Р Е Ш Е Н И Е
гр. София,
27.04.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ б въззивен състав, в открито съдебно заседание на
дванадесети март две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАЛИЦА ДИМИТРОВА
АЛЕКСАНДРИНА
ДОНЧЕВА
при
участието на секретар Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия
Дончева в. гр. дело № 12224 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С решение № 127300 от 23.05.2017 г. по
гр. дело № 21249/2016 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 119-и
състав, предявените от Т.Р.П. искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр.
чл. 225, ал. 1 от КТ, срещу „Л.С.” ЕАД са отхвърлени като неоснователни. С
определение № 180511 от 26.07.2017 г. по реда на чл. 248 от ГПК
първоинстанционното решение е допълнено в частта за разноските, като Т.П. е
осъден да заплати на „Л.С.” ЕАД юрисконсултско възнаграждение в размер на 300
лева.
Срещу решението по съществото на делото
и срещу определението, с което същото е допълнено в частта за разноските са
подадени два броя въззивни жалби на ищеца Т.Р.П., чрез процесуален
представител, като са наведени доводи за неправилност.
Заявява се, че първоинстанционният съд
е допуснал процесуални нарушения, свързани с анализа и оценката на
доказателствените източници, поради което е формирал неправилни фактически
изводи, а това довело до неправилно приложение на материалния закон и до необоснованост.
На първо място се сочи, че съдът в
нарушение на процесуалните правила е взел предвид съдържащата се информация в писмени
обяснения на служителя, дадени в процедура по налагане на дисциплинарно
наказание „уволнение”. Твърди се, че служителят П. не е извършил вменените му в
отговорност нарушения. В тази връзка са изложени подробни съображения. Жалбоподателят
се позовава на заключението по приетата в производството пред районния съд
съдебно-техническа експертиза, като твърди, че изводите на експерта не са
ценени правилно от съда. В тази насока изтъква, че съобразно експертизата е
налице възможност за манипулиране на системата за видеонаблюдение, включително
чрез отдалечен достъп, а това внася съмнение в извода относно датата и часа на
твърдяното от ответника дисциплинарно нарушение. Отново позовавайки се на
експертното заключение, жалбоподателят твърди, че при липса на възможност за
лицева идентификация, въз основа на изследвания видеозапис не може да се
направи извод за това, че именно ищецът по делото е извършил нарушение на
трудовата експертиза. Във връзка с невъзможността за идентификация на лицето от
записа се сочи, че показанията на свидетелката, разпознала служителя не следва
да се кредитират от съда, още повече като се отчете обстоятелството, че същата
е служител на ответника, което сочи към възможна заинтересуваност. В подкрепа
на твърдението, че ищецът не е извършил дисциплинарно нарушение се сочи още, че
достъпът до електронната система за продажби не е осигурен чрез индивидуални
пароли на служителите, което означава, че установеното нарушение би могло да е
извършено от всеки друг служител. Оспорва се изводът, че в качеството си на
служител, П. не е издавал фискални касови бонове, както и че не е въвеждал
продажбите в електронната система „САТИС”. В тази връзка се заявява, че между
служителите била установена практика, при наличие на повече артикули за
въвеждане в електронната система, това да се извършва впоследствие, като
първоначално се записвали на хартия, тъй като въвеждането в електронната
система за продажби изисквало време, а клиентите не следвало да чакат. Сочи се,
че имало и други случаи, при които било наложително ръчно въвеждане на
баркодове на стоки в системата за продажбите.
Според жалбоподателя, изводът на съда за
това, че ищецът е извършил вмененото му дисциплинарно наказание почива на
предположения, което е недопустимо.
На трето място, въззивникът поддържа, че
при налагане на дисциплинарното наказание от работодателя не са спазени
изискванията на закона към процедурата, независимо че било дадено разрешение от
регионална дирекция „Инспекция по труда”, тъй като към момента на заповедта
служителят е бил в отпуск по болест.
По отношение допълването на решението в
частта за разноските се твърди, че същото е в нарушение на закона, тъй като
ответната страна не е направила своевременно искане в тази насока, а именно още
с отговора на исковата молба. Изразено е становище, че претендираните разноски
за юрисконсултско възнаграждение не са били действително сторени, с оглед на
което не е следвало да бъдат присъдени. Твърди се, че ответникът не е посочил конкретен
размер на разноските и се поддържа, че това е необходима предпоставка за
тяхното присъждане. Направено е възражение за прекомерност на присъдените
разноски с оглед фактическата и правна сложност на делото.
Иска се отмяна на решението, уважаване
на предявените искове и отхвърляне като неоснователно на направеното от
ответника искане за присъждане на разноски.
В законоустановения срок, от страна на
ответника са подадени отговор на въззивната жалба срещу решението и отговор на
въззивната жалба срещу определението по чл. 248 от ГПК. Изразено е становище за
неоснователност на наведените от въззивника доводи за неправилност и се иска
потвърждаване на съдебния акт като правилен и законосъобразен.
Иска се присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Въззивната жалба е подадена в съответния срок, от
легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване и като
процесуално допустима, следва да се разгледа по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
В изпълнение правомощията си по чл. 269 от ГПК настоящият
въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
При извършване на въззивния контрол
за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките,
поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, намира обжалваното решение
за правилно.
Ищецът Т.Р.П. е предявил обективно съединени искове с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ
срещу „Л.С.” ЕАД в качеството му на работодател.
Страните по делото не спорят, че по
силата на трудов договор № 721 от 18.05.2007 г. и допълнителни споразумения към
него ищецът е заемал длъжността "продавач-консултант" при ответника,
за която длъжност била утвърдена длъжностна характеристика, представена от
ищеца по делото.
Безспорни са и обстоятелствата, че по
повод покана от 18.02.2016 г. на изпълнителният директор на „Л.С.” ЕАД са били
дадени и на приети писмени обяснения на служителя П. от 22.02.2016 г., след което
е била издадена заповед № 13 от 11.03.2016 г., с която изпълнителният директор
на „Л.С.” ЕАД е наложил дисциплинарно наказание „уволнение” по отношение на
служителя, както и че тази заповед е връчена на служителя на 30.03.2016 г., към
който момент същият е ползвал отпуск поради временна неработоспособност. Не се
спори и за това, че във връзка с наложеното дисциплинарно наказание е било
издадено предварително разрешение от инспекцията по труда, но въпреки това
ищецът твърди, че процедурата е опорочена с оглед обстоятелството, че към
момента на получаване на разрешението, заповедта за уволнение е била вече
издадена.
Между страните се спори по следните
въпроси: 1. допуснато ли е от страна на служителя тежко нарушение на трудовата
дисциплина, което да обуславя налагането на дисциплинарно наказание; 2. отговаря
ли на законовите изисквания издадената заповед, с която е наложено
дисциплинарно наказание „уволнение”; 3. спазена ли е на процедурата по връчване
на заповедта на служителя; 4. какъв е размерът на последното брутно трудово
възнаграждение на служителя.
В конкретния случай, от материалите
по делото се установява следното:
Въз основа на констативен протокол от
15.02.2016 г. за преглед на записи от видеонаблюдение на 23.01.2016 г. на
намиращия се на летище София магазин „Изток”, Терминал 2, работодателят е
приел, че на 23.01.2016 г. в интервала от 17.41 часа до 18.12 часа, Т.П. е
извършил 20 нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в неспазване на
технологичните правила за работа, утвърдени в Инструкция за организацията на
работата в магазините, злоупотреба с доверието на работодателя, изразяващо се в
неправилно отчитане на извършените продажби, неизпълнение на трудови
задължения, определени в длъжностна характеристика за заеманата длъжност и в
нормативен акт, както и тежко нарушение на трудовата дисциплина, представляващо
злоупотреба с доверието на работодателя и ощетяване на гражданите чрез измама в
цената на продаваните стоки в търговските обекти на „Л.С.” ЕАД.
По повод констатираните нарушения, с
писмо от 18.02.2016 г. работодателят е поканил служителя П. да даде писмени
обяснения, които са били дадени и приети от работодателя с вх. № 100-3387 от
22.02.2016 г.
Взимайки предвид дадените обяснения,
работодателят е приел, че тежестта на нарушенията, обстоятелствата при които са
извършени и поведението на служителя, обуславят налагане на най-тежкото
дисциплинарно наказание „уволнение”.
Поради това, на 11.03.2016 г. е
издадена заповед № 13 за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” по
отношение на служителя Т.П..
С оглед обстоятелството, че в периода
от 19.02.2016 г. до 21.03.2016 г., Т.П. е ползвал отпуск, а от 22.03.2016 г. до
10.04.2016 г., служителят е бил в отпуск поради временна неработоспособност, работодателят
е направил искане с изх. № 100-4955 от 16.03.2016 г. до дирекция „Инспекция по
труда” – София за получаване на предварително разрешение за прекратяване на сключения
с него трудов договор. На 21.03.2016 г. предварително разрешение е било дадено,
като същото е получено при „Л.С.” ЕАД с вх. №
100-5364 от 22.03.2016 г., а на 30.03.2016 г. горепосочената заповед за
уволнение е била връчена на Т.П..
В производството пред районния съд,
ищецът е оспорил доказателствената сила на представения от ответника по делото
констативен протокол от 15.02.2016 г. за преглед на записи от видеонаблюдение
на 23.01.2016 г. на магазин „Изток”, Терминал 2.
С оглед направеното оспорване и
предвид обстоятелството, че по естеството си представения констативен протокол
е частен свидетелски документ, ответникът по делото, в чиято доказателствена
тежест е това е инициирал назначаването на съдебно-счетоводна и съдебно-техничекса
експертизи, които законосъобразно са били приети от първоинстанциопнния съд.
Вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза е изградило изводите си въз основа на съпоставка между констативен
протокол за преглед на видеозапис, съдържание на видеозаписа и извлечение от
електронната система за регистриране на продажбите „САТИС”.
Съобразно заключението на експерта,
от прегледите на видеозаписите и регистрираните продажби в електронната система
се установява, че за извършените продажби, посочени в уволнителната заповед не
са били издадени надлежно касови бонове и такива не са били предоставени на
клиентите. Освен това, от електронната система е установено, че многократно и
системно са обединявани плащания, което означава, че всеки един от клиентите не
може да получи касов бон единствено за своята стока. Установени са случаи, при
които купувачът взема определени по вид и количество стоки, чиято стойност е
по-малка от сумата, която е изтеглена от техните банкови карти.
В заключителната част на експертното
изследване са описани по часове 21 нарушения, попадащи в горепосочените
категории, които са извършени на 23.01.2016 г. в интервала от 17.41 часа до
18.11 часа.
Същевременно, от заключението на
съдебно-техническата експертиза се установява, че във видеозаписите е отразена
дата и час на заснемане при запис в реално време, както и че не са налице
признаци за извършени манипулации в изследваните видеозаписи. Вещото лице е
посочило, че на записите са заснети множество лица, извършващи покупки и две
лица, носещи идентификационни табели, едното от които от мъжки пол – извършващо
действия по маркиране на стоки и обслужване на клиенти, а другото от женски пол
– извършващо действия по слагане на покупките на клиентите в пликове „SA”.
Посочено е, че лицевите частни признаци на заснетите лица са недостатъчни за
извършване на категорична лицева идентификация. След запознаване със системата
заснела изследваните записи, вещото лице е установило, че часа и датата се
настройват ръчно при необходимост от служители с достъп, в случаи при
установяване на различно време от астрономическото, както и че системата за
отчитане на продажби „САТИС” не е свързана с охранителната система на летището.
Изводите на вещите лица се споделят
изцяло от настоящия съдебен състав, тъй като експертните изследвания са
извършени професионално, от компетентни за това лица и дават обективни
заключения по поставените въпроси. От тях се установява, че представения по
делото видеозапис не е манипулиран, както и че сам по себе си, но и съпоставен
с данните от електронната система „САТИС”, същият отразява извършени множество
нарушения при работата на продавач-консултант на каса в търговски обект на „Л.С.”
ЕАД. Тези нарушения изцяло кореспондират с описаните в констативен протокол за
преглед на видеозапис, съответно с възприетите за установени от работодателя.
Същевременно, от писмените обяснения
на служителя П. се установява по несъмнен начин, че на 23.01.2016 г. в часовия
диапазон от 17.41 часа до 18.12 часа, именно той е работил на касата в магазин
7 при работодателя „Л.С.” ЕАД. Освен това, от съдържанието на писменото
признание е видно, че служителят не само не отрича да е извършил вменените му в
отговорност нарушения, но тъкмо обратно – изтъква като причина за извършеното
от него по всички точки големия брой клиенти, като подчертава, че в резултат на
това за работодателя не са настъпили вреди. В подкрепа признанието на служителя
са и представените по делото копие на присъствена книга, както и показанията на
свидетелката Недялкова.
Във връзка с
направеното от въззивника възражение за това, че съдържащото се в писмените му
обяснения до работодателя признание не може да се цени от съда при формиране на
изводите му относно релевантните факти, следва да се посочи, че в практиката на
върховната съдебна инстанция е установена такава възможност. В този смисъл са решение № 112 от 7.04.2015 г. на ВКС по гр. д. №
4587 от 2014 г., IV г. о., ГК; решение №
138 от 13.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5715/2013 г., IV г. о., ГК; решение № 448 от 16.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1510/2010 г., IV г. о.,
ГК; решение № 694 от 17.11.2010
г. на ВКС по гр. д. № 280/2009 г., IV г. о., ГК и решение №
694 от 17.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 280/2009 г., IV г. о., ГК, в които последователно се застъпва становището, че направеното по реда на чл. 193, ал. 1 КТ признание на нарушението на трудовата
дисциплина, за което е наложено дисциплинарното наказание, представлява
извънсъдебно изявление на работника или служителя пред работодателя за това, че
са се осъществили неизгодни за него факти, а доказателствената сила на
извънсъдебното признание по реда на чл. 193, ал. 1от КТ се основава на неизгодността съобразно правилото
scriptum pro scribente nihil probat, sed
contra scribentem. Поради това, че съществува възможност
извънсъдебното признание да не отговаря на истината, съдът е задължен да
го преценява с оглед всички обстоятелства по делото. С оглед на това е прието, че писмените обяснения на работника, дадени по реда
на чл.193 от
КТ, в които се признава извършеното
нарушение, трябва да се преценят от съда с оглед на всички обстоятелства по
делото, включително и с оглед показанията на свидетелите, трудовата функция на
които се изразява в осъществяване на контрол върху дейността на други работници
или служители. Именно във връзка с последното са показанията на свидетелката
Недялкова, която е осъществявала дейност, контролна спрямо дейността на
служителя П.. Освен това, в подкрепа на направеното признание е и информацията,
изводима от приетата по делото присъствена книга.
Поради гореизложеното,
настоящият съдебен състав прие, че преценено с оглед останалите доказателства
по делото, направеното от служителя П. извънсъдебно признание на извършените и
описани в констативен протокол нарушения на трудовата дисциплина, установява тяхното
извършване по несъмнен начин. В тази връзка следва да се посочи, че показанията
на свидетелката Недялкова представляват годен и достоверен доказателствен
източник, доколкото същата е предупредена за наказателната отговорност, която
носи при лъжествидетелстване, както и предвид обстоятелството, че свидетелката
е възпроизвела свои лични възприятия във връзка с извършения преглед на
видеозапис.
Доводите на
жалбоподателя свързани с годността на видеозаписа, както и с доказателствената
сила на констативния протокол за преглед на съдържащата се в него информация,
не могат да се споделят като основателни. Това е така, тъй като от
съдебно-техническата експертиза се установява, че видеозаписът не е
манипулиран, а посредством останалите събрани по делото доказателства и
най-вече предвид събраните по инициатива на ответника, се установява, че
оспорването на съставения от негови служители констативен протокол е
неоснователно.
Освен изложеното до
тук, необходимо да се отбележи и обстоятелството, че макар показанията на
свидетелката Карачорова да се възприемат от съда с доверие, те не съдържат
конкретна информация, която да опровергава изводите на съда относно времето,
мястото и вида на извършените от служителя П. нарушения на трудовата
дисциплина.
Не могат да се
възприемат като основателни и доводите на жалбоподателя за това, че заповедта
за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” не съответства на законовите
изисквания към нейното съдържание. Съобразно практиката на Върховния касационен
съд, заповедта, с която се
налага дисциплинарно наказание, следва да бъде ясно мотивирана и по начин, че
да са ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и
мястото на извършването му. Във всички случай от съществено значение е от съдържанието
на заповедта, съответно от документите, към които препраща тя, да следва
несъмненият извод за същността на фактическото основание, поради което е
прекратено трудовото правоотношение и работникът или служителят да има
възможност да разбере причината, поради която е уволнен, а съдът да може да
извърши проверка относно законосъобразността на уволнението.
В този смисъл са решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 112 от 2016 г., IV г.
о., ГК; решение № 271 от 8.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1368 от 2016 г., IV г.
о., ГК и решение № 464 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1310 от 2009 г., IV
г. о., ГК.
В конкретния случай, издадената заповед № 13 от 11.03.2016 г. съдържа данни за
нарушителя, а именно Т.Р.П., изключително детайлна и ясна е по въпроса в какво
се състоят нарушенията на служителя, кога и къде са били извършени, както и
относно дата на която са констатирани, а именно 23.01.2016 г. В тази връзка,
необходимо да се изясни е и това, че съгласно практиката на Върховния касационен
съд, в заповедта за дисциплинарно уволнение следва да се посочи датата на извършване
на нарушението, но работодателят не може да бъде ангажиран със задължение да
посочва и точно определен час на извършване на нарушението, тъй като такова
изискване законът не предвижда. По усмотрение на работодателя е, а и няма
пречка в заповедта за уволнение да се посочи и конкретния час, в който е
извършено дадено дисциплинарно нарушение - в този смисъл е решение № 647 от
11.10.2010 г. по гр. дело № 1348 от 2009 г., ІV г. о. на ВКС. С оглед на това,
доводите на жалбоподателя, че от видеозаписа не може да се направи еднозначен
извод за времето на извършване на нарушенията, тъй като е налице разминаване с
определени минути от реалното време не може да се сподели, тъй като по въпроса
за датата, а именно 23.01.2016 г. няма каквото и да е съмнение.
Освен изложеното по-горе, в заповедта за уволнение са
посочени наказанието и законния текст, въз основа на който то се налага.
В случая от съдържанието на заповедта може обосновано
да се заключи, че служителят е узнал какви са конкретните причини, поради които
спрямо него е наложено дисциплинарното наказание „уволнение”.
Т.П. е получил пълна информация за обстоятелствата, на
които се основава уволнението, с оглед на което е била гарантирана възможността
му да организира своята съдебната защита.
В тази връзка следва да се отбележи, че законът не
поставя изискване към работодателя, в съдържанието на заповедта за уволнение да
включва разясняване на възможността за съдебна защита на уволнения служител.
Тази възможност произтича по силата на закона, който
гарантира, че уволнения служител може да предяви своите претенции срещу
работодателя по реда на исковото производство, като регламентира предпоставките
за надлежно упражняване на това право от страна на служителя. Още повече, че в
случая, Т.П. е реализирал ефективно това свое право, инициирайки производството
по настоящото дело.
Конкретната заповед за уволнение е мотивирана, тъй
като работодателят е взел предвид, дадените от служителя писмени обяснения,
отчел е обстоятелствата, при които са били извършени нарушенията на служителя и
тяхната тежест.
От доказателствата по делото се установява и
спазването на визираните в чл. 195 от КТ изисквания с оглед връчване заповедта
за уволнение на служителя. Ищецът по делото не спори, че процесната заповед му
е била връчена с изпратена на 30.03.2016 г. нотариална покана, но оспорва
възможността това да се осъществи законосъобразно в период, в който той е
ползвал отпуск поради временна неработоспособност, като се позовава на
установената в чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ закрила.
Между страните по делото не е спорно това, че в
периода от 19.02.2016 г. до 10.04.2016 г. служителят е бил в непрекъснат отпуск,
като в периода от 22.03.2016 до 10.04.2016 г. е бил в отпуск поради болест, за
което е представен болничен лист. Съгласно разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 3
от КТ, в такава хипотеза работодателят може да уволни служител само с
предварително разрешение на инспекцията по труда.
В конкретния случай, ответникът е представил
доказателства за това, че по повод установените нарушения на служителя,
извършени на 23.01.2016 г. е направил искане до Дирекция „Инспекция по труда” –
София за получаване на разрешение за налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение”, както и че на 22.03.2016 г. е получил исканото предварително
разрешение. Действително, заповедта за уволнение е издадена по-рано, а именно
на 11.03.2016 г., но същата е връчена на 30.03.2016 г., т. е. след като
работодателят е разполагал със съответно разрешение, с което установената в чл.
333, ал. 1 от КТ закрила на служителя от дисциплинарно уволнение е била
преодоляна.
Ето защо, изводът на районния съд за това, че
установената в закона процедура по връчване на заповедта за уволнение, в
конкретния случай е законосъобразна и не дава основание за отмяна на
извършеното дисциплинарно уволнение.
Броят и естеството на описаните в заповедта нарушения,
преценени с оглед заеманата от служителя П. длъжност и приетата по делото
длъжностна характеристика, съгласно която служителят дължи да маркира всяка
стока на касата, да издава касова бележка и да я предава на клиента, както, да
работи внимателно и отговорно с наличните валути и пари в брой и да спазва
правилата и наредбите на фирмата по всички процедури, свързани с касовите
операции, водят до несъмнения извод, че извършените от него нарушения не са
инцидентна проява и представляват нарушения по смисъла на чл. 187, т. 3, т. 8 и
т. 10 от КТ. При този извод и в изпълнение задължението на съда да приложи
императивната норма на чл. 189 от КТ, въззивният съд прие, че извършените
нарушения са достатъчно тежки, за да бъдат санкционирани с дисциплинарно
наказание „уволнение“.
В тази връзка се споделят изложените в мотивите на
районния съд съображения, като следва да се обърне внимание върху това, че за
да се приеме, че е налице злоупотреба с доверието на работодателя по смисъла на
чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ следва служителят да е извършил такива действия,
които компрометират оказаното му доверие, независимо от това дали са извършени
умишлено и дали е било налице намерение за извличане на имуществена облага – в
този смисъл са решение № 242 от 21.05.2012 г. по гр. дело № 932 от 2011 г., ІV
г. о. на ВКС; решение 86 от 25.05.2011 г. по гр. дело 1734 от 2009 г., ІV г. о.
на ВКС и решение № 2148 от 15.03.2017 г. по гр. дело № 112 от 2016 г., ІV г. о.
на ВКС. Злоупотребата с доверието на работодателя е пряко свързана с неизпълнението
на вмененото по чл. 126, т. 9 от КТ задължение на служителя.
В обобщение на изложеното, наложеното от изпълнителния
директор на „Л.С.” ЕАД със заповед № 13 от 11.03.2016 г. дисциплинарно
наказание „уволнение” по отношение на Т.Р.П. е законосъобразно. Изтъкнатите от
въззивника доводи в обратна насока не се споделят, а обжалваното решение на
районния съд следва да се потвърди, тъй като предявеният на основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 от КТ иск за признаване на уволнението за незаконно и неговата
отмяна е неоснователен. При този извод обективно съединените при условията на
евентуалност искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ не
следва да бъдат разглеждани по същество, поради несбъдване на условието за
това.
Що се отнася до жалбата на въззивника, с която се
атакува произнасянето на районния съд по разноските е необходимо да се добави
следното:
При конкретния изход на спора пред районния съд,
съобразно чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника е възникнало право да иска
заплащане на направените от него разноски в съответствие с отхвърлената част на
иска.
В проведеното на 22.02.2017 г. открито съдебно
заседание пред първоинстанционния съд, от страна на процесуалния представител
на „Л.С.” ЕАД е направено искане за присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение. Първоинстанционният съд е пропуснал да се произнесе с решението
по въпроса за разноските, поради което на 27.06.2017 г. по делото е депозирана
молба от представител на ответника с искане за допълване на решението в частта
за разноските. По повод на тази молба и в указания срок, по делото е постъпил
отговор на ищеца, в който е изразено становище за неоснователност. Като
аргумент е посочено, че искането на ответника за разноски е преклудирано, тъй
като същото не било е направено още с отговора на исковата молба. Освен това е
заявено, че не е поискан конкретен размер на възнаграждение за юрисконсулт.
С определение от 26.07.2017 г. решението по делото е
допълнено, като Т.Р.П. е осъден да заплати на „Л.С.” ЕАД разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.
Именно този съдебен акт се атакува понастоящем с
аргументите, изтъкнати пред районния съд, но и с твърдението, че разноски не се
дължат, тъй като не са били реално направени от ответника, освен което се сочи,
че присъдената сума е прекомерна.
Въззивният съд не намира за основателни доводите на
жалбоподателя, поради следното:
На първо място, съгласно чл. 78,
ал. 3 от ГПК ответникът по делото има право на направените от него разноски. За
присъждането им с оглед диспозитивното начало в процеса, действително е
необходимо да е направено съответно искане в тази насока, но предвид
обстоятелството, че те се присъждат съобразно решението по съществото на спора,
не може да се приеме, че за целта е необходимо ответникът да е направил
искането си в отговора на исковата молба, тъй като в тази насока не настъпва
преклузия. В конкретния случай е направено изрично искане за присъждане на
разноски, а именно за юрисконсултско възнаграждение, при
определянето на което съдът е обвързан в преценката си от препращащата норма
на чл.
78, ал. 8, изр. второ от ГПК, вр. чл. 37 от Закона за
правната помощ, вр. чл. 23, т. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ. Установените рамки, в
които съдът може да се произнесе са от 100 до 300 лева, като се съобразява
конкретната фактическа и правна сложност на всеки отделен случай. Предвид
фактическата и правна сложност на делото, както и с оглед обстоятелството, че
районния съд се е произнесъл в рамките на допустимия размер на юрисконсултското
възнаграждение, настоящият съдебен състав не намира основание за отмяна на
постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение.
Следва да се обърне
внимание на жалбоподателя и на това, че съобразно практиката на върховната
съдебна инстанция за недължимост на юрисконсултското възнаграждение поради
непредставяне на доказателства за предварителното му изплащане не могат да се
споделят. За разлика от адвокатското възнаграждение, което се договаря за всяко
конкретно дело и се заплаща предварително от страната на пълномощника й
адвокат, възнаграждението за осъществено процесуално представителство от
юрисконсулт се изплаща от представляваната страна /юридическо лице или едноличен
търговец/ на юрисконсулта по силата на съществуващото помежду им трудово или
гражданско правоотношение. Естеството на това правоотношение не предполага
предварително получаване на възнаграждение от юрисконсулта за явяване по всяко
дело. Поради това приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК не
следва да се обвързва с изискване за представяне на доказателства, че
юрисконсултът е възмезден предварително за работата си по делото, в който
смисъл е решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596 от 2012 г., ІІ т. о. на
ВКС.
Поради изложеното,
съдът намира жалбата на въззивника срещу определението по чл. 248 от ГПК, с
което първоинстанционното решение
е допълнено в частта за разноските следва
да бъде оставена без уважение.
Поради съвпадане на крайните изводи
на двете инстанции обжалваното решение следва да се потвърди.
При
извод за неоснователност на подадената от Т.Р.П. въззивна жалба, право на
разноски във въззивното производство има въззиваемия, за което е направено
искане от процесуалния представител на „Л.С.” ЕАД. Предвид съобразяването на
установените в чл. 78, ал. 8, изр. второ от ГПК, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. чл. 23, т. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ критерии и с оглед обстоятелството,
че във въззивното производство е проведено едно открито съдебно заседание и не
са събирани доказателства, съдът приема, че въззивникът следва да бъде осъден
да заплати на въззиваемия разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство в размер на 150 лева.
Водим
от горното, съдът,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 127300 от 23.05.2017 г. по гр.
дело № 21249/2016 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 119-и
състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ, подадената по реда на чл. 248 от ГПК жалба на Т.Р.П., срещу определение
от 26.07.2017 г. по гр. дело № 21249/2016
г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 119-и състав.
ОСЪЖДА Т.Р.П. с ЕГН: ********** да заплати на „Л.С.”
ЕАД с ЕИК:********, сумата от 150 /сто и петдесет/ лева, представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението
може да се обжалва пред Върховен касационен съд с касационна жалба, подадена в
едномесечен срок от връчването му на страната.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.