РЕШЕНИЕ
№ ...................../05.12.2022 г., гр. София
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на осми
декември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 8454 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 46958 от 20.02.2020 г., постановено по ГД
№ 20950 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), І ГО, 25 състав, е
отхвърлен предявеният от „С. ММС“ ООД срещу Република България осъдителен иск с
правно основание по чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 7 от КРБ за осъждане
на ответника да заплати сумата от 8233,53 лв., представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране
на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода 01.03.2014 г. –
09.08.2014 г., настъпили вследствие на действия на народни представители от
42-рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г. и изразяващи се в приемане
на разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за
държавния бюджет за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл.
35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ,
които са обявени за противоконституционни, и в бездействие, изразяващо се в
неуреждане на възникналите в резултат прилагането на противоконституционни разпоредби
правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС, ведно със законната лихва върху
сумата от 10.04.2019 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното
плащане, като по евентуалния иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пред. 1
от ЗЗД СРС е осъдил Република България да заплати на „С. ММС“ ООД сумата от
8233,53 лв., представляваща общия размер на недължимо платена и получена от ответника
без основание такса за произведена електроенергия за периода 01.03.2014 г. –
09.08.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от 10.04.2019 г. – датата
на подаване на исковата молба, до окончателното плащане.
С решението си СРС на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство
съразмерно с уважената част от иска.
Решението на СРС е обжалвано от ответника Република
България, чрез Министъра на финансите, в частта, с която по предявеният
евентуален осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД
Република България е осъдена да заплати на „С. ММС“ ООД сумата от 8233,53 лв.,
представляваща общия размер на недължимо платена и получена от ответника без
основание такса за произведена електроенергия за периода 01.03.2014 г. –
09.08.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от 10.04.2019 г. – датата
на подаване на исковата молба, до окончателното плащане. Ответникът поддържа, че решението на СРС е недопустимо
и неправилно в обжалваната част. Като доводи за недопустимост ответникът сочи,
че ищецът претендира възстановяване на посочената такса на отпаднало правно
основание, като не се е съобразил с предвидения специален ред в ЗДТ и ДОПК, процесната
такса е публично вземане, респективно между страните в производството е налице
отношение на власт и подчинение, а предвиденият в ГПК ред не е алтернатива на
уредените специални правила. Излагат се доводи за липса на трансформация на таксата
от публично в частно вземане. Сочи се, че решенията на Конституционния съд (КС),
с които се обявява противоконституционност на дадена разпоредба, имат действие
занапред, като съответната разпоредба се прилага от момента на приемането
ѝ до влизане в сила на решението на КС. Като доводи за неправилност ответникът
сочи, че в обжалваната част решението на СРС е постановено при съществени
нарушения на процесуалните правила, в противоречие с материалния закон и задължителната
практика на КС, необосновано и немотивирано, първата инстанция не е обсъдила
възраженията и доводите на ответника. Според ответника, първата инстанция
неправилно е приела за установено, че претендираната сума е удържана и внесена
в държавния бюджет. Сочи се като неправилен и извода на СРС, че фактическият
състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД е осъществен. Твърди се, че е налице
валидно правно основание за имущественото разместване, тъй като до обявяването
противоконституционността на разпоредбата с влязло в сила решение на КС (което,
според жалбоподателя, няма обратно действие), същата се е прилагала. Поддържа
се, че СРС неправилно се е позовал на разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС, във
вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Излагат се доводи за неправилност извода
на СРС, че гражданският съд е компетентен да осъществява косвен контрол за
конституционосъобразност на нормативни разпоредби от по-нисък ранг. Твърди се
недоказаност на имущественото разместване, както и липса на изискуемост на
претенцията. Излагат се съображения и против присъждането на законна лихва. В
тази връзка отправя искане до СГС като въззивна инстанция за обезсилване,
евентуално за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване
на друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло заедно със
законовите последици от това. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпила насрещна
въззивна жалба от „С. ММС“ ООД срещу първоинстанционното решение в частта, с
която е отхвърлен предявеният от „С. ММС“ ООД срещу Република България главен осъдителен
иск с правно основание по чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 7 от КРБ.
Ищецът моли в случай, че въззивният съд отмени обжалваното решение в частта, с
която е уважен евентуалният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, да разгледа
отхвърления от първата инстанция главен иск и да постанови решение, с което да
уважи същия. В насрещната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение в
частта, с която е отхвърлен иска по чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 7 от
КРБ, е неправилно. Ищецът излага доводи срещу извода на СРС, че не е налице
възлагане от страна на Държавата на Народното събрание. Твърди се, че в
разглеждания случай на основание чл. 49 от ЗЗД пасивно легитимирана да отговаря
по предявения иск е именно Република България, а не органът, от чиито
противоправни действия ищецът търпи вреди. Според ищеца всички предпоставки
обуславящи основателността на исковата претенция по чл. 49 от ЗЗД са налице.
Ето защо ищецът отправя искане до СГС като въззивна инстанция в случай, че отмени
първоинстанционното решение в частта, с която е уважен евентуалният иск по чл.
55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, да постанови решение, с което да уважи предявеният
главен иск с правно основание по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 7 от КРБ,
като осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 8233,53 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в удържаната по чл.
35а, ал. 2 от ЗЕВИ такса в периода от 01.03.2014 г. до 09.08.2014 г., ведно със
законната лихва върху сумата от 10.04.2019 г. – датата на подаване на исковата
молба, до окончателното плащане. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 3, изр. 2 от ГПК е постъпил
отговор на насрещната въззивна жалба, с който се изразява становище за нейната
неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Сочи се, че
първоинстанционният съд правилно е приел, че в разглеждания случай не е налице
възлагане от страна на Държавата на Народното събрание по отношение
осъществяването на законодателна дейност. Твърди се, че Държавата не е пасивно
легитимирана да отговаря по предявения главен иск. Излагат се съображения за
недопустимост, респ. неоснователност на иска, с който се търси имуществена
отговорност от държавата за вреди, причинени
от законодателната дейност на Народното събрание. Според ответника, законодателната
дейност не попада в приложното поле на чл. 7 от КРБ и не подлежи на контрол за
законосъобразност, а само на такъв за конституционосъобразност. Ответникът
посочва, че главният иск е недопустим, тъй като ищецът е разполагал с друго
средство за защита по съображения, идентични с тези, изложени във въззивната
жалба. Сочи се, че съдебната практика, на която се позовава ищецът, не е със задължителен
характер за гражданските съдилища. Оспорва се наличието на предпоставките
обуславящи основателността на главния иск. Твърди се, че липсват елементите от
фактическия състав по чл. 49 от ЗЗД противоправност, вина, вреда и пряка
причинно-следствена връзка. Излага се съображения против присъждането на
законна лихва. В тази връзка моли насрещната въззивна жалба да бъде оставена
без уважение. Претендират се разноски.
От ищеца „С. ММС“ ООД е постъпила частна жалба срещу
Определение № 102787/28.05.2020 г., постановено по ГД № 20950 по описа за 2019
г. на Софийски районен съд, І ГО, 25 състав, с което е оставена без уважение
молбата му за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските
по реда на чл. 248 от ГПК. В частната жалба се излагат доводи, че с оглед обема
на предоставената от процесуалния представител на ищеца защита в исковото
производство, както и с оглед действителната правна и фактическа сложност на
делото претендираното адвокатско възнаграждение не се явява прекомерно. Ето
защо моли обжалваното определение да бъде отменено и в полза на ищеца да бъде
присъден пълният размер на претендираното адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
частната жалба от Република България, с който се изразява становище за нейната
неоснователност по съображения, изложени в отговора. В тази връзка моли същата
да бъде оставена без уважение от въззивния съд.
По отношение
на въззивната и насрещната въззивна жалба:
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа страна във връзка с
наведените във въззивната и насрещната въззивна жалба пороци на атакувания
съдебен акт:
Въззивната и насрещната въззивна жалба са допустими –
подадени са в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
Предявени са за разглеждане от „С. ММС“ ООД срещу
Република България обективно съединени при условията на евентуалност главен иск
с правно основание по чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 7 от КРБ за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 8233,53 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди, изразяващи се в удържаната по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ такса в периода от
01.03.2014 г. до 09.08.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от
10.04.2019 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното плащане,
и евентуални искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и с
правно основание по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 8233,53 лв., представляваща общ размер на недължимо платена и
получена от ответника без основание такса за произведена електроенергия за
периода от 01.03.2014 г. до 09.08.2014 г., ведно със законната лихва върху
сумата от 10.04.2019 г. – датата на подаване на исковата молба, до
окончателното плащане.
Ищцовото дружество „С. ММС“ ООД твърди, че има
качеството на производител на ел. енергия от възобновяем източник – слънце по
смисъла на чл. 35а, ал. 3 от ЗЕВИ поради следното. Ищецът сочи, че е собственик
на фотоволтаична електрическа централа (ФтЕЦ) „С. ММС-Дуванлии“ с обща инсталирана
мощност от 100,00 kWp, находяща се в УПИ 001050 за
добив на електроенергия с фотоволтаични генератори, 001, по КВС на село
Дуванлии, Община Калояново, Област Пловдив, въведена в експлоатация с
Разрешение за ползване № ДК-07-Пд-138 от 15.06.2012 г., издадено от Началника
на РО „НСК“ Пловдив при РДНСК-ЮЦР. Сочи, че въз основа на Договор № 740 от 27.07.2012
г. дружеството е в облигационни правоотношения с „ЕВН България
Електроснабдяване“ ЕАД за изкупуване на електрическа енергия. На основание § 6, т. 2 и 3 от заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. (ДВ, бр.
109 от 2013 г., в сила от 01.01.2014 г.) дължи заплащане на такса в размер на
20 %, от приходите от електроенергията, произведена от слънчевите и вятърните
му централи. С Решение № 13 от 31.07.2014 г. по конституционно дело № 1/2014 г.
