Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София,
21.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-Е въззивен състав, в открито заседание на седми април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
ДЕСИСЛАВА ТОШЕВА
при участието на секретаря Е. Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия ТОШЕВА в. гр. д. № 15359 по описа за 2016 г., взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С решение № І-45-13086/16.08.2016 г., постановено по гр. д. № 58341/2014 г. по описа на СРС, 45 състав, са отхвърлени предявените от Д.И.Д. против Ц.Н.П. искове за осъждане на ответника да плати на ищцата сумата от общо 10 912.01 лв., дължима по договор за заем от 19.10.2012 г., от която сума: сумата от 5 476.40 лв. – дължима главница; сумата от 3 911.66 лв. – неустойка; сумата от 1 523.95 лв. – мораторна лихва за периода 01.04.2013 г. – 26.10.2014 г. С решението ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 860 лв. – разноски по делото.
Решението е обжалвано изцяло с въззивна жалба от ищцата Д.И.Д. /чрез пълномощника адв. Е.В./, в която се излагат доводи за неговата неправилност поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Неправилни били изводите на районния съд за липса на доказателства относно предаването на заемната сума от ищцата на ответника. В процесния договор съществували две клаузи, придаващи му характер на разписка за предадената сума, но без да тълкува договора, съдът се позовал на друга клауза, извадена от контекста, според която предаването трябвало да се извърши в 3-дневен срок. Предаването на заемната сума се потвърждавало и от извършените впоследствие две частични плащания от П., като неправилни били изводите на първата инстанция, че двукратното внасяне на суми по банковата сметка на ищцата касаело друго правоотношение между тях, каквито данни всъщност не били налице. Иска се от въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ответника Ц.Н.П. /чрез пълномощника адв. А.Д./, в който се излагат съображения за нейната неоснователност и се моли за потвърждаване на атакуваното решение. Претендират се разноски за въззивното производство.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и като обсъди в
съответствие с чл. 269 ГПК наведените във въззивната жалба оплаквания, намира
следното:
Въззивната жалба на ищцата срещу решението на СРС е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на неговата правилност въззивният съд в контекста на изложените в жалбата доводи намира следното:
С определение от 13.01.2016 г. е обявено за безспорно, а и от доказателствата по делото се установява, че между ищцата в качеството на заемодател и ответника в качеството на заемател е подписан договор за заем от 19.10.2012 г. Съгласно чл. 1, ал. 1 от договора заемодателят предоставя на заемателя парична сума в размер на 3 500 евро или равностойността на сумата в лева по фиксинга на БНБ за деня, наричана по-долу „заета сума“, а съгласно ал. 2 заемателят се задължава при условията и сроковете на този договор да върне заетата сума. Чл. 2 гласи: „Заетата сума ще бъде предадена от заемодателя на заемателя в датата на подписване на настоящия договор“, а според чл. 3 „Предаването на заетата сума се извърши по следния начин: в брой“. Съгласно чл. 5 заемателят дължи връщане в брой на заетата сума в евро или нейната равностойност в лева по фиксинга на БНБ за деня в срок до 31.03.2013 г. В чл. 6 е уговорено следното: „Заемодателят е длъжен да предаде заетата сума в 3-дневен срок от подписването на този договор“. Съгласно чл. 8 от договора заемодателят има право да откаже да предаде уговорената сума или част от нея, ако прецени, че заемателят е станал неплатежоспособен, а според чл. 9 заемателят има право да получи сумата, упомената в чл. 1, като докаже на заемодателя, че е платежоспособен. В чл. 15, изр. 1 от договора е предвидено, че при неспазване на клаузите по чл. 1 заемателят дължи на заемодателя и обезщетение в размер на 2 000 евро.
Не се спори между страните, а и от извлечението от банковата сметка на ищцата се изяснява, че на 13.02.2013 г. П. внесъл по банковата й сметка в „Р.“ сумата от 700 лв., а на 11.03.2013 г. – сумата от 678 лв. С обясненията си, дадени по реда на чл. 176 ГПК, ответникът признава, че е внасял тези суми. Видно е от извлечението, че основанието на банковия превод е „захранване“.
При така установената фактическа обстановка въззивната инстанция формира следните правни изводи:
Съдът е сезиран с искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Договорът за заем е реален договор и заемното правоотношение се счита валидно възникнало с предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя. Ето защо по иска с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищцата-заемодател е да докаже наличието на валидно възникнало заемно правоотношение, което предполага доказване, че е предала уговорената парична сума на ответника като заем.
В случая обстоятелството дали заемната сума е предадена от Д. на П. се явява спорно между страните, във връзка с което въззивният съд намира следното:
Видно е, че е налице вътрешно противоречие в клаузите на процесния договор за заем по отношение на това дали заемната сума от 3 500 евро или нейната левова равностойност е предадена от заемодателката на заемателя при подписването му и дали страните са придали на договора значението на разписка за такова предаване. Посоченото противоречие следва от текстовете на чл. 2, чл. 3 и чл. 6 от договора, доколкото в първия от тях се използва бъдеще време /„ще бъде предадена“/, във втория – минало време /„предаването на заетата сума се извърши“/, а в чл. 6 – бъдеще време, като е включен и 3-дневен срок от подписването на договора. Това противоречие налага внимателно тълкуване на договора в съответствие с правилата на чл. 20 ЗЗД. Тълкувайки посочените по-горе уговорки съобразно тези правила и най-вече – в контекста на всички клаузи на договора /особено чл. 8 и чл. 9/, въззивният съд приема, че вложената в неговото съдържание действителна обща воля на страните е предаването на заемната сума да бъде отложено със срок и условие – 3-дневен срок от подписването на договора и при условие, че заемателят докаже, че е платежоспособен. Ето защо този съдебен състав намира, че от текста на договора не може да се направи извод, че страните са му придали значението на разписка за предаването на заемната сума.
От друга страна, ищцата, чиято е доказателствената тежест съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК, не доказа и впоследствие да е предала като заем уговорената с процесния договор парична сума на ответника.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката, че предаването на заемната сума се потвърждава от извършените от П. по нейната банкова сметка ***. В тази връзка следва да се отбележи, на първо място, че се установява от извлечението от банковата й сметка, че основанието за тези плащания е захранване, поради което не може да се направи връзка между тях и процесния договор за заем. На следващо място, в чл. 5 от договора е уговорено връщането на заемната сума да се извърши в брой. Също така следва да се съобрази и обстоятелството, че между страните са съществували и други имуществени отношения, което се установява от приетите във въззивното производство писмени доказателства. Всичко това, преценено съвкупно, възпрепятства възможността двукратните банкови преводи на суми от ответника по сметка на Д. да бъдат приети като извършени именно във връзка с процесния договор за заем, респ. като извънсъдебно признание на основанието на иска за връщане на част от заемната сума.
Предвид гореизложеното искът с правна квалификация чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователен, тъй като не е доказано завършването на фактическия състав, от който възниква заемно правоотношение между страните, респ. не е възникнало задължение за П. да върне уговорената заемна сума.
Основателността на иска за неустойка предпоставя наличието на изрична клауза за неустойка, уговорена от страните в договора, както и настъпването на предпоставките за нейното претендиране. Първата предпоставка е изпълнена, доколкото в чл. 15 от договора за заем е налице неустоечна клауза. Една от функциите на неустойката е да обезпечи изпълнението на главното задължение. В случая обаче, доколкото уговорената по договора за заем сума не е била предадена от ищцата на ответника, за последния не е възникнало задължението да я върне, поради което неоснователен е искът срещу него за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение, каквото той всъщност няма.
Предвид гореизложеното неоснователни се явяват и претенциите за мораторна лихва върху заемната сума и неустойката.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а атакуваното с нея решение на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.
При този изход на спора право на разноски за въззивното производство възниква единствено за въззиваемия, който своевременно е предявил такава претенция и е доказал извършването на разноски за настоящото производство в размер на 120 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № І-45-13086/16.08.2016 г., постановено по гр. д. № 58341/2014 г. по описа на СРС, 45 състав.
ОСЪЖДА Д.И.Д., ЕГН **********,*** /партер/, да заплати на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК на Ц.Н.П., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 120 лв. – разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.