РЕШЕНИЕ
№ 11935
гр. София, 17.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110113791 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от „Първа
инвестиционна банка“ АД срещу В. В. А. след развило се заповедно производство по ч.
гр. дело № 61818/2023 г. по описа на СРС.
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени установителни
искове за признаване на установено по отношение на ответника В. В. А., че дължи на
ищеца сумите по Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК, издадена на 20.11.2023 г. по ч. гр. д. 61818/2023 г. по описа
на СРС с правно основание, както следва: 1/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 5000 евро, представляваща
главница по Договор за издаване на кредитна карта № 51РКО-Б-2015/26.03.2007 г.,
ведно със законна лихва за период от 09.11.2023 г. до изплащане на вземането; 2/ чл.
422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК за
сумата от 2814,12 евро, представляваща договорна лихва за период от 09.11.2020 г. до
31.10.2023 г.; 3/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 14,57 евро,
мораторна лихва за периода от 01.11.2023 г. до 08.11.2023 г. и 4/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 10а ЗПК за сумата от 30,68 евро,
представляваща такса разходи за връчване на покана за предсрочна изискуемост.
Ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД твърди, че вземането - предмет на
делото, произтича от сключен между банката и ответника В. В. А. договор за издаване
на кредитна карта № г., съгласно който Банката предоставила на кредитополучателя,
като последният усвоил банков кредит овърдрафт в размер на 5000 евро, с краен срок
за погасяване: 26.03.2009 г., като сочи, че същият се подновявал автоматично при
условията и реда, предвидени в Общите условия. Сочи се, че договорът за кредит бил
сключен при условията на чл. 298, ал. 1, т. 1 от Търговския закон, като с подписването
му кредитополучателят декларирал, че са му предоставени Общите условия на Банката
за кредити на физически лица, че е запознат с тях и приема прилагането им при
уреждане на отношенията между страните във връзка със сключването и изпълнението
1
на договора. Твърди се, че предоставеният кредит е изцяло усвоен по банковата
сметка, открита на името на кредитополучателя, като усвояването е било извършено
чрез множество транзакции. Твърди се, че последната усвоена сума от ответника е от
19.02.2011 г. в размер на 2,75 евро. Между страните било уговорено и заплащането на
годишна лихва в размер на 1,25 % на месец, като при изцяло усвоен кредитен лимит,
годишната лихва се равнявала на 15 %. Кредитополучателят извършвал погасяване на
дължими суми по кредита, като последното погасяване било на 04.01.2011 г. в размер
на 145,48 евро. Сочи се, че кредитът е в просрочие, считано от 19.02.2011 г. – общо
4646 дни към 08.11.2023 г. включително. До ответника била изпратена покана за
изпълнение, с която кредиторът предоставил 7-дневен срок за изплънение. Поканата
била получена от ответника на 06.10.2023 г., но последният не изпълнил задължението
си. Ето защо банката сочи, че обявила кредита за предсрочно изискуем, считано от
01.11.2023 г.
Моли съда да установи дължимостта на вземанията така, както са претендирани в
заповедното производство. Претендира разноски.
Ответникът, в законоустановения срок, подава отговор, с който оспорва
основателността на предявените искове. Не оспорва факта на възникнало между
страните облигационно правоотношение по процесния договор за издаване на
кредитна карта, но счита задължението за погасено поради изтекъл давностен срок,
като прави изрично възражение за това. Признава посочените от ищеца последни дати
на усвояване и плащане по кредита. Сочи, че между страните е уговорено падежът за
изпълнение да настъпва на всяко 5-то число от месеца, а ако същото е неработен ден –
на следващия работен ден. Сочи, че доколкото последната транзакция по усвояване на
кредита е от 19.02.2011 г., то изискуемостта на вземането по нея настъпва на
05.03.2011 г., от която дата е започнал да тече и 5-годишният срок на погасителна
давност. Сочи, че давността не е била спирана или прекъсвана, задължението не е било
новирано, като между страните не е подписвано допълнително споразумение. Поради
погасяването по давност на задължението за главница, счита, че за погасени следва да
се считат и акцесорните задължения. На следващо място излага съображения за
неравноправност на клаузата на чл. 36.1 от ОУ, касаеща автоматично подновяване на
договора. Счита, че с тази клауза на потребителя не е предоставена възможност да
прецени икономическите последици от клаузата към момента на сключване на
договора. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал.
