Р Е Ш Е Н И Е
№......................./............................2022 г., гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, VІ касационен състав, в открито заседание на девети декември 2021 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КИПРОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЕВЕЛИНА ПОПОВА
2. МАРИЯНА БАХЧЕВАН
при секретар
Галина Георгиева и с участието на прокурор Силвиян Иванов от Варненска окръжна
прокуратура изслуша докладваното от съдия-докладчик МАРИЯНА БАХЧЕВАН касационно
административно-наказателно дело № 2460/2021 г. по описа на съда, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по реда на чл. 208 и следващите от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 63, ал. 1 от Закона за административните
нарушения и наказания (ЗАНН).
Делото е образувано по касационна жалба на дирекция „Инспекция по труда“ – Варна срещу решение № 639/04.10.2021 г. по н.а.х.д.
№ 1766/2021 г. на Районен съд – Варна, с което е отменено наказателно
постановление № 03-012835/25.06.2020 г. на директора на Дирекция „Инспекция по
труда“ Варна, с което за нарушение на чл. 224, ал. 1, във вр. чл. 128, т. 2 и
чл. 228, ал. 3 от КТ на „И Ес Ай България“ ООД е наложено административно
наказание „имуществена санкция“ в размер на 300 лева, на основание чл. 415в,
ал. 1 от КТ.
Касаторът твърди,
че обжалваното решение е издаден в нарушение на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК във
вр. чл.209, т. 2 АПК. Счита, че решението е неправилно, поради нарушение на
материалния закон. Излагат се твърдения, че от събраните по делото
доказателства, се установява извършеното нарушение, като се сочи, че проверката
е извършена на 11.05.2020г., което означава, че срокът за изплащане на
дължимото обезщетение вече е изтекъл, поради което и работодателят е извършил
административното нарушение. Сочи се, че правото на защита на дружеството не е
ограничено, тъй като евентуалното несъответствие между датата, посочена в
наказателното постановление и датата на извършване на нарушението не е елемент
от състава на нарушението, поради което констатираното нарушение не влияе върху
законосъобразността на наказателното постановление. С тези доводи се иска отмяна на обжалваното
съдебно решение и потвърждаване на издаденото НП. Отправя искане за присъждане
на сторените по делото разноски.
В съдебно
заседание, чрез процесуален представител ст. юрисконсулт Н., поддържа жалбата
на изложените в нея основания. В условие на евентуалност прави възражение за
прекомерност на адвокатския хонорар.
Ответната страна –
„И Ес Ай България“ ООД, в отговор по касационна жалба, депозиран чрез адв. П.,
оспорва касационната жалба и излага подробни съображения за неоснователността
на същата. Счита, че решението е правилно и законосъобразно и моли съда да го
потвърди.
Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава
заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба
е подадена в предвидения за това преклузивен срок и при наличието на правен
интерес от страна в административно-наказателното производство, за която
решението е неблагоприятно, и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен
акт, поради което е допустима и се дължи нейното разглеждане по същество.
Обжалваното решение е валидно, като
постановено в необходимата форма и от съдията, разгледал делото. Правният спор
е подсъден на районния съд и местно подсъден на Районен съд-Варна, като първа
съдебна инстанция, а решението е постановено от едноличен съдебен състав,
съгласно правилата на ЗАНН. Проверявания съдебен акт е и допустим, тъй като
съдът е бил надлежно сезиран с редовна и допустима жалба срещу подлежащ на
обжалване акт на правораздаване.
Административен съд-Варна, като разгледа
делото по реда на чл.217 и сл. от АПК, прецени събраните по делото
доказателства и доводите на страните както и след извършената на основание
чл.218 от АПК служебна проверка за валидност, допустимост и съответствие на
атакувания съдебен акт с материалния закон, и предвиди посочените в
касационната жалба пороци на решението, намира същата за НЕОСНОВАТЕЛНА.
Наказателното постановление е издадено,
затова че „И Ес Ай България” ООД, в качеството си на работодател при
прекратяване на трудовото правоотношение не е изплатил начисленото обезщетение
за неползван платен годишен отпуск, пропорционално на времето, което се
признава за трудов стаж на лицето В. А. А., изпълняващ длъжността „технически
секретар“.
Въззивният съд е приел според събраните
доказателства /писмени и гласни/, че при провеждане на административно-наказателното
производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Първоинстанционният
съд е приел, че липсва пълно и ясно описание на обстоятелствата около
извършеното нарушение, изисквано от чл.57, ал. 1 т.5 от ЗАНН, което е
съществено процесуално нарушение водещо до възпрепятстване правото на защита на
наказаното юридическо лице, тъй като го лишава от възможността да разбере в извършването на какво нарушение е обвинено и срещу какви установени факти да организира правната
си защита. Освен това ВРС сочи, че липсват данни какъв е бил трудовия стаж на
лицето и как продължителността му рефлектира върху дължимото обезщетение, с
което е допуснато нарушение на изискванията на чл. 57, ал. 1, т. 6 от ЗАНН.
Районен съд – Варна е констатирал и, че датата на извършване на нарушението е
определена неправилно. Въззивният съд е приел, че обезщетенията дължими
при прекратяване на трудовото
правоотношение, се изплащат не по – късно от последния ден на месеца, следващ
месеца, през който е правоотношението е прекратено, т.е. обезщетението е
следвало да се изплати най – късно до 02.03.2020г. ВРС приема, че на посочената
дата в НП все още не е било налице административно нарушение.
Касационният съд намира, че въззивното
решение е постановено при отсъствието на заявеното касационно
основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК -
нарушение на материалния закон.
Изводите на Варненския районен съд са
правилни и настоящата касационна инстанция ги споделя и ги възприема по реда на
чл.221 ал.2 от АПК.
Дружеството
е наказано за това, че в качеството си на работодател, при прекратяване на трудовото
правоотношение с лицето В. А. А. за длъжността „технически секретар“ не ѝ
е изплатил парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск,
пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж.
Посочената като правно основание за
издаване на наказателното постановление разпоредба на чл. 224, ал. 1 от КТ
гласи, че при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или
служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен
отпуск, правото за който не е погасено по давност, а нормата на чл. 228, ал. 3 от КТ
регламентира, че обезщетенията по този раздел, дължими при прекратяване на
трудовото правоотношение, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца,
следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, освен ако в
колективния трудов договор е договорен друг срок и че след изтичане на този
срок работодателят дължи обезщетението заедно със законната лихва.
Настоящата съдебна инстанция споделя
изцяло изводите на въззивния съд, че при провеждането на административно-наказателното
производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Правилно ВРС приема, че в
обстоятелствената част на издаденото наказателно постановление липсва пълно и
ясно описание на извършеното нарушение, такова липсва и в акта за установяване
на нарушението. Не става ясно право на колко дни платен годишен отпуск е имала
служителката за всяка от календарните години, пропорционално на времето, което ѝ
се признава за трудов стаж, както и какъв точно е размерът на дължимото от
работодателя обезщетение за неизползваната от служителката част от платения ѝ
годишен отпуск. Нито в АУАН, нито в НП е описан трудовият договор, с
неговата дата на сключване, продължителност, дата на прекратяване и изобщо
обстоятелства, свързани с извършеното нарушение. Административно-наказващият орган е следвало да
конкретизира в наказателното постановление точния размер на полагаемия се на
лицето платен годишен отпуск за всяка от отработени години и стъпвайки на тази
база, да изчисли и размера на полагаемото ѝ се обезщетение за
неизползваната част от отпуска. Като не е сторил това, АНО е допуснал
съществено процесуално нарушение при издаването на НП като констатираната неяснота
и непълнота в описанието на нарушението е довела до ограничаване на правото на
защита на наказаното дружество, защото не е било запознато изцяло с фактите,
срещу които следва да се защитава и по този начин не е могло да организира
ефективно защитата си.
Съдът споделя и извода на въззивния съд за допуснато
нарушение на чл.57, ал. 1, т. 6 от ЗАНН. Административно-наказващият орган не е
изследвал какъв е бил трудовият стаж на лицето и по какъв начин
продължителността му рефлектира върху дължимото обезщетение за неползван
отпуск. Правилно ВРС сочи, че не е изяснен факта дали изобщо не е изплатено
обезщетение за неизползвания отпуск или е изплатено такова, което не е
пропорционално на трудовия стаж.
Съгласно
разпоредбата на чл. 228, ал. 3 от КТ обезщетенията по този
раздел, дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не
по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който
правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е
договорен друг срок. След изтичане на този срок работодателят дължи
обезщетението заедно със законната лихва. По преписката е приложено
споразумение за прекратяване на трудов договор, сключено между „И Ес Ай
България“ ООД и В. А. на 06.01.2020г., от същото е видно, че страните са се
споразумели трудовият договор да бъде прекратен, считано от 04.01.2020г.
Съобразявайки разпоредбата на чл. 228, ал. 3 от КТ правилно ВРС е приел, че
датата на извършване на нарушението е неправилно определена от административно-наказващия
орган. Последният ден от месеца, следващ месеца, на прекратяване на трудовия
договор е 29.02.2020г. /събота, неприсъствен ден/, следователно последната
дата, на която работодателят е можел да изпълни задължението си е 02.03.2020г.
/понеделник/. Неясно остава как административно-наказващият орган е определил
дата 26.02.2020г. за дата на извършване на нарушението. С оглед на изложеното
съдът, счита че АУАН и НП са издадени при съществени
нарушения на административно-производствените правила. Точното и
недвусмислено посочване на датата на извършване на нарушението е императивен
реквизит при съставянето на АУАН и при издаването на НП, тъй като така от една
страна се индивидуализира нарушението откъм обективни признаци и се очертава
предмета на доказване, а от друга страна се следи за сроковете по реда чл.
34 от ЗАНН. В случая неизясняването на датата на
извършване на нарушението, поради неточното ѝ посочване не може да се
отстрани в съдебния процес при обжалването на наказателното постановление. В
съдебната практика е трайна по този въпрос и приема, че води до ограничаване
правото на защита на санкционираното лице да разбере за какво конкретно
нарушение се наказва по административно-правен ред.
Предвид този изход на делото, макар и ответникът да има право на присъждане
на адвокатско възнаграждение, в случая искането следва да бъде оставено без
уважение. По делото е представен договор за правна защита и съдействие. В
договора е записано, че страните са се договорили за минималното
възнаграждение, съгласно Наредба №1/09.07.2004г. Не е посочен начинът на
плащане дали е в брой или по банков път, като няма и доказателства за начина на
извършване на плащането, записано е само, че възнаграждението е изплатено.
Според задължителното за съда
Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК
– т. 1, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато
страната е заплатила възнаграждението, като в договора следва да е вписан начинът
на плащане – ако е по банков път,
задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава
вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има
характера на разписка. Липсата по делото на доказателства за плащане по банков
път, не следва да се приема автоматично, че обосновава извод, че плащането е в
брой. Както и в тълкувателното решение е посочено „само когато е доказано
извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата
на чл.78 ГПК. Ето защо, в договора
за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по
силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по
определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които
е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със
съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой,
този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият
договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с
която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение.“
Изрично в процесния по делото
договор за правна помощ и съдействие не е посочено, че начинът на плащане е в
брой, поради което не може да се приеме, че договорът има характер на разписка
с всички изискуеми реквизити, удостоверяваща реалното заплащане на уговореното
възнаграждение. С оглед на изложеното искането за присъждане на адвокатски хонорар
следва да бъде оставено без уважение.
По
изложените съображения, на основание чл.221 ал.2 от АПК, във връзка с чл.63
ал.1 от ЗАНН, Шести касационен състав на Административен съд-Варна,
Р
Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение
№ 639/04.10.2021 г. на Варненския районен съд, постановено по НАХД № 1766/2021
г.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.