Р Е Ш Е Н И Е
Номер 260211 Година 20.10.2020 Град Стара
Загора
В
И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
двадесет и първи август Година 2020
в
публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар:
В.П.
Прокурор:
като
разгледа докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 4238 по описа за 2019
година и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „А.” ЕАД твърди в исковата си
молба, че на 01.07.2017 г.
бил сключен договор за цесия между И. и Ф. /с предишно наименование П./, с който
последното цедирало на И. вземането си по сключения с ответника договор за
потребителски кредит № *********/21.07.2016 г., ведно с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви, такси, комисионни и
други разноски. На 01.11.2017 г. било подписано приложение 1 към допълнително
споразумение от 01.11.2017 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., който бил сключен между И. и ищеца, и с
който И. му прехвърлило вземането си от ответника по същия горепосочен договор
за потребителски кредит, ведно с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, включително и всички лихви, такси, комисионни и други разноски.
Договорът за потребителски кредит съдържал изрична клауза, която уреждала
правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. Длъжникът
бил уведомен за тези цесии от Ф. и И. с уведомителни писма, които му били изпратени
му с известия за доставяне от ищеца, който бил упълномощен, в качеството си на
цесионер да изпраща уведомления за извършената цесия съгласно изрично
пълномощно от законния представител на И.. До ответника било изпратено уведомително
писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ-ФН/*********/23.11.2017 г. от И., чрез ищеца, за
станалата продажба на вземания с посоченото допълнително споразумение към
рамковият им договор, както и уведомително писмо изх. № ЛД-П-ИАМ-ФН/*********/23.11.2017
г. от П., чрез ищеца, в качеството му на преупълномощено от И./пълномощник на Ф./,
лице, за цесията от 01.07.2017 г. Двете писма били изпратени едновременно до
длъжника, но се върнали с отбелязване, че не били потърсени от получателя. На
09.08.2019 г. ищецът повторно изпратил до ответника уведомително писмо с изх. №
УПЦ-С-ИАМ-ФН/********* и уведомително писмо изх. № ЛД-С-ИАМ-ФН/********* от
09.08.2019 г., но към датата на депозиране на исковата молба, обратната
разписка, удостоверяваща изпращането, не се била върнала. Моли съда да приемел,
като доказателства тези писма и ги връчел на ответника с исковата молба и
приложенията, като се позовавал на посочената в исковата молба практика на ВКС.
На 21.07.2016 г. ответникът, в качеството му на кредитополучател, сключил горепосочения
договор за потребителски кредит с П., при спазване на ЗПК. С подписването му
удостоверил, че преди сключването му получил стандартен европейски формуляр и П.
му бил предоставил целия обем преддоговорна и договорна информация за условията
на договора и стойността на всички разходи по кредита, с които се съгласил с
факта на подписването му. По договора кредиторът се задължил да му предостави
потребителски кредит за лични нужди в размер на 800 лева, която сума му била
предоставена от кредитен консултант в брой по местоживеене. Съгласно договора
тази сума се олихвявала за срока му с договорна лихва в размер на 157.80 лева.
Общата стойност на усвоената главница и договорната лихва бил 957.80 лева,
които се заплащали на 60 равни седмични погасителни вноски, всяка по 15.96 лева,
като първата била платима на 30.07.2016 г., а последната на 16.09.2017 г. С
подписването му, кредитополучателят се съгласил да плати и такса за оценка на
кредитно досиеот 40 лева, която била
разделена на 60 равни вноски, всяка по 0.67 лева, платими на падежите на
погасителните вноски. Кредиторът се задължил да му предостави и допълнителна
услуга по доставка на заемната сума в брой по местоживеене и по седмично
събиране на вноските, която била наречена „кредит у дома“, била допълнителна,
по негово желание и се предоставяла срещу такса. При тази услуга кредитът му се
предоставял в брой по местоживеене и погасителните вноски се събирали седмично
също по местоживеене. С подписването на договора удостоверявал, че разбирал, че
30% от таксата била за разходите, свързани с организирането на допълнителната
услуга, както и че била дължима при подписването на договора, но се плащала на
равни вноски през периода му, за негово улеснение. В случая таксата била 204.71
лева и била разделена на 60 равни вноски, всяка по 3.41 лева, които били
платими на падежите на погасителните вноски. Останалата част от таксата „кредит
у дома“ от 477.66 лева, била свързана с разходите на кредитора за събиране на
седмичните вноски в дома на кредитополучателя, и била дължима през срока на
кредита, като също била включена в седмичните вноски и също била разделена на
60 равни вноски, всяка по 7.96 лева, които били платими на падежите на
погасителните вноски. Описаните такси „кредит у дома“ били посочени като обща
сума в буква „Д“ на първата страница на договора: 682.37 лева. Съгласно чл. 26
от договора кредитополучателят имал право по всяко време да се откаже от тази
услуга, като подаде писмено уведомление за това до кредитора. В този случай
нямало вече да дължи такса за разходи за събиране на погасителните вноски в
дома му за периода от уведомлението до договорена от страните за последно
плащане по договора за кредит. Но щял да продължава да дължи непогасената част
от 30 % от таксата за услуга „Кредит у дома“, която била дължима за
предоставянето на кредита в брой по местоживеенето му. Така общата сума, която
се задължил да върне на кредитора при сключване на договора била 1680.17 лева и
включвала главница 800 лева, договорна лихва 157.80 лева, такса за оценка на
досие 40 лева, такса услуга „кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой
по местоживеене 204.71 лева и такса услуга „кредит у дома“ за събиране на
погасителните вноски по местоживеене 477.66 лева. Съгласно договора, общата
дължима сума била платима на 60 равни седмични погасителни вноски, всяка по 28
лева, като в размера им били включени вноска по кредита в размер на 15.96 лева,
вноска по такса за оценка на досие 0.67 лева, вноска по такса услуга „кредит у
дома“ за предоставяне на кредита в брой по местоживеене 3.41 лева и вноска по
такса услуга „кредит у дома“ за събиране на погасителните вноски по местоживеене
7.96 лева. Подписвайки договора за кредит, кредитополучателят се задължил да
ползва отпуснатия кредит и го върне с начислените лихви и такси в сроковете,
указани в договора, посредством плащането на седмични вноски, платими чрез
предаване на пари на определен от кредитора кредитен консултант по
местоживеене. Крайният срок за издължаване на всички задължения по кредита бил
16.09.2017 г. и вземанията по него не били обявявани за предсрочно изискуеми.
На кредитополучателят ищецът начислил обезщетение за забава върху дължимите
суми в размер на законната лихва от 13.11.2016 г. до подаване на заявлението в
съда, общият размер на което бил 116.49 лева. Кредитополучателят не платил
изцяло дължимия паричен заем. Сумата, която била погасена до момента, била 433
лева, с която били погасени такса услуга „кредит у дома“ за предоставяне на
кредита в брой 54.56 лева, такса услуга „кредит у дома“ за събиране на
погасителните вноски по местоживеене 127.36 лева, такса за оценка на досие
10.72 лева, договорна лихва 66.76 лева и главница 173.60 лева. За ищецът бил
възникнал правен интерес от подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, което съдът уважил по образуваното ч.гр.д. №
668/2019 г., по което длъжникът не бил намерен на установените в заповедното
производство адреси, а заповедта за изпълнение му била връчена по чл. 47, ал. 5 ГПК. Искането е да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи
на ищеца сумата от 626.40 лева за главница от невърнат кредит по договора за
кредит, с 91.04 лева договорна лихва от 12.11.2016 г. до 16.09.2017 г., с 29.28
лева такса за оценка на досие от 19.11.2016 г. до 16.09.2017 г., със 150.15
лева такса услуга „кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой по
местоживеене от 19.11.2016 г. до 16.09.2017 г., с 350.30 лева такса услуга „кредит
у дома“ за събиране на погасителните вноски по местоживеене от 19.11.2016 г. до
16.09.2017 г., със 116.49 лева обезщетение за забава от 13.11.2016 г. до
31.01.2019 г., и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението в
съда до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 668 описа за 2019 г. на Старозагорския
районен съд. Претендира за сторените по делото и в заповедното производство разноски.
Ответникът П.Д.Ц., редовно призован, не
е подал писмен отговор, а в съдебно заседание не се явява, не изпраща
представител и не взема становище по предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и
доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете
факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесните вземания ищецът е подал на
01.02.2019 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу ответника. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 668/2019
г. на СтРС, по което на 05.02.2019 г. е издадена исканата заповед, която е
връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на 15.08.2019
г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните искове
по чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това се смятат предявени на 01.02.2019 г.,
когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта срещу ответника
(чл. 422, ал. 1 ГПК).
По делото ищецът е представил договор за
потребителски кредит от 21.07.2016 г., сключен между ответника, като
кредитополучател и П., като кредитор (л. 6-11). Последният несъмнено представлява
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Няма обаче
подписан от страните по него - погасителен план, какъвто няма и в самия договор
(л. 6-7). А именно такъв погасителен план изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК да съдържа всеки договор за потребителски кредит, който план следва и да
е двустранно подписан, защото е част от необходимото съдържание на този
договор, а за действителността му законът изисква да е сключен в писмена форма
(чл. 10, ал. 1 ЗПК). Именно поради липса на такъв погасителен план в/към този
договор, вещото лице само е изготвило такъв в Приложение № 1 към заключението
на назначената по делото съдебно – икономическа експертиза (л. 139). Последният обаче е изготвен от вещото
лице, като приложение към заключението му и не носи подписа на страните по този
договор. Поради това не представлява изисквания от нормата на чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК и двустранно подписан от страните погасителен план към договора за
потребителски кредит (л. 139). Поради това не променя извода, че няма подписан
от страните по този договор - погасителен план, какъвто няма и в самия договор
(л. 6-7). В последния не са посочени съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите,
по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин (чл. 6-7). А това
означава, че този договор е недействителен/нищожен, защото при сключването му
не са спазени горепосочените императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 и
11, във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК (чл. 22
ЗПК).
Въпреки това по същия договор, видно от чл.
27 от него и т. Б-1 от ЗСИЕ, което съдът възприема, поради неоспорването му от
страните и липсата на противоречие с останалите доказателства, П. е
предоставило на ответника в брой на датата на сключването му на 21.07.2016 г., обещаният
на стр. 1, б. „а“ от него кредит от 800 лева, който според уговорките в същата
страница от този договор ответникът е трябвало да върне заедно с 40 лева такса
за оценка на досие, със 157.80 лева договорна лихва и с 682.37 лева такса за
услуга „кредит у дома“, или общо 1680.17 лева, на 60 разсрочени седмични
вноски, всяка по 28.01 лева и една последна в размер на 27.58 лева, първата от
които дължима на 30.07.2016 г. (л.
6).
Понеже този договор е недействителен с
оглед изложеното, ответникът дължи по него връщане само на чистата стойност на
кредита, която е получил и не е върнал, но не дължи и лихви, такси, неустойки и
други разходи по този договор (чл. 23 ЗПК).
От т. 2 и 5 на ЗСИЕ се установява още,
че по този договор ответникът е платил до 09.12.2016 г., на П., общо от 433
лева, след което е преустановил плащанията си по него и не е извършвал други
такива до приключване на съдебното дирене по делото (л. 138). При това
положение, следва да се приеме, че към датата на приключване на съдебното
дирене, ответникът дължи по него съгласно чл. 23 ЗПК, само непогасената му с
тези частични плащания част от 367 лева от чистата стойност на получения по
него кредит от 800 лева (чл. 23 ЗПК).
На 01.07.2017 г. между П. и И. е сключен
представения по делото договор за цесия и заместване в дълг (л. 67-72). С него П.
е цедирало на И. общо 1247.17 лева вземания от ответника по процесния договор
за кредит, видно от представеното от ищеца потвърждение за тази цесия (л. 71).
На 01.11.2017 г. между И. и ищеца е сключено представеното по делото
допълнително споразумение към рамковият им договор за цесия от 16.11.2010 г.
(л. 12-21). С него И. цедирало на ищеца общо 1279.99 лева вземания от ответника
по процесния договор за кредит, видно от представеното приложение към това
допълнително споразумение (л. 20).
Доколкото по делото няма други данни
ответникът да е бил уведомен за тези цесии преди подаване на заявлението по
приложеното заповедно производство и образуване на настоящото дело с оглед
фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се приеме, че същият е уведомен за
тях в хода на настоящото дело на 28.10.2019 г., когато е получил със
съобщението за отговор в хода на делото, с преписа от исковата молба и
приложенията към нея, и изпратените му от ищеца, като пълномощник на цедентите,
уведомления за същите цесии и договорите за същите (л. 22-29 и 45). Така приема
и ВКС в задължителната си практика, че доколкото законът не поставя специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението за цесията,
то получаването му в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърленото вземане, не може да бъде игнорирано (Р 123-2009-II т.о.).
Вярно е, че тези уведомления не изхождат
от цедентите, а от ищеца, като техен пълномощник, упълномощен, респективно
преупълномощен с представените по делото пълномощни (л. 22-23 и 72). Но също
така е вярно, че ВКС приема, че такова упълномощаване не противоречи на целта
на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД и е редовно (Р 137-2015-III г.о.).
При тези установени по делото
обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните вземания по договора за кредит,
са недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва
да се отхвърлят изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния
размер, защото това се явява безпредметно. Не само защото по делото се установи
с оглед изложеното, че сключеният между П. и ответника процесен договор за потребителски
кредит, е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, защото в него не са посочени
взетите предвид допускания, посочени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, и няма
двустранно подписан от страните по този договор погасителен план със
съдържанието по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а в този случай ответникът не дължи
по него лихви, неустойки, такси и други разходи, а само невърната в случая към
датата на приключване на съдебното дирене част от 367 лева от получения по него
кредит (чл. 23 ЗПК), но не на това основание по чл. 23 ЗПК (като подлежаща на
връщане, поради получаването й без основание по този недействителен/нищожен
договор за кредит) в случая се иска от ищеца признаване и на нейното възникване
и съществуване с исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, а на основание неизпълнение от
ответника на договора за кредит, който обаче е недействителен/нищожен с оглед
изложеното, а предявените от ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК не могат да се
уважат на това друго, незаявено от него основание по чл. 23 ЗПК, защото това
противоречи на диспозитивното начало в процеса (чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК). Но
и защото, дори и да бе поискано на това основание от ищеца признаване на
съществуване на негово вземане само за невърната част от главницата, в случая
не можеше да бъде уважен и този му главен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
съществуване в негова полза на вземане и за тази невърната част от главницата,
защото са нищожни и цесиите, с които, първоначално П. е цедирало на И., а след
това последното на ищеца, вземанията си по този кредит.
Според нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД,
кредиторът може да прехвърли своето вземане само
ако законът, договорът или естеството на същото позволяват това. А в случая
специалният чл. 26, ал. 1 ЗПК не е позволявал нито на П. да цедира на И., нито
на последното да цедира след това на ищеца с допълнителното споразумение към
рамковият им договор за цесия, и единствено дължимата се от ответника част от 367
лева от главницата по недействителния с оглед изложеното процесен договор за кредит.
Последният е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. А
според специалният чл. 26, ал. 1 ЗПК, кредиторът може да прехвърли вземането си
по него на трето лице само ако
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност, а случаят не е
такъв. Не само защото с оглед посочената му недействителност по смисъла на чл.
22 ЗПК, недействителна/нищожна се явява и клаузата на чл. 22 от същия договор,
даваща право на П. да прехвърля, изцяло или частично, правата си по този
договор за кредит, без съгласието на ответника, като впоследствие само го
информира (чл.
22 ЗПК). Но и защото, дори и този договор да не
бе недействителен (което
обаче съдът не приема с оглед изложеното), според нормата на чл. 24 ЗПК, към него
се прилагат (съответно - доколкото са съвместими с естеството му – б.р.) и нормите на чл. 143-148 ЗЗП, а според
чл. 143, т. 15 ЗЗП (в
приложимата му с оглед датата на сключването на договора редакция, преди изм.
