№ 1094
гр. Стара Загора, 20.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20245530102175 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.55, ал.1 ЗЗД.
Ищецът Й. М. К. твърди в исковата си молба, че на 02.08.2022 г. сключил договор за
паричен заем № ... с „Изи Асет Мениджмънт” АД. Страните договорили отпуснатият заем да
бъде в размер на 1250,00 лева. В чл. 4 от процесния договор било уговорено, че страните се
съгласявали договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители
или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следвало
да отговарят на следните условия: да представят служебна бележка от работодател, за
размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да било в
размер на минимум 1 000 лв., да работили по безсрочен трудов договор, да не били
поръчители, да имали чисто ЦКР или да представили сключен договор за гарантиране
задължението с дружеството. На датата на сключване на договора, между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ищеца и ответното дружество бил сключен договор за предоставяне на
гаранция № ..., по силата на който „Файненшъл България” ЕООД поело задълженията да
обезпечи пред „Изи Aceт Мениджмънт“ АД задълженията на ищеца. Обезпечението се
изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на
кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за поръчителство, ищецът се
задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер па 592,02 лева, която
била разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Съгласно
договора за поръчителство, Й. К. следвало да предоставя дължимите парични думи на „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, което пък от своя страна, съгласно договора, било упълномощено от
„Файненшъл България” ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор.
Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължало в полза
1
на поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД, като „Изи Асет Мениджмънт“ АД единствено
било овластено да приеме плащането (фактически да получи паричните средства за
възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя). Предвид това, именно
„Файненшъл България“ ЕООД било материално легитимирано да отговаря по процесната
претенция. Ищецът погасил изцяло процесния кредит. Между „Изи Асет Мениджмънт“ АД
като заемодател и ищеца като заемател, възникнало правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер от 1250 лева. Заемодателят бил небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството имало правото да
отпуска кредити със средства, които не били набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът бил физическо лице, което при сключване на
договора действал именно като такова, т. е. страните имали качествата на потребител по
смисъла па чл. 9, ал. 3 от 3ПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от 3ПK. Сключеният
договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлявал
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важали
изискванията на специалния закон – 3ПK. Изхождайки от това следвало, че с
характеристики на потребителски договор бил и Договорът за предоставяне на
поръчителство № ..., сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД.
Договорът за поръчителство бил акцесорен на този за предоставяне на потребителски
кредит, следователно действието на поръчителството било предпоставено от валидното
съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за
предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, било обусловено от
валидността на договора за кредит, или отделни негови клаузи, включително и чл.4 и поради
тази причина следва да се разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки и предвид,
обстоятелството, че кредиторът „Изи Aсет Мениджмънт“ АД бил едноличен собственик на
капитала на „Файненшъл България“ ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят били
свързани лица, което било видно от Търговски регистър към АВ. Съгласно чл. 22 от ЗПК,
когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1,
т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен и липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания водела до настъпването на тази недействителност.
Същата имала характер на изначална недействителност, защото последиците й възникнали
при самото сключване на договора и когато той бил обявен за недействителен, заемателят
дължал връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи (арг. чл. 23 3ПK). Клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлагала в тежест
за заемателя да осигурил едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които
следвало да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания) или банкова
гаранция в размер от сумата по процесния договор), или одобрено от заемодателя дружество
- поръчител). Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с
естеството на сключения договор за паричен заем, налагал разбирането, че по своето
същество тя представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране
и на практика не предоставяла избор за потребителя, както дали да предоставила
обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора
2
възвеждала за потребителя били на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително нисък размер (1250
лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано било да се счита, че
потребителят щял да разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в
размер от сумата по договора, за което съответната банкова институция щяла да изисква
също заплащане или две лица- поръчители, които да отговаряли на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които
било ясно, че били неизпълними от длъжника, то кредиторът целил да го насочи към
единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно можел да си позволи да
предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД
дружество. Това дружество бил именно ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, който
бил и свързано лице е кредитора по договора за заем. Предвид това разходът за потребителя
по договора за поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД бил сигурен и изначално
известен за кредитора - от една страна предоставянето на поръчителство било необходимо
условие да се усвоил финансовия ресурс, а от друга - условията за другите две обезпечения
(две физически лица - поръчители и банкова гаранция) били на практика невъзможни за
осъществяване от длъжника. Също така договорът за кредит и поръчителство били
подписани от едно и също лице в качеството му на представляващ заемодателя и
гарантиращото дружество. Същевременно, кредиторът не включвал възнаграждението по
договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи и
нормата на чл. 19, ал. 4 3ПК. Съгласно чл. 22 3IIK, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не бил посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК, общ разход но кредита за потребителя били всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били
известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включвал нотариалните такси. Било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи,
които трябвало да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно щял да дължи. В конкретния случай
бил посочен ГПР, но от съдържанието на договора потребителят не можел да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин бил формиран ГПР. Предвид
предпоставките, при които възниквало задължението на потребителя да заплатил
3
възнаграждение за поръчителство, то същото било с характер на сигурен разход и следвало
да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставял не
само върху факта, че в тежест на потребителя се възлагало заплащането на допълнително
възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това
обстоятелство му било известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то
той можел да направи информиран избор дали да сключи договора. В решение По дело С-
714/22 е предмет преюдициално запитване, отправено па основание член 267 ДФЕС от
Софийски районен съд с акт от 21 ноември 2022 г., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 г.
във връзка с тълкуването на член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити, СЕС постановявал, че посочването па ГПР,
който не отразявал точно всички тези разходи, лишавал потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на
лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включвал всички споменати разходи,
отразявал тежестта на такова нарушение и имал възпиращ и пропорционален характер. Член
10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябвало да се тълкуват в смисъл,
че когато в договор за потребителски кредит не бил посочен годишен процент на разходите,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се считал за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да водело единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. Самият Договор за предоставяне
на поръчителство № ... бил изначално лишен от основание, тъй като по силата на
посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се предоставяла услуга.
Обезпечението било единствено и само в полза на кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
за което цялото възнаграждение било поето от потребителя. В случай, че поръчителят
„Файненшъл България“ ЕООД изпълнил и погасил вземането на длъжника, той имал право
на регрес срещу него за пълната стойност на платеното (чл. 5, ал. 1 от договора за
поръчителство). Срещу заплащането на възнаграждението по договора за поръчителство,
ищецът не получил каквато и да било услуга, просто задължението му от едното дружество
щяло да бъде прехвърлено към другото, като и двете дружества били свързани. Правната
уредба на договора за поръчителство се съдържала в разпоредбите на чл. 138 - чл. 148 ЗЗД.
Съгласно чл. 138 ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се задължавал спрямо
кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение.
Поръчителството, на основание чл. 138 от ЗЗД се учредявало по силата на договор, сключен
между кредитора и поръчителя, тъй като в полза на кредитора се пораждало право да
претендира вземането си от още едно лице, поело задължение заедно е главния длъжник, а
не между поръчителя и главния длъжник, както било в случая. Собственик на капитала на
поръчителя „Файнсншъл България“ ЕООД бил заемодателят по договора за заем - „Изи Асет
Мениджмънт“ АД. Основен предмет на дейност на ответника „Файненшъл България“ ЕООД
били гаранционни сделки, каквато била и процесната. Печалбата на „Файнсншъл България“
4
ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител се разпределяла в полза на
едноличния собственик на капитала „Изи Aceт Мениджмънт“ АД. В случая търговецът -
кредитор обвързал по-слабата икономически страна с допълнително възнаграждение, което
се дължало от момента на сключване на договора за заем, без значение дали заемателят бил
изправна страна по същия. Поради това, клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне
на поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение, не пораждала
права и задължения за страните, като договорът следвало да се прогласи за нищожен поради
накърняване на добрите нрави. Па практика със сключване на договора за поръчителство се
целяло да се заобиколи разпоредбата па чл. 19, ал. 4 от 3ПK, като в договора за
поръчителство се уговаряло възнаграждение, което впоследствие щяло да бъде разпределено
като печалба на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. С договора за поръчителство не се целяло
реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
доколкото, плащайки задължението на потребителя в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
кредиторът плащал вземането си сам на себе си. Със сключването на договора за
поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително
възнаграждение за заемодателя, което било уговорено по друго правоотношение, единствено
с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от 3ПК. Договорът за предоставяне на
поръчителство бил нищожен поради накърняване на добрите нрави и защото сумата, която
била уговорена като възнаграждение, била в размер на близо 47% от сумата по отпуснатия
заем. Така бил нарушен принципа па добросъвестност и справедливост и били накърнени
добрите нрави. Добросъвестността, по принцип се свързвала с общоприетите правила за
нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от
законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество,
което формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и
упражняване на правата на членовете на общност. В случая в разрез е нормите за
добросъвестност на страните, търговецът, който бил икономически по-силната страна в
правоотношението, се възползвал от своето правно положение, като осигурил допълнително
възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение.
Договорът за потребителски кредит бил недействителен на основание чл. 22 3ПK във вр. е
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 22, вр. с чл.11, чл.
19 ЗПК. Ищецът моли съда да постанови решение, с което да приеме, че са налице пороци,
обуславящи нищожността на договор за потребителски кредит № ..., сключен между ищеца
и ответника "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, на основание чл. 22 ЗПК във вр. е чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК,
чиято недействителност да бъде прогласена. Да признае за установено в отношенията между
страните Й. М. К. и „ФАЙИНИШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, че сключеният между тях договор
за предоставяне на поръчителство № ... е нищожен. Да осъди на основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД ответника „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД да заплати на Й. М. К.
сума в размер на 5 лева, като частичен иск от общо 592,02 лв., представляваща недължимо
платена сума по нищожен договор за поръчителство № ..., сключен между страните, ведно
със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното
5
изплащане на вземането. Претендира разноски, включително адвокатско възнаграждение.
Ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, гр. София смята, че претенциите на
ищеца към дружеството са неоснователни. Договор за паричен заем № ... бил действителен.
Договорът не страдал от визираните исковата молба пороци, респективно тези пороци не
водели до недействителност на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. договорът за
потребителски кредит бил недействителен само и единствено в случаите, когато не били
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12. ал. 1. т. 7 - 9
от закона. Тези разпоредби установявали минимално изискуемото съдържание на договора
за потребителски кредит - информацията, която трябвало да се съдържа в договора. Във
всички останали случаи и в Закона за потребителския кредит и в Закона за защита на
потребителите се визирали нищожни клаузи, които не се отразявали непосредствено на
действителността на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19 от Закона за
потребителския кредит дори надвишаването на максимално допустимия размер на
годишния процент на разходите, не водело до нищожност на договора за кредит. Клаузите,
надвишаващи максимално допустимия размер се считали за нищожни, а платеното по тези
клаузи се приспадало при последващи плащания по кредита. В цитираното от ищеца
решение по дело С- 714/22. СЕС не правел извод, че евентуалното нарушаване на
тълкуваните от съда разпоредби водело до нищожност на договора за кредит. В решение по
дело С-453/10, СЕС приемал, че констатацията за неравноправния характер на договорни
клаузи не се отразявала непосредствено на преценката на действителността на сключения
договор за кредит. СЕС също така посочвал, че член 6. параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори трябвало да се тълкува в смисъл, че когато преценявал дали сключен между
продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни
клаузи, можел да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не можела да се
основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните, в случая
потребителят, последици от обявяването на недействителността на съответния договор в
неговата цялост. В решението подело С-42/15 Съдът на Европейския съюз приемал, че
прилагането на санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и
разноски не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по чл. 10, § 2
от Директивата били от такова естество, че не можели да засегнат способността на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение или член 23 от Директива 2008/48
трябвало да се тълкува в смисъл, че допускал държавата членка да предвиди в националната
си правна уредба, че когато не съдържал всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от
тази директива, договорът за кредит се считал за сключен без лихви и без разноски само ако
ставало въпрос за данни, чиято липса можела да попречи на потребителя да прецени обхвата
на своето задължение. Процесният договор за паричен заем бил действителен, тъй като
неговите клаузи били в съответствие е изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Договорът за потребителски кредит бил в
съответствие с изискванията па чл. 11, ал. 1 т. 10 от Закона за потребителския кредит.
Съгласно същата разпоредба, договорът за потребителски кредит трябвало да съдържа
6
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочели взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по
определения в приложение № 1 начин. Тази информация била налична в договора за
потребителски кредит. В процесния договор били посочени годишния процент на разходите,
общата сума, дължима от потребителя и взетите предвид допускания. Съгласно чл.2, т. 8 от
договора, последният щял да е валиден за срока, за които бил сключен, всяка от страните
щяла да изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно нямало да бъдат начислени
разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за изпълнение на някое от задълженията
по настоящия договор, както и други разходи, освен посочените в същия договор.
