№ 3600
гр. Варна, 16.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Магдалена Давидова Янева
при участието на секретаря С.на Ст. Георгиева
като разгледа докладваното от Магдалена Давидова Янева Гражданско дело
№ 20243110102786 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявени от „Фронтекс Интернешънъл“
ЕАД срещу С. Д. Т., в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т.1 ГПК за приемане за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумите, както следва: 3789.63 лева, представляваща незаплатена главница
по договор за потребителски кредит № РК08160151/17.12.2008г., сключен със „Стопанска и
инвестиционна банка“ АД, 1214.65 лева - лихва за забава, начислена за периода от
11.10.2020г. до 11.10.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението – 25.10.2023г., до окончателното погасяване на задължението ,
вземането по който е прехвърлено на заявителя с Приложение № 1 от 04.12.2015 г. към
Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 04.12.2015 г., и за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 по по ч.гр.д. № 13840/2023 г. по описа на ВРС, 34-ти
състав.
Ищцовото дружество „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, чрез процесуалния си
представител, твърди в исковата молба, че е налице възникнало облигационно
правоотношение между длъжника и „СИБАНК“ АД, въз основа на сключен между тях
договор за потребителски кредит № PK08160151 от 17.12.2008г. С подписване на договора,
ответникът е удостоверил, че е получил от заемодателя, заемната сума в размер на 5000 лева.
С договора са уговорени срок за връщане на заетата сума, брой и размер на погасителните
вноски, при годишен процент на разходите 16.16% и годишен лихвен процент в размер на
14.25 %. С Анекс от 28.11.2011г. на ответника е отпусната и допълнителна сума в размер на
362.43 лева. Крайният срок за изпълнение на задълженията по договора за кредит е
1
настъпил на 17.12.2018г., с което е станал изискуем целият незаплатен остатък от главното
задължение, ведно със законната лихва. Излага, че се дължи и лихва за забава за периода от
датата на изпадане на ответника в забава до подаване на заявлението.
Сочи, че на 04.12.2015г., между кредитора и ищеца „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД,
ЕИК ********* е сключен договор за прехвърляне на парични вземания, по силата на който
и на основание чл.99, ал. 2 ЗЗД, титуляр на вземанията по процесния договор, става ищецът.
Съгласно задължението по чл. 99, ал.3 ЗЗД, цедентът упълномощава цесионера да уведоми
длъжника за прехвърлянето на вземанията, за което издава изрично пълномощно.
Съобщение до ответника съдържащо уведомление за извършената цесия е изпратено чрез
препоръчана пратка на „Български пощи“ ЕАД до адреса посочен в договора за кредит.
Същото се е върнало в цялост, като „непотърсено“. Излага, че съгласно чл. 17 от договора,
при промяна на адреса кредитополучателят е длъжен да уведоми банката, в противен
случай, всички съобщения изпратени на посочените в договора адреси се считат за
получени.
Твърди, че до датата на подаване на исковата молба, ответникът не е изпълнил
задължението си по договора за кредит, поради което и сезира съда с искане за установяване
съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение.
Във връзка с депозирания отговор на исковата молба, ищецът поддържа, че всички
извършени до датата на цесията плащания - 04.12.2015г. са своевременно отнесени за
погасяване на задълженията по договора за кредит. Що се отнася до плащанията след тази
дата твърди, че сумите са се натрупали по банковата сметка, по която е обслужван кредита и
на 15.02.2018г. С. Т. е изтеглила натрупаната сума от 936.75 лева. След м. февруари 2018г.
плащания по кредита сочи, че не са извършвани - нито по сметка на цедента, нито по сметка
на цесионера. Поддържа, че съгласно предвиденото в чл. 4 от договора, лихвеният процент,
с който е олихвявана главницата е 14.25%, като същият, както и ГПР не са променяни за
времето на действие на договора за кредит. Счита, възражението за ответника, че банката е
следвало да намали ОЛП и ГПР, заради понижението на основния лихвен процен на БНБ и
Софибор, тъй като банковият лихвен процент не е уговорен като изражение на така
посочените интекси. Поддържа на следващо място, че договорът не е сключен при общи
условия, като всички уговорки по повод заема се съдържат в договора. Оспорва и
твърденията за анатоцизъм с подписване на анекса към договора. Сочи, че с последния
ответницата е признала, че към датата е налице забава и натрупани неиздължени суми по
договора. Твърди, че, за да избегне негативните последици от допуснатото неизпълнение,
кредитополучателят е усвоил нова парична сума, които се отнесени за погасяване на
допуснатите просрочия. Тази допълнителна сума представлява главница и в този смисъл
поддържа, че не е начислявана лихва върху лихва. Излага на следващо място, че ответникът,
като трето по договора за цесия лице, не разполага с право да оспорва обвързващото
действие на договора, сключен между други страни. Оспова и възражението на ответника,
че вземанията са погасени по давност, като в тази връзка твърди, че течението на
давностния срок е започнало да тече от падежа на договора.
2
В срока по чл. 131 ГПК, ответната страна С. Д. Т., чрез процесуалния й представител,
депозира отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност на
исковете. Признава твърдението на ищеца, че е сключила със „СИБАНК“ АД, договор за
потребителски кредит за сума в размер на 5000 лева. Излага, че през 2011г. е изпаднала в
забава, за което на 28.11.2011г. е сключен анекс за отпускане на допълнителен кредит в
размер на 362.43 лева (с който да се погасят натрупаните лихви и главници ), при посочените
в исковата молба срок за връщане на заетата сума, брой и размер на погасителните вноски,
както и лихвен процент. Твърди, че до сключването на анекса - 28.11.2011г. е извършвала
плащания по договора, с които е погасявала задълженията си. Сочи, че след сключване на
анекса е извършвала плащания, както следва: на 07.02.2013г. - 72 лева; на 19.03.2013г. - 76
лева; на 05.08.2013г. - 72 лева; на 08.2013г. - 95 лева; на 07.10.2014г. – 140 лева; на
06.11.2014г. - 100 лева; на 16.12.2013г. - 100 лева; на 19.02.2015г. - 100 лева; на 02.10.2015 г. -
150 лева; на 19.07.2016г. - 100 лева; на 14.10.2016г. - 100 лева; 16.05.2017г. - 100 лева; на
16.06.2017г. - 80 лева; на 17.07.2017г. - 100 лева; на 15.08.2017г. - 100 лева; на 16.09.2017г. -
100 лева; на 13.10.2017г. - 100 лева; на 15.12.2017г. - 60 лева и на 15.02.2018г. - 80 лева, които
суми е внасяла по посочената в договора банкова сметка, както преди, така и след датата на
цесията. Излага, че при плащане на поредната вноска на 15.08.2018г., служител от
„СИБАНК“ АД е заявил, че такъв кредит не съществува.
Твърди, че цедентът не е изпълнил задължението си да уведоми кредитополучателя за
извършената цесия, поради което го е поставил в невъзможност да изпълнява задълженията
си. Поддържа, че сключения договор за кредит и анекса към него са недействителни, поради
противоречие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на
потребителите и в частност с разпоредбата касаеща метода на изчисление на годишния
процент на разходите.
По отношение на сключения на 28.11.2011г. анекс, сочи, че същият е нищожен, като
противоречащ на разпоредбите на чл. 26, ал.1, предл. 1 във вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД, евентуално
съдържащ недействителни клаузи по смисъла на чл. 143, т.3 и т. 10 ЗЗП.
Твърди, че извършената цесия няма действие спрямо нея, тъй като пълномощното, с
което цедентът упълномощава цесионера да уведоми длъжника за прехвърлянето на
вземанията, се отнася само за длъжници описани в приложение 1 към договора и
едновременно с това, такива, спрямо които вече е образувано заповедно, исково или
изпълнително производство, поради което излага, че макар да е вписана в приложение 1, то
до входиране на заявлението по чл. 410 ГПК срещу нея в качеството й на кредитополучател
не е образувано нито едно от посочените по-горе производства. Счита, че договорът за
цесия не е породил прехвърлителен ефект, тъй като съгласно т.2.4 от договора за цесия,
прехвърлителния ефект настъпва с плащането на продажната цена, респ.постъпване на
сумата по сметка на цедента. В условията на евентуалност, счита, че същия е нищожен
поради невъзможен предмет- липса на цена упомената в чл.2.1 и чл. 3.1 от договора.
Смята за неотносими към настоящото производство, твърденията на ищеца за
уведомяване на ответника за извършената цесия, поради изначалната липса на
3
представителна власт на ищеца за извършване на горепосочените действия от една страна, а
от друга страна поради липсата на надлежен длъжник, отговарящ на условията за наличие
на образувано заповедно, исково или изпълнително производство. Поддържа, че
извършеното с договора за цесия упълномощаване, не е освободило цедента от
задължението да уведоми длъжника за извършената цесия, още повече че е имал такава
възможност, при посещенията й в банката, както и такова задължение съгласно чл.6.4 от
договора за цесия и с това си бездействие не е изпълнил задълженията си по чл. 99,ал.3 ЗЗД.
По отношение на твърденията за деклариране на промяна в адреса, излага, че до
изтичане срока на договора не е извършвана промяна на адреса. Твърди, че сочената от
ищеца като „непотърсена“ пратка от „Български пощи“ ЕАД, не означава, че получателят се
е преместил на друг адрес. Излага, че не е била и информирана за такава пратка.
В условията на евентуалност, прави възражение за изтекла погасителна давност на
претендираните от ищеца вземания. Излага, че същите са погасени с изтичане на 5
годишния давностен срок, който е започнал да тече от датата на която е станала изискуема
всяка една падежирала вноска. Прави възражение и за изтекла погасителна давност и по
отношение лихвите за забава.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбата на
чл. 235 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
От приложеното ч.гр.д. № 13840/2023г. по описа на ВРС, 34-ти състав, се установява,
че по заявление на „ЕОС Матрикс” ЕООД срещу С. Д. Т. е издадена заповед №
6633/27.10.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е
разпоредено длъжникът да заплати на заявителя сумите, както следва: 3789.63 лева,
представляваща незаплатена главница по договор за потребителски кредит №
РК08160151/17.12.2008г., сключен със „Стопанска и инвестиционна банка“ АД, сумата от
889.23 лева – договорна лихва, начислена за периода 05.01.2014г. до 17.12.2018г., като
вземанията са прехвърлени на заявителя с договор за прехвърляне на вземания от
04.12.2015г.; 2907.60 лева - лихва за забава, начислена за периода от 04.12.2015г. до
12.03.2020г., включително и за периода 13.07.2020г. до 11.10.2023г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 25.10.2023г., до
окончателното погасяване на задължението. Длъжникът е оспорил съществуването на
вземането в срока по чл. 414 ГПК.
Видно от приложеното на л. 8-13 от делото заверено от страната копие на договор за
потребителски кредит от 17.12.2008г., че „Сибанк“ ЕАД е отпуснало на С. Д. Т. кредит в
размер на 5 000 лева. От своя страна кредитополучателят се е задължил да върне заетата
сума в срок от 120 месеца, ведно дължимите лихви, такси и комисионни, при годишен
процент на разходите от 16.16%. Уговорено в чл. 3, ал. 5 е, че годишният процент на
разходите по кредита се променя с промяната на БЛП или на таксите и комисионите при
условията на чл. 4, ал. 3, като с последната клауза длъжникът е дал съгласие банката да
променя едностранно БЛП за кредити в национална валута, съгласно утвърдена методика, в
4
зависимост от промените на следните индекси и параметри: ОЛП на БНБ, тримесечния
индекс СОФИБОР, цената на ресурса на Сибанк, пазарната конюнктура, свързана с
прилагане на лихвени нива по кредити в лева на физически лица и/или корпоративни
клиенти от други търговски банки. Съобразно предвиденото в чл. 4, ал. 1 от договора,
главницата по кредита се олихвява с годишна лихва, равна на сбора на Банковия лихвен
процент за кредити в национална валута на банката плюс фиксирана надбавка в размер на
7.85%. Към датата на сключване на кредита, определеният от управителния съвет на банката
БЛП е 6.40%.
С анекс от 28.11.2011г., поради просрочие по договора за кредит, на С. Д. Т. е
отпуснат допълнителен заем в размер на 362.43 лева, като е изготвен нов погасителен план,
при запазване срока на издължаване на кредита, и при лихва за първите 12 месеца от 9.40%,
след който срок е уговорено, че кредитът ще се олихвява с лихва от 14.25%, равна на сбора
от Банковия лихвен процент за кредити във валута на банката плюс надбавка в размер на
7.85%. Посочено е, че със сумата ще бъдат погасено просрочието по потребителския крудит
от 17.12.2008г.
Представени от ответната страна са и вносни бележки за погасяване на задълженията
по кредита (л. 68-85), както следва: на 07.02.2013г. - 72 лева; на 19.03.2013г. - 76 лева; на
05.08.2013г. - 72 лева; на 07.10.2014г. – 140 лева; на 06.11.2014г. - 100 лева; на 16.12.2013г. -
100 лева; на 19.02.2015г. - 100 лева; на 02.10.2015 г. - 150 лева; на 19.07.2016г. - 100 лева; на
14.10.2016г. - 100 лева; 16.05.2017г. - 100 лева; на 16.06.2017г. - 80 лева; на 17.07.2017г. - 100
лева; на 15.08.2017г. - 100 лева; на 16.09.2017г. -100 лева; на 13.10.2017г. - 100 лева; на
15.12.2017г. - 60 лева и на 15.02.2018г. - 80 лева.
Видно от представения договор за прехвърляне на парични вземания от 04.12.2015г.,
че „Сибанк“ ЕАД е прехвърлило на „Фронтекс интернешънъл“ ЕООД вземания,
произтичащи от договори за кредит, които се индивидуализират в приложение № 1 към
договора. Видно от приложеното на л. 36-38 приложение № 1 към договора е, че в същото
фигурира и вземането към ответника по договор за кредит от 17.12.2008г., с посочване
размера на дълга.
Представено по делото е и уведомление до С. Томодска за прехвърлянето на
вземането, като съобразно представените известие за доставка, същото е адресирано до
адреса на ответницата, посочен в договора за кредит и която практа не е получена от
адресата, съобразно удостоверяването от „Български пощи“ АД (л. 42-45).
По делото е изслушано и заключението на вещо лице по допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно дадено и неоспорено от
страните. От същото се установява, че общо усвоената сума по кредита възлиза на 5362.43
лева, от които 362.43 лева по сключения анекс към договора. Съобразно заключението от
страна на С. Т. са извършени плащания в размер на 4701.43 лева, като последното плащане е
на 02.10.2015г. и с които са погасени задължения за главница в размер на 1572.80 лева,
договорна лихва в размер на 2984.88 лева, наказателна лихва в размер на 143.75 лева.
Експертът сочи, че извършените в периода 19.07.2016г. – 15.02.2018г. плащания в
5
размер на 1020 лева, банката не е погасявала задължения по кредита. Със сумите са покрити
задължения за такси, като в съдебно заседание на 16.09.2024г. вещото лице разяснява, че
това са такси за обслужване на сметката и нямат отношение с кредита, а остатъкът от 936.75
лева е изтеглен на С. Т. на 15.02.2018г.
Вещото лице сочи, че дължимият остатък за главница по кредита възлиза на 3 789.63
лева, като лихвата за забава върху същата за времето от 11.10.2020г. до 11.10.2023г. възлиза в
размер на 1 214.60 лева. От приложение 1 към заключението се установява, че непогасената
договорна лихва възлиза в размер на 658.05 лева. Според заключението договорната лихва
не е променяна едностранно от банката.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и
поотделно, и по вътрешно убеждение, приема за установено от правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване съществуване на
вземане на ищеца срещу ответника, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК. Или, в контекста на основанието, на което е издадена заповедта, респ. се претендира
вземането, в тежест на ищеца е по пътя на главното и пълно доказване да установи факта на
съществуване на валидно облигационно отношение между цесионера и ответника по
договор за кредит, че по него ответникът е останал задължен за процесната сума в
посочения размер, че между цесионера и ищеца е сключен валиден договор за цесия, по
силата, на който на ищеца е било прехвърлено вземането по договора за кредит с ответника,
че цесията е съобщена на ответника.
От коментираните по-горе доказателства се установи, че между ищеца „Фронтекс
интернешънъл“ ЕООД в качеството си на цесионер и „Сибанк“ АД на 04.12.2015г. е сключен
договор за прехвърляне на парични вземания, приложение № 1, предмет на който е са и
вземанията по договор за потребителски кредит от 17.12.2008г., кредитополучател по който
е ответната страна С. Т..
Първите спорни въпроси са свързани с валидността на договора за прехвърляне на
парични вземания и произвел ли е той действие, в това число и спрямо ответната страна.
В решение № 60256/07.03.2022г. по гр. д. № 3590 /2020г. на ВКС, IV г.о. е прието, че
длъжникът не е страна по договора за цесия и не може да иска унищожаването на договора,
развалянето му или прекратяването му, тъй като това са права, които законът е предоставил
на страните по него. Тези права биха могли да се упражнят от трети спрямо договора лица
(какъвто е и длъжникът) само по силата на изрична правна норма, каквото не е налице по
отношение на договора за цесия. Прието е още, че на нищожността може да се позове всеки,
включително и трето, неучастващо в договора лице, каквото се явява и длъжникът по
договора за цесия, но възможността за такова позоваване е ограничена от наличието на
интерес на третото лице за прогласяване на нищожността. Такъв интерес не може да се
породи при сключването на договора за цесия, доколкото единствената предизвикана от него
промяна в правната сфера на длъжника е смяната на кредитора. На новия кредитор могат да
6
бъдат противопоставени всички възражения, които длъжникът е имал към стария кредитор
въз основа на прехвърленото вземане, включително тези за нищожност, унищожаемост или
разваляне на договора, от който произтича вземането. След като е бил уведомен по реда на
чл. 99, ал. 4 от ЗЗД от предишния кредитор за извършената цесия, длъжникът може да
извърши валидно изпълнение на новия кредитор и това изпълнение ще има валиден
погасителен ефект. Законът не е вменил в задължение на длъжника да извършва проверка
дали новият кредитор е придобил вземането валидно, поради което за валидността на
изпълнението е без значение дали договорът за цесия страда от пороци и какви са те. При
евентуална нищожност на договора за цесия, ако длъжникът е изпълнил след надлежно
уведомление по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, той се освобождава от задължението си, а
първоначалният кредитор следва да насочи претенциите си към новия кредитор. Затова
длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за цесия след получаване на
уведомлението по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като
изпълнението на новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на
уведомление. Направен е извод, че длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на
договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона
случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично
установени условия, които не са спазени.
В същия смисъл е и приетото в решение № 137/19.11.2021г. по гр.д. №2499/20 г. на
ВКС, IV г.о., където е посочено също, че няма основание да се приеме, че правен субект,
който не е страна по сделката, може да се позовава на нищожност, поради нарушение на
добрите нрави, предвид нееквивалентност на престациите, тъй като едната страна по
цесията неоснователно би се обогатила за сметка на другата, придобивайки вземане, което
многократно надвишава по размер цената на която е прехвърлено. Всички уговорки между
цедента и цесионера са въпроси, свързани с правоотношението между тях, вкл. основанието
за сключване на договора, предмета му, съгласието за пораждане на правните му последици
и плащането на цената, ако такава е уговорена. Горното разбиране е възприето и в решение
№ 398/24.06.2024г. по гр.д. № 3006/23г., на ВКС, I г.о.
С оглед горното разрешение на първия спорен по делото въпрос следва да се приеме,
че ответникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия, респ. сбъднало
ли се е условието пораждащо действието на договора.
За неоснователно съдът намира и възражението на ответника, че договорът за цесия
не е породил действие спрямо него, поради изначалната липса на представителна власт на
ищеца за извършване на горепосочените действия от една страна, а от друга страна поради
липсата на надлежен длъжник, отговарящ на условията за наличие на образувано заповедно,
исково или изпълнително производство. Видно от договора за цесия, че в същия се съдържа
изрично упълномощаване цесионерът да уведоми длъжниците за прехвърленото вземане –
чл. 5.2, като извод, че се касае за длъжници, спрямо които вземането е установено със
съдебен акт, респ. е образувано изпълнително производство не може да се направи от
договора за цесия, в това число и от подробното описание на данните, които следва да бъдат
7
посочени в приложение № 1 към договора. Това е така, тъй като предмет на договора са
вземания, възникнали от договори за кредит и същият не е ограничен само до тези, за които
вече има образувани изпълнителни производства. С оглед изложеното настоящият състав
намира, че ответникът е надлежно уведомен за прехвърленото вземане с получаване на
препис от исковата молба, доколкото не може де се приема, че е налице такова уведомяване с
изпратеното уведомление с препоръчена пощанска пратка, върнато като непотърсено. Макар
и страните в договора за кредит да са уговорил фингирано връчване, същото е приложима
само за случаите, при които кредитополучателят е променил посочения по договора за
кредит адрес, каквато хипотеза в случая не се установи да е осъществена към датата на
изпращане на уведомлението – м. 03.2016г.
С оглед горното, съдът намира, че ответникът е надлежно уведомен за извършеното
прехвърляне с получения препис на исковата молба, респ. ищецът се явява негов кредитор.
Между страните е безспорно, че между „Сибанк“ АД и С. Д. Т. е сключен договор за
потребителски кредит от 17.12.2008г. за сумата от 5000 лева, както и че заетата сума е
усвоена от ответницата, а така също и факта на сключване на анекс към договора за сумата
от 362.43 лева, с която са погасени натрупани до момента на сключване на анекса
задължения. Възраженията, които С. Т. е претовопоставила са относно валидността на
договора и анекса, твърдейки същите да са нищожни, като противоречащи на нормите на
ЗПК и ЗЗП.
Процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит,
поради което за спорното правоотношение са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит (отм., ДВ, бр. 18/05.03.2010г., в сила от 12.05.2010г.), действал към
момента на сключване на сделката – 17.12.208г.
На първо място писмения договорът за потребителски кредит отговаря на
реквизитите и формата, изискуеми за валидността му по чл. 7 ЗПК (отм.). Обявени са
допълнителните разходи по управление, усвояване и ангажимент, както и лихвени проценти,
който се прилага при просрочие. Конкретизиран е лихвения процент, изчислен към момента
на сключване на договора за кредит, и начините за неговото променяне. Посочени са
условията за издължаване на кредита от потребителя, правото на потребителя да погаси
предсрочно кредита, обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави.
Съдържанието на така уговорената сделка е изцяло съобразено с изискуемите реквизити,
определящи валидност на договарянето в цялост (чл. 14, ал.1 ЗПКотм.). В този смисъл
възражението за нищожност на договора като цело се явява неоснователно, каквото би било
то и при формиран извод за нищожност клаузата на договора, предвиждаща едностранно
изменение на банковия лихвен процент като неревоправна. В последния случай, при
изключване неравноправното съдържание на клаузата, страните биха били вълидно
обвръзани от индивидуално уговорения размерът на лихвата е 14.25 %, именно при която
стойност се установи от заключението на вещото лице, че е начислявана лихва (с изключение
на прилаганият лихвен процент за 12 месеца от 9.40% по уговореното от анекса).
С оглед горното и събразно установеното от вещото лице следва да се приеме, че
8
дължимите, но незаплатена главница по договора за кредит възлиза на 3 789.63 лева -
главница.
Ответната страна е противопоставила възражение за погасяване на горните вземания
по давност. По въпроса от кой момент съгласно чл. 114 ЗЗД тече давностния срок за главница
и/или за възнаградителни лихви, когато е уговорено погасяване на главното задължение на
отделни вноски е налице притиворечива съдебна практика, с която настоящият състав не
обвързан до преодоляването й с постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно
дело № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка настоящият състав споделя разрешението,
дадено с решение № 45/17.06.2020г. по т.д. № 237/2019г. на ВКС, ІІ т. о. В същото е прието,
че началният момент не течението давностния срок се свързва с изискуемостта на вземането
на кредитора, тъй като това е моментът, от който той може да търси изпълнение. Посочено
е, че „когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски,
изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на
постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За съответната част
от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който
момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен т.е.
принудителен ред, поради което бездействието му се санкционира с течение на давностния
срок по отношение на тази част от вземането по кредита. Да се приеме противното, означава
да не се зачете волята на страните по договора относно различната изискуемост на частите
от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течение на давността. В
случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без
съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което
страните са постигнали съгласие още при сключването му или с допълнително
споразумение. Ето защо, не може да се приеме, че от една страна, кредиторът има право да
търси изпълнение от изискуемостта за съответната част от вземането, но от друга страна,
бездействието му да го направи не води до течение на давностния срок за тази част от
вземането“. Поради тези мотиви, съдът е приел, че началният момент, от който започва да
тече давностия срок за вземания по погасителни вноски по договор за банков кредит е
моментът на изискуместта на съответната вноска.
С оглед горното следва да се приеме, че за падежиралите вноски до 05.08.2018г.,
включително, давностният срок за главницата по същите е изтекъл на 13.10.2023г. (при
съобразяване, че течението на давностния срок е спряло за периода от 13.03.2020г. –
21.05.2020г., на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г., и за
преодоляване на последиците и § 13 от ЗИД на Закона за здравето), а заявлението за
издаване на заповед за изпълнение е депозирано на 25.10.2023г. (съгласно нормата на чл.
422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение). Следователно, независимо,
че задължението на ответника за главница в размер на 3444.27 лева съществува,
неупражняването на субективното право на ищцата в законния срок да иска изпълнението
9
му има за последица погасяването на това право по давност. При това положение и искът за
установяване дължимостта на това вземане се явява неоснователен. За главницата по
вноски, падежирали в периода 05.09.2018г. – 17.12.2018г. (вноски №№ 117, 118, 119 и 120),
петгодишният давностен срок не е изтекъл към датата на подаване на заявлението, поради
което и възражението на ответника се явява неоснователно. Предявеният иск за сумата от
345.27 лева, представляваща непогасена гладница, следва да бъде уважен, ведно с
присъждане на законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда до
окончателното погасяване на задължението.
Следващата претенция е за установяване съществуването на вземане на ищеца за
лихва за забава върху главницата. Съгласно угворонето в чл. 5, ал. 5 от договора, при забава
на плащанията по месечните анюитетни вноски, банката събира върху неиздължените суми
обезщетение за забава в размер на законната лихва. В случая се установи, че ответницата не
е изпълнила задължението за заплащане на дължимите месечни вноски, но с оглед
акцесорния характер на претенцията за лихва за забава и предвид формираният извод за
неоснователност на претенцията за падежиралите до 05.08.2018г., включително, вноски, то и
искът за лихви върху главницата по същите също се явява неоснователен. При съобразявяне,
че вземането за лихви по вноски с №№ 117, 118, 119 и 120, е погасено по давност до
25.10.2020г., на основание чл. 111, б. "в" от ЗЗД, изчислена с помощта на програмен продукт
„Апис Финанси” лихвата за забава за периода 25.10.2020г. до 11.10.2023г. възлиза в общ
размер на 109.36 лева, както следва: върху гланитацата по вноска № 117 от 85.06 лева, лихва
в размер на 26.94 лева; върху гланитацата по вноска № 118 от 86.16 лева, лихва в размер на
27.30 лева; върху гланитацата по вноска № 119 от 87.13 лева, лихва в размер на 27.58 лева и
върху гланитацата по вноска № 120 от 86.98 лева, лихва в размер на 27.54 лева. До този
размер претенцията се явява основателна и като такава следва да бъде уважена, а за
разликата до предявения размер – отхвърлена.
Съгласно дадените указания в т. 12 на ТР № 4/2013 год., в полза на ищеца следва да
се присъдят и сторените в заповедното производство разноски съразмерно уважената част от
исковете и при съобразяване предявения размер на вземането, възлизащи общо в размер на
11.37 лева, от които 9.09 лева за заплатена държавна такса и 2.28 лева за юрисконсултско
възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и направеното от ищеца
искане, ответната страна следва да бъде осъден да заплати на „Фронтекс интернешънъл“
ЕАД направените в настоящото производство разноски за заплатена държавна такса,
възнаграждение за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение, което съдът съгласно чл.
78, ал. 8 ГПК, вр. чл. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ определя в
размер на 150 лева. Или съразмерно на уважената част от исковете в полза на ищеца следва
да се присъди сумата от 45.57 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и с оглед отправеното искане в полза на адв. С. Т.
следва да бъде определено възнаграждение за оказаното процесуално представителство на
ответната страна, като съобразявайки фактическата и правна сложност на делото,
10
извършените от процесуалния представител на страна действия, съдът определя същото в
размер на 300 лева. Съразмерно отхвърлената част от исковете на адв. Т. следва да се
присъди сумата от 272.74 лева.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”Хенрик Ибсен”, № 15, п.к.
1407 срещу С. Д. Т., ЕГН **********, от гр. В.*****, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 345.36 лева (триста четиридесет и пет лева и тридесет и шест стотинки),
представляваща незаплатена главница по договор за потребителски кредит №
РК08160151/17.12.2008г., сключен със „Стопанска и инвестиционна банка“ АД, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението –
25.10.2023г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 109.36 лева (сто и
девет лева и тридесет и шест стотинки), представляваща лихва за забава върху
непогасената главница от 345.36 лева, начислена за периода от 25.10.2020г. до 11.10.2023г.,
като горните задължения са прехвърлени на ищеца „Фронтекс интернешънъл” ЕАД с
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 04.12.2015г., за които суми е издадена
заповед № 6633/27.10.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 13840/2023г., по описа на РС-Варна, 34-ти състав, КАТО ОТХВЪЛЯ исковете за
разликата над 345.36 лева до 3789.63 лева, претендираната като незаплатена главница и за
разликата над 109.36 до 1214.65 лева и за периода от 11.10.2020г. до 24.10.2020г.,
включително, претендирана като лихва за забава върху непогасената главница, на основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА С. Д. Т., ЕГН **********, от гр. В.*****, да заплати на „Фронтекс
интернешънъл” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
”Хенрик Ибсен”, № 15, п.к. 1407, сумата от 11.37 лева (единадесет лева и тридесет и седем
стотинки), представляваща сторени в заповедното производство разноски, както и сумата
от 45.57 лева (четиридесет и пет лева и петдесет и седем стотинки), представляваща
сторени в исковото производство пред РС-Варна разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ”Хенрик Ибсен”, № 15, п.к. 1407, да заплати на адв. С. К. Т., от
АК-Варна, с личен номер от еднния регистър на адвокатите **********, служебен адрес: гр.
В....., сумата от 272.74 лева (двеста седемдесет и два лева и седемдесет и четири
стотинки), представляваща възнаграждение за оказано процесуално представителство и
защита на ответната страна С. Д. Т., ЕГН ********** по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
11
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
12