№ 13279
гр. София, 07.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА
при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА Гражданско
дело № 20231110102281 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Т. Н. Й. срещу А. С. И., с която е
предявен осъдителен иск за сумата от 600 лв. – обезщетение за претърпяна имуществена
вреда, изразяващи се в направени разноски за адвокатски хонорар в производството по
преписка № 83/2019 г. по описа на КЗД, образувана по неоснователна жалба с вх. № 44-00-
452/11.02.2019 г. на А. С. И., ведно със законната лихва от 16.01.2023 г. до окончателното
плащане. Претендират се направените по делото разноски.
Ищцата твърди, че преписката пред КЗД е образувана по жалба с вх. № 44-00-
452/11.02.2019 г. на А. С. И., в която са изложени клевети по неин адрес, провокирани
единствено от желанието му за отмъщение и уронване на нейните добро име, авторитет и
професионална репутация заради обстоятелството, че през 2018 г. тя е била избрана за
ръководител на Катедра „************ – гр. *********** вместо съпругата на ответника,
както и от невъзможността й да удовлетвори исканията му за продължаване на срочния му
трудов договор като асистент и за обявяване на конкурс за хабилитирането му. Излага, че с
влязло в сила Решение № 617/09.10.2020 г. на КЗД жалбата е оставена без уважение.
Посочва, че за защитата си в производството пред КЗД е направила разноски за заплатен
адвокатски хонорар, които за нея имат характера на имуществена вреда, намиращата се в
причинно-следствена връзка с неоснователно инициираното от И. производство пред КЗД,
но за които разноски КЗД не разполага с компетентност да се произнесе.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, с който предявеният
иск е оспорен като неоснователен. Ответникът излага, че производството пред КЗД е със
своеобразен административен характер и в него не се дължат разноски по аргумент от чл.
75, ал. 2 ЗЗДискр, която изключва приложението на чл. 78 ГПК. Счита, че подаването на
жалба до определен орган не е противоправно поведение и не може да ангажира деликтната
отговорност на жалбоподателя, във връзка с което се позовава на разпоредбите на чл. 45 и
чл. 56, изр. 1 КРБ. Оспорва да се касае за злоупотреба. Оспорва наличието на причина връзка
между деянието и вредите. Възразява, че предявяването на иска от ищцата е злоупотреба с
право. Навежда възражение, че е платил сумата от 600 лв. – разноски по адм. д. № 1008/2020
1
г. по описа на АдмС – ***********. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна
страна следното:
Предмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното или
отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска.
Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се
позовава ищецът в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със
заявения петитум на иска. В случая се твърди от ищцата недобросъвестно поведение на
ответника при подаването на жалба пред КЗД и се претендира обезщетение за претърпяна в
резултат от това имуществена вреда, изразяваща се в направени от нея разноски за
адвокатски хонорар в производството по реда на чл. 50 и сл. ЗЗДискр, образувано по
неоснователната жалба на ответника в настоящото производство, поради което съдът
приема, че е сезиран с иск с правно основание чл. 45 ЗЗД.
С оглед правната квалификация на предявеното вземане и независимо от обстоятелството,
че твърдяната от ищцата имуществена вреда представлява сторени разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение, съдът счита, че разпоредбата на чл. 78 ГПК, на която тя се
позовава в исковата молба, е неприложима. Правилата на ГПК, уреждащи отговорността за
разноски като деликтна безвиновна отговорност, се прилагат единствено в рамките на висящ
исков процес и то единствено в хода на конкретното съдебно производство, а вън от него
може да бъде реализирана само отговорността при злоупотреба с процесуални права /в този
смисъл – Решение № 67/03.04.2014 г. по гр. д. № 2944/2013 г. на ВКС, IV ГО, и Решение №
414/27.07.2009 г. по гр. д. № 1049/2008 г. на ВКС, IV ГО/. В случая се претендират разноски,
сторени в административното производство, уредено в чл. 50 и сл. ЗЗДискр, които изобщо
нямат характер на съдебни разноски. Поради това отговорността на ответника не произтича
от разпоредбата на чл. 78 ГПК и следователно не би могла да бъде безвиновна.
Горният извод не се разколебава от приетото в Решение № 192/25.06.2014 г. по гр. д. №
5663/2013 г. на ВКС, IV ГО, на което се позовава ищцата, а именно: „Нормата на чл. 75, ал. 2
ЗЗДискр е аналогична на чл. 83 ГПК, чл. 359 КТ, § 35 ЗСПЗЗ относно иска по § 4и ЗСПЗЗ чл.
7, ал. 1, изр. 3 ЗВСОНИ и др., съгласно които разпоредби ищците не внасят държавни такси
по делото, а разноските се поемат от бюджета на съдебната власт. Правилата уреждат
отношенията на ищците с фиска, но не ги освобождават от задължението да възстановят на
насрещната страна по спора направените разходи, когато искът е изцяло или частично
неоснователен. Тези разходи на страната, в чиято полза е разрешен спорът, само защото е
имала процесуалното положение на ответник, не мога да останат за нейна сметка, нито й се
възстановяват от държавата. Смисълът на уредбата по чл. 78 ГПК е обезщетяване на всяка
от страните по делото за средствата, с които е намалена имуществената й сфера по повод
съдебното производство, щом съдът е отсъди по спора в нейна полза, а дори и без подобно
решение, ответникът има право на подобно обезщетение за съдебноделоводните разноски,
ако с поведението си не е станал причина за завеждане на делото – чл. 78, ал. 2 ГПК.
Нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр улеснява достъпа до правосъдие на пострадалите от
дискриминационни действия, но не предвижда изключение от общия принцип за
възстановяване на сумите, с които имуществото на ответника е намаляло поради
неоснователност на претенциите на ищеца.“. Възприетото от ВКС касае отговорността за
разноски в случаите на предявен иск в някоя от хипотезите по чл. 71, ал. 1, пр. 1 – 3 ЗЗДискр,
т.е. в случаите на потърсена съдебна защита от засегнатото от дискриминация лице, какъвто
настоящият случай не е, доколкото се претендират разноски, сторени в административното
производство пред КЗД.
Предвид изложените съображения за неприложимост на правилата на чл. 78 ГПК съдът
намира, че по предявения иск в тежест на ищцата е да докаже пълно и главно противоправно
2
поведение на ответника, изразило се в превратно упражняване на процесуалното право на
жалба пред КЗД, и настъпила в причинно-следствена връзка с това имуществена вреда за
ищцата в твърдения размер. Субективният елемент от фактическия състав на спорното
материално право – вината, се предполага и наличието й подлежи на оборване от ответната
страна.
В случая с Определение № 10863/06.03.2025 г., в което е инкорпориран изготвеният от
съда проект за доклад, приет в тази част за окончателен без възражения на страните, е
обявено за безспорно, че по жалба с вх. № 44-00-452/11.02.2019 г. на А. С. И. срещу Т. Н. Й.
е образувана преписка № 83/2019 г. по описа на КЗД, за защитата по която Й. е заплатила
адвокатски хонорар в размер на 600 лв., както и че производството пред КЗД е приключило
с влязло в сила Решение № 617/09.10.2020 г. на КЗД, с което жалбата е оставена без
уважение. Следователно по делото е доказано намаляване на имуществената сфера на
ищцата със сумата от 600 лв., намиращо се в причинно-следствена връзка с неоснователната
жалба на ответника, подадена по реда на чл. 50 и сл. ЗЗДискр.
Не се установява обаче противоправност на поведението на ответника. Съображенията за
това са следните:
Носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни
или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право
поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право.
Злоупотребата с право е противоправна. Тя е налице, когато правото се упражнява
недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл. 57, ал. 2 от
Конституцията/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл. 8, ал. 2 ЗЗД/.
Подаването на жалба до съответния компетентен орган съставлява упражняване на
законоустановена възможност – гражданите имат право да се обръщат към надлежните
органи и да излагат обстоятелства, които са им известни. Жалбоподателят е добросъвестен и
когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба с право /т. е.
противоправно поведение/ е налице, когато жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да
бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че те
са неверни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен
интерес /в този смисъл – Решение № 53/04.04.2018 г. по гр. д. № 1913/2017 г. на ВКС, III ГО,
и цитираната в него съдебна практика/.
В конкретния случай по делото не е доказано превратно упражняване на правото на
жалба от страна на ответника. Обстоятелството, че жалбата му е приета от КЗД и
административните съдилища за неоснователна, не е основание да се приеме, че същата е
подадена единствено с цел да се навреди на ищцата. Видно е от изложените в нея
съображения и от поведението на И. в хода на административното производство, че целта на
подадената жалба пред КЗД е била да защити права на подателя й, който е бил воден от
убеждението, че спрямо него е извършен акт на дискриминация. Твърденията в исковата
молба, че жалбата е подадена за отмъщение и уронване на доброто име, авторитета и
професионалната репутация на Й. поради избирането й вместо съпругата на И. за
ръководител Катедра „************ – гр. *********** и поради невъзможността на Й. да
удовлетвори исканията му за продължаване на срочния му трудов договор като асистент и за
обявяване на конкурс за хабилитирането му, са недоказани. Ето защо съдът приема, че целта
на подадената пред КЗД жалба е била посочените в нея обстоятелства да бъдат проверени и
жалбоподателят да получи защита на своите права и интереси.
Поради недоказаност на противоправността като елемент от фактическия състав на
деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД предявеният иск следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По разноските:
Независимо от изхода на делото съдът намира, че в случая претендираните от ответника
3
разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред СРС и производството по
частната жалба не му се дължат, защото в нито един момент от развитието на
производствата той не е бил фактически представляван от адвокат, а всички подадени молби
са депозирани лично от него, като той лично е взел участие и в първото открито заседание
по делото. При това положение липсва основание за осъждане на ищцата да му възстанови
платени суми за процесуално представителство, каквото в действителност не е осъществено.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. Н. Й., ЕГН **********, с адрес: гр. ************, срещу
А. С. И., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. ***********, осъдителен иск с правно
основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 600 лв. – обезщетение за претърпяна имуществена вреда,
изразяващи се в направени разноски за адвокатски хонорар в производството по преписка №
83/2019 г. по описа на КЗД, образувана по неоснователна жалба с вх. № 44-00-452/11.02.2019
г. на А. С. И., ведно със законната лихва от 16.01.2023 г. до окончателното плащане.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4