ДВ, бр. 100/2019 г.),
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорката, която
дава възможност на търговеца/доставчика, без съгласието на потребителя, да
прехвърли правата и задълженията си по
договора, когато това може да
доведе до намаляване гаранциите за потребителя. Понеже съответното
приложение на тази норма определя като неравноправна всяка клауза, която предвижда възможност за кредитора да цедира без съгласието на потребителя и само вземанията
си по договора за кредит (а
не и задълженията си по него),
а е известно, че цесията променя само кредитора (Р 114-2019-II т.о., поради което длъжник на
задълженията по същия договор си остава цедента, както и заместването в дълг по
чл. 102 ЗЗД променя само длъжника по договора, но не и предмета/правата и
задълженията на страните по него), то е очевидно, че „гаранциите за потребителя“, до
намаляване на които може да доведе според същата норма клауза за цесия в
потребителския договор за кредит без съгласието на потребителя, не са тези на
стоките или услугите по смисъла на раздел II, Глава V ЗЗП, защото кредитът не е стока, нито
услуга в тесния смисъл на думата, нито имат нещо общо с обективната страна на
същия договор, предмет на създаденото с него правоотношение. Тъкмо напротив.
Гаранциите посочени в чл. 143, т. 15 ЗЗП касаят при съответното му приложение и
в случая само субективната му страна -
кредитора/търговеца, с който потребителят е избрал да сключи този договор.
Защото именно заместването му без негово съгласие с друг кредитор при цесията,
може да доведе до намаляване на
гаранциите за потребителя, защото не той, а кредиторът му е икономически
по-силната страна в правоотношението, която може да прилага и нелоялни
търговски практики, а целта на ЗЗП и ЗПК е да защитават по-слабата страна в
същото и от такива практики, а тази страна несъмнено е потребителят -длъжник
(чл. 1 ЗЗП и чл. 2 ЗПК). Поради това законът не само дава право на последния да
избере кой да му бъде кредитор, още преди сключването на договора за кредит (защото
последният по дефиниция изисква и неговото съгласие, за да се създаде тази
правна връзка между тях - чл. 8, ал. 1 ЗЗД), но определя като
неравноправна и всяка клауза в такъв договор, която предвижда възможност, без
негово съгласие, да бъде заменен с друг този избран вече от него кредитор (чл.
143, т. 15 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗПК). Поради това не може да се приеме, че длъжникът
не може да избира кой да му бъде кредитор по договора за потребителски кредит,
и то при положение, че не само нормите на цялата Глава II от специалния ЗПК предвиждат именно с
тази цел правила за предоставяне на същия на преддоговорна информация, именно за
да избере с кой точно кредитор след това да сключи такъв договор (чл. 5, ал. 1 ЗПК), но и императивната норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК не позволява на избраният
вече кредитор да се замества с/цедира на друг вземанията си по същия договор,
ако последният не предвижда такава възможност/клауза/, която пък нормата на чл.
143, т. 15 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК обявява за неравноправна, ако позволява
това да става без съгласието на длъжника. Поради това, независимо че общата
норма на чл. 99 ЗЗД не изисква такова съгласие за цесията, специалните норми на
чл. 143, т. 15 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗПК го изискват при договорите за потребителски
кредит.
Не би могло да бъде и иначе. Не само
защото нормите на чл. 143-148 ЗЗП (към което приложение препраща чл. 24 ЗПК) въвеждат само разпоредбите на Директива
93/13/ЕИО (§13а,
т. 9 от ДР на ЗЗП),
а в последните не се третират въобще въпросите за гаранциите на стоките или
услугите, които са предмет на съвсем
друга Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции,
разпоредбите на която са въведени в друг раздел II на Глава V от ЗЗП (§13а, т. 9 от
ДР на ЗЗП), но не към тяхното
приложение препраща специалната норма на чл. 24 ЗПК, а само към приложение на
чл. 143-148 ЗЗП, а не и на останалите разпоредби на ЗЗП (чл. 24 ЗПК). Но и защото, чл. 24 ЗПК препраща към съответно (доколкото е съвместимо с естеството му) приложение на чл.чл. 143-148 ЗЗП при
договорите за потребителски кредит (в този смисъл и Р 144-2017-II т.о.). А след като е така и кредитът не е
стока, нито услуга в тесния смисъл на думата, не би могло да се приеме, че
„гаранциите за потребителя“, до намаляване на които може да доведе според
съответното приложение на чл. 143, т. 15 ЗЗП прехвърлянето без негово съгласие само
на вземанията (но
не и на задълженията)
по такъв договор, са
„гаранции на стоките“ по смисъла на ЗЗП. Аргумент в тази насока е и практиката
на ВКС, според която, неравноправна клауза в потребителски договор е всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, независимо дали има за
предмет или постига някой от изброените след това в чл. 143, т. 1-18 ЗЗП конкретни резултати (Р 237-2017-I т.о.). В този смисъл, неравноправна следва да
бъде според съответното приложение на чл. 143, т. 15 ЗЗП и всяка клауза в
договора за потребителски кредит, която предвижда възможност за кредитора да
прехвърли правата си (а
не и задълженията си)
по него на трето лице, без съгласието на потребителя, независимо дали това може
да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя.
