№ 406
гр. Пазарджик, 18.06.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Виолета Сл. Боева
Сложи за разглеждане докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно
гражданско дело № 20255200500386 по описа за 2025 година.
На именното повикване в 10:00 часа се явиха:
Не се явяват страните редовно призовани
От жалбоподателя Община Велинград е постъпило писмено становище, в
което заявяват, че не възразяват да се даде ход на делото в тяхно отсъствие.
Поддържат въззивната жалба. Няма да сочат доказателства. Изразено е
становище по съществото на спора. Претендират присъждане на разноските.
Към становището е приложен списък на разноските.
От адв. С. И. С. в качеството си на пълномощник на ответника Г. Х. Б. е
постъпило писмено становище, в което заявява, че няма възражение по
даване ход на делото. Изложено е становище по съществото на спора.
Претендира се присъждане на сторените разноски по делото. Представен е
договор за правна помощ, пълномощно и списък на разноските.
Съдът намира, че няма процесуална пречка по даване хода на делото,
затова
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО
1
ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО
С решение на Велинградски районен съд №50 от 28.02.2025г.
постановено по гр.д.№20245210100285 по описа на същия съд за 2024г. Е
ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 36, ал. 3 ЗА, че Община Велинград, ЕИК: *********
със седалище и адрес на управление гр. Велинград, ул. „Хан Аспарух“ № 35,
дължи на адв. Г. Х. Б. -АК П., ЕГН: ********** с адрес гр. П., бул. „Р.“ № 15,
ет. 1, офис 10, сумата в размер 1 132.10 лв. -дължимо адвокатско
възнаграждение за извършване на правни действия в полза на Община
Велинград по ч. гр. д. № 755/2018 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик,
определено с Решение № 6/10. 01.2024 год. на Адвокатски съвет гр. П. по
Протокол №1/10.01.2024 год., ведно със законната лихва за периода от
16.02.2024год., до изплащане на вземането, за което е издадена Заповед №
101/16.02.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.184/2024г. по описа на РС-Велинград.
ОСЪДЕН е на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответника Община
Велинград, ЕИК: ********* с адрес гр. Велинград, ул. „Хан Аспарух“ № 35,
да заплати на адв. Г. Х. Б. -АК П., ЕГН: **********с адрес гр. П., бул. „Р.“ №
15, ет. 1, офис 10, разноски за държавна такса в размер на 25.00лв по гр. д.
285/2024 г. на РС Велинград.
ОСЪДЕН е, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 38, ал. 2 ЗА,
ответника Община Велинград, ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление гр. Велинград, ул. „Хан Аспарух“ № 35, да заплати на адв. С. С.-
АК П. с личен номер ********** с адрес на кантората гр. П., бул. „Р.“ № 15,
ет. 1, адвокатско възнаграждение за защита по гр.д.285/2024г. на РС-
Велинград, в размер на 413.21лв. с ДДС.
ОСЪДЕН е, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответника Община
Велинград, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление гр.
Велинград, ул. „Хан Аспарух“ № 35, да заплати на адв. Г. Х. Б. -АК П. ЕГН:
********** с адрес гр. П., бул. „Р.“ № 15, ет. 1, офис 10 разноски за държавна
такса в размер на 25лв. по ч. гр. д. 184/2024 г. на РС Велинград.
ОСЪДЕН е, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 38, ал. 2 от
ЗА, Община Велинград, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр. Велинград, ул. „Хан Аспарух“ № 35, да заплати на адв. С. С.-АК П. с
2
личен номер ********** с адрес на кантората гр. П., бул. „Р.“ №1 5, ет.1,
адвокатско възнаграждение за защита по ч.гр.д.184/2024г. на РС Велинград, в
размер на 400.00 лв. с ДДС.
