МОТИВИ към
присъда по НЧХД № 253 по описа за 2013г. на ШРС
Подсъдимият И.А.М. е предаден на съд по обвинение за
престъпление по чл.148,
ал.2, във вр. с чл.148, ал.1, т.1 и т.3, във вр. с чл.147, ал.1 от НК, за това, че на 06.04.2011г. в с.Венец, обл.Шумен разгласил
позорно обстоятелство за О.В.К. от с.с., в качеството му на представител на
обществеността, по повод изпълнение на функциите му, като клеветата е
разпространена публично.
Пострадалото лице- О.К. предявява граждански иск в
размер на 10000 лв., за причинени неимуществени вреди, резултат инкриминираното
в тъжбата деяние. Искът е предявен своевременно и от легитимирано за целта
лице, поради което същият е приет за съвместно разглеждане в наказателното производство,
като пострадалото лице е конституирано като граждански ищец.
В съдебно заседание частният тъжител се явява лично и
с упълномощени представители, които считат, че с инкриминираното деяние
подсъдимият е осъществил състава както на престъпление „обида”, така и на ”клевета”,
поради което молят съда да признае подсъдимия за виновен за двете престъпления,
като му наложи справедливи наказания, както и да бъде уважен предявения
граждански иск в пълния му предявен размер.
Разпитан в хода на съдебното следствие, подсъдимият не
се признава за виновен в извършване на посоченото в тъжбата деяние и дава
подробни обяснения в своя защита.
След преценка на събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Към 06.04.2011г. тъжителят
работел във „В и К-Шумен” ООД като технически ръководител- система Венец, район
„Изгрев”, като също така бил избран и за общински съветник. На посочената дата
около 09,00 часа подсъдимият срещнал св. Е.Р.О., който също работел във „В и
К-Шумен” ООД като водомайстор и инкасатор, пред сградата на Община Венец. Още
отдалеч подс.М. на висок глас казал по адрес на тъжителя „яде ли хуя този
педераст”, след което се поинтересувал дали е вярно, че свидетелството за
управление на МПС на К. е било отнето по повод употреба на алкохол. По време на
разговора подсъдимият отново на висок глас нарекъл тъжителя „курвар, мошеник,
бандит”, като заявил също, че последният „правел каквото си иска като общински
съветник”. Подсъдимият казал също на свидетеля, че може да предаде на тъжителя
думите му и че не го е страх от нищо. Изявленията на подсъдимия били възприети
и от свидетелите К.Р.Е. и Ю.В.А., които се намирали наблизо. Същият ден св.О.
съобщил на тъжителя за отправените по негов адрес думи от подсъдимия, при което
К. депозирал пред ШРС тъжба, по повод която било образувано и настоящото
производство.
Изложената фактическа обстановка съдът приема за
установена въз основа на събраните доказателства- основно от показанията на свидетелите
Е.Р.О., К.Р.Е.
и Ю.В.А., както и от присъединените на
основание чл.283 от НПК писмени доказателства по делото. Посочените свидетели
лично са възприели репликите на подсъдимия по адрес на тъжителя, като
потвърждават изложеното в тъжбата. Макар и свидетелите О. и Е. да са били
служебно подчинени на тъжителя, това не е достатъчно основание техните
показания да не бъдат кредитирани, тъй като се подкрепят и от показанията на
св.А., за когото няма данни да е по някакъв начин заинтересуван или предубеден.
По делото като свидетел е разпитано и лицето Д.Н.Ю., който заявява, че е
присъствал на мястото на инцидента, но не е чул отправянето на подобни думи по
адрес на тъжителя. Съдът намира, че показанията на посочения свидетел не разколебават
изводите за изложената фактическа обстановка, тъй като се опровергават от
твърденията на останалите очевидци, а и самият Ю. признава в съдебно заседание,
че не си спомня за какво е бил воден разговора, както и че е чул само част от
него. В обясненията си подсъдимият не отрича, че е разговарял за тъжителя със
св.О. на посочената дата и място, но твърди, че само се поинтересувал дали
свидетелството за управление на К. е било отнето, без да отправя по негов адрес
псувни или обидни думи. Доколкото обясненията на подсъдимия, макар и източник
на информация, представляват важно средство за защита, съдът намира, че същите
не следва да бъдат кредитирани в тази им част, а за достоверни следва да се
счетат твърденията на свидетелите О., Е. и А..
От приложените бюлетини за съдимост на подсъдимия се
установява, че същият, макар и реабилитиран, е бил осъждан за престъпление
против собствеността, извършено в съучастие със свидетеля Е.О., както и че е
освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание
за лека телесна повреда, нанесена на сина на посочения свидетел.
С тъжбата, въз основа която е образувано настоящото
НЧХД, на подсъдимия е повдигнато обвинение за престъпление по чл.148, ал.1, т.1
и т.3, вр. с чл.147, ал.1 от НК. Впоследствие, както беше посочено по-горе,
процесуалните представители на тъжителя изразяват становище, че деянието осъществява
също и състава на престъпление по чл.148, ал.1, т.1 и т.3, вр. с чл.146, ал.1
от НК. В наказателните производства от частен характер съдът не е обвързан от
правната квалификация, предложена от тъжителя, като следва да определи
надлежната такава с акта по същество (в този смисъл изрично е Решение №4/09г.
