№ 3534
гр. София, 30.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Теодора Анг. Карабашева
при участието на секретаря Мария Т. М.ева
като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20231100503880 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на „К. И КО“ ЕООД срещу решение №
44/03.01.2023 г. по гр.д. № 15486/2022 г. по описа на СРС, 126 състав, с което са
отхвърлени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 372, ал. 1 ТЗ, вр.
чл. 49 ЗАП и чл. 309а, ал. 1, изр. 1 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД, предявени от жалбоподателя
срещу „Д.Е.Е.“ ЕООД, за осъждането на ответника да заплати сумите, както следва:
288 лв., представляваща навло по договор за превоз от 12.02.2018 г., сключен с „Е.
Л.Б.“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия; 87,77
лв., представляваща мораторна лихва за периода от 23.03.2019 г. до 23.03.2022 г., 80
лв., представляваща разноски за събиране на вземането.
Въззивникът поддържа, че решението на Софийски районен съд е неправилно.
Твърди, че СРС неправилно е стигнал до извода, че по делото не е доказано, че
цедентът по договора за цесия, от който ищецът черпи права, е бил правосубектен към
датата на сключването на договора. Счита също така, че процесното вземане за навло
не е погасено по давност, като изводите на районния съд в противния смисъл са
неправилни. Моли обжалваното решение да бъде отменено и исковете да бъдат
1
уважени. Претендира разноски.
Въззиваемият – „Д.Е.Е.“ ЕООД, оспорва жалбата, като счита, че обжалваното
решение е правилно. Моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноските по
производството.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „К. И КО“ ЕООД с осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 372, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 49 ЗАП и
чл. 309а, ал. 1, изр. 1 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД, предявени срещу „Д.Е.Е.“ ЕООД, за заплащане
на сумите, както следва: 288 лв., представляваща навло по договор за превоз от
12.02.2018 г., сключен с „Е. Л.Б.“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени на
ищеца с договор за цесия; 87,77 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
23.03.2019 г. до 23.03.2022 г., 80 лв., представляваща разноски за събиране на
вземането.
Ищецът – „К. И КО“ ЕООД, твърди, че между „Е. Л.Б.“ ЕООД и „Д.Е.Е.“ ЕООД
е сключен договор за превоз, по силата на който „Е. Л.Б.“ ЕООД се е задължило да
извърши международен превоз на стоки (16 евро палети) от България до Полша.
Превозът на стоките е извършен съобразно договореното, като дължимото
възнаграждение възлиза на сумата в размер на 288 лв., което не е заплатено от
възложителя в полза на превозвача. Посоченото вземане е прехвърлено в полза на „К.
И КО“ ЕООД по договор за цесия, поради което ищецът (в качеството на цесионер)
предявява посочените по-горе искове за заплащане на възнаграждение по процесния
договор за превоз, мораторна лихва, както и разноски за събиране на вземането,
дължими на основание чл. 309а, ал. 1, изр. 1 ТЗ. Претендира разноските по
производството.
С обжалваното решение исковете са отхвърлени изцяло.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо. Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО.
Спорни пред въззивната инстанция са въпросите, дали цедентът по договора за
цесия, от който ищецът черпи права, е бил правосубектен към датата на сключването
на договора, както и дали вземането за навло е погасено по давност, които
обстоятелства са основание за отхвърляне на претенциите.
На първо място, правилно първоинстанционният съд е квалифицирал главния
иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 372, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 49 ЗАП. В исковата молба
ищецът е изложил фактически твърдения за сключване на договор, по силата на който
„Е. Л.Б.“ ЕООД се е задължило да организира превоз на стоки от България до Полша
2
срещу възнаграждение, дължимо от възложителя. Следователно, касае се не за
спедиционен договор, имащ за предмет сключването на договор за превоз от името и за
сметка на доверителя, а за договор за превоз, предвид поетото задължение за
извършване на превоз. Доколкото мястото на приемане на стоката за превоз и
предвиденото място за доставянето се намират в две различни държави, от които
поне една е договаряща страна, то на основание чл. 1, т. 1 от Конвенцията за договора
за международен превоз на стоки (CMR) конвенцията се прилага по повод
възникналите отношения, което обаче не променя правната квалификация на иска.
За основателност на главния иск в тежест на ищеца е да докаже, че между „Е.
Л.Б.“ ЕООД и „Д.Е.Е.“ ЕООД е сключен договор за превоз, по силата на който „Е.
Л.Б.“ ЕООД се е задължило да извърши международен превоз на стоки (16 евро
палети) от България до Полша, че превозът на стоките е извършен съобразно
договореното, поради което възложителят дължи на превозвача възнаграждение в
размер на 288 лв., договор за цесия, по силата на който „Е. Л.Б.“ ЕООД е прехвърлило
вземането си за навло по процесния договор в полза на ищеца, съобщаване за
прехвърлянето на вземането на длъжника от страна на първоначалния кредитор - „Е.
Л.Б.“ ЕООД.
Не се спори, че между „Е. Л.Б.“ ЕООД и „Д.Е.Е.“ ЕООД е сключен договор за
превоз, по силата на който „Е. Л.Б.“ ЕООД се е задължило да извърши международен
превоз на стоки (16 евро палети) от България до Полша срещу възнаграждение в
размер на 288 лв.
От представената пред първата инстанция товарителница се доказва, че превозът
е извършен, като стоките са доставени на получателя на 19.02.2018 г., което е
удостоверено с подпис на негов представител върху товарителницата.
За извършения превоз е издадена фактура № **********/20.02.2018 г. от страна
на „Е. Л.Б.“ ЕООД, като в същата е посоченото, че дължимото възнаграждение от
страна на „Д.Е.Е.“ ЕООД за осъществената транспортна услуга възлиза на сумата в
размер на 288 лв., което потвърждава, че се касае за договор за превоз, а не за
спедицинен договор. Срокът за плащане на задължението е до 21.04.2018 г.
Ответникът нито твърди, нито доказва, че е изпълнил задължението си да погаси
чрез плащане дължимото от него възнаграждение по процесния договор.
Възражението на ответника за погасяване по давност на дълга обаче се явява
основателно, както правилно е посочил районният съд. На основание чл. 1, т. 1 от
Конвенцията CMR същата намира приложение при регулиране на отношения,
възникнали от процесния договор. Касае се за международен автомобилен превоз на
стоки, като спорът е за превозно възнаграждение, поради което срокът на
погасителната давност е този по чл. 32, ал. 1, б. „в“ от Конвенцията CMR –
едногодишен, считано от изтичането на тримесечен срок от датата на сключване на
3
превозния договор. Договорът е сключен на 12.02.2018 г., видно от заявката за
сключването му от същата дата, което обстоятелство не се оспорва от страните, поради
което давностният срок за вземането за възнаграждение започва да тече от 12.05.2018 г.
и е изтекъл на 12.05.2019 г., от който момент вземане е погасено по давност.
Неоснователно е възражението на въззивника, че давностният срок е спрял да
тече. Действително, възложителят е предявил рекламация за извършения превоз на
27.07.2018 г., но спирането на давността при рекламация, предвидено в чл. 32, т. 2 от
Конвенцията CMR визира случаите на вземания, възникнали по повод на липса или
повреда на товара, а не за вземането на възнаграждение във връзка с извършения
превоз. На следващо място, ч.гр.д. № 22642/2020 г. по описа на СРС, имащо за предмет
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за процесното вземане,
съответно – последвалото исково производство, е образувано на 05.06.2020 г., т.е. след
изтичане на давностния срок, поради което същото нито спира, нито прекъсва
давността. Освен това, исковото производство по чл. 422 ГПК по гр.д. № 7004/2021 г.
по описа на СРС, 87 състав, е прекратено, поради което давността не се счита
прекъсната с оглед разпоредбата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД.
Предвид факта, че и настоящият съдебен състав намира за основателно
възражението за погасяване на главното вземане, предвид изтичане на давностния срок
на 12.05.2019 г., то безпредметно се явява обсъждането на въпроса, дали
прехвърлянето на вземането, извършено на 22.12.2020 г., т.е. след погасяване на
вземането на давност, е произвело действие. Само за пълнота следва да се посочи, че
настоящият съдебен състав не споделя извода на районния съд, че към датата на
цесията цедентът „Е. Л.Б.“ ЕООД не е било правосубектно юридическо лице. Не се
спори между страните, че считано от 25.05.2021 г. „Е. Л.Б.“ ЕООД е заличен търговец
и от посочената дата посоченото юридическо лице не притежава правосубектност. От
друга страна, процесният договор за цесия е сключен на 22.12.2020 г., като с оглед
събрания по делото доказателствен материал, включително приетите от въззивния съд
писмени доказателства, се установява достоверност на датата на сключване на
договора за цесия. Видно от протокол от 22.12.2020 г. от решение на едноличния
собственик на капитала на „Е. Л.Б.“ ЕООД, е взето решение за прехвърляне на
множество вземания на „Е. Л.Б.“ ЕООД, включително и на процесното такова, по
договор за цесия в полза на „К. И КО“ ЕООД. Договорът за цесия от 22.12.2020 г.,
касаещ други вземания на „Е. Л.Б.“ ЕООД, посочени в решението на едноличния
собственик на капитала на дружеството, в което фигурира обаче и процесното, е
цитиран в молби, входирани от цесионера „К. И КО“ ЕООД пред ЧСИ З.Д. (молба от
22.02.2021 г.), както и пред ЧСИ С.Я. (молба от 22.04.2021 г.), представени по делото.
Фактът, че молбите са подадени преди заличаване на „Е. Л.Б.“ ЕООД, установява по
безспорен начин, че договорът за цесия не е съставен след заличаването на цедента, от
което следва, че същият има достоверна дата, съвпадаща с датата на вземане на
4
решение за сключването му.
Изложеното обаче не променя извода за недължимост на процесното вземане,
тъй като същото се явява погасено по давност.
При недължимост на главното вземане по аргумент на чл. 119 ЗЗД
произтичащите от него допълнителни вземания за лихва и разноски се явяват
недължими.
Ето защо, исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 372, ал. 1
ТЗ, вр. чл. 49 ЗАП и чл. 309а, ал. 1, изр. 1 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД, се явяват неоснователно,
като правилно са отхвърлени с обжалваното решение.
Във връзка с изложеното се налага извод, че въззивната жалба е неоснователна, а
решението на Софийски районен съд – правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора само ответникът по жалбата има право на разноски,
като в негова полза следва да бъде присъдена сумата в размер на 400 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 44/03.01.2023 г. по гр.д. № 15486/2022 г. по описа
на СРС, 126 състав.
ОСЪЖДА „К. И КО“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати в полза на „Д.Е.Е.“
ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 400 лв. –
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5