Р Е Ш Е Н И Е
№124
03.04.2020
г. гр. Перник
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ПЕРНИК Гражданска колегия, в открито заседание на 19.02.2020 г., IІI-ти въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Милена Даскалова
ЧЛЕНОВЕ:
Кристиан Петров
Роман Николов
като разгледа докладваното
от съдия Николов в.гр.д. № 28 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба от адвокат Я.С., особен представител на К.С.С., с ЕГН: **********, с адрес: ***, против Решение
№ 1774 от 02.12.2019 г. постановено по гр. дело № 8070 по описа на Районен съд Перник за 2018
г.,
с което съдът е уважил предявените от „Топлофикация –
Перник“ АД искове, като е признато
за установено, че дължи на „Топлофикация – Перник“
АД, ЕИК *********, гр. Перник, ТЕЦ Република, сумата от общо 1306,27
лв., от които сумата 1152,74 лв.,
представляваща главница за неплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., сумата 153,53
лв., представляваща законна лихва за забава на месечните плащания за периода от
10.07.2016 г. до 06.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата 1152,74 лв., считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 28.06.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед № 3400
от 29.06.2018 г. по ч.г.д. № 04474
по описа на ПРС за 2018 г. С Решението К.С.С. е осъдена да заплати направените от ищеца разноски в
първоинстанционното производство.
Конкретните и обосновани
оплаквания в жалбата са, че обжалваното
решение е неправилно,
незаконосъобразно, тъй като мотивите на съда се основават на
предположения и догатки и
не са съобразени със събраните по делото писмени
доказателства. Твърди, че липсват доказателства
относно твърдението в исковата молба, че дяловото разпределение на топлинната енергия потребена през исковия период от
клиентите във входа на
жилищната сграда, в която се намира процесният топлофициран имот, е извършвано от лице, вписано в
публичния регистър
по чл.139а ЗЕ и избрано по предвидения чл. 139б, ал. 2 ЗЕ ред, с което дружеството да
има сключен в съответствие с чл. 139в, ал. 2 ЗЕ договор при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение.
На следващо място, в жалбата се твърди, че решението е
неправилно и поради факта, че по
делото липсват данни и не са събрани никакви доказателства, от които да е
видно, че са съставени и връчени фактури, в които да са отразени процесиите
вземания.
Алтернативно моли
въззивния съд да измени обжалваното решение, като постанови, че К.С. дължи ½ от
претендираните суми, тъй като от представените
доказателства, пред Районния съд се установило, че тя е собственик само на
половината от имота.
Алтернативно моли,
въззивнния съд да приемете, че К.С. дължи на
„Топлофикация Перник“ АД, 4/6 от претендираната искова претенция съобразно
притежаваната от нея част от топлофицираното жилище, с оглед наследяването от
нея и двамата й сина.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна не е подала отговор на жалбата.
Претендират се разноски пред въззивната инстанция.
Окръжен
съд Перник, след като обсъди доводите на страните намира за установено следното:
При извършената по реда на чл.
269, изр. 1 ГПК служебна проверка, съдът счита, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът при въззивния контрол за
правилност на първоинстанционния съдебен акт в рамките, очертани във
въззивната жалба, след като прецени събраните по делото
доказателства и като взе предвид доводите и възраженията на страните, намира от
фактическа и правна страна следното:
Пред районния
съд са предявени искове с правно основание чл. 124, вр. чл. 422 от ГПК, вр. чл.
79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Образувано е по
искова молба от „Топлофикация –
Перник“ АД, с ЕИК: ********* против К.С.С., с искане съдът да признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на
ищцовото дружество сумата от общо 1306,27 лв., от които сумата 1152,74 лв., представляваща главница за
неплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2016
г. до 30.04.2017 г., сумата 153,53 лв., представляваща законна лихва за
забава на месечните плащания за периода от 10.07.2016
г. до 06.06.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата 1152,74 лв., считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда – 28.06.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането, за които суми е издадена Заповед № 3400 от 29.06.2018 г. по ч.г.д. № 04474 по описа на ПРС за 2018 г. От приложеното към първоинстанционното дело, частно
гр. дело № 4474 по описа на РС Перник за 2018 г. е видно, че въз основа на
заявление по реда на чл. 410 ГПК
в полза на дружеството ищец и срещу ответника е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение.
Тъй като ЗИПЗ е връчена на длъжника по реда на чл. 47,
ал. вр. ал. 5 от ГПК, с Разпореждане от 11.10.2018 г. Районния съд указал на
заявителя, че на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК може да предяви иск за
установяване на вземането си в едномесечен срок от получаване на съобщението. В
указания от съда срок от „Топлофикация – Перник“ АД на 16.11.2018 г. подали
искова молба въз основа, на която е образувано гр. д. № 8070 по описа на
Районен съд – Перник за 2018 г.
В исковата молба
се твърди, че съгласно действащите към процесния период общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация-Перник“ АД между
ищеца и ответника е налице облигационна връзка относно продажбата на топлинна
енергия. Посочва се, че доколкото ответната страна не е изразила несъгласието
си с тези общи условия по нормативно установения за това ред, тя е обвързана от
тях и следва да се счита за абонат на топлопреносното дружество. Уточнява се,
че с оглед действащата правна уредба на съществуващото между страните отношение
не е необходимо сключването на индивидуален договор. Твърди се, че през
процесния период ищецът е изпълнил нормативно установеното си задължение да
доставя топлинна енергия, но същата не е заплатена от ответника.
В постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК писмен
отговор ответникът чрез назначения му особен представител е оспорил исковете по
основание и размер, като моли да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
Като
доказателства в първоинстанционното производство са приети: извлечение от
сметка за абонат К.С.С., Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови
нужди от „Топлофикация-Перник“ ЕАД на потребители в гр. Перник, Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на
Наредбата за държавните имоти от 18.06.1974 г., Декларация с вх. № 2271 от
24.07.1998 г. по чл. 14 ЗМДТ и Удостиверение за семейно положение съпруг и деца
изх. № *** на Община Перник.
В хода на делото
пред първостепенния съд са извършени и приети две експертизи – съдебно
икономическа експертиза (СИЕ) и съдебно техническа експертиза (СТЕ), които са
оспорени от ответника. От заключението на СИЕ се установява размерът на
дължимите суми за потребената топлинна енергия в посочения от ищеца имот в
процесните периоди – съответно за главница и за обезщетение за забава.
От СТЕ става
ясно, че услугата дялово разпределение е въведена от момента на подписването на
договор № 3 от 27.11.2000 г. между фирмата за дялово разпределение (ФДР) и
сградата в режим на етажна собственост (СЕС), в която е имотът на
жалбоподателя. Видно е също, че между топлофикационното дружество и ФДР има
договор, уреждащ взаимоотношенията между двете дружества. По отношение на
годността на измервателните уреди вещото лице посочва, че през процесния период
топломерът е преминал задължителните метрологични проверки и съответства на
одобрения тип, годен да се използва за търговски измерване, а показанията му
могат да се счетат за достоверни. Отразено е, че количеството на топлинна
енергия е определено правилно, съгласно методиката. Изпълнено е изискването на
Наредбата за разпределение на нетното количество потребена топлинна енергия
между собствениците на имоти в СЕС, а от направената проверка не е констатирана
разлика между нетната енергия и енергията за разпределение по имоти в СЕС.
Посочва, че начислените суми са коректни и пресметнати съгласно нормативно
утвърдената методика, прогнозно
определените текущи разходи на топлинна енергия и съответно начислените суми са
приведени към реално отчетените с изравнителните сметки за съответните периоди.
На последно място от заключението е видно, че изравнителните сметки са
изготвяни ежегодно, след проведени отчети за потреблението на топлинна енергия
в сградата като преизчислените суми са отразени в индивидуалните сметки по
имоти.
Към гр.д. № 8070
по описа на РС Перник за 2018 г. е приложено ч.гр.д. № 4474/2018 г. по описа на
същия съд.
Въз
основа на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният
съд е приел за установено, че доколкото топлоснабденото жилище е било придобито
по време на брака на ответницата и Б.Т.С. и съгласно чл. 36, ал. 2 СК съпрузите отговорят солидарно за текущите нужди
на семейството, каквато е доставката на топлинна енергия до имот, който е
съпружеска имуществена общност. Посочил е, че в конкретния казус с исковата
претенция не се търси солидарна отговорност тъй като Б.С. е починал и се иска
ответницата да заплати главницата и лихвата. Приел е също,
че през процесния период фирмата за дялово разпределение редовно е отчитала
показанията на съответните топломери в сградата, където се намира имотът. След
като е изследвал приложимата нормативна уредба ПРС е стигнал до извода, че
между ищеца и ответницата е налице валидно облигационно отношение спрямо което
се прилагат приетите от топлопреносното дружество и одобрени от държавен орган
общи условия. В тази връзка е посочил,
че съгласно тези общи условия ответницата като съсобственик на топлоснабден
имот има качеството на абонат и следва да заплаща потребената топлинна енергия,
отчетена и изчислена в съответствие с приложимата правна уредба. По тези
съображения първостепенният съд е приел за установено, че К.С.С., дължи на
„Топлофикация-Перник“ АД сумата от общо 1306,27 лв., от които сумата 1152,74 лв., представляваща главница за
неплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2016
г. до 30.04.2017 г., сумата 153,53 лв., представляваща законна лихва за
забава на месечните плащания за периода от 10.07.2016
г. до 06.06.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата 1152,74 лв.,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
в съда – 28.06.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
издадена Заповед № 3400 от 29.06.2018 г. по ч.г.д. № 04474 по описа на ПРС за
2018 г.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС Перник в предвидената от закона форма и в
кръга на неговата компетентност, поради което същото е валидно и допустимо.
По въпросите за
неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба.
Оплакванията
в жалбата за недоказаност на твърдението в исковата молба, че дяловото разпределение
на топлинната енергия
потребена през исковия период от клиентите във входа на жилищната сграда, в която се
намира процесният топлофициран
имот, е извършвано от лице, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано по
предвидения чл.
139б,
ал. 2
ЗЕ ред, с което
дружеството да има сключен в съответствие с чл. 139в, ал. 2 ЗЕ договор при
общи условия за извършване на услугата дялово разпределение, както и, че липсват
данни и не са събрани никакви доказателства, от които да е видно, че са
съставени и връчени фактури, в които да са отразени процесиите вземания
се опровергават от съдебно-техническа експертиза
пред първата инстанция, която настоящият състав на съда кредитира изцяло като
изготвена от експерт, притежаващ необходимите професионални знания и
квалификация. Данните от писмените доказателства и изисканите допълнително от
вещото лице документи са проверени от експертизата, която потвърждава, че услугата дялово
разпределение е въведена от момента на подписването на договор № 3 от
27.11.2000 г. между фирмата за дялово разпределение (ФДР) и сградата в режим на
етажна собственост (СЕС), в която е имотът на жалбоподателя. В заключението
вещото лице е посочило, че има сключен и действащ договор между ФДР и ищцовото
дружество № 97 от 30.11.2001 г. В
съдебно заседание проведено на 26.06.2019 г. особения представител на
жалбоподателката не е възразила, като не е направила никакви възражения по
заключението нито, е направила доказателствени искания.
Предвид изложеното, въззивният съд приема, че
по делото е доказано по несъмнен начин, че за процесния
период и имот е имало валидно действащи договори между ФДР и ищовото дружество
и между ФДР и СЕС в сградата където се намира процесноя имот, поради което
оплакването на жалбоподателката, в тази насока е неоснователно.
Възражението
направено във въззивната жалба, че не са представени от ищцовото дружество
документи посочени доказателства,
от които да е видно, че са съставени и връчени фактури, в които да са отразени
процесиите вземания настоящата инстанция счита за неоснователно.
Действително за процесния период и за имота не са представени такива документи.
Всички тези документи, обаче са проверени от вещото лице изготвило заключението
по съдебно – техническата експертиза. В посоченото по-горе съдебно заседание, в
което е прието заключението на вещото лице по СТЕ, адвокат С. не е направила
никакви възражения по заключението като изрично е заявила, че няма допълнителни
доказателствени искания. Предвид
гореизложеното ОС Перник счита, че въззивната жалба е неоснователна и в тази й
част.
В
обжалваното решение Районният съд е приел, че К.С.
единствен е собственик на топлоснабдения имот и въз основа този извод е уважил
предявените искове изцяло. Според настоящоят въззивен състав в тази му част
Решението е неправилно по следните съображения:
От приетите като доказателства в
първоинстанционното производство Договор за продажба
на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от
18.06.1974 г., Декларация с вх. № 2271 от 24.07.1998 г. по чл. 14 ЗМДТ се
установява, че К.С.С. е придобила ½ идеална част от
топлоснабдения имот. По делото липсват каквито и да било доказателства, за
сключен граждански брак между ответницата и Б.Т.С.. Възражението направено във
въззивната жалба, че само наличието на еднаква фамилия не предполага, че две лица са в брачна връзка е напълно основателно. От
приложените като доказателства по делото документо се установява, категорично
само факта, че К.С.С. и Б.Т.С. са били съсобственици при равни квоти – по ½ ид.ч.
от топлоснабдения имот. Съгласно сега действащите разпоредби на чл. 4 и чл. 11 от СК, само
гражданският брак, сключен във формата, предписана от същия кодекс, поражда
последиците, които законите свързват с брака, като бракът се смята за сключен с
подписването на акта за сключване на граждански брак от встъпващите в брак и от
длъжностното лице по гражданското състояние. Тази правна уредба на вида,
формата и момента на сключване на брака е неизменна – почти идентична, съгласно
разпоредбите на отменените: чл. 6 и чл. 10, ал. 3 от СК от 1985 г., чл. 2 и чл.
6, ал. 2 от СК от 1968 г., чл. 20 и чл. 29 от ЗЛС, и чл. 1, чл. 2 и чл. 11 от
Наредбата закон за брака. Съгласно изброените разпоредби от нормативните актове
действали след 27.05.1945 г., актът за сключване на граждански брак по трите
СК, е форма за действителността на гражданския брак, като съставянето и
подписването на акта има не само удостоверително (доказателствено) значение, но
и конститутивно действие – със сключването на гражданския брак в тази форма се
пораждат личните и имуществени отношения между съпрузите и последните
придобиват това качество. По делото липсват каквито и да било данни относно
наличието на законен брак между ответницата и Б.С.. Няма информация за датата
на сключване, дата на прекратяване и причина за подобно прекратяване. Изводите
на Районния съд, че след като К.С. и Т.С. са закупили и декларирали заедно
имота, ответницата е вдовица и имат обща фамилия значи са съпрузи са в
противоречие с изложеното по-горе. Предвид изискванията на закона, факта на
сключен граждански брак не може да се предполага и да се счита за доказан с
косвени доказателства.
Като не е ангажирал доказателства относно този факт ищецът, не е
успял в условията на пълно и главно доказване да докаже, че ответницата е
единствен собственик на имота посочен в исковата молба и съотвено потребител на
топлинна енергия.
Ето защо крайният извод е, че
ответницата като собственик на ½ ид.ч. от ап. **, находящ се в ***, дължи на „Топлофикация
– Перник“ АД сумата от общо 653.14 лв., от които сумата 576.37 лв., представляваща главница за
неплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2016
г. до 30.04.2017 г., сумата 76.77 лв., представляваща законна лихва за
забава на месечните плащания за периода от 10.07.2016
г. до 06.06.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата 576.37 лв., считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда – 28.06.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането, за които суми е издадена Заповед № 3400 от 29.06.2018 г. по ч.г.д. № 04474 по описа на ПРС за 2018 г. и в
тази му част е основателен. За горницата до претендираните суми над 576.37 лв.
до 1152.74 лв. главница и над 76.77 лв до 153.53 лв. лихва като недоказани
исковете следва да бъдат отхвърлени. Това налага обжалваното решение да бъде
отменено в тази част и да се постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.
По
разноските
С обжалваното
Решение Районният съд е осъдил на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, К.С.С.,
да заплати на „Топлофикация – Перник“ АД,
сумата от 787.26 лв. за разноските в
първоинстанционното и заповедни производства.
При подаване на въззивната жалба не са давани указания на въззиваемия за
внасяне на съответната сума за възнаграждение на особения представител по чл.
47, ал. 6 ГПК адв. Я.С. ***. С оглед
това в полза на особения представител следва да бъде определено и присъдено възнаграждение за осъщественото
процесуално представителство, което с оглед фактическата и правната сложност на
делото и извършените процесуални действия от особения представител, съдът
определя в размер на минималното възнаграждение от 300 лв., съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, вр. чл. 7, ал. 2,
т. 1 от Наредба № 1/2004 г. Същото следва да му бъде заплатено от въззивамия –
ищец в пълен размер, тъй като дължимостта и размерът на възнаграждението на особения
представител не е обусловено от изхода на спора, включително и пред въззивната
инстанция - арг. 47, ал. 6 и чл. 76
ГПК.
Съобразно изхода на въззивното дело, „Топлофикация – Перник“ АД следва да заплати дължимата държавна такса по
въззивната жалба от 25 лв. по сметка на ОС – Перник (т. 7 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС
по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК).
Въззиваемата
страна е направила искане за присъждане на разноски в настоящото производство,
като е представен списък по чл. 80 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 Закона за правната помощ, вр. чл. 26 от
Наредбата за правната помощ, съдът следва да определи размера на
юрисконсултското възнаграждение. В процесния случай, след като взе предвид
конкретния интерес, както и фактическата и правна сложност на делото, Окръжният
съд счита, че следва да определи юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство в размер на 100 лв.
С оглед изхода
на спора жалбоподателя К.С. ще следва да заплати на ищцовото дружество,
направените по делото разноски общо в размер на 1112.26 лв., при съотношение
1/2 (отхвърлената част и целия претендиран размер) или дължимите от
жалбоподателката на „Топлофикация – Перник“ АД
разноски възлизат на сумата от 556.13 лв.
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 1774 от 02.12.2019 г. постановено по гр. дело № 8070 по описа на Районен съд Перник за 2018
г.,
в частта, с която съдът е уважил предявените от „Топлофикация
– Перник“ АД искове, като е признато
за установено, че К.С.С., с ЕГН: **********, с адрес: *** дължи на „Топлофикация – Перник“ АД, ЕИК *********, гр.
Перник, ТЕЦ „Република“, сумата от общо 653.14 лв., от които сумата 576.37 лв., представляваща главница за
неплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2016
г. до 30.04.2017 г., сумата 76.77 лв., представляваща законна лихва за
забава на месечните плащания за периода от 10.07.2016
г. до 06.06.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата 576.37 лв., считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда – 28.06.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането, за които суми е издадена Заповед № 3400 от 29.06.2018 г. по ч.г.д. № 04474 по описа на ПРС за 2018 г., направените по делото разноски и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените
от „Топлофикация – Перник“ АД, ЕИК *********, гр.
Перник, ТЕЦ „Република“, против К.С.С., с
ЕГН: **********,
с адрес: *** положителни установителни искове, че ответницата дължи на ищцовото
дружество сумата от общо 653.14 лв., от които сумата 576.37 лв., представляваща главница за неплатена топлинна енергия
за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., сумата 76.77 лв., представляваща законна лихва за забава на месечните
плащания за периода от 10.07.2016 г. до 06.06.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата 576.37 лв., считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
28.06.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена
Заповед № 3400 от 29.06.2018 г. по ч.г.д. №
04474 по описа на ПРС за 2018 г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ и ПОДВЪРЖДАВА Решението в останалата му
част.
ОСЪЖДА „Топлофикация – Перник“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление гр. Перник, ТЕЦ „Република“, да заплати на адв. Я.С. ***, сл. адрес: ***, сумата 300 лева –
възнаграждение за особен представител по въззивното производство.
ОСЪЖДА „Топлофикация – Перник“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление гр. Перник, ТЕЦ „Република“, да заплати по сметка на ОС
Перник, сумата 25 лева – държавна такса за въззивната жалба.
ОСЪЖДА
К.С.С., с ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати
на „Топлофикация – Перник“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление гр. Перник, ТЕЦ „Република“, сумата от 556.13 лв. направени разноски в заповедното,
първоинстанционното и въззивно производства.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал.
3, т. 1, пр. първо от ГПК.