ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№…………….
гр. София, 26.11.2019
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, VІІ въззивен състав, в закрито съдебно заседание на двадесет
и шести ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА
Мл.с.ПАВЕЛ
ПАНОВ
като разгледа докладваното от мл. съдия Панов
ВНЧД № 4802 по описа за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХII НПК, вр. с чл. 309, ал.6 от НПК.
Образувано е по частна
жалба от 08.11.2019г., подадена от адв. П.– защитник на Н.И., срещу протоколно
определение от 01.11.2019г. постановено по НОХД № 6974/2016г. по описа на
Софийски районен съд, НО, 1 състав, с което на основание чл.309, след
постановяване на присъда, е потвърдена действащата спрямо подсъдимия мярка за неотклонение
„задържане под стража“
В частната жалба
се съдържат доводи, че определението е незаконосъобразно, необосновано и
неправилно. Сочи се, че присъствието на подсъдимия не е задължително пред
въззивния съд в производството по проверка на постановената по делото присъда.
Посочва се, че подсъдимият има постоянен адрес и не съществува опасност да се
укрие. Твърди се, че неявяването на подсъдимия пред СРС е вследствие на
обективна невъзможност, доколкото е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“
в Румъния. Излагат се оплаквания, че санкцията за престъплението, в което е
обвинен подсъдимият е до 1 година „лишаване от свобода“, поради което
най-тежката мярка за неотклонение се явява изтърпяване на наказание. Счита, че
не е налично обосновано предположение за извършване на престъпление въпреки
постановената осъдителна присъда. Моли съда да отмени атакуваното определение
на СРС и да измени мярката на подсъдимия в по-лека.
Препис от
частния частната жалба е връчен на СРП, като отговор в срок не е постъпил.
Софийски градски съд, след като се запозна с доводите,
отразени в частната жалба, и доказателствата по делото, намира от фактическа
страна следното:
НОХД № 6974/2016 г. по описа на СРС, НО,
1 състав, е образувано по внесен от СРП обвинителен акт, с който Н.В.И. е обвинен
за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК. В хода на досъдебното производство
обвиняемият е привлечен с постановление от 28.09.2015 г., като му е взета мярка
за неотклонение „подписка“.
С молба от 21.11.2016 г., защитникът на
подсъдимия – адвокат М.представил акт на Съд в Букурещ, с който на И. е взета
мярка предварителен арест за период от 30 дни до 09.12.2016 г. Видно от
представените документи, на 10.09.2016 г., подсъдимият И. е напуснал
територията на Република България през ГКПП Дунав мост – Русе и няма данни за
последващо връщане на лицето. Съгласно представените документи от МВнР,
дирекция „Международно оперативно сътрудничество“, през периода 11.09.2016 г. –
07.02.2017 г., подсъдимият е бил задържан, като с наказателно решение от 07.02.2017
г. на Апелативен съд в Букурещ е сменена мярката му „предварителен арест“ с
мярка „домашен арест“. До СРС била изпрана информация в писмен вид, че компетентните
власти на Румъния са наложили на И. забрана за напускане на територията на
Румъния. С писмо от Окръжен съд Букурещ, получено в СРС на 25.10.2017 г., съдебният
състав е уведомен, че с наказателна присъда от 11.10.2017 г., И. е осъден на 8
години лишаване от свобода. Със съобщение от 27.11.2018 от дирекция
„Международно оперативно сътрудничество“, на СРС било съобщено, че Н.В.И. се
намира в затвора Рахова в гр. Букурещ и ще бъде освободен на 11.01.2025 г.
В проведеното на 10.12.2018 г. открито
съдебно заседание и на основание чл. 66, ал. 1 от НПК, СРС изменил мярката за
неотклонение на подсъдимия от „подписка“ в „задържане под стража“. Според
мотивите на СРС, аргумент за изменение на мярката на подсъдимия е и
обстоятелството, че следва да се издаде ЕЗА, въз основа на която подсъдимият да
бъде предаден на Република България с цел приключване на воденото срещу него наказателно производство.
Определението е обжалвано и е влязло в сила
на 27.12.2018г. СРС е издал и европейска заповед за арест, с която се
иска предаването на подсъдимия временно и под условие – чл.24 §2 от Рамковото
решение от 13.06.2002 относно европейската заповед за арест. В издадената ЕЗА
съдът е поел ангажимент след приключване на наказателното производство лицето
да бъде върнато в Румъния с цел изтърпяване на наложеното му наказание
„лишаване от свобода“. Съдът изразил и готовност да предостави и други
гаранции.
В СРС постъпило писмо на 19.04.2019г. от
Апелативен съд Букурещ, като СРС бил запитан дали при евентуално временно
предаване на исканото лице същото ще бъде лишено от свобода до момента, в който
бъде върнато в Румъния за изтърпяване на остатъка от наложеното от съд на
изпълняващата ЕЗА държава наказание. С писмо, находящо се на лист 173 от
делото, СРС предоставил гаранции, че подсъдимият ще бъде задържан под стража до
момента на връщането му на територията на Румъния.
Изпълняващата държава, въз основа на
съдебно решение на Апелативен съд Букурещ, предала българския гражданин и жалбоподател
по настоящето дело – И. на Република България с цел наказателното му
преследване по НОХД № 6974/2016 г. по описа на СРС, НО, 1 състав за максимален
срок от 6 месеца.
На 01.10.2019г. бил даден ход на
разпоредителното заседание пред СРС, в което при служебно произнасяне по
въпроса на търпяната от подсъдимия МНО контролираният съд е приел, че не са
налице основания за нейната отмяна или изменение, доколкото са налице
опасностите подсъдимият да се укрие, както и да извърши престъпление. Прието е
и че с оглед обстоятелството, че лицето е предадено временно в изпълнение на
издадена от съда ЕЗА, е необходимо същият да търпи най-тежката мярка за неотклонение.
На 01.11.2019г. била произнесена присъда, с която подсъдимият бил признат за
виновен по повдигнатото му обвинение и осъден на 9 месеца лишаване от свобода,
които да се търпят при строг режим. Подсъдимият бил лишен и от правото да
управлява МПС за срок от 1 година. С протоколно определение, предмет на настоящата
въззивна проверка, от същата дата, на основание
чл.309 от НПК, съдът потвърдил мярката за неотклонение на подсъдимия –
задържане под стража.
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав
намира следното от правна страна:
Частната жалба е подадена от процесуално легитимирана
страна, в срока по чл.342, ал. 1 от НПК, в надлежна писмена форма, срещу
подлежащ на обжалване акт съгласно чл. 309, ал. 6 от НПК, поради което въззивният
състав я намира за допустима. Разгледана по същество обаче същата е неоснователна
по следните съображения:
Настоящият въззивен
съд намира, че аргументите, посочени в частната жалба, са неотносими към
спецификата на настоящия казус. На първо място следва да се има предвид, че подсъдимият
е предаден на българските власти след изготвяне на европейска заповед за арест
с цел наказателно преследване. За да се използва този инструмент на
международноправното сътрудничество е необходимо исканото лице да търпи мярка,
изискваща задържане или да се иска предаването му с цел изпълнение на наказание
лишаване от свобода. Един от реквизитите на ЕЗА (чл.37 ал.1 т.3 от ЗЕЕЗА) е и
влязла в сила присъда, заповед за задържане или друг влязъл в сила съдебен акт
със същите правни последици. Доколкото към момента няма влязла в сила присъда,
с която на подсъдимия се налага наказание лишаване от свобода, единствената
възможност същият да бъде предаден на българските власти е наличието на мярка
изискваща задържане. Такава е била взета с протоколно определение на СРС,
влязло в сила на 27.12.2018г. Именно това е и посоченото в ЕЗА основание за
издаване на заповедта. В този смисъл при липса на мярка изискваща задържане
няма да има правно основание за действие на самата ЕЗА.
Нещо повече, с оглед
обстоятелството, че лицето се намира на територията на България след изпълнение
на ЕЗА в хипотезата на чл.24 §2 от РАМКОВО РЕШЕНИЕ НА СЪВЕТА от 13 юни 2002
година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между
държавите-членки, подсъдимият е предаден временно и под условие. Изпълняващата
ЕЗА държава е поискала, а издаващата е гарантирала изрично, че предаваното лице
ще бъде „лишено от свобода“ (задържано под стража) до момента, в който бъде
предадено на румънските власти с цел изтърпяване на остатъка от наложеното му
от румънски съд наказание от 8 години лишаване от свобода. Напълно правомерно, при
точно прилагане на чл.52, ал.2 от ЗЕЕЗА, съответно чл.24 §2 от РАМКОВО РЕШЕНИЕ
НА СЪВЕТА от 13 юни 2002 година, първоинстанционният съд е предоставил на
изпълняващата държава гаранции, че подсъдимият ще бъде лишен от свобода
/задържан под стража/ до момента на предаването му обратно на румънските
власти. Съгласно чл.24 §2 Вместо отлагане
на предаването изпълняващият съдебен орган може временно да предаде издирваното
лице на издаващата държава-членка при съгласувани между тях условия.
Споразумението в тази връзка трябва да е писмено, а условията — задължителни за
всички органи на издаващата държава-членка. В този смисъл настоящата
инстанция намира, че с цел изпълнение на поетите от българска страна чрез СРС
ангажименти спрямо изпълняващата ЕЗА държава, съответно за гарантиране на
възможността за фактическото връщане на подсъдимия на румънска територия,
същият следва да търпи такава по вид мярка, която в пълна степен отговаря на
поисканата от Република Румъния, и която обезпечава изпълнение на поетите от
издаващата държава – Република България
ангажименти.
Само за пълнота
следва да се посочи, че настоящият въззивен съд не може да се съгласи с
изложените в жалбата аргументи за липса на обосновано предположение, че подсъдимият
е извършил престъплението, за което му е повдигнато обвинение, съответно за
липсата на опасност от укриване и от извършване на престъпление. Видно от
събраните доказателства и доказателствени средства към момента, станали основа
за постановяване на осъдителна първоинстанционна присъда, може да се направи
обосновано предположение за целите на настоящето производство, че подсъдимият
има съпричастност към деянието, в което е обвинен. Подозрението и съответно
формалното и категорично установяване на вината на лицето не следва да се
третират като идентични понятия, поради което наличието на обосновано
предположение не може и не следва да се отъждествява с безспорното установяване
на авторството на деянието и неговата обективна и субективна съставомерност. В
този смисъл настоящият състав, с оглед събраните до момента доказателства,
намира, че е налице обосновано предположение за съпричастност на подсъдимия в
извършване на престъплението, за което му е повдигнато обвинение.
С оглед процесуалното поведение на подсъдимия,
обремененото му съдебно минало, несъобразяването с първоначално наложената
най-лека мярка за неотклонение „подписка“, извършването на престъпление на
територията на друга държава, за което има влязла в сила осъдителна присъда,
необходимостта от издирване на лицето и използването на междудържавни правни инструменти
за осигуряването му за целите на наказателното производство, са основание за
настоящия състав да приеме, че и двете алтернативно изискуеми предпоставки за
продължаване на потвърдената най-тежка мярка за неотклонение са налице.
Предвид
изложеното, контролната инстанция приема, че мярката за неотклонение „задържане
под стража“, която Софийски районен съд е потвърдил спрямо подсъдимия И., е
законосъобразна и пропорционална на целите на наказателното производство срещу
него, както и на поетите от страна на България ангажименти в качеството ѝ
на издаваща ЕЗА държава.
Предвид
изложените доводи, обжалваното определение на районния съд следва да се потвърди.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от 01.11.2019г.
постановено по НОХД № 6974/2016г. по описа на Софийски районен съд, НО, 1
състав.
С оглед
наличието на въззивна жалба срещу постановената първоинстанционна присъда,
делото следва да се докладва незабавно на ръководителя на Наказателно отделение
на СГС за определяне на съдия-докладчик.
Определението не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.