КС на Република България обявил измененията в ЗЕВИ за противоконституционни.
Твърди, че за периода от 01.03.2014 г. – 09.08.2014 г. от „ЕВН България
Електроснабдяване“ ЕАД му е удържана дължимата съгласно чл. 35а и сл. от ЗЕВИ
такса за произведената от неговата ФтЕЦ електрическа енергия в общ размер на 8233,53
лв. Счита, че същите са му удържани незаконосъобразно, тъй като нормите, въз
основа на което са платени таксите, са обявени за противоконституционни. В
резултат на това е претърпял имуществени вреди, които се изразяват в
пропуснатия приход от цената на произведената електроенергия или удържаната и
внесена такса в размер на 20 %. Съгласно съдебната практика на ВКС, когато
отговорността на държавата не може да бъде реализирана по реда на специалния
закон – ЗОДОВ, то тя се реализира по реда на общото гражданско законодателство,
а именно: чл. 49 от ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ. Счита, че
са налице предпоставки за ангажиране отговорността на държавата, представлявана
от Министъра на финансите, за обезвреда. Претърпените от ищеца вреди са пряко
следствие на противоправното поведение на длъжностните лица, съставляващи
колективния държавен орган – Народно събрание, изразяващо се както в приемането
на противоконституционна разпоредба по арг. от чл. 67, ал. 2 от КРБ, така и в
бездействие - неуреждане на възникналите в резултат на прилагането на
противоконституционна разпоредба правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС.
Налице е пряка причинна връзка, тъй като, ако нормите не са били приети, то
съответните суми не биха били дължими от крайния снабдител и биха били получени
от ищеца. Претърпените имуществени вреди са от нереализиран приход от цена на
произведената от него електроенергия в размер на исковата сума. В условията на
евентуалност твърди, че е осъществена хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД – исковите суми са платени при първоначална липса на правно основание за
това и подлежат на връщане, евентуално и хипотезата на чл. 59 от ЗЗД, тъй като
е настъпило разместване на имуществено благо от патримониума на ищцовото
дружество в патримониума на ответника, в резултат на което имуществото на ищеца
е намаляло, съответно е настъпило обедняване. Същевременно е настъпило
обогатяване на имуществото на ответника с размера на заплатената от ищеца
такса, като липсва и правно основание за прехвърляне на имущественото благо.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди
ответника да му заплати претендираната сума на посочените основания. Претендира
сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на
исковата молба, с който ответникът оспорва допустимостта и основателността на предявените
искове. Счита, че същите са неподведомствени на гражданските съдилища,
доколкото таксата представлявала публично вземане. Националната правна уредба
не предвижда възможност държавата да носи отговорност във връзка със
законодателната дейност на НС, тъй като законите не попадали в обхвата на „незаконни
актове или действия“ по смисъла на разпоредбата на чл. 7 от КРБ. Съгласно
практиката на ВАС актовете и действията на НС във връзка с осъществяване на
законодателната дейност нямат характер на подзаконови нормативни актове, нито
подлежат на контрол за законосъобразност, поради което изначално не отговаря на
условието на чл. 7 от КРБ. Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни
актове или действия на нейни длъжностни лица, но само и единствено в лицето на
правосубектния държавен орган, с който лицата са в трудови или служебни
правоотношения. С оглед на това от държавата като самостоятелен правен субект
не би могло да се търси отговорност на основание чл. 49 от ЗЗД. В условията на
евентуалност поддържа, че исковете са неоснователни, тъй като не са осъществени
всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане. Не са налице
увреждащи действия от противоправно деяние, което да е извършено в нарушение на
законови разпоредби. Законотворчеството по правило съставлява правомерна
дейност. Приемането на закон не съставлява деликтно действие, дори и
впоследствие той да бъде обявен за противоконституционен. Нормата на чл. 151,
ал. 2 КРБ е императивна и решенията на КС за обявяване на закон за противоконституционен
нямат обратна сила, а действат само занапред. КРБ изрично регламентира, че
нормативният акт остава приложим и в сила до обявяването му за противоконституционен.
Оспорва наличието на неправомерно бездействие от страна на НС, състоящо се в
неизпълнение на задължение да уреди правните последици, предизвикани от
обявения за противоконституционен акт. В чл. 22, ал. 4 от ЗКС законодателят е
вменил на НС изключителни компетенции да уреди последиците от обявения за
противоконституционен акт, поради което би било недопустимо с осъществяваната
правораздавателна дейност съдът да постига ефекта и правните последици на акт
на НС. Законодателната дейност на НС е дейност по целесъобразност, поради което
преценката за наличие на подлежащи на уредба правни последици от прилагане на
противоконституционен закон до влизане в сила на решението на КС, е въпрос на
изключителна преценка на законодателния орган. С оглед на това разпоредбата на чл.
22, ал. 4 от ЗКС не вменява задължение за НС. Сочи се, че липсва възлагане на
работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД. Излагат се съображения и за липса на
елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. По делото не са
представени доказателства, с които по безспорен начин ищецът да е доказал
събраните и внесени в държавния бюджет държавни такси. Претендира недопустимост
на евентуалните искове с правно основание по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД.
Прави възражение за изтекла погасителна давност. Моли съда да отхвърли
предявените искове като недопустими и неоснователни. Претендира сторените по
делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
С Разрешение за ползване № ДК-07-Пд-138/15.06.2012 г.
на МРРБ - Дирекция за национален строителен контрол (ДНСК), е разрешено
ползването на строеж на ФтЕЦ с мощност 100,0 kWp, БКТП 0,4/20 kV (1*160 kVA), външно ел. захранване (кабелна линия 20 kV с L=68 м. от нов
ЖР стълб на ВЛ – 20 kV „Гълъбец“ към новопроектиран
БКТП 0,4/20 kV 1*160 kVA), находяща се в УПИ
001050 за добив на електроенергия с фотоволтаични генератори, 001, по КВС на
село Дуванлии, м. „Орта секи“, Община Калояново, Област Пловдив.
На 27.07.2012 г. между „ЕВН България
Електроснабдяване“ ЕАД – купувач и „С. ММС“ ООД – продавач, е сключен Договор №
740 за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен
източник ФтЕЦ „С. ММС-Дуванлии“. По силата на договора купувачът се е задължил
да заплаща на производителя произведената електрическа енергия в определените с
договора начини и срокове, а производителят се е задължил да достави
електрическа енергия на купувача, отговаряща на показателите за качество,
регламентирани в съответния стандарт в РБ и ЕС или с друг акт на компетентен
орган.
С Решение № Ц-018 от 26.06.2011 г. на ДКЕВР са
определени конкретни преференциални цени за продажба на електрическа енергия от
възобновяеми източници и водноелектрически централи с инсталирана мощност до 10
МВт, без ДДС, считано от 01.07.2011 г.
Представен е Договор за участие в специална
балансираща група на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД на производител на
електрическа енергия от възобновяеми източници или комбиниран цикъл на
производство № ДБ-651/30.01.2014 г., съгласно който „ЕВН България
Електроснабдяване“ ЕАД като координатор и „С. ММС“ ООД – като производител и
член на балансиращата група уреждат условията за участие в специална балансираща
група за енергиен обект ФтЕЦ „С. ММС-Дуванлии“ и прехвърлянето на отговорността
за балансиране и методиката за разпределяне на общия баланс между производителя
и останалите членове в балансиращата група на координатора, ведно с Приложение
№ 1 и № 2 към този договор.
Представени са 6 бр. протоколи за отчет на
произведената и отдадена в елекроразпределителната мрежа електрическа енергия
от ФтЕЦ „С. ММС-Дуванлии“, собственост на ищцовото дружество, както и фактури
за превежданите от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД такси, на основание чл.
35а, ал. 2 от ЗЕВИ, удържани от „С. ММС“ ООД.
По делото е представена и приета справка за удържаната
от ищеца съгласно разпоредбата на чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ такса за периода от
01.03.2014 г. до 31.08.2014 г., издадена от „ЕВН България Електроснабдяване“
ЕАД, както и платежни нареждания за извършени преводи на удържаните за такси
суми по сметка на КЕВР.
При така
установената фактическа обстановка въззивният съд намира от правна страна
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно.
Допустимостта на предявените в условията на
евентуалност искови претенции следва да се провери след извършване на преценка
на основателността на главния иск и съответно дали се е сбъднало въведеното от
ищцовото дружество вътрешно – процесуално условие са разглеждане по същество на
предявените в условията на евентуалност искове.
Относно процесуалната допустимост на предявения главен
иск, с правно основание чл. 49, вр. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ,
настоящата инстанция намира, че претенцията се явява процесуално допустима и
подлежи на разглеждане по същество по следните съображения.
Процесуалната легитимация на страните е абсолютна
процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието ѝ
съдът следи служебно. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на
спорното материално право, т. е. от правното му твърдение за това
обстоятелство, изложено в исковата молба, стига приложимият за правоотношението
материален закон да не сочи друг ответник по заявените в обстоятелствената част
твърдения. Когато ищецът изтъква обстоятелства, според които претендираните за
обезщетяване имуществени вреди са причинени от дейност, изразяваща се в
осъществяване на законодателната власт в България – в частност приемането на
противоконституционна норма, респ. бездействие при изпълнение на задължението
за уреждане на правните последици от нея, съгласно чл. 22, ал. 4 от Закона за
Конституционния съд (ЗКС), в процеса на упражняване на която Държавата се явява
възложител (на работата на народните представители, формиращи държавния орган
Народно събрание) и липсват основания за приложение на специалния закон –
ЗОДОВ, за ангажиране на нейната отговорност, исковата претенция е подчинена на
общия материален закон – чл. 49 ЗЗД и надлежен ответник по нея е Държавата.
