Р Е Ш Е Н И Е
№ 400
гр. Пловдив, 12.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Пловдив, ХХI състав, в открито заседание на тринадесети
декември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ШОТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЯНКО АНГЕЛОВ
ЙОРДАН РУСЕВ
при секретаря Таня Костадинова и участието на прокурора Борис Михов, като
разгледа докладваното от председателя Мариана Шотева КАД № 2483 по описа за 2023
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията
и задържането под стража (ЗИНЗС).
Образувано е по подадена касационна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ (ГДИН) – София, чрез процесуален представител юриск. Ч., срещу
Решение № 1408/24.07.2023 г. по адм. дело № 197/2023 г. по описа на
Административен съд – Пловдив, ХХIХ състав, в частта, с която ГДИН е осъдена да заплати на С.Б.З., с ЕГН **********,
сумата от 2 300 лв., съставляваща обезщетение за причинени му неимуществени
вреди в рамките на периода на престой на ищеца в корпуса на Затвора Пловдив от
31.01.2017 г. до 06.03.2018 г. вкл., в резултат от нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС,
ведно със законна лихва върху сумата, считано от 18.01.2023 г. до окончателното
й изплащане, както и сумата от 1 800 лв., съставляваща обезщетение за причинени
му неимуществени вреди в рамките на периода на престой в корпуса на Затвора
Пловдив от 01.09.2020 г. до 01.03.2022 г., вкл., в резултат от нарушение по чл.
3 от ЗИНЗС, ведно със законна лихва върху сумата, считано от 18.01.2023 г. до
окончателното й изплащане.
В жалбата са релевирани доводи, че в обжалваната част решението е
неправилно и необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК,
поради което моли да бъде отменено и постановено друго, с което се отхвърли
предявеният от З. иск, респ. да се отмени решението в частта, с която ГДИН е
осъдена да плати обезщетение за сумата над 2 300 лв. до присъдения общ размер
от 4 100 лв. (2300+1800). Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба – С.Б.З. чрез пълномощник адв. Н., счита
същата за неоснователна и настоява за нейното отхвърляне. От адв. Н. е
претендирано адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв.
Представител на Окръжна прокуратура – Пловдив застъпва становище за основателност
на така подадената касационна жалба.
Административен съд – Пловдив, ХХI състав, след като разгледа поотделно и в
съвкупност, наведените с жалбата касационни основания и в изпълнение
изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата е подадена от надлежна по чл. 210 от АПК страна в преклузивния по
чл. 211 от АПК срок, поради което е допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Предмет на производството пред първоинстанционния съд е била, предявена от З.,
искова молба срещу ГДИН, в която са предявени три искови претенции, всяка от
които за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени
вреди, причинени му по време на задържането по изпълнение на наказание
„лишаване от свобода“, които се твърди да са настъпили като резултат от
нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, извършени чрез бездействие от страна на
администрацията на Затвора Пловдив, съответно ЗО Смолян към Затвора Пловдив. Неимуществените
вреди са определени от ищеца като болки и страдания, изразяващи се в неприятни
усещания от хигиенна гледна точка, поставяне в унизително положение, наличие на
дихателни проблеми и предразположение към респираторни заболявания, развитие на
поведенческа и личностна криза. Първата от заявените три искови претенции е за
период на престой на ищеца в корпуса на Затвора Пловдив от 10.01.2017 г. до
20.03.2018 г., като е претендирано обезщетение от 10 000 лева. Втората от
исковите претенции е за период на престой на ищеца в ЗО в Смолян за времето от
25.03.2018 г. до 20.05.2020 г. и е предявена за обезщетение в размер на 15 000
лева. Третият от исковете е за периода от 01.09.2020 г. до 10.03.2022 г. по
отношение на престой в корпуса на Затвора Пловдив и е за обезщетение за
неимуществени вреди от 20 000 лева. Предявени са и акцесорни претенции за
присъждане на законна лихва върху всяка от претендираните суми на
обезщетението, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
С Решение № 1408/24.07.2023 г. по адм. дело № 197/2023 г. по описа на
Административен съд – Пловдив, ХХIХ състав, в обжалваната в настоящото производство
част, ГДИН е осъдена да заплати на З. сумата от 2 300 лв., съставляваща
обезщетение за причинени му неимуществени вреди в рамките на периода на престой
на ищеца в корпуса на Затвора Пловдив от 31.01.2017 г. до 06.03.2018 г. вкл., в
резултат от нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС, ведно със законна лихва върху сумата,
считано от 18.01.2023 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 1 800
лв., съставляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди в рамките на
периода на престой в корпуса на Затвора Пловдив от 01.09.2020 г. до 01.03.2022
г., вкл., в резултат от нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС, ведно със законна лихва
върху сумата, считано от 18.01.2023 г. до окончателното й изплащане.
За да стори това, от фактическа страна съдът е констатирал, че ищецът З.
неколкократно е бил задържан за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“
за извършени от него престъпления. По отношение на първия от исковите периоди е
установено, че в действителност ищецът е постъпил в Затвора Пловдив на
31.01.2017 г., като първоначално, предвид известните правила за това, вероятно
е бил настанен в приемно отделение. Считано от 03.02.2017 г. З. бил разпределен
в помещение № 14 с размери 26,98 кв.м. На 28.02.2017 г. ищецът бил преместен в
стая № 15 с площ от 28,18 кв. м. За престоя на ищеца в стаи № 14 и 15, както и
преди това в Приемно отделение, не били запазени данни относно броя на л.св.,
настанени заедно с ищеца З., предвид съхраняването на информацията за три
години съгласно „Номенклатура на делата със срокове за съхраняване на ГДИН и
териториалните ѝ поделения“ – ТС-НО-5, утвърдена със Заповед №
Л-42/02.01.2020 г. на Главния директор на ГДИН и от Държавната агенция
„Архиви“. В корпуса на Затвора Пловдив ищецът пребивавал реално до 07.03.2018
г., на която дата, предвид замяната на режима му от строг на общ със заповед от
21.02.2018 г. бил преведен в ЗО Смолян при Затвора Пловдив.
По отношение на заявения трети исков период е установено, че в
действителност ищецът З. *** на по-ранна дата от посочената в исковата молба,
като към началото на исковия период 01.09.2020 г. вече се е намирал в Затвора
Пловдив. За периода от 01.09.2020 г. до 17.11.2020 г. ищецът бил настанен в
помещение № 63 на пети пост, което било с площ от 26,99 кв.м. В това помещение
за времето на престой на З. били настанени общо най-много седем л.св. От
17.11.2020 г. З. бил преместен в стая № 18, която била с размери от 26,32 кв. м.
В това помещение ищецът престоял до 10.12.2020 г., като за това време в стаята
били настанени най-много общо седем л.св. и най-малко петима. Считано от
11.12.2020 г. ищецът З. бил преместен в стая № 27 с площ от 39,02 кв.м. В това
помещение ищецът пребивавал до 27.05.2021 г., като от 28.05.2021 г. бил
настанен в наказателна килия поради наложено му дисциплинарно наказание. В стая
№ 27 за времето на престой на ищеца били настанени най-много общо 14 души и
най-малко общо осем л.св. Считано от 08.06.2021 г. ищецът бил настанен в килия
с № 12 с квадратура от 41,65 кв.м. В стая № 12 ищецът пребивавал до
освобождаването му от Затвора Пловдив по изтърпяване на наказанието на
02.03.2022 г., като за времето на престоя му там общо най-малко настанени в
стаята били седмина л.св., а най-много общо дванадесет л.св.
С оглед така установените данни, първоинстанционният съд, като е съобразил
относимите в случая разпоредби на чл. 3 от КПЧОС и чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС,
както и практиката на ЕСПЧ по сходни дела, по отношение на първия от
предявените искове, за времето на първия установен престой на ищеца в корпуса
при затвора Пловдив от 31.01.2017 г. до 06.03.2018 г. вкл., е приел, че по
делото, от страна на ответника, чиято е доказателствената тежест да установи
конкретните условия на задържане и тя му е била надлежно указана, не са
представени конкретни доказателства за броя настанени л.св. нито в Приемно отделение,
нито в стая № 14 и в стая №15, където най-дълго е пребивавал ищецът.
Администрацията на Затвора Пловдив изрично е била задължена с определение на
съда от 06.02.2023 г. по реда на чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС, но не е представена
пълна информация, касателно конкретни условия по настаняването на ищеца там за
интересуващия съда период, а именно такава, от която да се прецени налице ли е
била пренаселеност на помещенията по задържане. При това положение, независимо
от обстоятелството, че на практика не е установен отказ от предоставяне на
изисканата информация, доколкото съдът е уведомен, че предвид установената
номенклатура за съхранение в архив на делата за срок от три годни, не е налице
пълна такава, а при непредоставяне на информация, съгласно чл. 284, ал. 3, пр. 2
от ЗИНЗС съдът не е длъжен, но може да приеме за доказани съответните факти, е
приел, че в случая следва по отношение оплакването от пренаселеност за периода,
за който няма представена конкретна информация от 31.01.2017 г. до 06.03.2018
г. вкл., който е част от заявения първи исков период, да се приложи хипотезата
на посочената разпоредба. Отчетено е обстоятелството, че съдът е уведомен, че
делата за разпределение и движение на лишените от свобода не се съхраняват
поради утвърдения кратък срок за това, но факт е и че ответникът е бездействал
в хода на производството и не е ангажирал каквито и да било други
доказателства, каквито не е бил ограничен и би могъл да представи, като се има
предвид, че е юридическо лице към Министерството на правосъдието и в тази
насока би следвало да разполага дори с обобщена информация за капацитета на
затвора Пловдив и неговото запълване за посочените периоди. За пълнота е
посочено, че все пак информация е предоставена (за престоя в ЗО Смолян) и за
период, който е по-назад във времето от три години, какъвто е срокът на
съхранение на архивите, поради което и соченото обстоятелство за липса на
запазен архив, е прието да не е изцяло коректно. В тази насока, освен прилагане
на законовата фикция по чл. 284, ал. 3, пр. 2 от ЗИНЗС, съдът е взел предвид и
публично оповестената информация, съдържаща се в докладите на Омбудсмана по
Националния превантивен механизъм (НПМ) от извършвани проверки на място в места
за лишаване от свобода - този за 2016 г. и този за 2018 г., отнасящи се до
Затвора Пловдив, които съответно предхождат и следват периода на престой на
ищеца там, където в доклада за 2016 г., при който проверката е от септември
2016 г., е посочено, че капацитетът е повишен от 405 на 505 бр. лишени от
свобода при последното замерване през 2015 г., а са били реално настанени 460
лица, сиреч значително над капацитета и е налице видима пренаселеност, а в доклада
за 2018 г. е посочено, че „предоставената нова информация е за капацитет на
корпуса 358 лица при полагаеми 4 кв. метра. Към 18.06.2018 г. в корпуса е имало
391 лица, а към 26.09.2018 г. – 414 лица“, т.е. установено е и че преди датата
на постъпване на ищеца и след нея реално е била установена обща пренаселеност в
затвора Пловдив, което е индиция и по отношение на налична пренаселеност и по
времето на неговия престой. Отделно от това, обсъдени са и показанията и на
свидетеля Владиков, който е посочил изрично, че в стая № 15, където реално
най-дълго е пребивавал ищецът през посочения период от време, е била налична
пренаселеност, макар да не е могъл да посочи точно колко лица са били
настанени. С оглед на изложеното и съобразно с нормата на чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС съдът е приел за установени твърденията на ищеца, касателно посочените от
него неблагоприятни условия по изтърпяване на наказание лишаване от свобода,
свързани с пренаселеност за времето, за което не е представена конкретна
информация, а именно за периода от 31.01.2017 г. до 06.03.2018 г. включително,
или за общо 368 дни.
По отношение на третия от исковете, за който е установено, че ищецът е бил
задържан в корпуса на Затвора Пловдив от 01.09.2020 г. и да е бил освободен на
02.03.2022 г., с оглед на приложената конкретна информация за броя на лицата,
настанени заедно с ищеца в едно и също помещение, е установено, че за част от
времето в посочения период, когато е бил в стая № 63, стая № 18 и стая № 27, на
практика ищецът е бил в условия на пренаселеност за общо 253 дни. Същевременно
за 42 от тези общо 253 дни (част от времето в стая 27) е установено и че ищецът
е бил поставен в условия на особено съществено (тежко) нарушение на
изискванията относно разполагаемата площ на лишен от свобода, а именно под 3
кв. м. разполагаема площ на един лишен от свобода, съобразно с този стандарт,
възведен в практиката на ЕСПЧ по тълкуване на чл. 3 от ЕКПЧОС, макар самият
ищец да не е направил конкретно оплакване в тази насока. Тук съдът е взел
предвид освен установените в рамките на общия брой дни в пренаселеност и
посочените 42 дни особено съществена пренаселеност, също така и факта, че обратно
- за част от тези 253 дни е установено, че макар да е налице пренаселеност,
същата не е била изобщо толкова съществена, което следва да се прецени при
оценяване на вредите. Посочено е в тази връзка, че при престой в същото това
помещение с № 27 е установено за част от времето, включено в рамките на
посочените 253 дни, разполагаемата площ на лишен от свобода е била под 4 кв.м.,
но много близо до този стандарт - 3,92 кв.м., а за стая № 12 например - 3,78
кв.м. Въпреки това и тези дни с посочена пренаселеност, макар и не особено
съществена, са взети предвид като такива с установена пренаселеност, доколкото
предвид липсата на данни за точен брой и разположение, както и размери на
мебелите, разполагаемото пространство е определено без тяхното приспадане, което
следва да се отчете в полза на ищеца.
При това положение съдът е приел, че следва да се уважи претенцията на
ищеца за присъждане обезщетение в частта й относно неизпълнение на нормативното
задължение на специализираната администрация на местата за лишаване от свобода
за осигуряване на съответна разполагаема площ при изтърпяване на наказанието на
ищеца за общо 253 дни в рамките на периода от 01.09.2020 г. до 01.03.2022 г.
включително, предвид освобождаването на ищеца на 02.03.2022 г. по изтърпяване на наказанието му.
В заключение съдът е приел, че отговорността на ответника ГДИН София следва
да бъде ангажирана само по отношение на установеното незаконосъобразно
бездействие, свързано с поставяне на ищеца в помещения за изтърпяване на
наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, които не са отговаряли на
възведените стандарти относно разполагаема площ на един лишен от свобода в
рамките на установеното време на престой по първия и третия от исковите
периоди. При наличието на установените по-горе неблагоприятни условия, при
които ищецът З. е следвало да търпи наказание лишаване от свобода в Затвора
Пловдив през първия и третия установен период от време, при прилагане на
подхода за оценка на въздействието им върху психическото и физическото
състояние на задържаното лице, съобразно с периода, за който се установяват по
категоричен начин такива нарушения, като е взел предвид и възрастта на ищеца, а
също и предвид разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, първоинстанционният съд
е приел, че в случая действително е налице доказано причиняване на
неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно бездействие на
администрацията на затвора по осигуряване на благоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което осъществява нарушение по чл.
3 от ЗИНЗС. В случая е прието да е налице поставяне в неблагоприятни условия на
ищеца З., над нормално присъщите на лишаването от свобода, като в тази връзка и
според съда е установено твърдението за причинени неимуществени вреди в
резултат от престоя му в пенитеницарно заведение при условията на
пренаселеност, защото посочените неблагоприятни условия, макар да не е доказано
да са в кумулативна съвкупност и с другите твърдени такива по исковата молба,
сами по себе си са от естество да причинят описаното от ищеца чувство на
поставяне в унизително положение, като се има предвид общия брой на дните на
всеки от посочените два периода на престой в корпуса на Затвора Пловдив, за
който се установява ищецът да е търпял подобно неблагоприятно битово условие.
Пренаселеността в помещенията по престояване на ищеца е приета за такова
обстоятелство, което и обективно води до извод за унизително към човека
отношение, доколкото неминуемо се отразява върху човешкото достойнство. В тази
връзка и описаното от ищеца като претърпяно усещане е прието да е реална
последица от посочените неблагоприятни условия, макар да не е установено в
резултат на същото той да е имал и описаните соматични оплаквания от кашлица,
дихателни проблеми и респираторни заболявания. В тази насока съдът е взел
предвид и факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по
делото „Нешков и др. срещу България“, не е необходимо доказването на настъпили вреди
при наличието на нечовешки и/или унизителни условия на живот в ареста, като
съгласно чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се
предполага до доказване на противното. Мотивирано е, че от страна на ответника
не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.
Съдът е определил интензитета на търпените неимуществени вреди като
сравнително висок по отношение и на двата периода, като е взел предвид факта,
че за първия от установените периоди на престой в корпуса на затвора на
практика е приета налична пренаселеност за цялото време, а по отношение на
втория от престоите (по третия иск) е налице и установена за част от дните на
пренаселеност и особено съществено нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, респ. чл. 3 от
ЕКПЧОС, доколкото разполагаемата площ на един лишен от свобода е била под
минимума от 3 кв.м.
От друга страна, съдът е взел предвид и факта, че значителният престой на
ищеца в място за лишаване от свобода е бил предпоставен от негово предходно
поведение по осъществяване на престъпления, за което същият е получил и
осъдителни присъди и то при условие, че вече е пребивавал в затвора и би
следвало да му е известно какви са условията там.
Съдът е отчел и факта, посочен по-горе, че в рамките на така посочения общ
брой дни на пренаселеност по третия от исковете, в значителна част от времето
ищецът е разполагал с площ съвсем малко под изискуемите 4 кв.м. При това
положение и съдът е приел, че справедливо и отговарящо на действителния
интензитет на търпените от страна на ищеца З. неимуществени вреди като резултат
от незаконосъобразно бездействие, осъществило нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС от
специализираната администрация в местата за лишаване от свобода по отношение на
първия от исковете ще е такова от 2 300 лева, а по отношения на третия от
исковете – 1 800 лева. В тази насока и съдът е съобразил разрешението на ЕСПЧ,
касателно размерите на присъжданото обезщетение, посочен в приложение към
Решение „Иванов и др. срещу България“, както и „Йорданов и Джелебов срещу
България“, „Илиев срещу България“ и др. и е взел предвид като основа за
преценката си и присъдените по тях обезщетения от ЕСПЧ, а също и е съобразил
обстоятелството, че по отношение на лицата, за които са присъдени обезщетения
от ЕСПЧ по тези дела, са установени и значително по-голям брой и по-сериозни
оплаквания по условията в местата за лишаване от свобода, отколкото по разглежданото
дело. Затова и като е взел предвид като ориентир и размера на минималната
пенсия и минималната работна заплата за страната, както и размера на месечен
размер на гарантирания минимален доход, който служи като база за определяне на
социалните помощи в страната за въпросния период, за който е доказано
оплакването, предвид посоченото и от ЕСПЧ по дела с установено нарушение по чл.
3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен размер на обезщетение се извършва
като се съобразят и съответната правна система и традиции и като се вземе
предвид и жизненият стандарт в държавата, дори ако това би довело до присъждане
на суми, които са по-ниски от определяните от ЕСПЧ в сходни случаи (Решение по
дело Domjan v. Hungary), съдът е приел, че размерът на обезщетението за първия
иск от 2 300 лева и за третия от 1 800 лева, съответства на установения принцип
за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост.
Съобразено е също така и че в редица
решения ЕСПЧ вече е имал възможност последователно да затвърди становището си,
че с оглед различията в жизнения стандарт в различните държави, то присъждане
на обезщетение, съставляващо 30 процента от това, което този съд е определил,
би било достатъчно и справедливо (Решение Bizjak v. Slovenia; Решение Stella
and others v. Italy и др.). При така установеното съдът е уважил само отчасти
първия и съответно третия от исковете за неимуществени вреди до посочения
размер съответно от 2 300 лева и 1 800 лева. Като основателна е приета и акцесорната
претенция за присъждане на законна лихва върху сумата на всяко от
обезщетенията, така, както е поискано, считано от 18.01.2023 г. (датата на
предявяване на исковата молба) до окончателното ѝ изплащане.
Видно от мотивите на съдебния акт, първоинстанционният съд е приложил
изцяло стандартите на ЕКПЧ, което сочи на правилност и обоснованост на
решението. Неоправдано в тази връзка е оплакването в касационната жалба на
ГДИН, че съдът не е изследвал наличието на вреди и причинно-следствена връзка
между лошите условия и твърдените вреди от ищеца, т.е., че не е приложил
елементите от фактическия състав на чл.1 ЗОДОВ и решението по тази причина се
счита за необосновано.
С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на
страните в хода на делото, първоинстанционният съд е дал възможност на страните
да ангажират доказателства, като са събрани посочените такива, относими към
предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата
обстановка. Неоснователни според настоящия съдебен състав са възраженията на
касатора, че не е преценена доказателствената тежест на събраните
доказателства. Това е така, защото с разпореждането за насрочване на делото в
о.с.з. на страните са дадени указания, в т.ч. с нарочно определение от
06.02.2023 г. на ответника е указано, че не представя доказателства относно
извършвана ДДД обработка на помещенията на ЗО Смолян при Затвора Пловдив за
2018 г. и 2020 г. част от които са включени в исковия период, като
доказателствената тежест да установи осъществяването на тези дейности е на
ответника.
Ето защо, именно с оглед доказателствената тежест в процеса, правилно
решаващият съд е приел, че ответникът не е представил доказателства за
осигуряване на приемливи условия на ищеца за изтърпяване на наказанието
„Лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив за определени периоди от неговия
престой. Отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно
длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за
вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на
административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове,
действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях.
С оглед изложеното, като взе предвид, че решаващият съд изцяло е приложил
стандартите за защита на правото по чл. 3 от ЕКПЧ по отношение на ищеца,
настоящият съдебен състав намира, че съдът е постановил решението си изцяло в
съответствие с материалния закон. Правилно е определен и размерът на
обезщетението, като същият е съобразен изцяло с релевантните обстоятелства. В
случая е съобразен периодът, през който е търпяно нарушението, характерът,
видът и изражението на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите
нематериални блага и интереси на ищеца.
Останалите наведени възражения в касационната жалба, които освен, че носят
бланкетен характер и не коментират никакви конкретни за случая факти, са
идентични с възраженията, изложени в първоинстаннционното производство, като
съдът е направил обосновани и правилни изводи, които се споделят напълно от
настоящата инстанция и няма да бъдат преповтаряни. Това обосновава и изводите
на настоящия състав за неоснователност на касационната жалба. По изложените
съображения в обжалваната част решението като правилно и законосъобразно следва
да бъде оставено в сила.
На основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНСЗ, във връзка с чл. 38, ал. 2 от Закона
за адвокатурата и чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ищеца адвокатско
възнаграждение за процесуалното представителство по настоящото дело в размер на
710 лв.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Административен
съд – Пловдив, ХХI състав,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1408/24.07.2023 г. по адм. дело № 197/2023 г. по описа на
Административен съд – Пловдив, ХХIХ състав, в частта, с която ГДИН е осъдена да заплати на С.Б.З., с ЕГН **********,
сумата от 2 300 лв., съставляваща обезщетение за причинени му неимуществени
вреди в рамките на периода на престой на ищеца в корпуса на Затвора Пловдив от
31.01.2017 г. до 06.03.2018 г. вкл., в резултат от нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС,
ведно със законна лихва върху сумата, считано от 18.01.2023 г. до окончателното
й изплащане, както и сумата от 1 800 лв., съставляваща обезщетение за причинени
му неимуществени вреди в рамките на периода на престой в корпуса на Затвора
Пловдив от 01.09.2020 г. до 01.03.2022 г., вкл., в резултат от нарушение по чл.
3 от ЗИНЗС, ведно със законна лихва върху сумата, считано от 18.01.2023 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София, бул. „Ген. Н.
Столетов” № 21, да заплати в полза на адвокат С. Костадинов Н. ***, съдебен
адрес ***, сумата от 710 (седемстотин и десет) лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство по настоящото дело.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
2.