Решението се обжалва изцяло с въззивна жалба подадена в срока по
чл.259 ал.1 от ГПК от ответника по иска Община Велинград ,чрез
процесуалния си представител адв. П. Г. от АК Пазарджик, с вх.№2025 от
20.03.2025г. с доводи за порочност на съдебния акт като неправилен, издаден в
противоречие с материалния закон и на събраните по делото доказателства и
необосновано.
Поддържа, че районният съд е изградил неправилно фактическо
положение, което е довело и до неправилен краен извод, че ищеца е доказал
безспорно исковата си претенция. Счита, че на първо място исковата
претенция е недоказана и по основание и по размер, и че в цялост не се сочат
конкретните обстоятелства, на които се основава иска; че Адв., Б. е изготвял
книжа и е извършвал правни действия по посоченото ч. гр. д. №755/2018 г. по
описа на Районен съд Велинград. Акцентира се, че въпреки високия
материален интерес, следва да се съобрази видът и количеството на
извършените процесуални действия, както и обстоятелството, че въпреки, че
производството се е развило само с размяна на книжа процесуалната
активност е била сравнително ниска. Допълва жалбоподателят, че няма
пречка съдът служебно да намали размера на исканото възнаграждение, като
определи такъв под минимума, предвиден в Наредба №1/09.07.2004 г. , като
сочи съдебна практика В този смисъл Решение № 4125 от 04.04.2024 г. по
адм.д. №9209/2023г., I отд. на ВАС; Определение № 4941 от 18.04.2024 г. по
адм. дело № 2438/ 2024 г. на ВАС; Определение №350/15.02.2024 г. на ВКС по
ч.т.д. №75/2024г. , 2 ТО, ТК; Определение № 50015/ 16.02.2024 г. на ВКС по
т.д. No 1908/2022 г. , 1 ТО, Т К и др./. Счита още, че за да се определи
справедлив размер на адвокатското възнаграждение трябва да се вземат под
внимание: Фактическата и правна сложност на делото, като се имат предвид
видът на претенцията, материалният интерес, броят на страните по делото,
обемът на доказателствения материал, приложимите към спора национални и
международни правни норми; Броят на заседанията, в които процесуалният
представител е участвал или по хода на делото, на които е депозирал писмено
становище; извършени процесуални действия в открито съдебно заседание;
значимост на извършеното процесуално действие за защита на интересите на
3
страната; Изчерпателността и относимостга на защитата спрямо изложени
твърдения и възражения на насрещната страна. Икономическите условия и
стандартът на живот в страната.
Жалбоподателят поддържа довод в жалбата си че адвокатското
възнаграждение е прекомерно високо за действията, които са извършени и
трябва да бъде редуцирано от съда. Оспорва се като прекомерен размера на
адвокатското възнаграждение. Счита, че начина и методиката на определяне
на адвокатското възнаграждение е незаконосъобразен поради факта, че
решението по дело С-4З8/22 на СЕС от 25.01.2024г., гласи, че при
определянето и присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е
обвързан от размерите в Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
На следващо място жалбоподателят счита, че съдът е бил длъжен да
извърши съдебен контрол и проверка за законосъобразност или евентуална
нищожност на Решение №6 от 10.01.2024 год. на Адвокатски съвет гр. П. по
Протокол №1 от 10.01.2024 год., предвид факта, че органа се е произнесъл
съгласно действащата нормативна уредба без да се съобрази със забраната по
чл. 101, §2 от ДФЕС в смисъл, че съгласно тази разпоредба всички
споразумения или решения, които са забранени в съответствие с чл.101 от
ДФЕС, са нищожни и че Договора за функциониране на Европейския съюз е
задължителен за всички държави членки включително и националните им
съдилища и че Правото на ЕС има директен ефект и предимство над
националната правна уредба. Отнесено към конкретния правен спор,
жалбоподателят счита, че са налице всички основания за прилагане на прието
в наднационална съдебна практика — решение на СЕС по дело С-4З8/22 от
2024г.; че същото е постановено по повод преюдициално запитване по
приложението на Наредбата, като приетото е в смисъл, че националният съд
може да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително,
когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги. Препраща се към чл. 267 ДФЕС, според
който СЕС е компетентен да се произнася преюдициално по въпроси относно
тълкуването на Договорите, както и по отношение на валидността и
тълкуването на актовете на институции, органи, служби и агенции на ЕС, като
в чл. 267, пар. 2 ДФЕС било регламентирано правото на национална
юрисдикция да отправи преюдициален въпрос към СЕС, когато „счита, че по
4
този въпрос е необходимо решение , за да бъде постановено нейното
решение.” Заключава, че единствено юрисдикциите на държавите членки са
овластени да ангажират тълкувателната компетентност на СЕС и да определят
обхвата на произнасянето му чрез обхвата на своето запитване, което на
практика означава, че запитващата юрисдикция е свободна в преценката си
дали да отправи запитване, доколкото (i) въпросът е свързан с валидност или
тълкуване на разпоредба от правото на ЕС и (ii) е релевантен за делото,
висящо пред юрисдикцията, или отговорът му, независимо какъв е той, би
могъл да повлияе върху решаването на спора.
Посочва, че в Република България уредбата на преюдициалното
запитване се съдържа в чл. 628-633 ГПК, а според чл.633 от ГПК, Решението
на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и
учреждения в Република България, но в случая Районен съд - Велинград не го
е приложил, с което е нарушил чл. 633 от ГПК. Допълва се, че съгласно
разпоредбата на чл. 36,ал.2,изр.2 от ЗА, размерът на адвокатското
възнаграждение трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-
нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за
съответния вид работа; че тази наредба е Наредба №1 от 09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, като жалбоподателят
счита, че съдът не е длъжен да се съобразява с размерите, посочени в
Наредбата, тъй като съобразно решението по дело С438/22 на СЕС – Наредба
№1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
е обявена за нищожен акт. Акцентира, че съгласно това решение на СЕС от
25.01.2024г., при определянето и присъждането на адвокатското
възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредбата, тъй като
такава обвързаност нарушава забраната почл.101 , §1 от ДФЕС в смисъла,
разяснен от СЕС, което решение на СЕС счита за задължително „за всички
национални съдилища и правото на ЕС има директен ефект и предимство над
националната правна уредба, която му противоречи съгласно чл.5,ал.4 от
Конституцията на Р Б. Посочва, че в определение №350 от 15.02.2024г. на
ВКС по ч.т.д. №75/2024 г., 2 ТО, ТК е посочено, че съгласно това решение на
СЕС от 25.01.2024 г. приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
организация Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, § 1 от ДФЕС, имащ
5
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ
правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до
увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна
степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на
определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в
никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни
цели” Със същото определение било посочено още, че това води до
абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията
между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Счита, че с оглед абсолютната й нищожност, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба като
предвидените в посочената Наредба минимални размери и когато отразяват
реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Счита още, че следва да се
прецени какъв размер на адвокатско възнаграждение в случая е справедлив и
обоснован, но без да се взимат предвид като задължителни посочените в
Наредбата за минимални размери на възнаграждения, а те следва да се ползват
само като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието
за адекватност на адвокатските възнаграждения, при съобразяване на
спецификата на спора, сложността му и извършената от адвоката работа.
Нормата на чл. 7,ал.2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения посочвала като критерий за определяне на
минимален размер на адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес именно
този определен интерес. Смята, че в случая е несъмнено, че адвокат Б. не е бил
инцидентно ангажиран за изготвяне на частна жалба и на отговори на частни
жалби. Той е бил ангажиран, както ясно е посочено в пълномощното му, да
осъществява именно процесуално представителство, защита и съдействие по
делото, поради което няма основание при определяне на възнаграждението му
да се взимат предвид нормите на чл. 9 и на чл.11 от същата Наредба. Моли, да
се отмени обжалваното Решение №50 от 28.02.2025г., постановено по гр. дело
№ 285/2025г.-по описа на Районен съд- Велинград, като вместо него се
постанови друго с което да се отхвърлят изцяло предявените от ищеца искове
или да бъде изменено като се постанови справедлив размер, като в полза на
Общината да бъдат присъдени и сторените по делото съдебно-деловодни
6
разноски за адвокатско възнаграждение и ДТ за двете инстанции.
В срок е постъпил писмен отговор от насрещната страна Г. Х. Б. чрез
адв. С. С., с вх.№3254 от 07.05.2025г. в който въззивната жалба се
квалифицира като неоснователна по същество, моли да се остави без
уважение и се потвърди обжалваното решение. Изброяват се правните
действия извършени от адв.Б. от името на община Велинград по процесното
заповедно производство. Поддържа се, че по силата на учредената
представителна власт адвокат Г. Б. е депозирал частна жалба срещу
разпореждането за незабавно изпълнение по ч. гр. д. 225/2016г. на РС-
Велинград, с която е изложил подробни аргументи; че със съобщение по ч.
гр.д. №225/2016г. на Районен съд Велинград, връчено на 18.09.2018г. Община
Велинград е уведомена за постановено определение, с което въззивната
частна жалба вх.№4355/ 05.09.2018 година е оставена без движение, с
указания Община Велинград в едноседмичен срок от съобщението да внесе
допълнителна държавна такса от 1 488,44 лв. - разлика между дължимите 1
503,44 лв. и внесените 15,00 лв. по сметка на ОС — Пазарджик, като
представи доказателства за това; че срещу така постановеното определение
адвокат Г. Б. като пълномощник на община Велинград е подал молба, с която
прави искане на основание чл.25З от ГПК за отмяна на определението,
респективно да се постанови друго такова, с което да се постанови връчване на
препис от въззивна частна жалба вх. №4355/05.09.2018 г. на ответната страна,
за да бъде изпълнена процедурата по администрирането й за разглеждане от
ОС -Пазарджик, с изложени в молбата подробни съображения, че когато се
обжалва разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на парично
задължение по чл.419, ал. 1 от ГПК държавната такса се определя по чл.19 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като
е цитирана трайна съдебна практика в тази насока; Че в частната жалба против
разпореждането за незабавно изпълнение, инкорпорирано в Заповед №98/
11.03.2016г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 от ГПК, постановена по ч. гр. д.№ 225/2016 г. по описа на РС
Велинград е изложил твърдения, че не е представен редовен от външна страна
документ, удостоверяващ задължение за плащане на парични суми, тъй като
представеният документ не е в оригинал, а нотариално заверен препис.
Поддържал е, че в договора не се съдържа задължение за плащане на сума в
размер на 150 344, 24 лева, тъй като общата цена на договора е разделена на
7
12 равни части, или е налице договор с продължително действие и периодично
изпълнение при годишна финансова рамка, а отчитането на възлагането и
извършването на възложената работа става по определен в договора начин.
Изразил е и становище, че в конкретния случай изискуемостта се установява с
представени 3 броя фактури за периода 0l.0l.2016г.-31.0l.2016г. , от които не
може да се направи извод за изискуемостта на вземанията, посочени в тях; че
ведно с частната жалба, адвокат Б. е представил Решение № 452/12.05.2009г.
на КЗК, потвърдено с Решение № 2779 от 03.02.2010г. постановено по адм. д.
№8216/2009 г. по описа на ВАС; че с горепосочените решения са обявени за
нищожни Решение № 1929 от 17.12.2008 г. на Кмета на Община Велинград за
откриване на процедура за възлагане на обществена поръчка и Решение
№159/16.02.2009 г. на Кмета на Община Велинград за класиране на
участниците и обявяване на изпълнител на същата обществена поръчка.
Предвид изложените правни аргументи адв. Г. Б. е поискал да бъде отменено
разпореждането за незабавно изпълнение на издадената срещу Община
Велинград Заповед №98 от 11.03.2016 г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 от ГПК и да отхвърли заявлението на ”ЕКО
- ТИТАН” ЕООД - СОФИЯ, с което се иска допускане на незабавно
изпълнение, респективно издаденият Изпълнителен лист №243 от 11.03.2016г.
да бъде обезсилен; че Окръжен съд Пазарджик е счел, че представения със
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение договор от 16.02.
2009г. отговаря на изискванията по смисъла на чл. 417, т. 3 от ГПК и е годно
основание по смисъла на цитираната по-горе норма, поради което с
окончателно определение №650 от 17.12.2018г. е потвърдил Разпореждане за
незабавно изпълнение, инкорпорирано в Заповед №98/11.03.2016 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК,
постановена по ч. гр. д. №225/2016 г. по описа на Велинградския районен съд.
Твърди ответника по въззивната жалба, че във връзка с извършеното
процесуално представителство по в. ч. гр. д. №755/ 2018г., по описа на ОС-
Пазарджик, между Община Велинград и адв. Б. не е подписван Договор за
правна защита и съдействие, в който да е уговорен размер на
възнаграждението. Твърди се още, че с Решение №6/10.01. 2024г. на
Адвокатски съвет-П., обективирано в Протокол № 1/ 10.01.2024г., на адвокат
Г. Б. АК-П., на основание чл.36, ал. 3 от ЗА е определено адвокатско
възнаграждение в размер на 1 132,10 лв. с ДДС за извършване на правни
8
действия по в.ч.гр.д.№755/2018г. на ОС-Пазарджик.
Твърди се, че съгласно Закона за адвокатурата отношенията между
адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие,
включително процесуално представителство, се уреждат при специалната
регламентация по този закон. Акцентира се ,че възнаграждението може да
бъде дължимо и тогава, когато договорът между адвокат и клиент не е в
писмена форма или когато е в писмена форма, но не е представен по делото,
по което адвокатът се е задължил да окаже правно съдействие, като При липса
на договор или когато страните по договора не са определи размера му, то
възнаграждението, по искане на адвоката или клиента, се определя от
адвокатския съвет съгласно действащата наредба на Висшия адвокатски съвет
за минималните адвокатски възнаграждения, а изискуемостта на вземането
настъпва от момента на изпълнение на поръчката - от извършването на
уговореното от страните правно действие; че в случаите, когато договорът за
процесуално представителство е до окончателното свършване на делото във
всички съдебни инстанции, то вземането за възнаграждение възниква от
извършването на последното съдопроизводствено действие по делото /в този
смисъл сочи Решение № 102 от 16.07.2018 г. по гр. д.№ 3762/2017г. III г. о. на
ВКС/. Че при липса на договор, определящ размера на възнаграждението,
определянето се извършва на основа на Наредбата за установяване на
минималните размери на адвокатските възнаграждения ; че неговият размер
трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от
предвидения в Наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа- чл. 36, ал. 2 ЗА; като в случая, заявената претенция е за претендирано
възнаграждение не само за процесуално представителство по конкретно дело,
а за продължително осъществявана работа (извършване на множество
действия за реализиране на правата на доверителя си); че съдът не е
компетентен да определя възнаграждение на адвокат без наличие на сключен
договор и че Единственият, на когото законът (чл. 36, ал. З ЗА), е предоставил
пълномощието да определя възнаграждение на адвокат при липса на договор,
е Адвокатският съвет, като присъди възнаграждение, определено по
Наредбата и че Законът за адвокатурата и Наредбата изрично предвиждат, че
липсваща воля по договарянето на възнаграждение може да бъде заместена
само от Адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв. Цитира се съдебна
практика - /така Решение №236 от 24.l0.2017 г. на ВКС по гр. д.№ 576/2017 г.,
9
IV г.о.; Решение № 208 от 22.06.2015 г. на ВКС по т. д.№ 3961/2013г., II т. о./
Акцентира въззиваемата страна, че по делото е доказано че
процесуалните действия в изпълнение на поръчката са реално извършени; че