Именно такава в случая е клаузата на чл.
22 от договора за кредит, според която П. има право да прехвърля, изцяло или
частично, правата си по този договор за кредит, без съгласието на ответника,
като впоследствие само го информира (л. 7).
Тя е неравноправна, както според общата предпоставка на чл. 143 ЗЗП, така и по
смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП (в посочената му редакция), защото дава
възможност на кредитора да прехвърли по всяко време, без съгласието на ответника,
правата си по договора за кредит, на всяко трето лице, което избере, независимо
дали то е финансова/кредитна институция/заложна къща/лихвар или друго лице. А
това несъмнено може да доведе до намаляване на гаранциите за длъжника -ответник
(дори и да се
приеме, че това условие на чл. 143, т. 15 ЗЗП се прилага и при прехвърлянето
само на правата/вземанията, но не и на задълженията, при потребителските
договори за кредит),
защото за него съвсем не е без значение дали негов кредитор е избраната в
случая от него финансова институция или друг правен субект, който според същата
клауза е възможно и да не бъде такава институция и да прилага нелоялни
търговски практики. А в същото време в договора не е предвидена равноправна
възможност/клауза, която да предвижда възможност за длъжника-ответник да се
замества в дълга си по същия договор с всяко трето лице, което избере, без да
иска съгласието на кредитора за това (което иначе чл. 102 ЗЗД изисква в договор за такова
заместване, именно защото и за кредитора не е все едно кой му е длъжник –
избраното от него или друго лице, което е възможно и да е неплатежоспособно). Нещо повече. Предвидено е изрично в
чл. 17 от договора за кредит, че ответникът няма право да прехвърля на трети
лица задълженията си по същия договор без предварителното писмено одобрение на П.
(л. 7). А това несъмнено е значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по този договор и
обуславя, и по аргумент от чл. 26, ал. 1 ЗПК, извод за неравноправност на
клаузата на чл. 22 от същия договор, както според общата предпоставка на чл.
143 ЗЗД, така и по смисъла/съответното приложение на чл. 143, т. 15 ЗЗП (ред. преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г.).
По делото няма данни тази неравноправна
клауза да е уговорена индивидуално, респективно
- да не е била изготвена предварително от П., и поради това ответникът да е
имал възможност да влияе върху съдържанието й (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Нещо повече. Видно е, че самият
договор за кредит представлява предварително подготвена от П. бланка, в която след
това са попълнени с химикал само празните полета (л. 6-7). А неравноправната клауза на чл. 22 е
част от тази бланка, което обуславя само извода, че същата не е била уговорена
индивидуално (л.
7). Нормата на чл.
146, ал. 4 ЗЗП обаче е императивна. Поради това доказването и в случая на
обстоятелството, че тази клауза е била индивидуално уговорена, е в тежест на
ищеца (Р 51-2016-II т.о. и Р 77-2015-III г.о.). Последният обаче не представи и
по делото няма доказателства същата клауза да е била уговорена индивидуално.
А това обстоятелство не може да се
предполага, нито приеме за доказано само от наличието й в договора за кредит, а
следваше ищецът да го докаже по делото, и то пълно и главно, тоест несъмнено
(чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). А след като е така и той, чиято е тук според чл. 146,
ал. 4 ЗЗП доказателствената тежест, не само не доказа пълно и главно, тоест
несъмнено по делото, да е била уговорена индивидуално тази клауза на чл. 22 от
договора за кредит, даваща възможност първо на П. да цедира на И., а след това
последното на ищеца, без съгласието на ответника, вземанията си по договора за кредит,
то съгласно чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП, съдът намери за несъмнено установено по
делото, че същата клауза не е била уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 2 и 4
ЗЗП). Поради това е нищожна и на това основание, защото е неравноправна, както според
общата предпоставка на чл. 142 ЗПП, така и по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, а
не е била уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК). Поради
това и на това основание (а
не само поради недействителност/нищожност на договора на основание чл. 22 ЗПК) не съществува в правния мир от датата на
сключване на този кредит на 21.07.2016 г. А в него няма друга подобна,
действителна клауза, която да предвижда възможност първоначално за П. да
прехвърли на И., а след това последното да прехвърли на ищеца вземанията си по договора
за кредит срещу ответника.
Според чл. 26, ал. 1 ЗПК обаче,
кредиторът може да прехвърли вземанията си срещу потребителя на друго лице само
при условие, че договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. А
след като е така и в случая процесният договор за кредит не предвижда такава
възможност, поради недействителността му на основание чл. 22 ЗПК и нищожността
на клаузата на чл. 22 от него на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а друга такава възможност
не уговорена в него, то П., а след това и И., не са имали и законовата
възможност да прехвърлят дори и единствено дължимата се от ответника в случая горепосочена
част от процесната главница по този договор, защото недействителният съгласно
чл. 22 ЗПК договор за кредит, поради нищожността на който се дължи според чл. 23 ЗПК връщане само на неплатената част от 367 лева от получения кредит/главницата,
не предвижда такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД). Поради това и договорите за цесия, с които първоначално П. е цедирало на И.,
а то след това на ищеца, процесните вземания, се явяват нищожни в тази им част,
с която последните са им цедирани, по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД
– защото противоречат в същата им част на забраната на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която
не допуска цедирането по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като и последният
горепосочен договор за цесия в частта му, с която тези вземания са цедирани на
ищеца, е нищожен, и той не е произвел въобще присъщите му правни последици. Поради
това не е прехвърлил на ищеца дори и дължимата се от ответника с оглед
изложеното, като платена без основание, невърната част от 367 лева от главницата
по процесния недействителен договор за кредит. Поради това ищецът не е и неин
титуляр/кредитор на това основание – придобИ.ето й с тази цесия, на което се
позовава в исковата си молба. Ето защо съдът намери, че процесните вземания несъществуват
в неговия патримониум и не той е активно материално - правно легитимиран да
иска плащането им от ответника. Поради това ищецът не може да се признае въз
основа на същата цесия и за техен носител/титуляр/кредитор. А след като е така,
той не е и активно материалноправно легитимиран да претендира с исковете си по
чл. 422, ал. 1 ГПК съществуването им в негова полза спрямо ответника. Ето защо съдът
намери тези искове за недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни,
следва да ги отхвърли изцяло, ведно с акцесорното искане на ищеца за присъждане
и на сторените по делото и в заповедното производство разноски, без преди това
да ги обсъжда и по отношение на техния размер, защото това се явява
безпредметно.
При този изход на делото, само ответникът
има право на сторените от него разноски по делото и в заповедното производство (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР
4-2014-ОСГТК).
По делото обаче няма данни същият да е сторил такива в тези производства, нито
е налице негово искане за присъждането им, поради което такива не му се
присъждат и с оглед диспозитивното начало в процеса (чл. 6, ал. 2 ГПК).
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените
от А., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на П.Д.Ц., с ЕГН **********, с
адрес ***, че му дължи сумата от 626.40 лева за главница от невърнат кредит по
договор за потребителски кредит № *********/21.07.2016 г., с 91.04 лева
договорна лихва от 12.11.2016 г. до 16.09.2017 г., с 29.28 лева такса за оценка
на досие от 19.11.2016 г. до 16.09.2017 г., със 150.15 лева такса услуга
„кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой по местоживеене от 19.11.2016
г. до 16.09.2017 г., с 350.30 лева такса услуга „кредит у дома“ за събиране на
погасителните вноски по местоживеене от 19.11.2016 г. до 16.09.2017 г., със
116.49 лева обезщетение за забава от 13.11.2016 г. до 31.01.2019 г., и законна
лихва върху главницата от 01.02.2019 г. до изплащането й, за които парични
задължения е издадена заповед № 460/05.02.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 668 описа за 2019 г. на Старозагорския
районен съд, както и искането на А. за присъждане на сторените по настоящото дело
и по ч.гр.д. № 668 описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред
Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по
делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: