Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 30.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди
и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветослава
Гулийкова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело
№ 15782 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 234936
от 07.10.2019 г., постановено по гр. д. № 66578 по описа за 2018 г. на СРС, 163
състав, е прието за установено по предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу П.Х.Й.
обективно съединени
установителни искове с квалификация чл. 422 във вр. чл. 415 ГПК, чл. 149 и сл.
и чл. 154 ЗЕ и чл. 59 и чл. 86 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца суми в общ
размер от 1415,69 лева, от които 1123,79 лева, за доставена от дружеството
топлинна енергия през периода 01.11.2015 г. до 31.07.2016 г., ведно със законна
лихва от 06.06.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на
259,49 лева за периода от 31.01.2015 г. до 28.05.2018 г., сума в размер на
26,25 лева, представляваща цена за извършена услуга за дялово разпределение за
периода 01.11.2015 г. до 31.07.2016 г., ведно със законна лихва от 06.06.2018
г. до изплащане на вземането, както и мораторна лихва в размер на 6,16 лева за
периода 31.03.2015 г. до 02.04.2018 г., за топлоснабдения имот, находящ се на
адрес гр. София, ул. „*****, магазин, аб. № 336309, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ЧГД №
36773/2018 г. на СРС.
Решението е постановено при участие на третото лице
помагач на страната на ищеца „Б.“ ООД.
Недоволен от така
постановеното решение останал ответникът в първоинстанционното производство,
предвид което депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт. В жалбата се излагат
оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението поради допуснати
от съда нарушения на материалния закон. Въззивникът сочи, че неправилно първият
съд приел, че задължен за заплащане на цената за потребена в имота топлинна
енергия е ответникът. Подчертава, че за процесния имот е бил сключен договор за
наем с трето за делото юридическо лице, което се явява ползвател на имота през
процесния период, съответно и задължено лице за заплащане на цената на
потребените топлинни услуги. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 236 ЗЗД
твърди, че наемният договор е продължил действието си и след изтичане на
уговорения със същия срок, с оглед което следвало да се счита, че е продължено
действието и на договора, сключен между „Т.С.“ ЕАД и наемателя. Нещо повече –
ищецът продължил да издава фактурите на името на дружеството наемател, което
показвало, че това е задълженото лице през процесния период. Счита, че ищецът
има друг ред за защита, а предявеният на основание чл. 59 ЗЗД иск бил
неоснователен. Искането до въззивния съд е да отмени решението, да отхвърли изцяло
исковете и да присъди сторените разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД оспорва същата с доводи за неоснователност на изложените в
нея съображения. Счита, че дори да е налице продължаващо ползване на имота от
наемателя и мълчаливо продължаване на договора за наем на процесния имот, то
тези обстоятелства са непротивопоставими на ищеца, доколкото не е налице писмен
договор за доставка на топлинна енергия за стопански нужди за исковия период. Намира
за неоснователно възражението, че ищецът имал друг път за защита на правото си,
именно поради липсата на валидно сключен договор за доставка на услуги за
адреса на процесния имот. Моли за отхвърляне на въззивната жалба и за
потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски за
производството.
Третото
лице-помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по въззивната
жалба.
Софийски
градски съд, IV-Д въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 59 ЗЗД и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото обаче е
частично неправилно, като с оглед доводите, съдържащи се във въззивната жалба,
въззивният съд дължи обсъждане на събраните по делото доказателства и излагане
на правни изводи във връзка с приложимото право.
СРС е сезиран с
установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Това е възприетата от първия съд квалификация на
предявените искове със съдебното решение, с оглед което доводите на въззивника,
че СРС е приел за установено по делото наличието на договорно правоотношение
между страните по спора са неоснователни.
При иск с правна
квалификация по чл. 59 ЗЗД
спорното материално право се обуславя от кумулативната даденост на следните
предпоставки: 1) наличие на обогатяване
у ответника и обедняване на ищеца, 2) общ правопораждащ факт, причиняващ
едновременно обогатяването и обедняването, 3) липса на основание (конкретен
юридически факт) за едновременното настъпване на обедняването и обогатяването и
4) правен интерес от предявяването на иска, обусловен от липса на възможност за
защита с друг иск. В конкретния случай
посочените предпоставки водят до извода, че в тежест на ищеца по иска с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докаже, че е доставил
топлинна енергия в твърдените количества и на посочената стойност, с което
ответникът се е обогатил, спестявайки дължимата за същите цена. При
установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е
погасил задължението си към ищеца.
Обществените
отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба на топлинна
енергия за заявения в исковата молба период, се регулират със Закона за енергетиката.
Нормата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна енергия за стопански нужди
се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и клиенти на топлинна
енергия за небитови нужди. Съгласно §1, т.33а (изм. ДВ, бр.
66/26.07.2013г.) от ДР на ЗЕ, "небитов клиент" е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди.
От така цитираните
разпоредби следва изводът, че за да са налице отношения на покупко-продажба на
топлоенергия за небитови нужди е
необходимо да се сключи писмен договор, който да обвързва страните и да
регламентира правата и задълженията им по правоотношението за продажба на
топлинна енергия, какъвто в случая не се установява да е бил действащ за
процесния период както между страните по делото, така и между ищеца и трето за
делото лице – наемател на процесния търговски обект /магазин/.
В тази връзка
въззивният съд намира за необходимо да посочи, че от представените по делото
писмени доказателства действително се установява, че ответникът и трето за
спора лице /„Б.Д.Ф.“ ЕООД/ са сключили на 05.06.2013 г. договор за наем с
предмет процесния недвижим имот. Договорът за наем е сключен за срок от две
години и същият е изтекъл на 05.06.2015 г., т.е. преди началото на процесния
период. Въз основа на същия, при дадено от ответника съгласие с декларация от
29.06.2013 г. купувач на топлинна енергия да бъде наемателят по договора, между
ищеца и наемателя е сключен договор ТД-1704/П007391 (336309) от 01.07.2013 г.
Същият е за срок до 01.06.2014 г. Не се твърди, а и не се установява след
изтичането на посочения срок писмен договор за продажба на топлинна енергия за
стопански нужди да е сключен друг за следващ период, обхващащ и исковия такъв.
Неоснователни са възраженията на ответника, съдържащи се във въззивната жалба,
че с продължаването на ползването на наетия имот от наемателя и продължаване
срока на наемния договор по реда на чл. 236 ЗЗД е продължило да съществува и
договорно правоотношение по договора за продажба на топлинна енергия между
ищеца и наемателя. Не е налице законово основание за подобно пролонгиране на
срока на договора за продажба на топлинна енергия предвид изричната разпоредба
на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, изискващ писмен договор, сключен между
топлопреносното предприятие и клиентите на топлинна енергия за небитови нужди.
Обстоятелството,
че ищецът е продължил да издава фактурите за доставени на адреса на имота
услуги на фирмата на наемателя не обуславя извод за наличието на договорно
правоотношение между доставчика на услугата и получателя на фактурата.
Не се установява и
наличието на друг път за искова защита на ищеца извън иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Твърденията на ответника, съдържащи се както в отговора на исковата молба,
така и във въззивната жалба, за наличието на договорно правоотношение за
продажба на топлинна енергия за стопански нужди, действащо през процесния
период, не се установяват от събраните по делото доказателства, с оглед което
съдът приема, че правилно искът за стойност на доставена в имота топлинна енергия
е предявен и разгледан при квалификацията на чл. 59 ЗЗД и пасивно легитимиран
да отговаря по същия е именно ответникът като собственик на процесния имот.
Имуществените
облаги имат материално естество и те са оценими в пари. Изразяват се в
увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в намаляване на неговите
пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е
трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване, в случай че разходите са били
необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД е
трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи
за тяхното връщане. В този смисъл са разясненията, дадени с решение №
587/01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по
реда на чл. 290 ГПК.
Размерът на
спестените от жалбоподателя разходи следва да се определи въз основа на реално
потребената топлинна енергия и съответната част от стойността на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация по аргумент от чл. 156 ЗЕ.
Установено е по
делото, а и това обстоятелство не се оспорва от ответника, че последният е собственик
на магазин, находящ се в гр. София, ул. „*****, на партерния етаж, със
застроена площ от 63,93 кв.м.
Не е спорно още
между страните, като за това обстоятелство са приети и писмени доказателства по
делото, че процесният обект, представляващ магазин, е топлоснабден и на адреса
на същия през исковия период са доставяни от ищеца топлинни услуги.
Въз основа на приетите
писмени доказателства /документи за главен отчет и изравнителни сметки/, както
и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, настоящата
инстанция приема, че за процесния период са извършени реални отчети на
индивидуалните разпределители в имота, за които за съставени констативни
протоколи. Отчетени са показанията на 2 броя индивидуални разпределители в
магазина и 1 брой в салона. Начислена е топлоенергия за щранг лира в банята,
както и топлинна енергия за сградна инсталация на база отопляемия обем на имота
/190 куб.м. съгласно акт за разпределение на кубатурата/. Топлинната енергия за
подгряване на вода е определена по отчет на показанията на два водомера. В
резулатат на направеното изравняване е установена разлика в размер на 290,91
лв. за връщане. Вещото лице е посочило, че общият разход за топлинна енергия за
процесния период 01.11.2015 г. – 31.07.2016 г. е в размер на 880,27 лв. /при
отчитане на изравняването/. В посочената сума не са включени лихви за
просрочени плащания, суми за предходни периоди или цена на услугите за отчитане
на уредите.
Ето защо и като
дава вяра на заключението на вещото лице по СТЕ настоящият съдебен състав
намира, че цената на топлинната енергия, консумирана на адреса на процесния
имот през исковия период, е в размер на 880,27 лв.
От изготвеното и
прието в хода на съдебното дирене пред първата инстанция по делото заключение
на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че няма данни за извършени
плащания от ответника, които да погасяват задължения от процесния период за топлоснабдения
имот.
С оглед факта, че
от доказателствата по делото се установи, че до имота на ответника е доставяна
топлинна енергия, която не е заплащана, то и се е стигнало до имущественото
неравновесие - обедняване на ищеца и обогатяване
на ответника. Налице е общ правопораждащ обедняването и обогатяването факт и
това е спестяването на разходи от страна на ответника за заплащането на
доставената му от ищеца в процесния имот топлинна енергия. По делото искът на
ищеца по чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен на извъндоговорно основание по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, тъй като за претендирането на главницата за топлинна енергия за
исковия период не съществува друг иск, с който ищецът да може да се защити, с оглед
което съдът приема, че това е единственото средство, с което той може да търси
защита на своя интерес.
По изложените
съображения съдът счита, че предявеният иск за главница за цена на доставена на
ответника топлинна енергия е основателен до размера съгласно заключението на
вещото лице по съдебно-техническата експертиза – сумата 880,27 лв.,
представляваща цена на доставена от дружеството на ответника топлинна енергия
през периода 01.11.2015 г. - 31.07.2016 г. Следователно искът е доказан по
основание и размер – ответникът дължи по силата на чл. 59 ЗЗД
възстановяване на възникналата имуществена нееквивалентност. Първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в частта, с която е уважен главният иск до
посочената сума, а за разликата до 1123,79 лв. – да бъде отменено и искът да
бъде отхвърлен.
По иска за
главница за цена на услугата за дялово разпределение на топлинна енергия за
сумата от 26,25 лв.:
Настоящият съдебен
състав приема, че неправилно с обжалваното решение е прието, че ответникът
дължи на ищеца стойността на предоставената през исковия период от време
стойност на услугата за дялово разпределение в размер на 26,25 лв., с която
първият се е обогатил за сметка на втория. От ищеца, в съответствие с носената
от него доказателствена тежест, не са представени доказателства, които да
установяват, че той е извършил /предоставил/ услугата за дялово разпределение
през исковия период от време. Напротив, от представените по делото писмени
доказателства се установява, че услугата за дялово рапределение е извършена от
третото лице-помагач на ищеца „Б.“ ООД. Ето защо, настоящият съдебен състав
приема, че решението в тази част е неправилно и следва да бъде отменено, а предявеният
иск по чл. 59 от ЗЗД за стойността на услугата за дялово разпределение следва
да бъде отхвърлен, поради липсата на активна материалноправна легитимация на
ищеца по тази претенция.
По исковете с
правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Неоснователността
на претенцията за главница за стойност на услугата за дялово разпределение
обуславя неоснователност и на иска за акцесорното вземане за мораторна лихва,
поради което обжалваното решение в частта, с която този иск е уважен за сумата
от 6,16 лв. следва да бъде отменено и вместо него - постановено друго, с което
искът за тази сума да бъде отхвърлен.
Що се отнася до
другия иск, с който се претендира установяване съществуването на вземане за
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия, въззивният съд намира
следното:
Задължението на
ответника е парично и за периода на своята забава същият дължи заплащането на
обезщетение в размер на законната лихва, на основание чл. 86 ЗЗД.
При вземания за неоснователно обогатяване
в хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД вземането е изискуемо от деня на разместване на благата, но не е
обвързано със срок. С оглед това и на основание чл. 69, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение на задължението веднага. Ето защо
вземането за обезщетение за мораторна лихва при общия фактически състав на
неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква от деня на забавата на длъжника, която при липса на определен
срок и на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД настъпва след отправянето на покана от страна на кредитора. Пред
първата инстанция не са представени доказателства за изпадането на ответника в
забава, с оглед което този иск неправилно е приет за основателен от първия съд.
Решението следва да бъде отменено в тази част, а искът – отхвърлен.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, обжалваното решение следва да се
ревизира и в частта, с която СРС се е произнесъл по отговорността за сторените
в хода на производството разноски. При този изход от спора и двете страни имат
право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК съразмерно на
уважената, респективно отхвърлената част от исковете.
На ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК се следват разноски за производството по
ч.гр.д. № 36773/2018 г. в размер на 48,68 лв. /за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение/. За исковото производство съразмерно на
уважената част от исковете на ищеца се дължат разноски в размер на 355,37 лв.
/държавна такса, депозити за вещи лица, юрисконсулстко възнаграждение/.
Ето защо
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която в тежест
на ответника са възложени разноски за сумата над 404,05 лв. до присъдения с
решението размер от 750 лв.
В
първоинстанционното производство ответникът претендира присъждането на разноски
за адвокатско възнаграждение. Представен е договор за правни услуги, сключен
между страната и процесуалния й представител на 04.04.2019 г., от съдържанието
на който се установява заплащането на възнаграждение на адвоката в размер на
330 лв. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника
се следват разноски в размер на 124,87 лв. за производството пред СРС.
Доколкото
въззивната жалба е частично основателна, то разноски за въззивното производство
също се следват и на двете страни. В полза на въззивника съобразно изхода от
спора следва да се присъди сума в размер на 132,44 лв. – за държавна такса и
адвокатско възнаграждение. На въззиваемото дружество се следват разноски за
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, които настоящият
състав на съда определя в размер на 50 лв., а съобразно изхода от спора в
тежест на въззивника следва да се възложи сумата от 31,08 лв.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, IV-Д въззивен
състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 234936 от 07.10.2019 г., постановено по гр. д. № 66578 по
описа за 2018 г. на СРС, 163 състав, в частта, с която е прието за установено
по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу П.Х.Й. обективно съединени установителни
искове с квалификация чл. 422 във вр. чл. 415 ГПК, чл. 149 и сл. и чл. 154 ЗЕ и
чл. 59 и чл. 86 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата над 880,27 лева до
приетия с решението размер от 1123,79 лева, за доставена от дружеството
топлинна енергия през периода 01.11.2015 г. до 31.07.2016 г., ведно със законна лихва от 06.06.2018 г. до изплащане на
вземането, мораторна лихва в размер на 259,49 лева за периода от 31.01.2015 г.
до 28.05.2018 г., сума в размер на 26,25 лева, представляваща цена за извършена
услуга за дялово разпределение за периода 01.11.2015 г. до 31.07.2016 г., ведно
със законна лихва от 06.06.2018 г. до изплащане на вземането, както и мораторна
лихва в размер на 6,16 лева за периода 31.03.2015 г. до 02.04.2018 г., за
топлоснабдения имот, находящ се на адрес гр. София, ул. „*****, магазин, аб. №
336309, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл. 410 ГПК по ЧГД № 36773/2018 г. на СРС, както и в частта за
разноските, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата над 404,05
лв. до присъдения с решението размер от 750 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 59 ЗЗД и 86, ал. 1 ЗЗД, предявени „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
срещу П.Х.Й., ЕГН **********, за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата над 880,27 лева до пълния
предявен размер от 1123,79 лв., представляваща стойност на топлинна енергия за
периода 01.11.2015 г. – 31.07.2016 г., ведно със законна лихва от 06.06.2018 г.
до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 259,49 лева за периода
от 31.01.2015 г. до 28.05.2018 г., сума в размер на 26,25 лева, представляваща
цена за извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.11.2015 г. до
31.07.2016 г., ведно със законна лихва от 06.06.2018 г. до изплащане на
вземането, както и мораторна лихва в размер на 6,16 лева за периода 31.03.2015
г. до 02.04.2018 г., за топлоснабдения имот, находящ се на адрес гр. София, ул.
„*****, магазин, аб. № 336309, за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ЧГД № 36773/2018 г. на СРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 234936 от 07.10.2019 г., постановено по гр.
д. № 66578 по описа за 2018 г. на СРС, 163 състав, в частта, с която е прието
за установено по предявения от „Т.С.“ ЕАД срещу П.Х.Й. установителен иск с
квалификация чл. 422 във вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 880,27 лева, представляваща стойност на доставена от
дружеството топлинна енергия през периода 01.11.2015 г. до 31.07.2016 г.
за топлоснабдения имот, находящ се на адрес гр.
София, ул. „*****, магазин, аб. № 336309, ведно със законна лихва от 06.06.2018
г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ЧГД № 36773/2018 г. на СРС, както
и в частта за разноските, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца
сумата до 404,05 лева, представляваща разноски за производството по ч.гр.д. №
36773/2018 г. и гр.д. № 66578/2018 г. по описа на СРС, 163 състав.
ОСЪЖДА П.Х.Й., ЕГН **********, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата от 31,08 лева,
представляваща разноски за производството пред СГС.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на П.Х.Й., ЕГН **********,
сумата от 124,87 лева, представляваща разноски за производството пред СРС,
както и сумата от 132,44 лева - разноски за настоящата съдебна инстанция.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Б.“ ООД на страната на ищеца „Т.С.“
ЕАД.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.