на ВКС, ІІІ н.о. и др.). По силата на чл.304 от НПК също така подсъдимият
следва да бъде признат за невинен, когато деянието не съставлява престъпление,
но не и когато не представлява престъпление по първоначално определената
квалификация. При това положение формално не са налице пречки подсъдимият да
бъде признат за виновен в извършването на две отделни деяния, ако такъв извод
може да бъде направен от описаните в тъжбата факти. Макар и да приема изложените
в тъжбата фактически твърдения за установени по несъмнен начин в основни линии
обаче, съдът намира, че с деянието си подсъдимият не е осъществил състава на
престъпление по чл.146 или чл.147 от НК. На първо място, същият не е осъществил
състава на престъпление по чл.147 от НК с изявлението си, че като общински
съветник тъжителят „прави каквото си иска”. В съдебната практика и в правната
доктрина трайно се приема, че предмет на престъплението „клевета” могат да
бъдат само твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за точно
определено обстоятелство или явление, което следва да е позорно от гледна точка
на общоприетите морални разбирания или да приписва извършването на
престъпление. Тези факти също така трябва обективно да бъдат съобщени, а не да
се извеждат чрез предположения, интерпретации или други форми на субективна
психическа дейност. В конкретния случай цитираният израз не съдържа твърдение
за определени обстоятелства, свързани с личността на тъжителя, поради което с
него не би могло да се разгласи позорно обстоятелство. В тази насока изрично е
практиката на ВКС и конкретно- Решение №452/2010г. на ВКС, ІІІ н.о. Касае се на
практика за оценъчно съждение, което обаче не може да се криминализира. В
практиката си ВКС подчертава, че извън обхвата на клеветата остават случаите,
при които деецът изказва мнение, своя субективна оценка или извод, изразява
становище или упражнява право на искания, от които произтичат определени правни
последици. В тези случаи деецът упражнява права, гарантирани му от
Конституцията и законите, като например правото да се изказва свободно.
(Решение №70/09г. на ВКС, І н.о.). В случая следва да се счете, че подсъдимият
е изказал свое мнение или е изразил субективната си оценка, без обаче по този
начин да е осъществил признаците на състава на престъпление по чл.147 от НК,
още повече, че според ВКС границите на допустимата критика са по-широки, когато
се касае до политик или обществена фигура (Решение №75/12г., ІІ н.о.).
Използването от страна на подсъдимия на останалите
изрази, инкриминирани в тъжбата, също не осъществява признаците на престъпен
състав и конкретно- на престъплението „обида”. Според правната теория при
обидата чрез думи деянието се осъществява, като се използват унизителни от
гледна точка на господстващия морал епитети, отразяващи отрицателни качества,
ругателни думи или изрази и т.н. („Наказателно право. Особена част-Престъпления
против правата на човека”. Ал. С.), което обаче следва да се извърши в
присъствието на пострадалия. Константната съдебна практика приема, че
последното изискване е удовлетворено и в случаите, когато обидата е доведена до
знанието на пострадалия по телефон, чрез радио, с писмо и др. под. В процесния
случай безспорно унизителните по своя характер изрази не са били използвани в
присъствието на тъжителя, нито са му били доведени до знанието по някой от
другите описани начини. Действително, съществуват решения на ВКС, в които се
приема, че е налице престъпление по чл.146, ал.1 от НК и когато обидата е
обективирана пред лице, на което подсъдимият заръчал да я предаде дословно на
пострадалия. Това становище е застъпено например в Решение №22/95г. на ВКС, ІІІ
н.о., в което се приема също, че за осъществяването на това престъпление е
достатъчно обидните изрази да достигнат до обидения и това обстоятелство да е
съзнавано и целяно от дееца. Настоящият състав намира изложеното тълкуване на
изискването „в негово присъствие” за твърде широко и със спорна допустимост,
доколкото се касае за реализиране на наказателна отговорност. Дори и това
тълкуване да бъде възприето обаче, същото не би могло да намери приложение в
настоящия случай. Трудно би могло да се счете, че с израза „ако искаш може да
му кажеш тези думи, не ме е страх”, подсъдимият съзнавано и целяно е заръчал на
свидетеля О. да предаде дословно обидните изрази на тъжителя. Очевидно е, че с
това М. е изразил безразличие, че К. може да узнае за говореното от него, което
обаче не може да се приравни на целенасочено натоварване на свидетеля със
заръка да предаде дословно обидите. Да се приеме обратното би означавало да се
извърши крайно разширително тълкуване на едно по начало твърде широко такова,
което е недопустимо при обосноваването на наказателна отговорност. В тази
връзка следва да се отбележи, че в тъжбата не се съдържат твърдения, че
подсъдимият е натоварил свидетеля О. с предаването на обидните изрази на
тъжителя. Напротив, сочи се, че последният е срещнал свои познати- свидетелите О.
и Е., които изразили възмущението си от поведението на подсъдимия, без изобщо
да се твърди, че на двамата специално е било заръчано предаването на обидната
информация. Според разпоредбата на чл.303, ал.2 от НПК съдът признава
подсъдимия за виновен, когато обвинението е доказано по несъмнен начин, като
правната доктрина приема, че всяко съмнение следва да се тълкува в полза на
подсъдимия. В настоящия случай е налице основателно съмнение дали деянието на
подсъдимия осъществява състава на престъпление по чл.146, ал.1 от НК, при което
не са налице условията същият да бъде признат за виновен в извършването на това
престъпление. Доколкото цитираните по-горе унизителни изрази не носят
информация за точно определено позорно обстоятелство или престъпление, не би
могло да се счете, че с използването на същите е осъществен и състава на
престъплението „клевета”.
По посочените съображения съдът прие, че с деянието си
подсъдимият не е осъществил състави на престъпленията „обида” или „клевета”, поради
което го призна за невиновен и оправда същия по така повдигнатите му обвинения.
С оглед
признаването на подсъдимия за невиновен, съдът прие за неоснователна
гражданскоправната претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди,
поради което отхвърли същата изцяло.
Водим от горното съдът постанови присъдата си.
Районен
съдия: