Решение по дело №695/2025 на Административен съд - Хасково

Касационното производство е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.72, ал.4 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР).

Образувано е по касационна жалба на П. Н. К. от [населено място] подадена чрез пълномощник, против Решение № 7 от 16.01.2025г. постановено по а.н.д.№ 604 от 2024г. по описа на Районен съд – Харманли за 2024г.

В касационната жалба и уточнението към нея се твърди, че решението на районния съд било неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и поради необоснованост и било налице касационно основание за отмяната му по чл.209 т.3 от АПК.

Навеждат се доводи, че решението е немотивирано, тъй като районният съд не е дал ясен и категоричен отговор на поставените в жалбата въпроси и не е обсъдил твърденията, възраженията и доводите на жалбоподателя, като изложил само общи и бланкетни мотиви. Не било взето предвид, че в случая жалбоподателят е задържан за назидание и безпричинно, въпреки че е посочил, че резултата от теста е фалшиво положителен, и е оспорил същия като е дал кръвни проби за химикотоксилогично изследване. Показателен бил факта, че бързо производство срещу него не било образувано и той имал само качеството на свидетел, като с него не били извършвани каквито и да е било полицейски или процесуални следствени действия. В момента на задържането си задържания не бил запознат с материалите по това ДП и не му била дадена възможност да се запознае с тях. Съответно и в нарушение на закона, на нормите на правото на ЕС, на съдебната практика и на практиката на СЕС, същите му се предоставили едва в първото по делото о.с.з., пред съда, в производството по обжалване на акта за задържането му.

Излагат се подробни доводи поради които се счита, че неправилно съдът е преценил, че издадената заповед за задържане е издадена в съответствие с целта на закона.

Наред с това се твърди, че самата заповед не е обоснована необходимостта от задържане на лицето, поради което е допуснато нарушение на чл. 6 от АПК.

Липсата на изразена ясна воля на съда по отношение основанията за незаконосъобразност посочени в жалбата, нарушавало правото на защита на оспорващия и правело невъзможен съдебния контрол. Излагат се доводи, че при задържането си лицето е било лишено от правото си на защитник, поради което било допуснато нарушение на чл. 15 от Инструкция № 8121з-78 от 24.01.2015г., като срокът на задържане бил определен и в противоречие с чл. 13 от инструкцията.

В подкрепа изложеното в жалбата се цитира съдебна практика.

По подробно изложени в оспорването съображения се претендира отмяна на обжалваното решение и на заповедта за задържане. Моли се за присъждане на разноски за две съдебни инстанции. В случай на претендиране от ответната страна на разноски, се прави възражение за прекомерност на същите.

Ответникът – Полицейски орган – в РУ Харманли при ОДМВР-Хасково(К. К. К.) в писмена молба-становище моли да се отхвърли касационната жалба. В случай на уважаване на същата моли при претендиране на разноски представляващи адвокатско възнаграждение същите да бъдат редуцирани до минималния размер посочен в Наредба № 1/2004г.

Представителят на Окръжна прокуратура - Хасково счита касационната жалба за неоснователна. Пледира за оставяне в сила на обжалваното решение като правилно.

Административен съд - Хасково, след проверка на контролираното решение във връзка с изложените в жалбата оплаквания, както и по реда на чл.218 ал.2 от АПК, намира за установено следното:

С обжалваното решение Районен съд – Хасково е приел, че Заповед за задържане на лице Рег.№ 271зз-310 от 29.11.2024г. издадена от полицейски орган при РУ –Харманли е правилна и законосъобразна. Заповедта била издадена от компетентен полицейски орган, в законоустановената писмена форма. Същата съдържала всички реквизити, които били предвидени за спазване при оформянето на административен акт, в т. ч. и тези по чл.74 ал.2 от ЗМВР, като по отношение на фактическите основания в заповедта е счетено, че оспорения акт препраща към ДП №550/2024г. по описа на РУ Харманли. Възприето е и че при издаване на акта не е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Съдът приел, че при издаване на заповедта била налице предпоставката за наличието на данни за извършено престъпление. Изложени са съображения, че налагането на принудителната административна мярка „задържане за срок от 24 часа“ било оправдано, защото в случая били налице конкретни данни за извършено тежко престъпление и задържането било извършено с оглед на обществения интерес за разкриване на извършители на престъпления, който интерес, независимо от презумпцията за невиновност, надделявал над правилото за зачитане на личната свобода. Заповедта съответствала на целта на закона, а именно – да се предотврати възможността задържаното лице да извърши престъпление, да продължи извършването на такова, да се укрие или да осуети по друг начин евентуалното наказателно преследване срещу него.

Настоящата инстанция намира, че решението на районния съд е валидно и допустимо.

При правилно установена фактическа обстановка съдът е достигнал до съответни на закона изводи. Неоснователно се твърди, че атакуваното решение съдържа само бланкетни и общи мотиви, като не са обсъдени възраженията на адресата на акта. Напротив - мотивите на решението са съобразени с изискванията на АПК, като правните съображения разкриват само и единствено вътрешното убеждение на съда основано на обективна и конкретна преценка на доказателствата по делото.

Съгласно разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, полицейските органи могат да задържат лице за което има данни, че е извършило престъпление. В чл.74, ал.2 от ЗМВР е посочено, че в заповедта по ал. 1 се посочват името, длъжността и местоработата на полицейския орган, издал заповедта, фактическите и правните основания за задържането, данни, индивидуализиращи задържаното лице, датата и часът на задържането, ограничаването на правата на лицето по чл.73, както и правата, които може да упражни (т.6).

Видно е от съдържанието на заповедта, че в същата се съдържат необходимите по обема си фактически основания за издаването й, както и корелативните им правни съображения. Посочено е, че се издава на основание чл.72, ал.1, т.1 от Закона за Министерството на вътрешните работи, описано е че задържането е за това, че при извършена на адресата на акта, имащ качеството на водач на м.п.с. „Мерцедес“, с рег. № [рег. номер] проверка на 29.11.2024г. около 12.35 ч. на [улица]до магазин“Нов дом“ с техническо средство, последното е отчело наличие на Кокаин, като е образувано ДП № 550 за престъпление по чл. 343б, ал.3 от НК. Т.е. налице е фактическо описание на престъплението и обстоятелствата около него, от което може да се направи обосновано предположение за съпричастност на жалбоподателя към посочената норма на чл.343б, ал.3 от НК. С оглед направеното описание на фактическите основания за издаване на заповедта, от съдържанието на същата става ясно въз основа на какви факти и обстоятелства административният орган е направил своето предположение за евентуалната съпричастност на лицето в извършване на конкретно престъпление и съответно за необходимостта за прилагане на принудителна административна мярка – задържане за срок от 24 часа. Неоснователно се твърди от касатора, че срока за задържане е незаконосъобразно определен – напротив същия е изцяло в съответствие, с изискванията на чл.73 от ЗМВР.

С Решение на Съда на ЕС от 25 май 2023 година по дело C‑608/21 изрично е възприето, че чл.6, пар.2 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на съвета от 22.05.2012г. относно правото на информация в наказателното производство следва да се тълкува в смисъл, че допуска прилагане на национална правна уредба, според която основанията за задържане на лица, заподозрени или обвинени в извършването на престъпление, вкл. информацията за престъпното деяние, в извършването на което са заподозрени или обвинени могат да бъдат изложени в документи различни от акта за задържане. От същото решение е видно, че посочената разпоредба не допуска тази информация да бъде съобщена на посочените лица само при евентуално оспорване на законосъобразността на задържането по съдебен ред, а изисква тя да бъде съобщена в момента на лишаването от свобода или в кратък срок след началото на същото. В същото решение е пояснено също, че чл.6, пар.2 от Директива 2012/13/ЕС трябва да се тълкува в смисъл, че изисква основанията за задържането на лица, заподозрени или обвинени в извършването на престъпление, да съдържат цялата необходима информация, за да имат те възможност ефективно да оспорят законосъобразността на задържането си. Тази информация трябва да съдържа описание на релевантните факти, известни на компетентните органи, сред които фигурират известните време и място на настъпване на фактите, формата на конкретното участие на тези лица в предполагаемото престъпление и дадената неокончателна правна квалификация, като същевременно отчита стадия на наказателното производство, така че да не се вреди на напредването на текущото разследване.

В случая мотивите на заповедта и посочените в същата правни основания за издаването й удовлетворяват законовите изисквания и са в съответствие с горецитираната практика на СЕС. Съответно мотивите на заповедта и посочените правни основания са надлежни и дават възможност на съда да извърши адекватен съдебен контрол за законосъобразност на акта, като са изложени по начин които не би могъл да доведе до неразбиране на лицето - адресат на заповедта, за причините, поради които спрямо него са въведени неблагоприятните последици на същата и оттук да организира правото си на защита.

Ето защо правилно от районният съд е възприето, че предвид съответствието на заповедта с изискванията за форма и реквизити по чл.74, ал.2, т.2 от ЗМВР, то същата е издадена при липса на отменително основание по чл. 146, т.2 от АПК.

Обосновано първоинстанционният съд е счел и че в случая не се установява преди издаване на заповедта да са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила от категорията на съществените такива, водещи до основание за отмяна на административния акт на това основание.

Обратно на изложеното в касационната жалба не се установява нарушение на чл. 72, ал.5 от ЗМВР, а и същото възниква от момента на задържане на лицето, което в случая се установява да е фактически осъществено с издаване на заповедта, а не преди това, поради което е обстоятелство неотносимо към законосъобразността на издадения административен акт. Наред с това адресатът на акта изрично в декларация за правото на задържаното лице е посочил че не желае адвокатска защита по негов избор и за негова сметка или адвокатска защита от служебен адвокат по реда на ЗПрП.

Изцяло се споделят доводите на съда за материална законосъобразност на обжалваната заповед за задържане на лице, а възраженията в жалбата в тази насока са неоснователни. Материалноправните предпоставки за издаване на заповед за задържане на лице за срок до 24 часа са установени в нормата на чл. 72 от ЗМВР. В разглеждания случай съдържащите се в мотивната част на оспорената заповед констатации сочат наличие на хипотезата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, според която полицейските органи могат да задържат лице въз основа на данни за извършено от него престъпление. Към момента на издаване на заповедта такива данни са били налице, видно от приобщените по делото писмени доказателства, сред които и съдържащите се в ДП № 550/2024г. материали и от събраните по делото гласни доказателства. Тези данни сочат на съпричастност на адресата на заповедта към извършване на престъплението, за което е образувано цитираното досъдебно производство. Следва да се отбележи, че за прилагане на принудителната административна мярка е достатъчно наличието на данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъпление или да е съпричастно към неговото извършване. В случая приобщените към въззивното производство писмени доказателства съдържат непротиворечива информация относно извършеното престъпление и участието на касатора в извършването му, поради което следва да се приеме, че правото на органа да приложи принудителната административна мярка е упражнено в рамките, установени от закона и с оглед постигане на предвидени в него цели.

Приложеното към касационната жалба изследване от лаборатория „Писанец“ съдът не кредитира. От една страна същото е изготвено 3 дни след осъществения тест на касатора и издаване на обжалваната в производството заповед. Наред с това в същото ясно е посочено, че лабораторията не изисква лични документи на пациентите и няма присъствие при даване на урина пред пациента. Поради което от посочения документ не може да се изведе с пълна степен на достоверност извод, че лицето което е дало съответните проби за медицинско изследване е именно касатора. От друга страна начина на установяване употребата на наркотични вещества е разписан в Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози. Изрично в чл. 20, ал.1 от същия п.н.а. е визирано, че пробите кръв и урина за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози, заедно с талона за изследване и протокола по чл.14, ал.2 се изпращат за изследване в специализираната химико-токсикологична лаборатория на МБАЛ – София, при ВМА, в специализираната химико-токсикологична лаборатория на МБАЛ – Варна при ВМА, в специализираната химико-токсикологична лаборатория към Медицинския институт на МВР, в научно-техническите лаборатории към ОДМВР или в Националния институт по криминалистика при МВР. Т.е. само тези лаборатории разполагат с предоставена по силата на нормативен акт компетентност да осъществяват анализ на изпратени им проби кръв и урина за наличие на наркотични вещества. Лаборатория „Писанец“ не е измежду посочените в цитираната разпоредба и съответно осъщественото в нея изследване не може да бъде взето предвид от съда. Междувпрочем обстоятелството че лабораторното изследване няма тежест пред съда е посочено ясно посочено в същото изследване от самата лаборатория .

По изложените съображения касационната инстанция намира проверяваното решение за валидно, допустимо и правилно, а жалбата за неоснователна.

С оглед изхода на спора, на касатора не се следват разноски, а ответникът не претендира и не доказва осъществяване на такива.

Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, съдът

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 7 от 16.01.2025г. постановено по а.н.д.№ 604 от 2024г. по описа на Районен съд – Харманли за 2024г.

Решението е окончателно.