Един от основополагащите принципи за функционирането на Държавата, намерил
израз в чл. 7 от КРБ, е този за нейната отговорност за вреди, причинени от
незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. В обхвата на
отговорността на Държавата по чл. 7 от КРБ се включват всички актове и действия
на държавните органи и длъжностни лица, включително и приетите от единствения
орган, упражняващ законодателната власт – Народното събрание (НС). Посочената
норма урежда пряка отговорност на държавата, тъй като в най-широкия
конституционен смисъл може да се приеме, че Държавата е възложила на
съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, като това възлагане
е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения, с които
посочените длъжности лица се намират в конкретни правоотношения. Държавата е
специфична форма на политическа организация на обществото и управление на
социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез системата от
държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в
отношение на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло.
Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като
неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният
орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може
да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията
на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в
случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени
вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за
държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите
лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за
същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез
предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез
иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният
има качеството на процесуален субституент. В този смисъл Държавата може да
участва в делото като ответник по предявения иск за вреди, представлявана от Министъра
на финансите, в качеството му на неин законен представител. Следователно
релевираната претенция се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество (така
Решение № 71 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV г. о., ГК; и
Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК). А
значението и правното действие във времето на обявения за противоконституционен
закон имат отношение единствено към съществото на спора.
Следва да се посочи също така, че исковете на
производители на електрическа енергия срещу Държавата за връщане на заплатени
на основание чл. 35а, ал. 1 от ЗЕВИ държавни такси за производство на
електрическа енергия от възобновяеми източници, предвид обявяването на нормата
за противоконституционна, подлежат на разглеждане по общия съдопроизводствен
ред, пред гражданския съд. Характерът на вземането – публично, държавно, е без
значение, доколкото в случая се претендира обезщетение за непозволено увреждане
пред общия съд (в този смисъл Определение № 634 от 12.12.2017 год. на ВКС по ч.
т. дело № 2496/2017 год., I т. о., ТК; Определение № 796 от 20.12.2017 год. на
ВКС по ч. т. дело № 2206/2017 год., II т. о., ТК; Определение № 86 от
31.01.2018 год. на ВКС по ч. т. дело № 3001/2017 год., II т. о., ТК;
Определение № 157 от 02.03.2018 год. на ВКС по ч. т. дело № 432/2018 год., II
т. о., ТК; Определение № 389 от 14.05.2021 год. на ВКС по гр. дело № 145/2021
год., III г. о., ГК; Определение № 281 от 12.04.2021 год. на ВКС по гр. дело №
3504/2020 год., IV г. о., ГК).
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е особен вид безвиновна
и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази
отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира
отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят
общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна
отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от
ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа (така Постановление
№ 7 от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18.XI.1963 г.,
Пленум на ВС, Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС и Постановление №
9 от 28.XII.1966 г., Пленум на ВС). В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои
случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа,
а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на
увреждането; за възложителите бездействието е основание за отговорност за
увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които
произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на
възложената работа.
Непозволеното увреждане съгласно разпоредбата на чл.
45 от ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от
гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на
другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен
юридически факт, елементи на който са: 1. деяние (действие или бездействие), 2.
вредата; 3. противоправност на деянието; 4. вина; и 5. причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се
предполага до доказване на противното – по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Безспорно е във въззивното производство, а и от
съвкупната преценка на приобщените към делото писмени доказателства, се
установи, че ищецът е собственик на фотоволтаична центарала и притежава
разрешение за ползване, като е сключил с „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД договор
за изкупуване на електрическа енергия, при посочените в договора условия.
Считано от 01.01.2014 г. с § 6, т. 2 и 3 от Закона за държавния бюджет на
Република България за 2014 г. е въведена такса за производство на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия.
От съвкупната преценка на ангажираните по делото
писмени доказателства, въззивният съд намира за установено, че от ищеца били
удържани такси по чл. 35а от ЗЕВИ в общ размер на 8233,53 лв., като „ЕВН
България Електроснабдяване“ ЕАД ги превело в бюджета по сметка на КЕВР (за
противното по делото не са налице данни).
Безспорно е, че с Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. д.
№ 1/2014 г. на Конституционния съд (Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г.) са
обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния
бюджет на Република България за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са
създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и
3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ,
бр. 35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.).
Не се твърди, нито са ангажирани доказателства, че има
приет закон, който да урежда последиците във връзка с обявяването на
разпоредбата на чл. 35а от ЗЕВИ за противоконституционна, в т. ч. такива за
уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен
акт по друг начин.
Според приетото в Решение № 71 от 06.04.2020 г. на ВКС
по гр. д. № 3804/2019 год., IV г. о., ГК, Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС
по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК и Решение № 204 от 09.03.2021 г. на ВКС
по гр. д. № 3812/2018 год., III г. о., ГК, съгласно § 3, ал. 1 от ПЗР на
Конституцията на Република България, съдът е оправомощен да установява
противоречието на заварените закони с Конституцията от 1991 г., като приложи
пряко съответната конституционна разпоредба. С такова правомощие съдът не
разполага по отношение на законите, приети при действието на Конституцията, т.
