Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 05.01. 2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на осми декември през две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Ива
Иванова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 2156
по описа за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 20263994, постановено по гр.д. №
55136/2019 г. на СРС, І ГО, 39 състав се: ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове от
„Т.С.“ ЕАД срещу П.В.Д., по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че ответника дължи
на ищеца следните суми: 1426.88 лв.
главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
м.05.2013 г. до м.04.2015 г. за топлоснабден имот - ап.91, находящ се в
гр.София, ж.к.“********аб. № 303748, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК - 24.06.2016 г., до окончателното изплащане,
сумата от 49.35 лв. – лихва за забава върху главницата за периода от 30.06.2013
г. до 16.06.2016 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по гр.
д. № 34249/2016 г. по описа на СРС, 39 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86 ЗЗД
за сумата над уважения размер от 49.35 лв., до пълния претендиран размер от
271.13 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия
за периода от 30.06.2013 г. до 16.06.2016 г.
Постъпила е въззивна жалба от ответника пред СРС- П.В.Д.. В същата е изрично посочено, че се обжалва частично решение № 20263994, постановено по гр.д. № 55136/2019
г. на СРС, І ГО, 39 състав. Излагат се доводи за неправилност на решението,
като постановено в разрез с разпоредбата на чл. 150, ал.1 ЗЕ. Излагат се и
доводи във връзка дължимостта на лихвите за забава, като се сочи, че ищецът не
бил ангажирал доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на
дружеството, като по отношение на последния довод съдът констатира, че с
обжалваното решение във връзка с публикуването на фактурите СРС е приел, че
ответникът не е изпаднал в забава, поради което претенцията на ищеца по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД е била частично отхвърлена.
Иска се от съда да отмени решението и да
отхвърли така предявеният иск изцяло. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – „Т.-С.“
ЕАД, ищец пред СРС, депозира отговор по въззивната жалба като излага становище
за неоснователност на същата. Претендира разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е уведомен на 13.12. 2020 г., а въззивната жалба е подадена на 22.12. 2020 г.,
следователно е в срока по чл. 259,
ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва ,СРС
частично е уважил исковете по чл.422 ГПК.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
В частта, в която претенциите на ищеца не са уважени, решението като
необжалвано е влязло в сила.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 01. 03.2017 г.
по ч.гр.д.№ 34249 по описа за 2016 г. заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, длъжникът е бил уведомен на 04.04.2017 г.
Същият е подал възражение по
чл.414, ал.1 ГПК на 05.04.2017 г.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 30.08.2019 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 27. 09. 2019 г., т.е. в срока по чл.415 ГПК.
Доводът направен със становището
по същество на спора от страна на въззивника за недопустимост на
първоинстанционното производство във връзка с присъдената от СРС законна лихва
върху главницата, е неоснователен. Противно на твърдяното от въззивника законна
лихва се присъжда и върху предявени за установяване вземания по реда на чл.422,
ал.1 ГПК. Както и самият въззивник сочи, законната лихва е последица от
уважаване на претенцията за главница. В случая видно от т.9 на заявлението по
чл.410 ГПК, законна лихва е била претендирана, следователно обжалваното решение
в частта, в която главницата е присъдена със законна лихва е допустимо и в
рамките на заявения от ищеца петитум.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че по делото е безспорно установено, че ищецът
е доставял до процесния топлоснабден имот с аб.№ 303748, топлинна енергия в
твърдените количества на стойност 1426, 88 лв. за периода м.05.2013 г. до
м.04.2015 г. Стойността на доставената ТЕ не била заплатена. По делото бил
представен нот.акт № 52 от 19.07.1994 г. по силата на който ответникът бил
придобил собствеността върху недвижимия имот- ап.********, намиращ се в жилищна
сграда –бл********, в гр.София, ж.к.“********.
По делото била представена молба, подадена от ответника П.Д. на
11.11.1994 г. и адресирана до ищеца. Същата молба съдържала искане за откриване
на партида на името на ответника. Като се е аргументирал с нормата на чл.153,
ал.1 ЗЕ, СРС е достигнал до извода, че страните по спора са обвързани от
облигационно отношение. Правоотношението възниквало по арг. от чл.150 ЗЕ въз
основа на публично приетите ОУ. Възражението на ответника за недължимост на
сумите на основание чл.62 от Закона за защита на потребителите е прието за
неоснователно като СРС се е позовал на ТР № 2 от 25.05.2017 г. по тълк.д.№
2/2016 г. на ОСГК на ВКС, касаещо отношенията по доставка и потребление на
топлинна енергия за битови нужди в сгради –етажна собственост. По отношение на
претенцията по чл.86 ЗЗД за лихва за забава за периода м.05.2013 г.- м.02.2014
г. СРС се е позовал на чл.33, ал.1 ОУ, съгласно който потребителят изпадал в
забава в 30-дневен срок след изтичането на периода, за който се отнася поради
което не била необходима покана. Възражението за погасяване на вземанията по
давност е прието за неоснователно, тъй като искът по арг. от чл.422, ал.1 ГПК
се считал предявен от датата на подаване на заявлението, което в случая било
сторено на 24.06.2016 г. Процесният период касаел вземания от м.05.2013 г. до
м.04.2015 г.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема за правилен извода на СРС, че страните по делото са обвързани от договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди, по силата на който топлопреносното предприятие в качеството си на
продавач продава на физическо лице в домакинство в качеството му на купувач
топлинна енергия за битови нужди. От своя страна купувачът се задължава да заплаща
на продавача използваната топлинна енергия по определени цени образувани по
съответната за това Наредба и по начини и в
срокове, определени от общите условия.
Противно на твърдяното от въззивника
още с исковата молба ищецът е представил нот.акт за собственост на процесния
топлоснабден имот в полза на ответника, както и молба –декларация от същия за
встъпване в облигационно отношение с ищцовото дружество по доставка на топлинна
енергия /виж л.13 по делото пред СРС/.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да се потвърди в частта, в която в полза на
ищеца са приети за установени на основание чл.422 ГПК вземанията, както следва:
1426.88 лв. главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода от м.05.2013 г. до м.04.2015 г. за топлоснабден имот -
ап.91, находящ се в гр.София, ж.к.“********аб. № 303748, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 24.06.2016 г., до
окончателното изплащане, сумата от 49.35 лв. – лихва за забава върху главницата
за периода от 30.06.2013 г. до 16.06.2016 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по гр. д. № 34249/2016 г. по описа на СРС, 39 състав.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в частта за
разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се следват.
Въззиваемата страна претендира разноски и такива са сторени за процесуално представителство.
Съдът определя такива в размер на 100 лв. за юрк.възнаграждение. С оглед изхода
на спора разноски се следват и такива ще бъдат присъдени.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20263994, постановено по гр.д. № 55136/2019 г.
на СРС, І ГО, 39 състав, в частта в
която се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове от „Т.С.“ ЕАД срещу П.В.Д., по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че ответника дължи на ищеца
следните суми: 1426.88 лв. главница, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода от м.05.2013 г. до м.04.2015 г. за топлоснабден
имот – ап**, находящ се в гр.София, ж.к.“********аб. № 303748, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 24.06.2016 г., до
окончателното изплащане, сумата от 49.35 лв. – лихва за забава върху главницата
за периода от 30.06.2013 г. до 16.06.2016 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по гр. д. № 34249/2016 г. по описа на СРС, 39 състав,
както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА П.В.Д., ЕГН **********,***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:*** Б, сумата в размер на 100 лв., представляваща
юрк. възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: