РЕШЕНИЕ
№ 242
гр. Карлово, 27.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело №
20225320100373 по описа за 2022 година
ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание член 26, ал. от
ЗЗД и чл. 22 от ЗЗП.
Ищецът Н. А. ДЖ. с ЕГН **********, с адрес: с.В.Л., ул. ****
твърди, че на 27.09.2014 г. сключил с ответното дружество договор за
паричен заем №*/****, по силата на който му били предоставени в
собственост заемни средства в размер на 1000.00 лева, при фиксиран лихвен
процент по заема 40.00%, годишен процент на разходите – 49.04% и срок за
погасяване на заема: 8 месеца.
Съгласно чл.4 от договора, договорът за заем следвало да бъде
обезпечен с поне едно от следните обезпечения: две физически лица -
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение;
нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000.00 лева; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател и поръчител по друг
договор за паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните две
години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статут не по - лош от „Редовен“ или да представи банкова гаранция с
бенефициер - заемодателят, за заемната сума, със срок на валидност - 30 дни
след крайния срок на плащане на задължението по договора. В случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл.4,
ал.1 от договора, същият дължал неустойка на кредитора в размер на 908.48
лева съгласно чл.4, ал.2, която той следвало да престира разсрочено заедно с
погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка
1
в размер на 113.56 лева, с която неустойка падежното вземане нараствало
значително. Ищецът усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължал плащания
за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен, поради
следните съображения:
Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер
на 40.00% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва.
Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния
процент на разходите (доколкото възнаградителната лихва била един от
компонентите му), но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен
в чл.2 от договора в действителния му размер в нарушение на изискванията
на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен
процент в размер на 40.00 %, към който се кумулирало вземането,
представляващо скрита печалба визирана в чл.4, ал.2 от договора за
неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатявал, се нарушавали
добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на
потребителят и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в негов ущърб, което водело до нищожност на
договорното съглашение.
Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното
ползване на заетата сума. Когато била налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения.
Когато едната престация била предоставяне в собственост на
парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна
лихва следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем,
така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с
обстоятелството, дали заемът е обезпечен (доколкото цената калкулирала и
риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума).
Съдебната практика приемала, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не бил установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде
размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави
е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
законната лихва. Сочи съдебна практика, според която при необезпечени
заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти
законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва
надхвърляла повече от три пъти законната, което представлява нарушение на
добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в
обществото, на основание на това, че тя не отговаряла на действителните
параметри на договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в чл.4,
ал.2 от договора неустойка. Реално прилаганата договорна лихва накърнявала
договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и
била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради
което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатявал неоснователно
се явявали нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали
2
никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между
страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за
доверителят ми.
Аргументите му, че договореният размер на възнаградителната
лихва противоречи на добрите нрави, тъй като тя не отговаряла на
действителните параметри по договора, с която следвало да се увеличи и
стойността на реално приложения годишен процент на разходите, са
следните: Съгласно чл.4, ал.2 от договора, заемополучателят следвало да
представи обезпечение визирано в чл.4, ал.1 от договора, същият дължал
неустойка на кредитора в размер на 908.48 лева.
За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани
в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити
въведоли практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица
изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство
на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия
и/или предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите
създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето
на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те
включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на
неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от
страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на
потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на
обезпечение, респ. на такси, които те събирали за осигуряване на фирми -
гаранти, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна
печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва,
като същевременно преодоляли законовото изискване за таван на лихвените
нива и другите разходи по предоставената в заем сума.
Преценката за действителността на клауза за неустойката и за
нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените
вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите,
заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено
разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало
да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора,
като можели да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на
задълженията, на които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените
критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в производството, но
при всички случаи бил задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по
делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на
доверителя ми съгласно разясненията в задължителната тълкувателна
практика на ВКС.
По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала
3
предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и
обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната
доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна
функция. Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора,
тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от
имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер на в размер на 908.48 лева загубила
присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била над
50% от заетата сума в размер на 1000.00 лева, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните
вноски като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и
създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави. На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните
ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни
договорното си задължение:
- За кредит от 1000.00 лева, заемателят се задължил да осигури
поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на най-
малко 1000.00 лева, т.е. лица, които месечно получавали доходи всеки от тях
в пъти повече на предоставената в заем сума.
- Ограничение в процесния договор за заем било налице и по
отношение на изискванията относно лицата, които може да поръчителстват-
те можели да бъдат само физически, не и юридически лица.
- Гарантите трябвало да получават минимален осигурителен доход
поне 1000.00 лева, който трябвало да произтича само от сключен безсрочен
трудов договор. Ограничението относно получавания трудов доход било
необосновано, тъй като физическо лице можело да получава доходи от
граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен
директор на търговски дружества, а освен това да разполагало със движимо и
недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция поставила към него неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В
4
добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи
обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу
евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да
престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като
заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит,
то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.
Дори да се приемело, че кредиторът реално имал за цел, макар и
след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той
следвало да договори достатъчен и разумен срок за осигуряване на
поръчителство и алтернативно и на други възможни за потребителя на
небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще
може да се удовлетвори за вземанията си. Явно било, че кредитодателят не
търсил обезпечение, тъй като поставил ограничения и дал и неизпълнимо
кратък срок за осигуряване на поръчители - едва три дни след сключване на
договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение
противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член
8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало
ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в
съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и
от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин.
Пред договорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръх задлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло
за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става
ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03.
2014 г. по дело С-565Д2 на четвърти състав на СЕС.
В този смисъл клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка
при неосигуряване на поръчители била в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение
5
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като
кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараства, тоест
опасността от свръх задлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът имал
задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von
Colson).
Кредиторът в настоящият случай поел риск да отпусне реално
необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради това
неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени, тъй като
той не спазил своето задължение за предварителна оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата
институция не можела да черпи права за себе си от собственото си
противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка.
Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но
поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с
поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия,
противоречало на принципа на добросъвестността, тъй като целяло да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката.
По изложените съображения, неустойката излязла в разрез с
добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено било тя да се
кумулира към погасителните вноски като по този начин водела до скрито
оскъпяване на кредита. По същество тя била добавка към възнаградителната
лихва на търговеца - заемодател и го обогатявала неоснователно доколкото
именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този
смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Договорена при тези
условия тя представлявала допълнителна облага-печалба към
възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на
потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното
съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.Съгласно чл.5
от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за
предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният
посредник предоставял своевременно на потребителя съобразно изразените от
него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на
договора необходимата информация за сравняване на различните
предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор
за потребителски кредит. Информацията по чл. 5, ал.1 се предоставяла във
формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити съгласно приложение № 2. На плоскостта на
настоящият казус, не било извършено отнапред разясняване на потребителя
на клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от
съдържанието на договора за предоставяне на паричен заем и представения
6
стандартен европейски формуляр поради неспазване на изискванията на чл.
11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите били изготвени без заемателят да е бил
запознат с действителния размер на ГПР, посочен в чл.2 от договора обща
сума за погасяване.
Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би
следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент,
чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните
параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата на чл.4, ал.2 от договора
се въвеждал още един сигурен източник на доход на икономически по-
силната страна. От една страна, неустойката била включена като падежно
вземане- обезщетение на кредитора, а от друга - същата била предвидена в
размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била
съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаляла
ограничението в чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР - неустойката
представлява над 50% от заетата сума.
МОЛИ съда да постанови решение, с което ДА ПРОГЛАСИ спрямо
„И.А.М.“ АД нищожността на клаузата на чл.4, ал.2 от договор за паричен
заем № №*/**** от 27.09.2014 г. като противоречаща на принципа на добрите
нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание
на потребителските договори за кредит. Претендира за разноските по делото.
Ответникът „И.А.М.” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. С. ****, ж.к. „Л.” ***, бул „Д.Н.” ***, „С.Ц.”, ******,
представлявано от управител С.К.К., представлявано от Н.П.П., оспорва иска
като неоснователен.
Счита, че давността на предявения иск изтекла, поради което прави
настоящото възражение за изтекла давност:
Според правната теория и трайната съдебна практика безспорно
искът за плащане без правно основание се погасявал с общия 5-годишен
давностен срок (чл. 110 ЗЗД) от датата на настъпване на изискуемостта на
претендираното право (чл. 114 ЗЗД). Също безспорно било, че този срок
започвал да тече от момента, в който длъжникът получи нещо без основание.
В конкретната ситуация, следвало да се приеме, че 5-годишният
давностен срок започнал да тече на датата на сключване на договора за
паричен заем, а именно 27.09.2014 г., което означавало, че е изтекъл на
27.09.2019 г. - 5 години след сключване на договора, по силата на който
длъжникът усвоил процесиите суми и по които евентуално би имал
претенции за плащане без основание, а датата на подаване на исковата молба
в съда била 29.03.2022 г. - очевидно след изтичане на давностния срок, поради
което прави възражение за изтекла давност.
С оглед на изложеното, счита, че за така предявените искове е
налице безспорното изтичане на давностния им срок, съгласно разпоредбите
на ЗЗД.
В случай, че съдът счете, че предявеният иск не е погасен по
давност, то моли да приеме, че същият е изцяло неоснователен.
- Досежно твърдението, че посоченият в договора лихвен процент не
7
отговарял на действително приложения, както и че същият противоречал на
добрите нрави:
Твърдението на ищеца, че уговорената неустойка е добавък към
договорната лихва било невярно и неаргументирано. Уговореният лихвен
процент не представлявал и не се свеждал единствено до възнаграждение за
ползване на главницата до нейното връщане, а бил цена на услугата по
предоставяне на паричния заем. Заемът бил предоставен от финансова
институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните институции, която
отпускала заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства, т. е. възможностите й в тази
насока били по-ограничени в сравнение с банките. Достъпът на ищеца до
паричния ресурс - предмет на договора бил бърз, лесен и необезпечен.
Обективните ползи за заемателя от този начин на предоставяне на кредит
имали своята цена в гражданския оборот, която била фиксирана в договора и
ищецът се съгласил да я заплати при сключването му. Поради това тази цена
не можела да бъде приравнена на възнаградителна лихва и не следвало да
бъде обсъждано съответствието на размера й с добрите нрави. Към момента
на сключване на договора за кредит в действащото законодателство нямало
ограничение на максималния размер на цената на услугата - предоставяне за
ползване на паричен заем. От друга страна, законната лихва за забава, по
никакъв начин не ограничавала правото на страните да уговорят цена на
услуга (ползване на паричен заем) в различен размер. Задължението по чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД не било наречено от законодателя с термина „лихва“, а било
определено като обезщетение за вреди от неточното (забавено) изпълнение
или от пълното неизпълнение на главното задължение. За разлика от лихвата,
това вземане нямало възнаградителен характер и не се дължало на договорно,
а на законно основание. Поради това следвало да се приеме, че няма пречка
страните да уговарят договорна лихва над размера на законната такава -
свободата на договаряне не била ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2
от ЗЗД. Размерът на договорната лихва се определял по взаимно съгласие на
страните като част от договорната свобода, с която същите разполагали. В
случая страните свободно уговорили съдържанието на договора за кредит,
включително и размера на лихвите. Законната лихва имала за цел да регулира
лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя не била цена за
услуга, а санкция за неизпълнение. Поради тази причина законната лихва и
нейния държавно определен размер не била показател, на база на който може
да се определи дали една цена за услуга - предоставяне на заем - отговаря на
„добрите нрави“. Договорната лихва по своята същност представлявала
„цена“ за ползване на парични средства за определен период от време. Тази
„цена“ се формирала от няколко фактора - разходи на търговеца за
предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване,
риск от неизпълнение от страна на кредитополучателя. „Добрите нрави“ не
регулирали цените на стоките и услугите. Нарушение на добрите нрави би
имало при заблуждение относно цената на определена стока, но когато една
цена била ясно и коректно посочена, когато една услуга не била задължителна
за ползване и потребителят сам, при свободно формирана воля, решавал дали
иска да я ползва или не при посочената цена, тогава противоречие с „добрите
нрави“ не можело да има. На пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто
бил заемът по настоящото дело, пазарните нива на лихвата били по-високи от
8
нивата на банковите кредити.
- Досежно твърдението за нищожност на неустойката, поради
противоречие с добрите нрави и прекомерност, то същото не следвало да бъде
кредитирано.
Неустойката по своята същност представлявала форма на договорна
отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от
неизпълнението. Процесната неустойка била начислена вследствие на
неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за
представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Предназначението на посочената неустойка било да обезщети евентуалните
вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които
причинявало неизпълнението на парично задължение, били пропуснати ползи
- от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би
реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби -
евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си
набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови
лихви и такси). Ако заемополучателят добросъвестно бил изпълнил поетото
договорно задължение и предоставил такава гаранция, то кредиторът щял да
събере вземането си и нямало да търпи посочените по-горе вреди. Съгласно
чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечавала изпълнението на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да
се доказват. Фактическият състав, който следвало да се осъществи, за да
възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор,
включвало следните елементи: наличие на валидно договорно задължение;
неизпълнение на задължението; неустойката да е уговорена. Всичко изброено
до тук, съгласно гореизложеното, е налице, следователно неустоечните
задължения са валидно възникнали.
В TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС,
върховният съд приемал, че неустойката следва да е нищожна, само ако
единствената цел, за която тя била уговорена излиза извън присъщата й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в
настоящия случай не били налице, тъй като уговорената неустойка имала
обезщетителна функция.
Въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на
уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка - не
само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други
фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните,
функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам
да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в
средство за неоснователно обогатяване. Дори и се приемело, че неустойката е
прекомерна, то това не я правело a priori нищожна поради накърняване на
добрите нрави, а следва да се намали нейният размер.
Констатациите на процесуалния представител на ищеца, че
условията кредитополучателя да не може да изпълни договорното си
задължение за осигуряване на поръчители или банкова гаранция, били
необосновани и не отговаряли на истината. С подписването на договора,
ищецът се запознал с изискванията, касаещи представяне на обезпечения под
формата на поръчителство или банкова гаранция. Презюмирали, че след като
9
се съгласила с условията, същият бил сигурен, че има необходимото време, за
да се подготви и да изпълни поетия ангажимент.
Въвеждайки твърдението, че неустойката е добавък към договорната
лихва, с което увеличава и ГПР, т.е., че с неустойката се създават задължения,
които се покриват от ГПР, ищецът не се съобразил разпоредбата на чл. 19, ал.
3, т. 1 ЗПК, в която било предвидено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Следвало заключението, че законодателят е предвидил
възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги изключил
при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.
Важно било да се подчертае, че в настоящия случай разпоредбата на
чл. 33, ал. 1 ЗПК не намира приложение и не е налице нарушение на нейните
изисквания. Претендираната неустойка за неизпълнение касаела едно
допълнително задължение за предоставяне на обезпечение като поради
непредоставянето му била начислена същата. Периодът, за който била
начислена неустойка бил от изтичането на тридневния срок за предоставяне
на обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна
лихва била за период от настъпването на падежа на договора до изплащане на
задължението, тоест за периода, за който се начислявала неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, не се претендирало обезщетение за
забава.
И не на последно място неустойката сама по себе си не била част от
печалбата на кредитора, а било договорено между страните обезщетение за
неспазване на договорното от страна на заемателя. Претендираната неустойка
представлява такава за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава.
Неоснователни били твърденията, че са налице нарушения и на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
По смисъла на §1, т. 5 от ДР на ЗПК фиксиран лихвен процент по
кредита бил лихвеният процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по
силата на която кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен
процент за целия срок на договора, а съгласно §1, т. 5 от ДР на ЗПК лихвения
процент по кредита бил лихвения процент, изразен като фиксиран или като
променлив процент, който се прилагал на годишна основа към сумата на
усвоения кредит. В сключения договор бил посочен фиксиран ГЛП, който не
се променял през целия срок на договора и в който не се включвала
неустойка, която не била част нито от разходите, нито от договорената лихва
печалба. При положение, че лихвения процент бил точно фиксиран в
договора и бил ясен за страните, то не можело да се приеме, че са нарушени
изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК. При фиксирана лихва липсвало задължение
в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Липсвали нарушения и на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.
ГПР бил посочен ясно в сключения договор за заем и бил в размер
на 49.04 %.
Годишният процент на разходите не бил по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
10
определена с постановление на Министерския съвет на Република България -
основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта
(Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения). ГПР представлявал
„печалбата“ на кредитора, под формата на „договорна лихва“ и „другите
разходи“, пряко свързани с договора за потребителски кредит.
Договорът за кредит бил съобразен и с императивната норма на чл.
11, т. 10 ЗПК. На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисквал да се посочи в
договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това било
така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България имало
нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР
(т. 1 и т. 2 от Приложение №1 към ЗПК), които единствено можели да се
прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито можели да прилагат друга
математическа формула за изчислението на ГПР, нито били длъжни да
възпроизвеждат в договорите си горните две формули.
Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички
разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използвала в
смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР.
Тези допускания или предвиждания били изчерпателно изброени както в чл.
19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейното
изпълнение ЗПК и по точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК. Тези допускания се деляли на две групи. Първата група били базови
допускания (чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви „а“ и „б“
Приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл. 19, т. 5 от
Директива 2008/48 и т. 3 букви - „в“, „г“, „д“, „е“, „ж“, „з“, „и“, „к“, „л“, „м“
към ЗПК). Първата група допускания имали значение за всеки вид
потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаели
определени видове креди, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за
кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниция била дадена в буква „ж“
на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба
кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при
сключване на договора, се налагало се правят допускания за бъдещето, за да
се изчисли ГПР като една - единствена ставка с точност поне един знак след
десетичната запетая (т. 2 б. „г“ от Приложение № 1 към ЗПК), което било
детайлно разяснено в решение на СЕС С- 290/2019г. В настоящия случай
било приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а“ на
Приложение №1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока,
за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, което било
посочено в чл. 2, т. 8 от Договора. Второто базово допускане касаело
уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният
процент бил фиксиран и подобни допускания били неприложими.
Допълнителните допускания също не били приложими, защото касаели
хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто
11
настоящия не бил. Смисълът на закона бил кредитополучателят да се запознае
предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата
на ГПР, което изискване в случая било изпълнено. С оглед на изложеното
счита, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Счита, че процесният договор за паричен заем напълно отговаря на
изискванията на чл. 22 ЗПК към момента на сключването му. Процесуалният
представител на ищеца посочвал, че договорът е недействителен, поради
неспазване императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и 20
и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, без да аргументира твърденията си в тази насока, с
оглед на което същите оставали голословни и недоказани. Нещо повече,
разпоредбата на чл. 12, ал. 1, т.7-9 ЗПК не била относима към процесния
договор.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да отхвърли иска като
неоснователен.
От събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Не се спори и се установява от представените писмени
доказателства – договор, че ищеца като кредитополучател и ответника
„И.А.М.“ АД като кредитор са сключили договор за паричен заем №*/**** от
27.09.2014 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сума в
размер на 1000.00 лева. Не се спори, че договорената сума е била
предоставена на ищеца. В чл. 2 е уговорено заетата сума да се върне за срок
от 8 месеца, платими на 8 равни месечни вноски, всяка в размер на 144.47
лева, с точно посочени падежни дати на плащане на всяка вноска (чл.2, т.5). В
т.6 на чл. 2 е уговорен фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер
на 40% и 49.04% годишен процент на разходите (нататък – ГПР) – в т.8. В т. 7
на чл. 2 е посочен общият размер на плащанията по договора – 1155.76 лева.
В чл. 4 от договора страните са уговорили в срок до три дни, считано от
сключване на договора, наемателя да предостави на заемодателя едно от
трите вида поръчителство, посочени в договора. В ал.2 е посочено, че в
случай, че не представи обезпечение в срок, кредитополучателят дължи
неустойка в размер на 908.48 лева, платима от заемателя разсрочено, заедно с
всяка погасителна вноска, като към всяка от вноските се дължи сума в размер
на 113.56 лева.
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани.
Страните спор по фактите нямат, спорните въпроси касаят действителността
клаузите.
Преди да разгледа наведените основания съдът следва да се
произнесе по направеното възражение за погасителна давност. Съдът не е
сезиран с иск с правно основание чл. 55 ал.1 от ЗЗД, т.е. направеното
възражение за изтекла погасителна давност се явява неотносимо към
предмета на спора – иск за прогласяване на нищжоност на договорна клауза.
Искът за прогласяване на нищожност не се погасява по давност.
По основателността на иска на наведените основания:
Не се спори, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на който
12
ищецът е получил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на
кредитор, съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
Закона за потребителските кредити (ЗПК).
Съгласно л. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът
за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. При тълкуване
обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 от ЗПК,
във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР
на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета. Ето защо, при съмнение в действителния смисъл на
законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане
целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО. Съгласно съображение 19 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, те следва да получават необходимата и
точна информация за условията и стойността на кредита и за техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. За да се осигури възможно най-пълна
прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва годишния процент на разходите, приложим за
кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността. В
съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на
потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи
договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва
кредитен посредник, или не. Така също според съображение 31 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите
права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа
цялата необходима информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните
по-нагоре цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК
ще е налице не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато
формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не
е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере
реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато
формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на
ГПР не съответства на действително прилагания между страните.
В конкретния случай спорът между страните се свежда до третата
хипотеза, а именно дали посоченият в приложението към договора годишен
процент на разходите в размер на 48.63% отговаря на действително
приложимия между страните ГПР. В този смисъл са изложените от ищеца
13
съображения в исковата молба.
Недействителността по чл. 22 от ЗПК има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване
на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В исковата молба е наведено основание за недействителност на
договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9
и 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да
гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото
задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид
оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.04%, а възнаградителната лихва
(фиксиран ГЛП)- 40.00%, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера
на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание. Следва да се
отбележи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката
по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като
общият й размер е 908.48 лева, т.е. в размер, малко по-нисък от сумата по
кредита – 1000 лева, като според тази норма към всяка месечна вноска за тази
неустойка се прибавят допълнително суми за целия срок на договора – по
113.56 лева месечно.
Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за
вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за
представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника
при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В
случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната
и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика
се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
14
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите
при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс
между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този
пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор
е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1,
предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите
аргументи на ищеца. Оттук - след като целият договор за кредит се явява
нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него. Ето защо,
предявения иска като основателен и доказан следва да бъде уважен.
ОТНОСНО разноските:
С оглед изходът от процеса и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК,
следва да се осъди ответника да заплати на ищеца направените по делото
разноски в размер на 50 лева за заплатена държавна такса.
Следва да се осъди ответника, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, да
заплатят на адвокат С.Н. възнаграждение за процесуално представителство по
делото в размер на 300 лева, на основание чл. 7, ал.1 т.1 от Наредба № 1 от
07.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „И.А.М.“ АД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***,
„С.Ц.“, ***, офис *****, представлявано от С.К., че клаузата на чл.4, ал.2 от
договор за паричен заем № №*/**** от 27.09.2014 г., сключен с Н. А. ДЖ. с
ЕГН **********, с адрес: с.В.Л., ул. **** е НИЩОЖНА като противоречаща
на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие
между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК
относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.1 от ГПК И.А.М.“ АД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“,
***, офис *****, представлявано от С.К. да заплати на Н. А. ДЖ. с ЕГН
**********, с адрес: с.В.Л., ул. **** сторените в производството разноски в
размер на 50.00 (петдесет) лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, И.А.М.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ***, офис
*****, представлявано от С.К. да заплати на адвокат С.К. Н. с ЕГН
********** личен № ********** с адрес на упражняване на дейността: гр. П.,
ул. „Й.Г.“ ***, адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство на Н. А. ДЖ. с ЕГН **********, с адрес:
с.В.Л., ул. **** в размер на 300.00 (триста) лева.
15
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
К.Ш.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
16