възражението на ответника в депозираната от него въззивна жалба, че
предприетите от ищеца правни действия не са в интерес на доверителя, поради
което възнаграждение не се дължи, са неоснователни, защото в резултат на
пълномощното, както е посочено подробно и в исковата молба, адв.Г. Б. е
осъществил процесуално представителство на ответника по посоченото дело,
като още от встъпването му в процеса по делото като процесуален
пълномощник на Община Велинград до неговото приключване е изпълнил
качествено и в срок всички процесуални действия съобразно правилата на
ГПК- Депозирал е съответните молби и частна жалба, като същите са
направени в защита интересите на Община Велинград, изготвени са съобразно
правилата на ГПК и са приети от съда като процесуално допустими,
отговарящи на изискванията на закона и че процесуалните действия и
изразените чрез тях становища по делото са извършени в защита интересите
на упълномощителя и са взети предвид и обсъдени от съда при постановяване
на съответните съдебни актове, като няма пропуснати процесуални срокове,
неизпълнени указания на съда, които да са довели до накърняване законните
интереси на Община Велинград по посоченото дело. Акцентира се, че
твърдението на жалбоподателя, че правните и фактически действия,
извършени от адв. Г. Б. не са в интерес на Общината, не е доказано и е
направено без да излага конкретни факти, обстоятелства и доводи, нито
ангажира доказателства, защо се прави такъв краен извод, какви щети са
причинени на Общината от действията на представителя й адв. Г. Б. и на какво
точно се дължат, нито сочи какъв точно е бил интереса на Общината,
незащитен от пълномощника й адв. Г. Б. по делото, и в противоречие на който
или срещу който е действал този пълномощник. Допълва, че нито в отговора
на исковата молба, нито в подадената въззивна жалба няма изложени от
Община Велинград такива довод. А едва в писмената си защита пред Районен
съд Велинград и в подадената въззивна жалба ответника се позовава на
решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело С- 438 от 2022г., без да става ясно в
какъв правен аспект и относимост да бъде разгледано и към кое вземане да
бъде отнесено, доколкото нито във въззивната жалба, нито в писменото
становище в хода по същество не се оспорва от ответника начина и механизма
10
на определяне на адвокатското възнаграждение от Адвокатския съвет, като се
признава от Общината действието на НМРАВ в отношенията между страните
/представител и представляван/, тоест че Община Велинград не оспорва нито
като прекомерен или като необоснован нито размера на определеното
възнаграждение, нито начина и методиката на определянето му по Наредбата,
а оспорва най-вече дали предприетите от представителя й процесуални
действия са били в интерес на общината, дали са извършени реално и доколко
същите отговарят на изискванията на закона и в крайна сметка каква е ползата
от тях за представлявания - в случая Община Велинград. Акцентира се, че
няма въведен такъв довод за прекомерност и необоснованост на размера на
възнаграждението дори и с подаденото възражение срещу Заповедта за
изпълнение по реда на чл.414 от ГПК и в самото заповедно производство от
общината длъжник, поради което смята, че това възражение е и преклудирано
по смисъла на чл.133 от ГПК и не може да бъде обсъждано, тъй като не е
своевременно заявено. Допълва, че въпросът за справедливия размер на
адвокатското възнаграждение по чл.36 ал.3 от ГПК в съответствие с решение
на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-4З8 от 2022г., за първи път се поставя от
ответника по иска едва в представената писмена защита пред Районен съд
Велинград и в този смисъл следвало да се приеме, че то е преклудирано
доколкото е следвало да бъде коректно и надлежно въведено и мотивирано
още с отговора на исковата молба или поне с възражението по чл.414 от ГПК
и с ясно направено искане в каква посока да бъде разгледано от съда това
възражение, каквото позоваване там няма направено. Излага се и аргумент, че
материалният интерес по в. ч.гр.д. №755/2018г. на Окръжен съд Пазарджик е
153351.12 лв., а съгласно приложимата разпоредба на чл. 7, ал. 1 т.7, във
връзка с ал.2 т.4, връзка с чл.7, ал. 7 от Наредба № 1 по в.ч.гр.д.№755/201 8г.
на ОС-Пазарджик е в размер на 76 675.56 лв., тоест възнаграждението по
действащата Наредба № 1 на ВАдвС, която служи за ориентир за определяне
минималното адвокатско възнаграждение възлиза на сумата от 2 713 лева с
ДДС, а Адвокатски съвет П. с Решението си е определил за справедливо и
обосновано възнаграждение под половината от минимума - 1 312.10 лева с
ДДС. Посочва, че възнаграждението е дължимо дори ако не са се сбъднали
очакванията за процесуалните действия, които е било необходимо да бъдат
извършени и за продължителността на процеса, с оглед на които е определено
същото, ако договорът между ответника и неговия довереник е сключен за
11
процесуално представителство до приключване на съдебното производство -
Определение -№ 670 от 19.10.2015г. на ВКС по ч.гр.д.№ 3982/2015 Г., III г.о.,
като единствената допустима от закона хипотеза на лишаване на адвоката от
правото му на възнаграждение се съдържа в нормата на чл. 35, ал. 4 от ЗА, и
възможност за редуциране на адвокатското възнаграждение до размера на
положения труд е предвидена само в хипотезата на чл. 26, ал. 2 от ЗА, като при
некачествено изпълнение отговорността на адвоката се реализира по друг ред,
но че това са евентуални последици от неизпълнението, които не влияят на
възникването на задължението на доверителя за заплащане на уговореното в
абсолютна сума, дължима при сключване на договора, адвокатско
възнаграждение.
Като преклудирано се квалифицира възражението, направено едва с
въззивната жалба за нищожност на акта на Адвокатския съвет-гр.П. решение,
като противоречащ на чл.101 §2 от ДФЕС, като счита, че крайният момент в
който може да се направи такова възражение и предвид на факта, че
документът е представен от ищеца с ИМ и е връчен на насрещната страна с
преписа от ИМ и приложенията към нея, е до изтичането на срока за
отговор по чл.1З1 от ГПК, и са налице последиците на чл.133 от ГПК. Освен
това посочва, че позоваването на нищожност на акта е направено формално и
без конкретни доводи, и същото освен това противоречи на отговора на
исковата молба и по-късно заявеното във писмената защита пред РС-
Велинград и заявената във въззивната жалба позиция на Общината изрично
признаваща валидността, действието и приложимостта в отношенията между
страните при определяне на адвокатското възнаграждение по реда на НМРАВ,
както и факта, че не се оспорва от ответника Община Велинград начина и
механизма на определяне на адвокатското възнаграждение от Адвокатския
съвет гр.П.. На трето място се излага като аргумент, че решението на
Адвокатският съвет не е обжалвано по предвидения за това ред-пред Висшия
адвокатски съвет, съгласно чл.88 ал.4 и ал.5 от ЗА във връзка с чл. 122 ал.1 т.4
от ЗА, чиито решения за задължителни. Допълва се, че липсват и данни, както
и твърдения Община Велинград като клиент на този адвокат и имаща правен
интерес, да се е възползвала от този процесуален ред за оспорване на
решението след като същата като упълномощител /клиент/ и наред с
пълномощника адвокат има право да сезира Адвокатския съвет с искане за
определяне на адвокатско възнаграждение по чл.36 ал.3 от Закона за
12
адвокатурата. Уточнява се, че решението на Адвокатския Съвет не е
административен акт, който да подлежи на косвен съдебен контрол от
настоящия исков съд. Посочва, че с Решение № 12065 по адм. д. №7565/2023 г.
на ВАС, е даден отговор на този въпрос, че оспорвания акт не е постановен от
административен орган по смисъла на чл. 21, ал. 1 във връзка с § 1, т. 1 от
АПК. И че по този начин ВАС по същество е потвърдил разбирането, че с
оглед на конституционно установените принципи на независимост и
самоуправление на адвокатурата държавата, включително съдилищата, не
могат да се намесват в дейността на адвокатурата и органите на адвокатурата
при упражняването на техните правомощия, освен единствено в изрично
уредените в закона случаи. И се заключава, че Решението на Адвокатски
съвет не е акт на административен орган, поради което не намира приложение
разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК гражданският съд не може да се произнася
инцидентно по законосъобразността му.
По въпроса относно възражението за изтекла погасителна давност,
въззиваемата страна счита същото за неоснователно доколкото както е указал
и първоинстанционният съд ответникът не е посочил доказателства, че е
изтекъл предвидения в чл.110 от 33Д давностен срок, при лежаща върху него
доказателствена тежест.
Заключава, че в случая адвокатското възнаграждение е определено по
реда на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата, като размерът му е определен с
Решение №6, взето с Протокол №1 от 10.01.2024год. на Адвокатски съвет П. и
доколкото преди постановяване на Решението на Адвокатския съвет по реда
на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата, липсва конкретен размер на
дължимо адвокатско възнаграждение, поради което счита, че до определянето
му изискуемост на вземането не е настъпила и съответно началният момент на
погасителната давност относно вземането не е започнал да тече. И че едва с
определянето му настъпва изискуемостта на вземането за адвокатско
възнаграждение и респективно започва да тече срокът на погасителната
давност съгласно чл. 114 ЗЗД, поради което счита, че и исковете са подадени в
рамките на погасителния срок. Цитира се решение на ВКС по чл.290 от
ГПК-№495 от 25.06.2010г. по гр.д.№ 1669/2009 г., III г.о., според което по
делата, по които не е определено адвокатско възнаграждение, погасителната
давност започва да тече от момента на определянето на размера му и че в
случая това е станало именно на 10.01.2024год. с определянето му от АС П..
13
Смята, че дори да се приеме за правилно становището на Районен съд
Велинград, че когато договорът за процесуално представителство е до
окончателното приключване на делото във всички съдебни инстанции, то
вземането за възнаграждение възниква от извършването на последното
съдопроизводствено действие по делото, давността пак не е изтекла, и че в
случая, това е датата на влизане в сила на Определение № 650 от 17.12.2018г.
по в.ч.гр.д. №755/2018г. по описа на ОС-Пазарджик, или към момента на
депозирането на искането от адвокат Б. за определяне размера на дължимото
се възнаграждение пред АС-П. - вх. №1021 от 08.11.202Зг., вземането не е
било погасено по давност, включително не е погасено и с определянето му от
АС-П. на 10.01.2024г., поради което счита, че и задължението не се явява
погасено по давност. Заключава, че до подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение за процесното вземане - 16.02. 2024г., от която дата се
считат предявени настоящите установителни искове, давността не е изтекла, а
с подаването му същата е прекъсната. Въззиваемата страна моли да се остави
без уважение въззивната жалба №2025 от 20.03.2025 год., подадена от
Община Велинград срещу Решение -№50 от 28.02.2025год., постановено по
гр. д. №285/24 год. на РС-Велинград и се потвърди първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
разноските по делото.
Страните не сочат нови доказателства по реда на чл.266 от ГПК пред
въззивната инстанция.
Съдът счете делото за изяснено, затова
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ
Съдът счете делото за изяснено от фактическа страна, затова
О П Р Е Д Е Л И:
ОБЯВЯВА устните състезания за приключили.
ОБЯВИ, че ще се произнесе със съдебен акт в законния едномесечен
срок до 18.07.2025г.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 10.10
часа.
14
Председател: _______________________
Секретар: _______________________
15