е. след 13.07.1991 г. Уреденото в чл. 5, ал. 2 от Конституцията непосредствено
действие оправомощава съда да прилага нейните разпоредбите, без да е необходимо
това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по-детайлно съответните
правоотношения или установява ред за упражняване на признатите от Конституцията
права. Съответствието на приетите при действието на Конституцията от 1991 г.
закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието на
Конституцията от 1991 г. закон ѝ противоречи, компетентен да установи и
обяви това е Конституционният съд съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията. Съдът не може да откаже да приложи закона по причина, че той противоречи
на Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, т.
е. при възможни различни тълкувания, съдът избира това, което съответства в
най-голяма степен на Конституцията. Когато Конституционният съд е приел по
искане за установяване на противоконституционност на закон, че той противоречи
на Конституцията, приетото от Конституционният съд тълкуване на закона е
задължително за всички, в т. ч. за съда. По силата на задължението си да знае
закона, съдът е длъжен да знае и решенията на Конституционния съд, с които той
се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите.
Това е смисълът тези решения да се обнародват в Държавен вестник и да влизат в
сила три дни след обнародването им съгласно чл. 152, ал. 2 от Конституцията.
Влезлите в сила решения на Конституционния съд се ползват със сила на пресъдено
нещо по отношение на всички и съдът е длъжен служебно да я зачита, така както е
длъжен да зачита служебно и силата на пресъдено нещо на съдебните решения според
обхвата ѝ – в отношенията между страните или по отношение на всички,
съгласно разпоредбата на чл. 299 от ГПК. Както съдът не може да приложи закона
извън присъщото му действие във времето, така той не може да не зачете и
действието на решение на Конституционния съд, с което е обявена противоконституционността
на закон. Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали
и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за
неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението
на Конституционния съд е породило действие.
Отговорност на Народното събрание е приетите от него
закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат
като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно
чл. 76, ал. 2 от Конституцията при конституирането на всяко новоизбрано Народно
събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното
задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители.
То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията, Република България е правова държава, която се управлява на
първо място според Конституцията и на следващо място според законите на
страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането
му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението на
противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти –
както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в
равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с
Конституцията. Държавата не би успяла да поддържа качеството си „правова“, ако
не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването
в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно
това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което
нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на противоконституционния
закон е само първата стъпка за възстановяване от накърняването на правовата
държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се
отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако
действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за Държавата
възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се
осъществили в нарушение на Конституцията. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от
Закона за Конституционния съд е съгласувана с установеното в чл. 152, ал. 2 от Конституцията действие занапред на решенията на съда. Той установява не възможност
Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното
действие на обявения за противоконституционен закон, а задължение да направи
това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред.
Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането
на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането
на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание
нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни
задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа
нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава
възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и
когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен.
Правните последици на влезлите в сила съдебни решения
и присъди, индивидуалните административни актове и други публичноправни актове,
издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки
при неговото действие; извършените плащания и други действия при
осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали
непосредствено от действието на противоконституционния закон и от
публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не може да
продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния
ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала
накърнена по правно непоносим начин. Докато Народното събрание не уреди всички
правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането
на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират
продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен,
което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат
задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава
да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния
ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на
обявения за противоконституционния закон винаги се поддават на правна уредба
/най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и
размера, както и за получаване на надлежно обезщетение/, но по различни причини
релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат
уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави
накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието
си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират
отговорността на Държавата да обезщети на общо основание увредените от
продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. Доколкото пожертваното
при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на
годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно
обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин
от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо
основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането.
Съгласно задължителното тълкуване на конституционните
разпоредби, извършено по реда на чл. 149, ал. 1, т. 1 от КРБ с Решение № 3 от
28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на Конституционния съд на Република
България, обявените за противоконституционни ненормативни актове – закони във
формален смисъл, решения на Народното събрание и укази на президента – са
невалидни от приемането или издаването им. По отношение на заварените от
решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията,
предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се
прилага. Народното събрание урежда правните последици от прилагането на
обявения за противоконституционен закон.
Точното изясняване на така даденото задължително
тълкуване обаче е невъзможно без съобразяване с решаващите мотиви на
Конституционния съд, а именно: По принцип решението на Конституционния съд,
обявяващо за противоконституционен закон, действа занапред (ex nunc), а
правният ефект на решението е в неприлагане на закона от деня на влизане в сила
на решението на Конституционния съд, от който момент той престава да действа и
да регулира обществените отношения, предмет на неговата уредба – чл. 151, ал.
2, изр. 3 от КРБ. Докато Конституционният съд не обяви един закон за
противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с Конституцията и
валидно регулира обществените отношения, за чието уреждане е създаден.
Възникналите от прилагането на закона правни последици в рамките на правоотношения,
приключили до влизане в сила на решението на Конституционния съд по принцип се
запазват, но Народното събрание е конституционно (а и законово – чл. 22, ал. 4 от
ЗКС) задължено да уреди тези възникнали последици по начин, който да обоснове
пълно отстраняване на допуснатото конституционно нарушение, само по който начин
може да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория
правоотношения. Това задължение на Народното събрание се свързва и с чл. 7 КРБ,
предвиждащ и отговорността на органа, издал противоконституционния акт. До
произнасянето на Народното събрание, при наличие на правен спор, съдилищата го
решават като прилагат пряко Конституцията и принципите на правото.
В контекста на изложеното настоящият съдебен състав
приема, че в разглеждания случай са налице предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответника. Налице е възлагане от Държавата в горепосочения
широк смисъл, противоправно поведение на длъжностните лица, формиращи
колективния държавен орган – Народното събрание, изразяващо се както в приемане
на противоконституционна норма, така и в бездействие – неуреждане на
възникналите в резултат прилагането на противоконституционната разпоредба
правни последици по реда на чл. 22, ал. 3 от ЗКС и в двумесечния срок,
предвиден в ПОДНС, като в резултат на това ищецът е претърпял имуществени
вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цената на произведена от него
електрическа енергия в размер на процесната сума. Презумпцията по чл. 45, ал. 2
от ЗЗД не е оборена.
Запазването на действието на противоконституционния
закон за „заварените“ приключили отношения от влизането в сила на закона до
влизането в сила на решението на Конституционния съд, с което е установена
противоконституционността (каквото е и процесното), не санира противоправността
на приемането на закона. Обратното, Решението на Конституционния съд, с което е
установена противоконституционността на закон, установява със задължителна по
отношение на всички сила на пресъдено нещо (която гражданският съд е длъжен да
зачете), че законът е противоконституционен. Това не може да означава друго,
освен че приемането му от Народното събрание е във висша степен противоправно,
като и след това същият този орган противоправно е бездействал.
С удържането на процесната сума в размер на дължимата
по приложимия закон такса (който закон е задължителен за всички държавни
органи, организации и граждани, съгласно чл. 86, ал. 2 от КРБ), имуществото на
ищеца е намаляло в причинна връзка с поведението на народните представители,
като длъжностни лица от състава на Народното събрание, което съответно ангажира
отговорността на Държавата, като правен субект. В този смисъл релевираната
главна претенция следва да бъде изцяло уважена, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба.
По изложените съображения и при съобразяване на
дадените разяснения с цитираната актуална практика на ВКС, следва да се приеме,
че е осъществен фактическият състав на чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД. Доколкото
размерът на имуществената вреда, която е в пряка причинно-следствена връзка с
приетия противоконституционен закон и бездействието на НС, възлиза на
посочената по-горе сума. Ето защо предявеният главен иск е изцяло основателен.
Във връзка с оплакването на ответника, както в
отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба и отговора на
насрещната въззивна жалба, следва да бъде посочено, че претенцията за
присъждане на законна лихва върху главницата не се явява самостоятелен иск, а присъждането
ѝ представлява законова последица от уважаването на главната претенция. Доколкото
въззивният съд приема за основателна исковата претенция по главният иск (в
съответствие с диспозитивното начало и съобразно посоченото от ищеца в петитума
на исковата молба) следва да присъди и законна лихва върху главницата от датата
на подаването на исковата молба в съда (макар съгласно разпоредбата на чл. 84,
ал. 3 от ЗЗД да има право на законна лихва от датата на непозволеното
увреждане).
При това положение следва да бъде разгледано своевременно
направеното от ответника възражение за погасителна давност – чл. 120 от ЗЗД,
вр. с чл. 131 от ГПК (само по отношение на претендираното главно вземане) се
явява неоснователно, поради следните съображения:
По отношение на вземането за непозволено увреждане е
приложим общият давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Началният момент на тази
давност е установен в разпоредбата на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД и е свързан
единствено с откриването на дееца – от деня на извършването на непозволеното
увреждане, когато деецът е известен още тогава (в частност деецът е изначално
известен), а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване. С оглед
приетото вече по-горе, че увреждането е настъпило от момента на влизането в
сила на Решението № 13 от 31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на Конституционния
съд (Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г.), с което са обявени за противоконституционни
т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за
2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3,
чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от
Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г., посл.
изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.), а именно на 10.08.2014 г., съгласно чл. 151,
ал. 2, изр. 2 КРБ, то от този момент до датата на предявяване на иска – 10.04.2019
г., не е изтекъл необходимият срок, респ. вземането не е погасено по давност.
Тъй като крайните правни изводи на двете инстанции не
съвпадат, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта му, в
която е отхвърлен главния иск по чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 7 от
КРБ.
Уважаването на главния иск по чл. 49 от ЗЗД препятства
настъпването на вътрешното процесуално условие за разглеждане на предявените при
условията на евентуалност искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД, поради което произнасянето по евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1
от ЗЗД от страна на СРС се явява недопустимо. Ето защо и първоинстанционното
решение в тази му част следва да бъде обезсилено, респ. производството по
евентуално предявените искове – прекратено.
По отношение
частната жалба:
При този изход на спора относно обжалваното
първоинстанционно решение, частната жалба срещу Определение № 102787/28.05.2020
г., постановено по ГД № 20950 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, І
ГО, 25 състав е безпредметно да бъде разглеждана по същество.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има единствено въззивникът ищец.
В производството пред първата инстанция ищецът
претендира и доказва разноски в общ размер на 1733,34 лв., от които 329,34 лв.
за държавна такса и 1404,00 лв. с вкл. ДДС (1170,00 лв. без вкл. ДДС).
Ответникът своевременно е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Съгласно разпоредбата
на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (НМРАВ) (в редакцията от преди изменението изм. - ДВ, бр. 88 от
2022 г.) при материален интерес от 8233,53 лв. минималният размер на адвокатското
възнаграждение е в размер на 741,68 лв. без вкл. ДДС (890,02 лв. с вкл. ДДС). Въззивният
съд, като съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото, относително
големия брой на ангажираните писмени доказателства, обстоятелството, процесуално
представителство в едно открито съдебно заседание, както и обема на защитата,
предоставена от процесуалния представител на ищеца в първоинстанционното
производство, намира сумата от 900,00 лв. без вкл. ДДС или 1080,00 лв. с вкл.
ДДС за справедлив размер на адвокатското възнаграждение, което следва да се
присъди на ищеца. При това положение на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца
за първоинстанционното производство следва да се присъдят разноски в общ размер
на 1409,34 лв., съразмерно с уважената част от иска.
В производството пред въззивната инстанция ищецът
претендира и доказва раз-носки в общ размер на 1568,67 лв., от които 164,67 лв.
за държавна такса и 1404,00 лв. с вкл. ДДС (1170,00 лв. без вкл. ДДС). Ответникът своевременно е релевирал възражение по чл.
78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. В
случая минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на сумата от
741,68 лв. без вкл. ДДС (890,02 лв. с вкл. ДДС) – по арг. от разпоредбата на
чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ. Въззивният съд, като съобрази, че във въззивното
производство не са събирани доказателства, разглеждането на делото е приключило
в едно открито съдебно заседание, както и обема на защитата, предоставена от
процесуалния представител на ищеца, изразяваща се в депозирането на насрещна
въззивна жалба и частна жалба, намира сумата от 900,00 лв. без вкл. ДДС или
1080,00 лв. с вкл. ДДС за справедлив размер на адвокатското възнаграждение,
което следва да се присъди на ищеца за въззивната инстанция. При това положение на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
на ищеца за въззивното производство следва да се присъдят разноски в общ размер
на 1244,67 лв., съразмерно с уважената част от иска.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА
Решение № 46958 от 20.02.2020 г., постановено по ГД № 20950 по описа за
2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 25 състав, в частта, с която Република
България, представлявана от Министъра на финансите, със съдебен адрес:*** на
основание по чл. 55, ал. 1, пред. 1 от ЗЗД е осъдена да заплати на „С. ММС“
ООД, ЕИК ********сумата от 8233,53 лв., представляваща общия размер на
недължимо платена и получена от ответника без основание такса за произведена
електроенергия за периода 01.03.2014 г. – 09.08.2014 г., ведно със законната
лихва върху сумата от 10.04.2019 г. – датата на подаване на исковата молба, до
окончателното плащане, както и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Република България е осъдена да заплати на „С. ММС“ ООД сумата от 1229,34
лв., разноски, сторени в първоинстанционното производство.
ОТМЕНЯ Решение
№ 46958 от 20.02.2020 г., постановено по ГД № 20950 по описа за 2019 г. на
Софийски районен съд, І ГО, 25 състав, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от „С. ММС“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***
срещу Република България, представлявана от Министъра на финансите, със съдебен
адрес:*** осъдителен иск с правно основание по чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр.
с чл. 7 от КРБ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 8233,53
лв., ведно със законната лихва върху сумата от 10.04.2019 г. – датата на
подаване на исковата молба, до окончателното плащане, както и Определение № 102787/28.05.2020 г., постановено по ГД №
20950 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 25 състав, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
Република България, представлявана от Министъра на финансите, със
съдебен адрес:*** на основание по чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 7 от
КРБ да заплати на „С. ММС“ ООД, ЕИК ********сумата от 8233,53 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи
от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода
01.03.2014 г. – 09.08.2014 г., настъпили вследствие на действия на народни
представители от 42-рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г. и изразяващи
се в приемане на разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби
на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2
и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4
ЗЕВИ, които са обявени за противоконституционни, и в бездействие, изразяващо се
в неуреждане на възникналите в резултат прилагането на противоконституционни разпоредби
правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС, ведно със законната лихва върху
сумата от 10.04.2019 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Република
България, представлявана от Министъра на финансите, да заплати на „С.
ММС“ ООД, ЕИК ********сумата от 1409,34 лв., представляваща разноски, сторени
пред първата инстанция, и сумата от 1244,67 лв., представляваща разноски,
сторени пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.