Годишният процент на разходите и общата дължима сума били изчислени към момента на
сключване на договора. Годишният процент на разходите и общата дължима сума по
договора за кредит били изчислени към момента на сключване на договора, каквото било
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Релевантен за изчислението на ГПР бил моментът на
сключване на договора за кредит. При изчисление на ГПР се вземали предвид
съществуващите към момента на сключване на договора допускания. Заемодателят, към
момента на сключване на договора за кредит, нямал задължение да предвиждал и допускал
хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в
зависимост от вида на договора за паричен заем се използвали предвидените в точка 3 от
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания. ГПР е изчислен по определения в
Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като били използвани
договорените условия - размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата
на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр. Договорът не само формално
покривал минимално изискуемите реквизити на чл. 11 ЗПК, но посочените параметри били
и коректни. При договорения размер на заемна сума и лихвен процент, брой, размер и
периодичност на вноските, посоченият в договора ГПР бил коректно изчислен. Доводите на
ищеца за неспазаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 били неоснователни. С
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК се давало определение на понятието годишен процент на
разходите, а не се въвеждало законово изискване за описване на съставните елементи на
ГПР. Годишният процент на разходите бил цифрова стойност, съотношение между разходите
по кредита и размера на предоставения кредит, изразено като процент. Целта на
посочването на ГПР била да се предостави числово и сравнимо представяне на разходите за
кредита за потребителя. Както посочил СЕС в т. 29 от Решението по дело С-290/19, за
потребителя ГПР бил от основно значение като общ разход по кредита, който бил
представен под формата на процент, изчислен по единна математическа формула. Всъщност
този процент позволявал на потребителя да прецени от икономическа гледна точка обхвата
на задължението, поето със сключването на договора за кредит. В разпоредбите на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит, не фигурирало
изискване за представяне на пояснения във връзка със съставните елементи на ГПР, за
разписване на методика на формиране на ГПР, за представяне на пояснения относно какви
разходи са включени в ГПР. С оглед както на разпоредбите на Закона за потребителския
7
кредит, така и на разпоредбите на Директива 2008/48/EС, задължението за посочване на
ГПР се изчерпвало с посочването на цифровата стойност с точност до втория десетичен
знак, получена в резултат на изчислението по предвидената в Приложение 1 на ЗПК
формула. Годишният процент на разходите по договора включвал всички разходи по кредита
в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Годишният процент на разходите по договора бил
изчислен съобразно изискванията на чл. 19, си. 2 ГПК, и неговият размер бил в съответствие
с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. ГПР по договора бил изчислен по определения в
Приложение 1 от ЗПК начин. ГПР включвал всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита и в процесния случай това била само лихвата, тъй като
това бил единственият разход по кредита за кредитополучателят като се имала предвид
дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя", дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК.
Годишният процент на разходите не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България - основния лихвен процент на Българската
народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли на текущата година плюс 10
процентни пункта, с оглед на което нямало нарушение на чл. 19 от ЗПК. Надвишаването на
законовия размер на годишния процент на разходите не водело до недействителност на
договора. Съгласно чл. 19, ал. 5, само клаузите, с които се надвишавал размерът на ГПР, се
считали за нищожни. Твърденията, че не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10
ЗПК, тъй като в ГПР по договора за паричен заем не било включено възнаграждението по
договора за поръчителство и било налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
били несъстоятелни. Възнаграждението по договора за поръчителство не се включвало при
изчисляване на ГПР, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя, с
оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК.
Договорът за предоставяне на гаранция бил отделно облигационно правоотношение, с
различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за паричен заем.
Възнаграждението на дружеството-гарант, което ищецът и дружеството-гарант уговорили,
не било част от заемното правоотношение по Договора за заем и не представлявало пряк
разход, свързан с кредита. Възнаграждението по договора за поръчителство не
представлявал и разход за допълнителна услуга, който трябвало да се включи в ГПР, тъй
като сключването на договор с дружеството-гарант не било задължително условие за
получаване на кредита. Заемополучателят, избирайки да обезпечи вземанията, чрез
предоставяне на поръчител, който предоставял гаранционни сделки, договарял с него
съответните приложими в отношенията им условия. Ищецът по собствена воля избрал да
обезпечи задължението си по договора за заем чрез поръчителство, имайки на свое
разположение три алтернативни начина за обезпечаване. Предоставянето на обезпечение не
било условие за предаване на заемната сума от заемодателя, ищецът следвало да предостави
обезпечение, единствено за да изпълни задълженията си по закон и за да избегне
неблагоприятните последици от неизпълнението (разваляне на договор или дължимо на
Заемодателя обезщетение за неизпъленние). Сключването на договор за предоставяне на
поръчителство с трето лице не се явявало необходимо условие за сключването на договора за
8
кредит. Отделно от това възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
към деня на сключване на договора за заем не било безусловно дължимо, а било от значение
е дали гаранцията на „Файненшъл България“ ЕООД щяла да бъде активирана или не, от
действията на заемателя. Ако бъдела приета логиката на ищеца следвало, че цената на
услугата, която заемателят избере да ползва, за да обезпечил вземанията по Договора за
заем, било то към банка за предоставяне на банкова гаранция или възнаграждение на
двамата поръчители или на дружество, предоставящо гаранционни сделки, трябвало да бъде
винаги допускана при изчисленията. От това следвало, че всяко уговорено от заемателя
възнаграждение или разход следвало да бъде включвано в общите разходи по кредита за
потребителя, независимо към кого се дължало или в какъв размер било то. Тези външни за
заемодателя уговорки за обезпечаване, между заемателя и трето лице, щели да обвързват
дружеството в изпълнението на законово определените му задължения и можели да доведат
до ГПР в много големи размери, които да надхвърляли размерите, предвидени в чл. 19 ал. 4
ЗПК. Ако това било допуснато, то заемателят можел по своя преценка да уговаря
възнаграждения и разходи към трети лица, които да бъдели включени в ГПР, а това можело
да доведе до умишлено надвишаване на предвиденият в ЗПК максимален размер, т.е.
договорът щял да бъде недействителен по волята на заемателя. Недопустимо било
заемателят едностранно да можел да довежда до недействителност сключени договори, като
с това се заплашвали, а дори можели да се нарушат, принципите на добросъвестност в
договорните отношения, както и заемодателят щял да остане без печалба, което пък
противоречило на пазарната икономика в страната. По този начин потребител, с действията
и решенията си, които били външни за заемодателя, но пък в същия момент го обвързвали
при посочване на ГПР, можел да спекулира и злоупотреби с правата, предоставени му от
закона. Договорът за поръчителство бил подписан след сключване на договора за паричен
заем и получаване на заемната сума. В договора за поръчителство било уговорено, че той
влизал в сила, ако в тридневен срок от сключване на договора за паричен заем потребителят
не представил друго обезпечение на кредитора. Релевантен за изчислението на ГПР бил
моментът на сключване на договора за паричен заем. При изчисление на ГПР се вземали
предвид съществуващите към момента на сключване на договора за паричен заем
ангажименти. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, нямал
задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при
изчисляването на ГПР. Заемодателят нямал задължение при промяна на условията по
договора да изчислявал и посочвал нов ГПР. Директива 2008/48/ЕО, като се имали предвид
разпоредбите на членове 11 и 12(2)), не изисквала кредиторите да предоставели нов ГПР,
когато имало промяна в лихвения процент, в таксите, които формирали общите разходи за
кредита или когато се променяли съответните договорни условия. Твърдението на ищеца, че
не могъл да направи информиран избор било несъстоятелно Ищецът по своя инициатива се
обърнал към дружеството за кредитиране. Въз основа на предлаганите от дружеството
условия и съобразно изразените от ищеца предпочитания, Дружеството предоставило на
ищеца предложения за кредит (Стандартен европейски формуляр), в който параметрите на
съответния кредит били изрично посочени - общ размер на кредита, общата сума, която
9
трябвало да се заплати, лихвен процент, годишен процент на разходите, изискваните
обезпечения и срока за представяне на избраното от ищеца обезпечение. Преди да сключи
договора за кредит, ищецът знаел, както параметрите на кредита, така и условието за
предоставяне на обезпечение. Преди ищецът да бил обвързан от договор за потребителски
кредит, дружеството предоставило цялата необходима и изискуема информация за вземане
на информирано решение. Заемателят, уведомен предварително за условията по кредита,
решил да сключи договор за заем при тези условия, със сключване на договора поел
задължение да представи избраното от него обезпечение в тридневен срок. Както договорът
за паричен заем, така и договорът за поръчителство били сключени по инициатива на ищеца,
поради което твърдението на ищеца, че не могъл да направи информиран избор било
несъстоятелно. Още повече, че ищецът бил дългогодишен клиент на дружеството и
процесният договор за кредит не бил единственият договор за кредит, който бил сключен
между страните. Процесната клауза 4, предвиждаща представяне на обезпечение била
действителна. Не противоречила или заобикаля законови разпоредби. Съгласно чл. 4, ал. 1 от
Договора, Заемателят се задължил в срок до три дни да представи избраното от него
обезпечение измежду трите алтернативни обезпечения, подробно описани в Договора и
СЕФ. Изискването да се предостави обезпечение на кредит било напълно допустимо и
законно, както се виждало от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от Закона за потребителския
кредит, от чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива 2008/48/ЕО и от Закона за задълженията и
договорите. Обезпечението било правно средство, което осигурявало кредитора срещу
неизпълнение и подготвял удовлетворяване на вземането му. Целта на исканото от страна на
заемодателя обезпечение била да се диверсифицира риска от неизпълнение на задължението
за погасяване в срок на задълженията по сключения договор за заем. При неизпълнение на
това договорно задължение от страна на заемателя, рискът от непогасяване на задълженията
по сключения договор за заем бил по-висок. Липсата на предоставена банкова гаранция или
поръчителство по заемното правоотношение, водели до висока степен на риск от
непогасяване на задълженията по процесния договор за заем. Поръчителството и банковата
гаранция били обезпечения, които били предвидени, както в българското, така и в
европейското законодателство. Кредитополучателят можел да избира между три вида
обезпечения, които да представи. Първата възможност била да се представи банкова
гаранция. Втората възможност била да се осигурят двама поръчители. Третата възможност
била представяне на гаранция от дружество-гарант. Заемополучателят не бил ограничен при
представяне на гаранция от дружество-гарант до „Файненшъл България“ ЕООД.
Заемополучателят можел да посочи и представи гаранция и от друго дружество-гарант.
Изборът на обезпечение зависел изцяло от волята на кредитополучателя. Изискванията към
поръчителите били поставени с оглед действащото в Република България законодателство.
Ролята на поръчителите по договор за кредит била да обезпечат изпълнението на финансово
задължение. За да можели да изпълнят своята роля, поръчителите трябвало да разполагат с
финансови средства. Тези средства трябвало да са сравнително сигурни (възнаграждение по
безсрочен трудов договор), да са над определен минимален размер, предвид разпоредбата на
чл. 446 ГПК “Несеквестируем доход”, да не съществували задължения по вземания, които се
10
удовлетворявали предпочтително (задължения за осигуровки) - чл. 96 ЗЗД, раздел
“Привилегии" и т.н. В Стандартния европейски формуляр (СЕФ), който лицето получило
преди сключване на договора за кредит, подробно били описани изискванията към
обезпечението, посочен бил и срокът за представянето му. В приложения към исковата
молба формуляр подробно били описани изискванията към обезпечението, което следвало да
се представи. Съответно ищецът имал време още преди сключването на договора да избере
вида на обезпечението, да положи грижа и добросъвестност, за да го осигури, а ако бил
преценил, че предоставянето на обезпечение било неизпълнимо условие или че
противоречало на разбиранията му за добри нрави, нямало да сключи договора за паричен
заем. Кредитополучателят можел да представи обезпечението преди, по време или в
тридневен срок от сключване на договора. Ищецът след като бил запознат с условията на
кредита решил да сключи договор за кредит при тези условия и поел задължението да
представи избрано от него обезпечение по кредита. Клауза 4 от договора за паричен заем,
предвиждаща представяне на обезпечение, била индивидуално уговорена клауза по смисъла
на Закона за защита на потребителите. След като ищецът, предварително запознат със
съществените условия на кредита кредита (общ размер на кредита, общата сума, която
трябвало да се заплати, лихвен процент, годишен процент на разходите, изискваните
обезпечения и пр.) изразил съгласие за сключване на договор, то съгласно практиката на
ВКС, това съгласие и последващото подписване на договора следвало да се приема, като
изразяване на становище по предложените условия, частен случай на индивидуално
уговорена клауза. „Индивидуално уговорена клауза“ по смисъла на чл. 146 ЗЗП била клауза
в потребителски договор, която не била изготвена предварително от търговеца или
доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят можел да изрази
становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я бил
приел. Клауза 4 от договора за паричен заем, отговаряла и на изискванията за прозрачност
на договорните клаузи, предвидени в Директива 93/13. За физическите лица-поръчители
били посочени ясно критериите, на които следвало да отговарят, а за поръчител-юридическо
лице било посочено единствено, че следвало да бъде одобрен от кредитора. Потребителят
имал възможност да предложи неограничен кръг юридически лица-поръчители и само при
негово възражение, че те били неправилно отхвърлени от кредитора, можело да се
претендира недобросъвестно поведение. По настоящото производство нямало посочени
факти, които да доказвали недобросъвестно поведение на кредитора, а абстрактната
преценка за яснота и прозрачност на формулираните към поръчителите изисквания не
разкривала каквато и да било неяснота за същите относно средния потребител.
Възраженията на ищеца във връзка със застрахователния договор били неоснователни, тъй
като издател на сертификата бил „ЕВРО ИНС ЖИВОТ“ АД, а не „Изи Асет Мениджмънт“
АД. Ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли, като неоснователни и недоказани предявените искове. Претендира
разноски, включително и възнаграждение за процесуално представителство в размер на
360,00 лв. В случай, че съдът постановил решение в полза на ищцовата страна, прави
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и моли
11
определеното от съда възнаграждение да бъде съобразено с липсата на правна и фактическа
сложност на делото. При определяне на размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38.
както и в случаите на прекомерност на направените разноски за адвокатско възнаграждение,
съдът не бил обвързан от правилата за определяне на адвокатското възнаграждение,
установени с НМРАВ. В практика на СЕС било прието, че съдът следвало да съобрази
сложността на действително извършеното от адвоката по делото, поради което можел да
намали адвокатското възнаграждение дори под минималния размер, определен в НМРАВ.
Съдът имал възможност, отчитайки правната и фактическа сложност на делото, да се
отклонил от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения, тогава, когато
той се явявал несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи на
процесуалния представител. Съгласно диспозитива на Решение по дело С-438/22 на СЕС от
25.01.2024 г., националният съд бил длъжен да откаже да приложи национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски, когато установил,
ако установил, че наредба, която определяла минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която бил придаден задължителен характер с национална правна
уредба, противоречила на посочения член 101, параграф 1.
Ответникът „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София поддържа, че
фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисквал предаване, съответно получаване на
нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсвало
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
вкл. в случаите на нищожни договори. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест
на ищеца било да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането
на сумата, а ответникът - да докаже, че било налице основание за получаването, съответно за
задържане на полученото. В случаите, когато ищецът твърдял плащането да е извършено по
нищожен договор (респ. нищожна договорна клауза), при доказване от ответника на
основание за получаването в тежест на ищеца било да докаже твърдението си, че това
основание било нищожно. С иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът претендирал връщането на
нещо, което дал на ответника и в негова тежест било да докаже единствено даването. В
тежест на ответника било да докаже на какво основание е получил даденото. Презумпцията
по чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД определяла тежестта на претендиращия нищожност на сключена
сделка да докажел липсата на основание (причина, кауза). Направеното възражение
съответствало с практиката на Съда на ЕС, касаеща представяне на допълнителни
документи, отразена в Решение на СЕС от 19 декември 2019 г. по съединени дела С-453/18 и
С-494/18. Съгласно пар. 54 от Решението било необходимо да се подчертае обстоятелството,
че национален съд изисквал от ищеца да представи съдържанието на документа или
документите, на които се основавало неговото искане, просто било част от доказването в
процеса, тъй като целта на това искане било само да се провери основанието за претенцията,
така че то не противоречило на диспозитивното начало. Претенциите на ищеца към
дружеството ответник и договора за поръчителство били неоснователни. Твърденията на
ищеца, че със сключването на договор за поръчителство се целяло едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит и че в договора за поръчителство се уговаряло
12
възнаграждение, което впоследствие щяло да бъде разпределено като печалба на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, били несъстоятелни. Възнаграждението по договорите за поръчителство,
които „Файненшъл България“ ЕООД сключвало със своите клиенти с насрещна престация
поето задължение за обезпечаване на кредит. Дружеството сключвало гаранционни сделки
по занятие. Като всяка стопанска/ търговска дейност, същата се осъществявала с цел
положителен финансов резултат. Но какъв бил резултатът от извършваната от дружеството
стопанска дейност, дали бил положителен или отрицателен и как се разпределял след
приключване на финансовата година било ирелевантно в процесния случай.
Разпределението на евентуалния положителен резултат от стопанската дейност на
дружеството по никакъв начин не се отразявало на действителността на договора за
поръчителство според действащото в страната и в ЕС законодателство. Твърдението на
ищеца, че със сключване па договора за поръчителство се целило да се заобиколи
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 HIК също било несъстоятелно що се отнасяло до ответното
дружество. Договорът за поръчителство бил сключен по инициатива на ищеца. Ищецът се
обърнал към дружеството ответник с оглед изпълнение на поето от него задължение.
Предоставянето на обезпечение от страна на дружество-гарант било само едно от трите
обезпечения, предвидени съгласно условията по договорите за паричен заем на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД. С оглед на това обстоятелство, твърденията на ищеца за заобикаляне на
Закона за потребителския кредит от страна на дружеството-ответник били несъстоятелни.
Ако ищецът, сключвайки договор за поръчителство, целял да заобиколи посочената
разпоредба на Закона за потребителския кредит, то ответното дружество не знаело за тези
цели и намерения на ищеца. „Файненшъл България" ЕООД сключвало гаранционни сделки
по занятие. Твърдението на ищеца, че договорът за поръчителство противоречил или
заобикалял разпоредби на Закона за потребителския кредит било несъстоятелно. Искането
на ищеца за обявяване на нищожност на договор за предоставяне на гаранция, сключен с
„Файненшъл България“ ЕООД на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с разпоредби на
Закона за потребителския кредит било напълно неотносимо към този тип договори, поради
факта, че разпоредбите на Закона за потребителския кредит и последиците от неспазването
им били относими единствено и само за договори за потребителски кредит, каквито
договорът за поръчителство категорично не бил. В чл. 1 от Закона за потребителския кредит
било записано, че този закон уреждал изискванията към договора за потребителски кредит.
В чл. 3 от Закона за потребителския кредит било предвидено, че разпоредбите му се
прилагали за договори за кредит под формата на овърдрафт, когато кредитът трябвало да
бъде погасен в срок, по-дълъг от три месеца; за договорите за наем или лизинг, при които се
предвиждала възможност за закупуване на стоката - предмет на договора; за договори за
потребителски кредити, които не били обезпечени с ипотека или друго сравнимо
обезпечение върху недвижим имот и които се предоставяли за ремонт на недвижим имот, с
общ размер на кредита, по-голям от 147 000 лв. Договорът за поръчителство/предоставяне
на гаранция бил извън приложното поле на Закона за потребителския кредит, определено
чрез разпоредбите на чл. 1- 4 ЗПК. В тази връзка, всякакви твърдения за нищожност на
основание разпоредби на Закона за потребителския кредит били напълно ирелевантни.
13
Ирелевантни били и хипотетичните твърдения за евентуални нарушения на Закона за
потребителския кредит при сключване на договор за потребителски заем, тъй като
„Файненшъл България“ ЕООД нямало материалноправна легитимация по тези въпроси.
Свързаността между „Файненшъл България“ ЕООД и „Изи Асет Мениджмънт" АД не
променяла приложното поле на Закона за потребителския кредит. Свързаността между
„Файненшъл България“ ЕООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД не била основание
възнаграждението по договора за поръчителство да се включва при изчисляване на
годишния процент на разходите по договора за паричен кредит. Определяща за това кои
разходи се приемали за общ разход по кредита била връзката с предмета, а не връзката
между субектите. Договорите за поръчителство, по които дружеството било страна, били
действителни, тъй като отговаряли на приложимите изисквания на закона, тъй като били
сключени валидно - между лице, което било вписано в Регистъра на БНБ за финансовите
институции по чл. 3а ЗКИ, в рамките на предмета, за който било вписано и дееспособно
лице, което към момента на сключване на договора можело да разбира свойството и
значението на постъпките си и да ги ръководело, като била спазена и изискваната форма.
Процесните договори за поръчителство не страдали от пороците, посочени в исковата молба
или твърдените пороци не водели до нищожност на договора. „Файненшъл България“ ЕООД
било вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции
по чл. 3а ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по
занятие. Именно в това си качество - на търговец, Дружеството сключвало гаранционни
сделки (поръчителство) - обезпечавало изпълнението по договори за кредит срещу
възнаграждение. Дружеството отговаряло на изискванията на закона по отношение на
лицата, които можели да предоставят гаранционни сделки по занятие. Дружеството,
сключвало договори за поръчителство в рамките на дейността, за която било регистрирано.
Твърдението на ищеца, че договорът за поръчителство бил изначално лишен от основание,
тъй като по силата на посоченото правоотношение в полза на потребителя не се
предоставяла услуга, било несъстоятелно. Ответното дружество било вписано като
финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.За ЗКИ, с
основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в
това си качество - на търговец, дружеството следвало да получава съответно
възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с цел
гарантиране изпълнението на всички парични задължения на потребителя, възникнали
съгласно договора за паричен заем. Следвало да се преценяват приложимите към това
правоотношение законови разпоредби, а именно тези на Търговския закон. Насрещната
страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по договора за паричен заем,
сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с което да избегнела неблагоприятни последици
(търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4 от Договора за паричен
заем или разваляне на договора поради неизпълнението), потърсила услугите на
дружеството да поръчителствало за изпълнение на задълженията му по договор за паричен
заем. Именно изпълнението на договорното задължение на заемателя за обезпечаване на
вземанията по договора за паричен заем породило сключването на договора за предоставяне
14
на поръчителство, а дружеството сключило договора поради възможността да получи
възнаграждение за предоставената услуга. С оглед на това било неоснователно твърдението,
че договорът между ищцовата страна и „Файненшъл България“ ЕООД бил лишен от правно
основание. Твърдението на ищеца, че договорът за поръчителство бил нищожен, тъй като
съгласно разпоредбите на чл. 138 - 148 ЗЗД, договорът трябвало да се сключи между
поръчител и кредитор, а не между длъжник и поръчител било несъстоятелно. Разпоредбите
на чл. 138-148 ЗЗД били относими към отношенията между „Файненшъл България" ЕООД и
„Изи Асет Мениджмънт" АД, това правоотношение било акцесорно на главното - между
кредитополучателя и „Изи Асет Мениджмънт“ АД по повод кредита. „Файненшъл
България“ ЕООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД имали сключен писмен договор, който
уреждал отношенията между тях като поръчител и кредитор. Правоотношението между
креитополучателя и „Файненшъл България“ ЕООД било самостоятелно, то влизало в
действие под условие, че заемателят не предоставил някое от другите обещани обезпечения
на заемодателя. Договорите за поръчителство, които „Файненшъл България“ ЕООД
сключвало с клиенти, уреждал техните отношения по повод задължението на „Файненшъл
България“ ЕООД да обезпечи кредита на клиента. В Закона за задълженията и договорите
липсвала изрична регламентация на възмездното поръчителство, което било разбираемо, тъй
като законът бил обнародван през 1950 г., но и в теорията и в практиката никога не
съществувало схващане, че възмездното поръчителство е недопустимо или пък нарушавало
законова разпоредба. Твърдението на ищеца, че договорът за поръчителство не породил
правни последици на основание обстоятелството, че обезпечавал нищожна кредитна сделка
било несъстоятелно. Дори съдът да приемел, че съответният договор за заем бил нищожен,
то на „Файненшъл България“ ЕООД, изпълнявайки задължението си по договор за
предоставяне на поръчителство, се дължало възнаграждение в пълен размер. Обявяването на
основния договор за недействителен по принцип водело до погасяване на поръчителството,
но в случая дори и да се установило, че договорът за потребителски кредит бил
недействителен, потребителят, съгласно Закона за потребителския кредит, оставал задължен
за чистата стойност на кредита. Ето защо, доколкото имало дълг, то договорът за
поръчителство не можело да е нищожен. В правната теория нямало спор относно това, че
промените в съдържанието на правоотношението между кредитора и длъжника били
непротивопоставими на поръчителя, тъй като отговорността му била функция на
отговорността на длъжника, но такава каквато била към момента на сключването на
договора за поръчителство. Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция бил
сключен в противоречие с добрите нрави било неоснователно и неаргументирано.
Твърдението, че договорът за поръчителство бил сключен в противоречие на добрите нрави
било неоснователно и поради това, че в българското действащо право, в отношенията между
правните субекти действал принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този
принцип всеки бил свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желаел, с когото
желаел и след като сам определял и се съгласявал със съдържанието на създаденото по
негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно
договаряне, трябвало да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставлявали кръга на
15
т. нар. волева автономия, която се предоставяла на индивида за свободна инициатива.
Добрите нрави били критерии за норми за поведение, които се установявали в обществото,
поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемали и
се съобразявали с тях. Добрите нрави били критерии там, където обществените отношения
не били уредени с императивни правни норми. В този смисъл процесният договор се явявал
действителен. Добрите нрави били морални норми, на които законът придавал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Понятието „добри нрави“, по смисъла на чл. 26, ал.
1, пр. 3 ЗЗД, било обща правна категория, приложима към конкретни граждански и
търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения. Добрите нрави не били писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществували като общи принципи или произтичали от тях. Такива били
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се правела за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на
противоречие с добрите нрави ищецът следвало да докаже в какво точно се изразявало
противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за нарушаването
на определен морален принцип. Обосновка в тази насока липсвала в исковата молба, която
правела претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото понятието за добри
нрави било субективно и относително, то подлежало на изследване и доказване от страната,
която желаела да се позове на него, в случая - от ищеца. Такива доказателства не са
ангажирани. Договорът за поръчителство не нарушавал нито изрично формулиран правен
принцип, нито правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби.
Договорът за поръчителство се сключвал в съответствие с принципите на добросъвестността
и справедливостта. Ответното дружество, задължавайки се да отговаря солидарно с цялото
си имущество за задълженията на заемателя (и то за размер на дълга, който бил много над
уговореното възнаграждение по Договора), не получавало нещо в повече, от това което
предоставяло, а дори напротив. Като при всеки алеаторен договор, престацията по договора
за поръчителство на пръв поглед изглеждала нееквивалентна. Но поръчителството се
простирало върху всички последици от неизпълнението на главното задължение,
включително и разноските по събиране на вземането, с оглед на което престациите можели
да бъдат разглеждани като нееквивалентни, но в полза на ищцовата страна, а не в полза на
поръчителя, чиято отговорност можела да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с много
полученото възнаграждение. Дължимото се на ответника възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство било определено след извършена преценка на риска. Ако
насрещната страна го считала за несправедливо висок, то тя изобщо нямало да сключи
договора. Към момента на сключване на всеки от договорите, по времето на тяхното
изпълнение/действие и до приключването им спор между страните не съществувал.
Нееквивалентността на престациите не водела до нищожност на договора. Когато страните
договорили неравностойни насрещни престации, заинтересованата страна можела в
16
едногодишен срок да иска унищожаване на договора, ако той бил сключен поради крайна
нужда. Договорът за поръчителство бил сключен само и единствено поради възлагането от
ищцовата страна и то само при условие, че ответното дружество щяло да получи
уговореното възнаграждение. Дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие,
нямало интерес да сключва безвъзмездни сделки. Предоставянето на гаранционни сделки
било от основният предмет на дружеството, поради което ответникът не може да си
позволим да ги извършваме безвъзмездно. Никой търговец не можел да предоставя стока
или услуга без да очаквал приход, защото търговската дейност по дефиниция се извършвала,
за да получил търговецът печалба. При сключване на договори, ответното дружество
действало добросъвестно. Клаузите в договора за поръчителство били формулирани
достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител - относително осведомен и в
разумни граници наблюдателен и съобразителен, можел да прецени икономическите
последици от сключване на договора. В договора за поръчителство било предвидено, че той
влизал в сила само, ако заемополучателят не представил на кредитното дружество друго
обезпечение. Твърденията на ищеца, че договорът бил уговорен неравноправно в ущърб на
потребителя, че търговецът се възползвал от своето правно положение и пр. били
несъстоятелни. Ищецът кандидатствал за кредит, който следвало да бъде обезпечен или с
поръчителство, или с банкова гаранция, или чрез дружество-гарант. Ищецът можел да избере
дали да сключи договора за кредит при тези условия или не. Ищецът можел да избира между
три вида обезпечения, които да представил. Първата възможност била да се представи
банкова гаранция. Втората възможност е да се осигурят двама поръчители. Третата
възможност е представяне на гаранция от дружество-гарант. Ищецът можел да избере както
банката, която издала банкова гаранция, така и дружеството, което да гарантирало
изпълнението на задълженията му. В договора за поръчителство било уговорено, че той
влизал в сила само в случай, че потребителят не представил друго обезпечение в тридневен
срок след сключване на договора. Съгласно чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, клаузите, определящи основния
предмет на договора и възнаграждението/цената, както и съответствието между
възнаграждението/цената и доставената стока или услуга не подлежали на преценка за
неравноправност, ако били изразени по ясен и разбираем начин. Разпоредбата била
транспонирана в чл. 145, ал. 2 от Закона за защита на потребителите, съгласно която
преценяването на неравноправната клауза в договора не включвала определянето на
основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една
страна, и стоката и услугата, която щяла да бъде доставена или извършена в замяна, от
друга страна, при условие че тези клаузи на договора били ясни и разбираеми. В множество
решения СЕС се произнесъл, че чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО установявала
изключение от механизма за контрол по същество на неравноправни клаузи, предвиден от
въведената с тази директива система за защита на потребителите, при условие, че клаузата
била изразена на ясен и разбираем език. Преценка за неравноправност на клаузи от основния
предмет на договора се правела само в случай, че те били неясни и неразбираеми. В
договора за поръчителство ясно и разбираемо било написано, че „Файненшъл България“
17
ЕООД се задължавало да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
по силата на който да отговаряло солидарно с потребителя за неговите задължения по
договор за заем, а потребителят се задължавал да заплати на „Файненшъл България“ ЕООД
посоченото в договора възнаграждение. Всеки потребител - относително осведомен и в
разумни граници наблюдателен и съобразителен, можел да прецени потенциално значимите
икономически последици за него. Икономическите последици се равнявали на сумата, която
потребителят трябвало да заплати. Ищецът и преди ползвал услугите на ответното
дружество, имал предходни договори за поръчителство при същите условия, поради което
добре познавал условията на дружеството. След като ищецът ползвал услугите на
дружеството при сходни условия преди процесния договор и отново се обърнал за
осигуряване на поръчителство към дружеството, твърденията, че той не можел да разбере
икономически последствия, че не му било разяснено по ясен и разбираем начин и пр. били
несъстоятелни. Тези твърдения навеждали на идеята за недобросъвестност от страна на
ищеца и опит да злоупотреби с предоставени му от закона права и възможности. Ответникът
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове от страна на ищеца.
Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
На 02.08.2022 г. ищецът и ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД гр. София са
сключили Договор за паричен заем №.../02.08.2022, по силата на който ответникът „Изи
Асет Мениджмънт“ АД гр. София е предоставил на ищеца Й. М. К. паричен заем в размер
на 1250,00 лв. Срокът за погасяване на кредита е 26 седмици, на 13 броя погасителни
вноски, при ГПР – между 41,73% и фиксиран годишен лихвен процент – 35,00%.
В случая спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на
договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират приложение
разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последицицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
18
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер 41,73%/.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства – например не е посочено дали при определяне на ГПР е включено
възнаграждението на поръчителя, което представлява значителна част от месечните вноски
по погасителния план. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на
разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В случая тези
съставни елементи са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя при формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така
и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
От заключението на назначната по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че при включване на вноската за гаранция в изчислението на ГПР по кредита –
същият би бил в размер на 3597,49%. Вещото лице установява, че от страна на ищеца, на
ответниците „Изи Асет Мениджъмънт“ АД гр. София по договор № ... и „Файненшъл
България“ЕООД, гр. София по договор за поръчителство №... са платени следните суми:
главница по договор за потребителски кредит №.../02.08.2022 г. в размер на 1250 лева, лихва
по договор за потребителски кредит №.../02.08.2022 г. в размер на 97,42 лева и такса
поръчителство по договор за поръчителство № .../02.08.2022 г. в размер на 592,02 лева.
В случая очевидно при определяне на размера на ГПР не е включено
възнаграждението на ответника „Файненшъл България“ ЕООД по чл.3, ал.1 от договора за
предоставяне на гаранция №... /л. 10 от делото/. С последното се покриват разходи, които са
свързани с договора за потребителски кредит и които са били предварително известни на
заемодателя, доколкото сключването на договора за поръчителство е предвидено в самия
договор за потребителски кредит – чл. 4 от договор за паричен заем №.../02.08.2022 г. Ето
защо размерът на това плащане е следвало да бъде включен в ГПР по кредита съгласно чл.
11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Като има предвид, че възнаграждението за
19
поръчителство надвишава по размер главницата и договорната лихва, то включването му
при определяне размера на ГПР би довело до превишаване на законовия мининимум. Така
на практика се стига до заобикаляне на императивното изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за
максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая надхвърля
многократно допустимия петкратен размер на законната лихва. Отделно, непосочване на
правилния размер на ГПР по договора за кредит се явява на собствено основание нарушение
на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и вследствие на това нарушение се създава пречка за потребителя да
направи правилна икономическа оценка на ползваната от него финансова услуга.
С оглед гореизложеното съдът намира, че Договор за паричен заем №.../02.08.2022 г.,
сключен между Й. М. К. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД гр. София се явява недействителен
на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не поражда правни последици. Искът за
обявяване за недействителен на този договор се явява основателен и като такъв следва да
бъде уважен.
На 02.08.2022 г. ищецът и ответникът „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД гр. София
са сключили договор за предоставяне на гаранция, по силата на който ответникът е поел
задължение да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза
на „Изи Асет Мениджмънт“ АД гр. София, с наредител – ищеца, с цел гарантиране за
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договор за
паричен заем, както и всички последици от неизпълнението на задълженията на
потребителя по договор за паричен заем, /по същество представляващ поръчителство за
вземането на потребителя/, срещу заплащане на възнаграждение. По правното си естество
така постигнатото съглашение представлява договор за поръчка /мандат/, уреден в чл.280 и
сл. от ЗЗД.
Ищецът се позовава на нищожност на посочения договор поради противоречие с
добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките, уредено в чл.26, ал.1, предл.3
от ЗЗД. По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях /в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.
д. № 1/2009 г., ОСTK/. Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в
обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя социално-
етичен характер не са скрепени със закон. В посочената категория попадат онези наложили
се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности които са общи за всички
правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не
само на интереса на някоя от договарящите се страни. Такива са например принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения, намерили
израз в отделни правни норми, като целта е предотвратяване на несправедливо
облагодетелстване /в този смисъл е решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д.№
2293/2015 г., ІІІ г.о., ГК/. Според правната теория нищожни поради противоречие с добрите
20
нрави са сделките, които по своето явно съдържание, по външно установими мотиви за
сключване противоречат на етичните правила, като не е необходимо страните по сделката да
знаят за тези правила /В. Таджер „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ”, стр.254/.
Една от проявните форми на накърняване на добрите нрави е нееквивалентността на
престациите при договорите, пораждащи права и задължения и за двете страни. Съдебната
практика приема, че значителната липса на еквивалентност на насрещните престации при
двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са
определени като граница на свободата на договаряне, установена с разпоредбата на чл.9
ЗЗД. С оглед на това при преценка действителността на двустранните възмездни договори
относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната
воля на страните, защото нормата на чл.20 ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да
установява действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки, да
отчита взаимната им връзка и целта на договора / в този смисъл са: решение №
288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д.№ 2293/2015 г., ІІІ г.о., ГК, решение № 153/24.07.2015 г. на
ВКС по гр.д.№ 3014/2014 г., ІІІ г.о., ГК, решение № 615/15.10.2010 г. на ВКС по гр.д.№
1208/2009 г., ІІІ г.о., ГК и др./
От съдържанието на Договор за предоставяне на гаранция № ... от 02.08.2022 г. и
приложения погасителен план е видно, че страните са уговорили възнаграждение за гаранта,
представляващо близо 50% от главницата на договора за предоставяне на паричен заем.
Следва да се отбележи, че възнаграждението се дължи само за ангажимента на гаранта и не е
обусловено от извършване на реално плащане на задължението по договора за кредит. Освен
това, дори при плащане от страна на поръчителя, същият разполага с възможност да иска по
реда на чл.143, ал.1 ЗЗД от длъжника всичко, което е платил, заедно със законната лихва от
датата на плащането. Следователно поетият от поръчителя риск е покрит изцяло от
уреденото в закона право на регрес и размерът на възнаграждението е напълно необоснован,
доколкото не съответства на този риск. Ето защо съдът намира, че престацията на
поръчителя /гарант/ се явява незначителна в сравнение с престацията на ищеца.
Съобразно практиката на ВКС в тази хипотеза е необходимо да се изследва дали
посоченото сериозно несъответствие може да бъде обосновано с преследвана от страните
цел, свързана с удовлетворяване на значим, допустим от закона интерес. В случая
възмездния характер на договора за предоставяне на гаранция на практика прехвърля върху
кредитополучателя тежестта на оценката за неговата кредитоспособност по чл.16 ЗПК.
Уговарянето на ежемесечно дължимо възнаграждение на поръчителя за целия срок на
действие на договора за потребителски кредит има за последица повече от двойно
увеличение на задължението на кредитополучателя и води единствено до намаляване на
неговата платежоспособност. Ето защо нееквилентността на престациите не може да бъде
обоснована със задоволяването на допустим от закона интерес на страните по сделката.
По тези съображения съдът намира, че договор за предоставяне на гаранция
№.../02.08.2022 г. е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД - поради противоречие
с добрите нрави. Ето защо искът за обявяване на този договор за нищожен се явява
21
основателен и следва да бъде уважен.
Ищецът претендира на основание чл.55, ал.1 ЗЗД връщане на сумата 592,02 лв. -
платена на несъществуващо основание предвид недействителността на договора за
предоставяне на гаранция. Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, a предвид
разпоредбата на чл. 34 ЗЗД когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен,
всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея.
В случая чистата стойност на кредита е в размер на 1250,00 лв., която сума е била
реално получена от ищеца. От заключението на вещото лице по назначената съдебно-
счетеводна експертиза се установи, че същата сума е била изцяло заплатена от ищеца.
Същото обстоятелство не е спорно по делото. Установи се още, че сумата в размер на 592,02
лв., която, както беше посочено по-горе, представлява разход по кредита, е била заплатена
от ищеца на основание договора за предоставяне на гаранция. В този смисъл и предвид
изводите на съда за нищожност на същия договор, ищецът е заплатил сума по договора за
предоставяне на гаранция в размер на 592,02 лева при начална липса на основание по
смисъла на чл.55, ал.1 ЗЗД поради и тази сума подлежи на връщане.
Ето защо предявеният против „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД иск по чл.55, ал.1
ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен изцяло в претендирания размер 592,02 лв., ведно
със законната лихва от датата на предявяването му – 17.05.2024 г., до окончателното
изплащане на дължимата сума.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъдат осъдени ответниците да заплатят на
ищцата направените по делото разноски в размер на 150 лв. - държавна такса за образуване
на делото, 355 лв. - възнаграждение за вещо лице и 5 лв. - държавна такса за издаване на
съдебно удостоверение.
На процесуалния представител на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение, което
следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. Въведеното с
посочената разпоредба правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от
Висшия адвокатски съвет размер – този с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, не може да бъде приложено предвид даденото
тълкуване в решението на СЕС по дело C-438/22. Посочените в наредбата размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), като от
значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко - фактическата и правна сложност на делото. В случая цената на иска,
формирана като сбор от цената на трите кумулативно съединени иска, е 2434,04 лева, двата
иска против „Файненшъл България“ЕООД, гр. София произтичат от едно спорно
материално правоотношение, като по иска по чл.55, ал.1 ЗЗД ищецът доказва единствено
22
получаването на сумата, адвокатът на ищеца не е присъствал в нито едно открито съдебно
заседание, фактическата и правна сложност на спора не е по-висока от типичната за подобен
вид дела, доколкото липсват усложнения с оглед премета и страните. При така изяснените
параметри на релевантните за цената на адвокатската услуга обстоятелства, съдът намира,
че възнаграждението на адвоката на ищеца следва да бъде определено, като се изхожда от
минималното такова по чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, при а именно 543,40 лв.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен Договор за паричен заем № ... от 02.08.2022 г.,
сключен между Й. М. К., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Стара Загора, ... и „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин“
№7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ет.2, ап. 40-46, ЕИК *********, на основание чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОБЯВЯВА за нищожен Договор за предоставяне на гаранция №... от 02.08.2022 г.,
сключен между Й. М. К., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Стара Загора, ... и
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к.
„Люлин“ №7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ет.2, ап. 40-46, ЕИК *********, на основание
26, ал.1, предл. 3 ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление
гр. София, ж.к. „Люлин“ №7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ет.2, ап. 40-46, ЕИК *********,
да заплати на Й. М. К., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Стара Загора, ... сумата
592,02 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор за предоставяне
на гаранция №... от 02.08.2022 г., ведно със законната лихва от 17.05.2024 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата 255 лева, представляваща разноски по
делото.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, със седалище и адрес на управление
гр. София, ж.к. „Люлин“ №7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ет.2, ап. 40-46, ЕИК *********,
и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к.
„Люлин“ №7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ет.2, ап. 40-46, ЕИК 202513690да заплатят на
Й. М. К., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Стара Загора, ... сумата 255 лева,
представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, със седалище и адрес на управление
гр. София, ж.к. „Люлин“ №7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ет.2, ап. 40-46, ЕИК *********
и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к.
„Люлин“ №7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ет.2, ап. 40-46, ЕИК ********* да заплатят на
адвокат Д. М. М. от Софийска адвокатска колегия, с адрес на кантората: гр. София, бул.
„Александър Стамболийски“ №125-2, ет.5, офис 5-3 сумата 543,40 лева, представляваща
23
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
24