанието и на двамата да бъде индивидуализирано по реда на
чл.55 от НК.
Въззивният съд както
и първостепенния такъв също счита, че по делото са налице смекчаващи
отговорността и на двамата подсъдими обстоятелства, но те не са нито
многобройни, нито изключителни такива. Касае се за обичайните смекчаващи
отговорността обстоятелства. Факта, че и двамата подсъдими още на ДП в
качеството си на обвиняеми са направили самопризнания и са допринесли за
разкриване на обективната истина по делото, без съмнение следва да се отчете
като смекчаващо отговорността обстоятелство досежно двамата подсъдими.
Същевременно обаче няма как да не бъде отчетен факта, че деянието е извършено
фактически и при условията на още едно квалифициращо обстоятелство по смисъла
на чл.195, ал.1, т.4, пр.2-ро от НК, а именно чрез използване на техническо
средство. Това обаче не е отразено при квалификацията на деянието на
подсъдимите, поради което и няма пречка визираното обстоятелство да бъде взето
предвид от съда при индивидуализацията на наказанието на подсъдимите и то като
отегчаващо отговорността им обстоятелство. От друга страна няма как да не бъде
взето предвид отново като отегчаващо отговорността и на двамата подсъдими
обстоятелство, че и до този момент причинените с деянието имуществени вреди не
са възстановени напълно, независимо дали са на висока стойност или не. Следва
да се има предвид и факта, че към момента на извършване на деянието макар и
непълнолетен е бил на почти 17 години и в този смисъл не може да се приеме, че
е бил твърде податлив на влияние и внушени в какъвто смисъл е и заключението на
СППЕ, като и участието му в деянието е равностойно на това на подс.М..
Всичко това
съпоставено и с другите отегчаващи отговорността на всеки един от двамата
подсъдими обстоятелства, отчетени и от първата инстанция- извършването на
деянието в съучастие и наличието на друго осъждане на подс.М. при това отново
за престъпление против собствеността, за каквото той е предаден на съд и по
настоящето дело, дава основание на въззивния съд да приеме, че в случая
налагане на наказание под установения в закона минимум по отношение и на двамата
подсъдими не би могло да спомогне за постигане целите на наказанието, визирани
в чл.36 от НК и най- вече тези на индивидуалната превенция. Ето защо и жалбите
се явяват неоснователни в тази връзка. Още повече, че съдът е наложил и на
двамата подсъдими наказание към минималния размер предвиден в закона,
съобразявайки по отношение на подсъдимия Р. и разпоредбата на чл.63, ал.1, т.3
от НК. На подс.М. съдът е наложил наказание в размер на 1 година и 6 месеца,
което е редуцирал с 1/3 и фактически е определил наказание от 1 година лишаване
от свобода, а на подс.Р.- наказание от 9 месеца, което е редуцирал и реално му
е наложил наказание от 6 месеца лишаване от свобода.
Тези наказания и
според въззивния съд в най- пълна степен биха способствали за постигане целите
на наказанието визирани в чл.36 от НК, както тези на индивидуалната превенция,
така и генералната такава. Още повече, че изпълнението на същите е било
отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК и за двамата съответно за срок от 4
години спрямо подс.М. и за срок от 2 години спрямо подс.Р.. При това положение
размерът на наложените им наказания реално и фактически би имал някакво
значение за подсъдимите, единствено ако те решат да продължат със своята
престъпна дейност и извършат нови умишлени престъпления в изпитателния срок, за
които им бъдат наложени наказания лишаване от свобода. Именно и по- дългия
изпитателен срок спрямо подс.М., който е осъждан още веднъж за същото по вид
престъпление се явява своеобразна гаранция, че той ще се въздържа от извършване
на нови престъпления и то за по- дълъг период от време под страх от изтърпяване
на така наложеното му наказание от 1 година лишаване от свобода. Наличието на
сравнителни трайно установени престъпни навици при него (с оглед на другото му осъждане)
дава основание за определяне на по- дълъг изпитателен срок, за да може да
гарантира в пълнота поправянето и превъзпитанието на подсъдимия М.. А що се
отнася до изпитателния срок определен спрямо подс.Р. той е съобразен с
разпоредбата на чл.69 от НК и с факта, че подс.Р. не е осъждан до този момент,
което е дало основание на първостепенния съд да счита, че макар и по- кратък
този изпитателен срок ще има превантивно действие спрямо подс.Р. и ще
способства за това той да се въздържа от извършване на нови престъпления.
Изводи, които изцяло се споделят и от въззивния съд.
По отношение на подс.М.
първостепенният съд е наложил по реда на чл.67, ал.3 от НК пробационна мярка
„задължителни периодични срещи с пробационен служител“ по смисъла на чл.42а,
ал.2, т.2 от НК, като е определил обаче тя да се изпълнява през целия 4 годишен
изпитателен срок, макар и да не е посочил изрично продължителността на тази
пробационна мярка. На база на това следва, че мярката е със срок от 4 години. В
тази част съдът е допуснал грубо нарушение на материалния закон, доколкото
въпросната пробационна мярка не може да бъде със срок по- дълъг от 3 години
съобразно изричната разпоредба на чл.42а, ал.3, т.1 вр. ал.2, т.2 от НК. В
случая и въззивният съд счита, че налагането на такава пробационна мярка в
рамките на изпитателния срок по отношение на подс.М. би способствало за
поправянето и превъзпитанието на подсъдимия, доколкото очевидно при него са
налице данни за сравнително трайно установени престъпни навици за извършване на
престъпления от един и същи вид. За постигане целите на наказанието обаче
въззивният съд счита, че пробационната мярка следва да е с продължителност не
повече от 1 година в рамките на 4- годишния изпитателен срок. В този именно
смисъл следва да бъде изменена и присъдата на първостепенния съд, като се определи
срокът на пробационната мярка да се изпълнява за срок от 1 година в рамките на
4 годишния изпитателен срок, определен спрямо подс.М..
В останалата част по
въпросите за разноските и веществените доказателства събрани по делото,
присъдата на първостепенния съд се явява правилна и законосъобразна.
При
извършената на основание чл.314 от НПК цялостна служебна проверка на
правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не констатира
наличието на други основания, налагащи нейното изменяване или отмяна, като
същевременно прецени, че допуснатите от първостепенния съд нарушения на
процесуалния и материалния закон, могат да бъдат преодолени от въззивната
инстанция и не са довели до реално засягане на права на страни по делото. Ето
защо присъдата на СРС следва да бъде изменена в смисъла визиран по- горе без да
се налага връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СРС.
Така мотивиран и на основание чл.337, ал.1, т.1 вр. чл.334, т.3 от НПК,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ присъда от 16.06.2017
г. по НОХД №10321/16 г., СРС, НО, 18 състав в частта досежно правната
квалификация на престъплението, за което е бил признат за виновен и осъден
подсъдимия И.С.Р., като квалифицира
същото и във връзка с чл.63, ал.1, т.3
от НК, както и в частта относно
наложената по реда на чл.67, ал.3 от НК на подсъдимия К.К.М. пробационна мярка
„задължителни периодични срещи с пробационен служител“, която следва да се изпълнява
по отношение на него в рамките на определения му 4 годишен изпитателен срок,
като намалява срока на същата на 1 /една/
година.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата
в останалата й част.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.