1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и по чл. 10а ЗПК:
За основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже при
условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи
изгодни за себе си последици, a именно: че между него и ответника е възникнало
облигационно отношение по договор за издаване на кредитна карта № г., изпълнение
на задълженията на кредитодателя по него, по силата на който договор за
кредитополучателя е възникнало задължението за връщане на заетата сума, заплащане
на възнаградителна лихва и допълнително сторени такса разходи в претендираните
размери.
При доказване на горните факти, в тежест на ответника е да установи погасяване
на паричното си задължение.
С изготвения проект на доклад по делото, обективиран в определение от
2
16.04.2024 г. и приет за окончателен без възражения от страните в проведеното открито
съдебно заседание на 06.06.2024 г., на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и
ненуждаещи се от доказване между страните по делото са отделени фактите, че са
страни по процесния договор за кредит; че кредитодателят е изпълнил задължението си
да предостави сумата по кредита; че размерът на непогасени задължения е
претендираният от ищцовото дружество; че последната усвоена от кредитополучателя
сума по кредита е от 19.02.2011 г., а последното извършено погасяване по кредита е от
04.01.2011 г.; че кредитът е в просрочие, считано от 19.02.2011 г.
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделените за безспорни факти за
доказани.
Тези факти се установяват и от приетите по делото доказателства. От приетия по
делото договор за издаване на кредитна карта № 51РКО-г. е видно, че страни по него са
„Първа инвестиционна банка“ АД, от една страна, и В. В. А., от друга страна. По
силата на сключения договор банката предоставила на кредитополучателя кредит
овърдрафт по картовата разплащателна сметка в размер на 5000 евро, който може да
бъде усвояван с използването на картата. Било уговорено и заплащането на
възнаградителна лихва в размер на 1,25 % на месец, който се изчислява еднократно на
датата, следваща датата на падежа, като при изцяло усвоен кредитен лимит, годишната
лихва се равнявала на 15 %.
На 06.10.2023 г. на ответника е връчено писмено предизвестие чрез ЧСИ , което
се установява от попълнената разписка към приетата по делото покана. В същото е
посочено, че към 27.09.2023 г. общият дълг възлиза на сумата от 23141,99 евро. За
изготвянето и връчването на поканата в полза на съдебния изпълнител е заплатена
сумата от 60 лева, за което е издадена фактура от 09.10.2023 г.
Основният спорен въпрос между страните касае налице ли са неравноправни
клаузи и в частност разпоредбата на чл. 36.1 от ОУ, както и погасени ли са
задълженията поради изтекъл давностен срок.
По възражението на ответника за нищожност на процесния договор:
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е напр. Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно, по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда, без от страните да е наведен такъв довод.
Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на договора от
13.12.2010 г. е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на
търговска или професионална дейност, поради което се налага извод, че е за
потребителски нужди, поради което и същият има качеството на потребители по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, в отношенията, възникнали между Стоян
Янков Миленков и банката по силата на процесния договор за банков кредит,
кредитополучателят, респ. неговият наследник, се ползва от защитата на
потребителите, предвидена в Закона за защита на потребителите. Съгласно
разпоредбите на посочения нормативен акт, неравноправна е тази клауза в договора,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и едновременно с това е неясна
или двусмислена и уврежда или цели и създава значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в крайна сметка може да
доведе до увреждането на последния – арг. от чл. 143, чл. 145, чл. 147 ЗЗП.
3
Ответникът е направил възражение за неравноправност на клаузата на чл. 36.1,
изр. 2 от приложимите ОУ. Съгласно посочената разпоредба, ако оправомощеният
държател не желае срокът за ползване на овърдрафта да бъде продължен, той следва да
уведоми банката за това в писмена форма не по-късно от един месец преди датата на
изтичане на срока и да погаси изцяло дебитното салдо по сметката до изтичане на
срока на договора. Ответникът счита, че клаузата не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от клаузата към момента на сключване на
договора.
Съдът намира, че посочената клауза от общите условия не е неравноправна, като
не попада в приложното поле на чл. 143 ЗЗП. Потребителят има възможност за всеки
отделен случай преди изтичане срока на договора да прецени икономическите
последици от същия занапред, преди да вземе решение дали да уведоми писмено
банката за прекратяване ползването на овърдрафта или съответно, ако не желае
прекратяване на договора, да не подава писмен предизвестие до банката. Нещо повече,
видно от посочената разпоредба това право е предоставено единствено на
оправомощения държател, като банката запазва правото си единствено да откаже да
продължи договора.
По възражението за изтекъл период на погасителна давност:
Ответникът е направил в срок възражение за изтекъл период на погасителна
давност на претедираните вземания. В случая се касае за договор за издаване на
кредитна карта и използване на банков кредит овърдрафт, който да бъде усвояван чрез
използване на кредитната карта. Съгласно т. 4 от договора, оправомощеният държател
се задължава предоставения овърдрафт в сроковете и по начина, договорени в общите
условия. Според приложимите общи условия за дата на падеж се смята всяко 5-то
число от месеца, а ако то е неработен ден, дата на падеж е първият следващ работен
ден /Раздел I, т. 1, б. „д“/. Предвидено е, че лихва се дължи за ползвания овърдрафт,
като картодържателят ползва 45-дневен гратисен период, през който лихва не се
начислява /Раздел VI, т. 14/. Налага се извод, че при ползването на кредит под формата
на овърдрафт, задължението става изискуемо на след настъпването на всяко 5-то число
от съответния календарен месец, респ. в първия работен ден след него. Безспорни
между страните са фактите, че последната усвоена от кредитополучателя сума по
кредита е от 19.02.2011 г., а последното извършено погасяване по кредита е от
04.01.2011 г., както и че кредитът е в просрочие, считано от 19.02.2011 г. В случая
между страните е приложимо уговореното по отношение на момента, в който
задължението става изискуемо, като е приложима разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД -
когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава
след изтичането му. Ето защо, след като последното усвояване по кредита е от дата
19.02.2011 г., то съобразно т. 4 от договора вр. Раздел I, т. 1, б. „д“ от ОУ, то падежът
за изпълнение е настъпил на 07.03.2011 г. /понеделник, доколкото 05.03.2011 г. е
неработен ден/, като кредитополучателят е изпаднал в забава от следващия ден –
08.03.2011 г., от който ден тече и погасителната давност за изпълнение на
задължението. Връчвайки покана за изпълнение 12 години и 7 месеца по-късно, в
която кредиторът е посочил, че обявява предсрочна изискуемост на кредита, не може
да доведе до определянето на нов момент на изискуемост на кредита. В случая е
налице настъпила по силата на договора изискуемост на задължението на 08.03.2011 г.,
поради което не е налице хипотеза на предсрочна изискуемост.
По отношение на вземането за главница по договор за банков кредит съдът
намира, че приложение намира институтът на общата 5-годишна погасителна давност.
Уговореното връщане на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати не
превръща тези вноски в периодични плащания, а е налице само съгласие на кредитора
4
да приеме изпълнение на части. Задължението по договора за кредит е единно, като
единствено изпълнението му е разсрочено по предварително определен от страните
погасителен план. Погасяването на вземането на равни месечни вноски не превръща
плащането в периодично, а те представляват частични плащания по отношение на едно
задължение. Това разрешение относно прилагането на института на давността по
отношение на главницата при договорите за банков кредит се приема
безпротиворечиво от съдилищата – в този смисъл са мотивите на Тълкувателно
решение от 21.01.2022 г. по Тълкувателно дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, както и
постановените по реда на чл. 290 и сл. от ГПК: Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр.д.
№ 795/2010 г., ГК, IV Г.О.; Решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр.д. № 523/2011 г., ГК, III
Г.О.; Решение № 103 от 16.09.2013 г. по т.д. № 1200/2011 г., ТК, I Т.О и други.
Приложима по отношение на задължението за главница по договор за банков
кредит е общата 5-годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на
уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по
чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски
/когато е налице уговорено погасяване на внаски/. При постигнато съгласие плащането
на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени
дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими
плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за
погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е
обявена предсрочната изискуемост. Ето защо, началният момент, от който започва да
тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по
погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена, респ. не е
настъпила, предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване
на кредита /в този смисъл са напр. Решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.д. № 1157/2018
г. на ВКС, II т.о. и Решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС,
III г.о., като във второто посочено решение е отразено, че този извод следва от
решаващите мотиви на TP № 5/2019 от 21.01.2022 г. по т.д. № 5/2019 г. на ОСГТК на
ВКС/.
Предявяването на иска спира течението на давността. При предявен
установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, същият се счита за предявен с подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - в случая на 09.11.2023 г. Посочи
се, че падежът за изпълнение по процесния договор в случая е настъпил на 07.03.2011
г., като вземането е изискуемо от следващия ден – 08.03.2011 г., от когато започва да
тече 5-годишният давностният срок за кредита. Давността за изпълнение на
задължението е изтекла на е изтекла на 08.03.2016 г. /преди депозиране на заявлението
за издаване на заповед за незабавно изпълнение/. Ето защо искът за главница и
акцесорните искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Съгласно чл. 119 ЗЗД, с погасяването на главното вземане се погасяват и
произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.
Съдът достигна до извод за неоснователност на предявения иск за главница, поради
което ответникът не дължи обезщетение за забава в плащането на главницата. Искът
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода от делото право за присъждане на разноски възниква за ответника.
Ответната страна претендира заплащането на адв. възнаграждение в полза на
процесуалния представител в размер на 2140 лв. с ДДС за исковото производство и
сумата от 1284 лв. ДДС за заповедното производство.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е
5
уговорено предоставяне на безплатна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В
исковото производство по гр. дело № 13791/2024 г. на СРС /л. 59/. Съгласно съдебната
практика на ВКС (Определение № 43 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г.,
IV г. о.; Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1005/2020 г., II т. о.)
за присъждане на адвокатско възнаграждение е необходимо да бъде представен
договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че адвокатът представлява
страната на някое от основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да е необходимо да се
доказват предпоставките за оказване на безплатна адвокатска помощ. В тези случаи
възнаграждението на адвоката се определя от съда /чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв./.
Възнаграждението следва да бъде определено в предвидения минимален размер
съобразно Наредба № 1/2004 г. на ВАдС. От служебна справка в базата данни на
Европейската Комисия VIES (VAT Information Exchange System) се установява, че
адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ № ********* е с активна регистрация по
ДДС, поради което върху присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2
ЗАдв. следва да се начисли и ДДС.
Съгласно Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II
т. о., ТК, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен
ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху
който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е
сборът от цената на всички искове. В конкретния случай сборът от цената на всички
искове възлиза на сумата от 15371,59 лева, поради което минималното адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
на ВАдС, е в размер на 1783,44 лева, до който размер следва да бъде уважено искането
за присъждане на адв. възнаграждение, като се включи и сумата от 356,69 лева ДДС.
Дължимото възнаграждение е в размер на 2140,13 лева с ДДС. Следва да се уважи
искането за присъждане на сумата от 2140 лева с ДДС съобразно представения списък.
Неоснователно е искането за присъждане на адв. възнаграждение за заповедното
производство, доколкото не е представен договор за правна защита и съдействие, в
който е уговорено, че адвокатът представлява страната на някое от основанията по чл.
38, ал. 2 ЗАдв. в заповедното производство, а последното, както се посочи по-горе
съобразно константната практика на ВКС, е необходимо условие за уважаване на
искането за присъждане на възнаграждение.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от „Първа инвестиционна банка“
АД, ЕИК: ********* против В. В. А., ЕГН ********** искове за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 20.11.2023 г. по ч. гр.
дело по описа на СРС, а именно: 1/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 5000 евро, представляваща главница по
Договор за издаване на кредитна карта № 51РКО-Б-2015/26.03.2007 г.; 2/ по чл. 422, ал.
1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК за сумата от
2814,12 евро, представляваща договорна лихва за период от 09.11.2020 г. до 31.10.2023
г.; 3/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 14,57 евро,
представляваща мораторна лихва за периода от 01.11.2023 г. до 08.11.2023 г. и 4/ по чл.
422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 10а ЗПК за
сумата от 30,68 евро, представляваща такса разходи за връчване на покана за
предсрочна изискуемост.
6
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Първа инвестиционна
банка“ АД, ЕИК: ********* да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, с
БУЛСТАТ № *********, представлявано от управител адв. Д. М., сумата от 2140 лева
– адвокатско възнаграждение с включен ДДС за осъществявана безплатно адвокатска
помощ и съдействие на В. В. А. в производството по гр. дело № 13791/2024 г. по описа
на СРС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7