№ 21650
гр. София, 20.06.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА Гражданско дело
№ 20221110162402 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Постъпила е молба с вх. № 77476/21.03.2023 г. от процесуалният представител на
ответницата Р. М. Г. - адв. В. Ф. С., както и молба с вх. № 82662/24.03.2023 г. от
процесуалният представител на ищеца „ФИРМА“ ЕООД – юрк. Г. И. П. за изменение и
допълване на постановено по делото решение № 3557/08.03.2023 г. в частта му за
разноските.
В молбата на адв. В. Ф. С. се твърди, че при определяне размера на разноските, съдът
следва да приложи разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, като присъди в полза на адв. В. Ф.
С. адвокатско възнаграждение в размер на 2462.42 лева, определено като сбор от дължимото
възнаграждение за предявените срещу ответницата пет отделни иска. С оглед на тези
съображения, процесуалният представител на ответницата - адв. В. Ф. С., моли съда да
измени и допълни решение № 3557/08.03.2023 г. в частта му за разноските, като му присъди
сумата от още 1302.14 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за проведеното
исково производство, съобразно представения списък по чл. 80 ГПК.
С молбата с вх. № 82662/24.03.2023 г. ищцовото дружество излага твърдения, че
присъденото адвокатско възнаграждение по заповедното производство в размер на 461.17
лева е необосновано високо и прекомерно, като посочва, че в конкретния случай дейността
на адвоката се изразява единствено с подаване на възражение по чл. 414 ГПК. Посочва, че
при определяне размера на разходите за платено адвокатско възнаграждение, съдът е длъжен
да се съобрази с нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК, като прецени действителната фактическа и
правна сложност на делото. По отношение на присъденото адвокатско възнаграждение по
исковото производство в размер на 1160.98 лева, молителят поддържа, че същото е
необосновано високо и прекомерно, като не е съобразено с минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съгласно Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Отделно изразява мнение, че не следва да се
определя самостоятелно възнаграждение за всеки иск, тъй като не са извършени никакви
самостоятелни действия и предмета им на защита съвпада. С оглед на тези съображения,
моли съда да измени постановеното по делото решение № 3557/08.03.2023 г. в частта за
разноските, като възложените в тежест на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение на
ответника бъдат намалени до размера съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г.
В срока за отговор ответникът, чрез адв. К. И. Б. и адв. В. Ф. С. (отговор с вх. №
103756/12.04.2023 г.) и от ищцовото дружество „ФИРМА“ ЕООД (отговор с вх. №
87260/29.03.2023 г.), оспорват подадените молби по чл. 248 ГПК.
1
Съдът, като взе предвид постъпилите молби и извърши преценка на данните по
делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Всяка от разглежданите молби е депозирана от легитимирана страна с правен интерес
и в срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК, с оглед на което молбите са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество.
По молба с вх. № 77476/21.03.2023 г. от адв. В. Ф. С..
Съдът приема, че разглежданата молба е неоснователна, по следните съображения:
Предмет на настоящото дело са предявени обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 415 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД.
С постановеното по делото решение № 3557/08.03.2023 г. съдът е признал за
установено по отношение на ответницата, че същата дължи на ищцовото дружество сумата
от 206.60 лева, представляваща главница по договор за кредит № 30041112966/05.12.2019 г.,
като е отхвърлил иска до пълния му предявен размер от 4006.98 лева, както и останалите
искови претенции, а именно: иска за лихва за периода от 05.01.2022 г. до 28.06.2022 г. за
сумата 254.89 лева; иска за неплатено договорно възнаграждение за периода от 05.01.2022 г.
до 05.01.2022 г. за сумата 1578.80 лева; иска за неплатено възнаграждение за закупена и
използвана услуга „Фаст“ за сумата 1031.65 лева и иска за неплатено възнаграждение за
закупена услуга „Флекси“ за сумата 2013.84 лева. Осъдил е ищеца да заплати на адв. В. Ф.
С. сумата от 1160.98 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната
безплатна правна помощ по исковото производство, съразмерно на отхвърлената част на
исковете, както и да заплати на адв. К. И. Б. сумата от 461.17 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ по заповедното
производство.
Приложимата разпоредба за определяне на минималния размер на адвокатското
възнаграждение в конкретния случай е чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като исковете са оценяеми.
Възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с
определен интерес се изчислява на база на интереса по конкретното дело.
Съгласно Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК,
когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в
обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се
определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на
всички искове.
В конкретния случай сборът от цената на всички искове възлиза на сумата от 8886.16
лева, поради което минималното адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, е в размер на 1188.62 лева. Съразмерно на отхвърлената част на исковете,
възнаграждението възлиза на 1160.98лв., колкото е присъдил съдът с решението по делото.
Намалявайки адвокатското възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал.5 ГПК, съдът се ръководи от фактическата и правна сложност на делото и размера на
минималното адвокатско възнаграждение, определено не по реда на общата разпоредба на
чл. 2, ал. 5 от НМРАВ, намираща се в раздел I – „Общи разпоредби”, а съгласно специалната
норма на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, тъй като предявените по делото обективно съединени
искове са оценяеми.
По молба с вх. № 82662/24.03.2023 г. от „ФИРМА“ ЕООД.
Съдът приема, че разглежданата молба е частично основателна, поради следното:
Заплатеното от страната възнаграждение за адвокат се определя дали е прекомерно,
съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, като съдът, при
направено възражение от насрещната страна в срок, може да присъди по-нисък размер на
разноските в тази част, но не по-малко от минимално определения размер съгласно чл. 36
2
ЗАдв – в този смисъл са определение № 404 от 26.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2883/20 г. ВКС, IV
ГО, както и определение № 146 ОТ 04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА
ВКС.
В настоящия случай делото не се отличава с правна и фактическа сложност,
разглеждането му е приключило с проведено на 13.02.2023 г. едно открито съдебно
заседание.
Съдът не споделя доводите на молителя за прекомерност на адвокатското
възнаграждение по исковото производство, като същото е съобразено с минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съгласно Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, както беше обсъдено по - горе.
При съобразяване на липсата на сложност на спора и съобразно изхода от делото,
съдът намира, че адвокатското възнаграждение по исковото производство правилно и
законосъобразно е определено в минимален размер.
По отношение на доводите на молителя за прекомерност на присъденото адвокатско
възнаграждение по заповедното производство в размер на 461.17 лева, съдът намира, че
същите са основателни по следните съображения.
Размерът на адвокатското възнаграждение при безплатно предоставена правна
помощ се определя по преценка на съда. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК
е формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и
двустранно исково производство, а не е израз на материалноправна защита на длъжника.
Възражението по чл. 414 ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно
производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по
исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за
неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да
мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство
по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван
двукратно за едно и също нещо. Възражението е само формална предпоставка, без
самостоятелни правни последици. Следователно липсва и функционална обусловеност на
възражението от изхода на спора за материалното право (в този смисъл е Определение №
45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. по ч. т. д. № 3074/2018 г.). Да се приеме, че минимално
дължимото адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 ГПК е в
размера съгласно чл. 7, ал. 7 вр. ал. 2 от Наредба № 01/09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, означава да се приравни по сложност извършването на
това действие с депозирането на отговор на искова молба и явяването на адвоката в открито
съдебно заседание, каквито действия биха били извършени от процесуалния представител
при прерастване на заповедното производство в състезателно исково производство.
Все пак съдът намира, че попълването и подаването на възражение по чл. 414 ГПК е
вид адвокатска защита и за нея следва да се дължи заплащане на определено адвокатско
възнаграждение. Доколкото предоставената правна защита и съдействие, изразяваща се в
подаване на възражение по чл. 414 ГПК, не е сред изрично предвидените в Наредба №
01/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения случаи, то на
основание § 1 от ДР на същата възнаграждението следва да се определи по аналогия, като се
изходи от вида на самото процесуално действие. За възражението по чл. 414 ГПК е налице
утвърден образец. Според утвърдените образци на заповед за изпълнение към нея винаги е
приложена бланка за възражение, която се връчва на длъжника и която съдържа указания за
попълването, включително за необходимостта, когато част от вземането се признава, това да
се посочи изрично. Ирелевантно също така е дали длъжникът чрез процесуалния си
представител е подал мотивирано възражение срещу издадената заповед за изпълнение, тъй
като това не е относимо към реда за определяне на разноските за адвокатско
възнаграждение. В случая, длъжникът има право на разноски по реда на чл. 6, т. 5 от
Наредба № 01/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като
разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата, установяваща минималния размер на следващото
се адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие в
3
производства за издаване на заповед за изпълнение, остава неприложима спрямо дължимото
възнаграждение за защита на длъжника срещу заповедта за изпълнение, чрез депозиране на
възражение по чл. 414 ГПК, която форма на защита не е обусловена от материалния интерес.
Тази уредба може да се съотнесе само към заявителя, но не и към защитата на длъжника
срещу заповедта за изпълнение.
Ето защо, при определяне на конкретния размер на адвокатското възнаграждение,
следващо се в полза на адв. К. И. Б. за осъщественото процесуално представителство на
длъжника Р. М. Г. по заповедното дело, съдът съобрази конкретно извършеното от
пълномощника процесуално действие, изразяващо се в подаване на възражение по образец
чл. 414 ГПК, поради което намира, че то следва да бъде определено в минимален размер от
50 лв., установен в разпоредбата на чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, приложима по аналогия съгласно § 1 от ДР на
същата. В този смисъл и Определение № 1292/16.02.2022 г. по ч. гр. д. № 13860/2021 г. на
СГС, II-А въззивен състав; Определение № 268172 от 07.05.2021 г. по ч. гр. д. № 4751/2021
г. на СГС, VI състав; Решение № 265337 от 10.08.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 6442/2020 г.,
IV-A състав; Решение № 1341 от 19.02.2020 г. по в. гр. д. № 4109/2019 г. на СГС, II-Д
въззивен състав; Решение № 264070 от 18.06.2021 г. по в. гр. д. № 15394/2019 г. на СГС, ІV-
Г въззивен състав; Решение № 915 от 03.02.2020 г. по гр. д. № 10962/2016 г. по описа на
СГС; Решение № 260510 от 12.10.2020 г. по в. гр. д. № 13206/2019 г. по описа на СГС и др.
Независимо от гореизложеното, дори и да бъдат възприети доводите на процесуалния
представител на длъжника, че в случая следва да се присъди адвокатско възнаграждение
съобразно материалния интерес по делото, съдът следва да отбележи, че в Решения на Съда
на ЕС (напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от
05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), които са
задължителни и за националните съдилища, сочат на общ извод, че националната
юрисдикция не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени относно
минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на адвокатско
сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната на съда да определя
възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това ограничаване „би
могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101,
параграф 1 ДФЕС“. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на
СЕС, първи състав, се сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на
конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Или за конкретния
случай съдът следва да прецени дали минималният размер на адвокатското възнаграждение
по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора,
достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата
страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за
защита по делото.
С оглед изложеното при определяне на справедливия размер в случая, при липсата на
сложност на спора и съобразно датата на сключване на договора за правна помощ и
съдействие между ответника и процесуалния му представител адв. К. И. Б. – 26.09.2022 г.,
приложение следва да намерят правилата на чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. в
редакцията от 31.07.2020 г., като адвокатското възнаграждение за заповедното производство
следва да бъде определено в размер на 50.00 лева.
По изложените съображения, подадената молба с вх. № 82662/24.03.2023 г. от
„ФИРМА“ ЕООД следва да бъде уважена частично и разноските, присъдени на адв. К. И. Б.,
намалени на 50.00 лева.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд
ОПРЕДЕЛИ:
4
ИЗМЕНЯ решение № 3557/08.03.2023 г., постановено по гр. д. № 62402/2022 г. по
описа на СРС, 35-ти състав, в частта за разноските, като
НАМАЛЯВА присъденото в полза на адв. К. И. Б., ЕГН ********** – САК, с адрес
на кантората: ФИРМА, офис партер адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
правна помощ по гр. д. № 62402/2022г. на СРС, 35 с-в, дължимо от ответника „ФИРМА“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: АДРЕС от 461.17 лв. на сумата
от 50 лева в заповедното производство.
ОСТАВЯ без уважение молбата на ищеца в останалата част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата по чл. 248 от ГПК на адв. В. Ф. С., ЕГН
**********, за изменение на решението по гр. д. № 62402/2022г. на СРС, 35 с-в в частта му
относно разноските.
Определението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5