РЕШЕНИЕ
№ 1411/24.7.2023г.
гр.
Пловдив, 24 юли, 2023 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХIV състав, в
открито заседание на двадесет и седми юни, две хиляди двадесет и третата година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря Г.Г. и с участието на
прокурора от ОП – Пловдив Славена К., като разгледа докладваното от съдия Св.
Методиева касационно административно дело № 1221 по описа на съда за 2023 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.285, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането
под стража /ЗИНЗС/ и глава XII от АПК.
Депозирана
е касационна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ против
осъдителната част на съдебно решение № 511/17.03.2023 г., постановено по адм.
дело № 3011/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив, ХVII състав. С посоченото съдебно решение са уважени отчасти
предявени от Г.И.И. искове за неимуществени вреди, като ГДИН – София е осъдена
да му заплати сума
за обезщетение в размер на 1944 лв., ведно със законовата лихва върху тази сума, считано
от 24.11.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, за претърпени от него неимуществени вреди в периода от
20.04.2018 г. до 18.12.2018 г. вкл., изразяващи се в болки, страдания, обида,
възмущение, стрес, притеснения, психологичен дискомфорт, огорчение, внушаване
на чувство за малоценност, в резултат на
поставянето му в неблагоприятни
условия за изтърпяване на мярка за неотклонение „задържане под стража“ в Арест
гр. Пловдив, както и обезщетение в размер на 3018 лв., ведно със законовата лихва
върху тази сума, считано от 24.11.2022 г. до окончателното
изплащане на сумата, за претърпени от
него неимуществени вреди в
периода от 08.07.2020 г. до 22.11.2021 г. вкл., изразяващи се в болки,
страдания, обида, възмущение, стрес, притеснения, психологичен дискомфорт,
огорчение, внушаване на чувство за малоценност, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода в Затвора гр. Пловдив. С обжалваното решение тези две искови претенции са
били отхвърлени в останалата им част до пълния предявен размер съответно от
5000 лева, както и от 8000 лева, както и за част от исковия период по първия
иск, а така също е бил отхвърлен изцяло и предявен трети иск за обезщетение за
сумата от 7000 лева, ведно със законна лихва. В тази му част съдебното решение
не е обжалвано от страна на ищеца, който има правен интерес от това и поради
това е влязло в законна сила.
Касационният жалбоподател Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/ гр. София, както се каза, обжалва
Решение № 511/17.03.2023 г. само в осъдителната му част, като в касационната
жалба се сочи, че жалбоподателят не е останал доволен от решението в частта му
за присъдените обезщетения, ведно със законна лихва. Твърди
се в жалбата на ГДИН, че първоинстанционното решение в осъдителната му част е
неправилно и необосновано, като се сочи, че съдът не е преценил правилно
доказателствената тежест на събраните доказателства, не е установил по
категоричен начин вредата, бездействието на администрацията и причинната
връзка. Сочи се, че установената пренаселеност в Затвора – Пловдив била
компенсирана от възможността за раздвижване на лишените от свобода в коридорите
и в останалите помещения. Твърди се, че неимуществени вреди не били доказани и
съдът бил направил субективна преценка за тяхното наличие, което било съществен
порок на решението му. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на ново такова по същество, с което да се отхвърлят исковите
претенции на ищцовата страна, или делото да бъде върнато за ново разглеждане от
друг състав на същия съд, предвид необоснованост на съдебния акт, произтичаща и
от липсата на признаване на установеното бездействие на ответника по исковете
за незаконно. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В
съдебно заседание, редовно призован, касационният жалбоподател ГДИН не е
изпратил представител и не е взел становище по същество.
Ответникът по касационната жалба Г.И. не
е взел лично участие в производството пред касационния съд, като от
пълномощника му адв.П. е представен отговор по касационната жалба, с който се
излагат съображения за нейната неоснователност. Моли се решението на
първоинстанционния съд в обжалваната му част да бъде оставено в сила и да се
присъдят сторените от ответника в касационното производство разноски. В съдебно
заседание нито ответникът, нито пълномощникът му са се явили, но е представена
молба от адв.П., с която се излага подробно становище по същество, като се
сочи, че решението, което се обжалва е правилно, а присъдените обезщетения са
съобразени с принципа за справедливост. Представя се списък на разноските.
Прокурор
К. при ОП Пловдив моли обжалваното решение да се остави в сила.
Касационният
съд, като извърши преглед на обжалваното съдебно решение по повод на наведените
от жалбоподателя оплаквания, както и във връзка с дължимата служебна
проверка по чл.218, ал.2 от АПК, намери следното:
Касационната
жалба е подадена в предвидения законов срок и от страна по първоинстанционното
производство, за която в съответната обжалвана част решението е неблагоприятно,
поради което и се явява допустима. Разгледана по същество съдът я намира за
неоснователна.
Съдът,
постановил оспореното решение, като е изложил възприетата от него на базата на
събраните относими доказателства фактическа обстановка, е приел в мотивите си,
че две от предявените искови претенции с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС следва да се уважат отчасти, като ги е намерил за частично основателни за
определените периоди, изрично отделени от съда в решението му, предвид
доказване оплакванията на ищеца само по отношение на пренаселеност и липса на
извършвана индивидуална и групова корекционна дейност с осъдения И. *** и
поставяне в лоши хигиенни условия в ареста Пловдив при наличие на открита тоалетна
в спалното помещение без стени и врата. Правилно Административен съд - Пловдив
в състава, постановил обжалваното решение, е установил на базата на приетите
доказателства точните периоди, в които И. практически е бил задържан по двата
частично уважени иска, както и конкретно по отношение на това кога точно в
рамките на периода на задържане в затвора на ищеца пред първоинстанционния съд
не е била осигурена разполагаема площ от 4 кв.м., според изискването на чл.43,
ал.4 от ЗИНЗС. Съставът, постановил съдебното решение, след като преди това е
задължил затворническата администрация да представи съответна информация, както
и доказателства, законосъобразно фактически е приложил и нормата на чл.284,
ал.3 от ЗИНЗС по отношение на фактите, свързани с прилагането на съответна
корекционна работа спрямо осъдения И., доколкото въпреки задължаването, не е
била представена информацията, необходима за правилното решаване на делото
касателно оплакването за липса на извършване на възпитателна дейност с него при
престой в Затвора Пловдив.
Възраженията
на касационния жалбоподател ГДИН София за неправилност на съдебното решение
поради недоказаност на установените от съда оплаквания на И. конкретно относно
пренаселеността, настоящият съдебен състав намира за неоснователни. Ответникът
по иска, на когото е била и надлежно указана доказателствената тежест, е бил
длъжен да обори оплакванията на ищеца за пренаселеност. Поради това и
неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател ГДИН София за
необоснованост на съдебното решение досежно доказаността на исковите претенции
в уважените им части, доколкото е видно, че първоинстанционният съд е основал
решението си на годни доказателства и на правилно приложение на нормата на
чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, като фактът, че ответникът по иска не е проявил
достатъчна активност да ангажира доказателства в насока потвърждаване на своята
теза за неоснователност на претенциите на И., не може да бъде ползван като
основание за касиране на решението, при условие, че възможност да ангажира
доказателства е била предоставена от съда на ответника по иска. Неосигуряването на достатъчна жилищна площ, установено от
първоинстанционния съд, а също и липсата на доказателства за извършване на
възпитателна работа с И. ***, както и неосигуряването
на нормални условия при ползването на санитарен възел в Ареста Пловдив,
категорично е резултат от форма на бездействие на администрацията в местата за
лишаване от свобода и в тази насока е налице пряка причинно-следствена връзка
на тези установени нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и претендираните от ищеца вреди.
В тази връзка и следва да се има предвид, че искът по чл.284 от ЗИНЗС
предполага установяване на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, поради което и
независимо от това дали то е осъществено с действие, или с бездействие, то
всякога е незаконосъобразно. При това положение и неоснователни са изложените
от страна на касационния жалбоподател възражения, че съдът не бил обявил
установените от него бездействия на администрацията в местата за лишаване от
свобода за незаконосъобразни, доколкото съдът, постановил обжалваното съдебно
решение е посочил изрично нарушение на забраната по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС. Нещо
повече, съдът изрично е отразил в решението си и определянето на установеното
от него бездействие на органите на ответната пред него страна за
незаконосъобразно. Правилно
първоинстанционният съд е приел в решението си, че установените от него
неблагоприятни условия са достатъчни, за да се счете, че е налице поставяне на И.
в неблагоприятно положение от администрацията на Затвора Пловдив и на Ареста
Пловдив, което покрива обективните предпоставки по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, респ.
чл.3 от КПЧОС. Според ЕСПЧ при
оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение
конкретно на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид
следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за
спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра
жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните
лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези
елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член. В тази насока и възражението по
касационната жалба на ГДИН, съдържащо и признание за наличната пренаселеност,
че независимо от това, пренаселеността се преодолявала с оглед факта, че на
лишените от свобода било позволено да се движат по коридора и да посещават
други помещения, не може да бъде преценено като основателно. И това е така,
защото, както се каза вече относно посоченото в пилотното Решение Нешков и др.
срещу България, при оценката на
наличното пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе
предвид пространството в килията. Приема
се, че има нарушение винаги, когато в самото спално помещение площта, полагаща
се на един затворник, е по-малка от 4 кв. м. и че има особено съществено
нарушение, когато тя е под 3 кв.м., предвид факта, че основно лишените от
свобода прекарват своето време именно в килиите /спалните помещения/.
Неоснователни
са оплакванията в касационната жалба на ГДИН София и че вредите, признати за
причинени на И. са останали недоказани пред първоинстанционния съд и съдът ги
бил извел на база свои субективни възприятия. Следва да се има предвид тук
факта, че според разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, в случаите по ал.1, а
именно на установено нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени
вреди, каквито са претендирани, се предполага до доказване на противното. В
случая, тази презумпция не е била оборена от страна на касационния жалбоподател
ГДИН София при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд касателно
установените от съда факти на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. Съгласно
цитираното вече
пилотно решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по
делото Нешков и др. срещу България, също не е
необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в условията на арест.
Според настоящата съдебна инстанция, първоинстанционният съд е установил
категорично нарушения на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед съдържанието на
същите, правилно е намерил, че те действително водят до неприятните психически
изживявания, посочени от ищеца в исковата му молба. В тази насока от страна на
ответника по иска, както се каза, не са ангажирани доказателства, които да са
могли да доведат до противен извод. В случая не е била налице искова претенция,
при която е следвало да се изследват поставени от страна на ищеца някакви
по-високи изисквания, свързани с индивидуални негови битови потребности, както
се твърди в жалбата на ГДИН.
Съобразно
с общите принципи, изложени и в Делото „Ананиев и др. срещу България“, властите
трябва да гарантират, че едно лице е задържано при условия, съвместими с
уважението към човешкото достойнство, че начинът и методът на изпълнение на
наказанието лишаване от свобода или друг вид мярка за задържане не подлага
човека на стрес или трудности с интензитет, надвишаващ неизбежната степен на
страдание, присъща на задържането и практическите изисквания на лишаването от
свобода, че здравето и благосъстоянието на човека са гарантирани в достатъчна
степен. Поради това и обстоятелството, че дадено лице търпи наказание лишаване
от свобода и именно поради това е в пенитенциарно заведение, не може да се сочи
като основателен довод във връзка с това, че именно поради този факт няма как
да не му бъдат причинени вреди, доколкото в случая, обезщетение е присъдено,
поради констатирано поведение по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, което е свързано с поставяне
на лишен от свобода в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието му,
респ. мярка за неотклонение, изрично предвидени в закона като основание да се
приеме нарушение по чл.3, ал.1 от ЗИНЗС.
Освен
посоченото по-горе, следва да се има предвид и установеното от настоящата
инстанция, че първоинстанционният съд, при постановяване на решението си е
съобразил в достатъчна степен разпоредбата на чл.52 от ЗЗД при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди по всеки от частично уважените искове,
като е отчел и общата продължителност на престой на ищеца при установените
неблагоприятни условия, както и характера на същите. Определените обезщетения се явяват и съобразени с разрешението на ЕСПЧ касателно размерите
на присъжданото обезщетение, посочено например в приложение към Решение Иванов
и др. срещу България, както и напр. Йорданов и Джелебов срещу България, И.
срещу България и др.
Законосъобразно
е преценено, че следва да се уважи и претенцията за присъждане на законна
лихва, предвид обстоятелството, че тази акцесорна претенция принципно следва
съдбата на главната.
Предвид всичко изложено и съдът намира, че следва да
остави в сила решението на Административен съд Пловдив 17 състав в обжалваната му
част, като валидно, допустимо и правилно.
При направено искане за присъждане на разноски от
ответника и при този изход на спора, същото ще следва да се уважи. Не е налице
възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение за адвокат, като е
представен договор за правна защита и съдействие пред касационната инстанция,
от който е видно, че реално е заплатена в брой сумата от общо 1096,40 лева.
По изложените мотиви и
съобразно чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 511 от 17.03.2023 г.,
постановено по АД № 3011/2022 г. на Административен съд – Пловдив, ХVII състав в обжалваната му част
досежно присъдените в полза на Г.И.И. с ЕГН ********** суми от 1944
лева и съответно 3018 лева, представляващи обезщетения за претърпени
неимуществени вреди по време на престоя му съответно в Ареста гр. Пловдив и в Затвора
гр. Пловдив за периодите съответно от 20.04.2018 г. до 18.12.2018 г. и от
08.07.2020 г. до 22.11.2021 г., ведно със законна лихва върху всяко от двете
обезщетения, считано от 24.11.2022 г., до окончателното изплащане на всяка от
сумите.
ОСЪЖДА
Главна
Дирекция “Изпълнение на наказанията” - гр. София да заплати в полза на Г.И.И. с ЕГН ********** ***, сумата от 1096,40 лева, представляваща сторените в производството пред
касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.