Р Е
Ш
Е
Н
И
Е № 260164
гр. ВРАЦА, 14.07.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд гражданско отделение в публичното заседание на 16.06.2021г. в състав:
Председател:МИРОСЛАВ ДОСОВ
Членове:НАДЯ ПЕЛОВСКА
мл.с.КАМЕЛИЯ КОЛЕВА
в присъствието на:
секретар Мария Ценова
като разгледа докладваното от съдията Пеловска
в.гр. дело N 119
по
описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
І. Н.Б.Д. ***, чрез упълномощения си адвокат Е. О., е обжалвала решение
№342/27.12.2019г.на Районен съд-Козлодуй, постановено по гр.дело №554/2019г., с
което е уважен предявения от „Айзаем Б.Г.“ООД-гр.София против жалбоподателката
иск по чл.422 от ГПК, за сумата от 17500 лв., представляваща задължение по
запис на заповед, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417
от ГПК до окончателното й изплащане.
Във въззивната жалба се твърди, че решението на РС-Козлодуй е неправилно.
Развиват се доводи, че решението е постановено при съществено нарушение на
процесуалните правила, тъй като в доклада по чл.146 от ГПК не е разпределена
доказателствената тежест и на жалбоподателя не е дадена възможност да сочи
доказателства относно твърдяното от него каузално правоотношение. Сочи се, че
районният съд не е отчел, че в исковата молба се съдържа признание за наличието
на каузално правоотношение, а освен това в противоречие с доказателствата по
делото е приел, че сигналът до прокуратурата е бил подаден от ищеца на
19.09.2018г. В жалбата се развиват оплаквания, че изложените от районния съд
мотиви са противоречиви и логически неиздържани, както и че изложените в
отговора на исковата молба доводи за необходимост от разграничение на
причинените вреди и пропуснатите ползи, за наличието на неравноправни клаузи в
договорите за заем и за надвнасяне на суми по 4 от договорите за заем, не са
разгледани. Поддържа се, че в следствие действията на жалбоподателката-ответник
по иска, размерът на действителното обедняване на ищеца е 3675,50 лв.
Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск с
присъждане на направените по делото разноски.
Съобразно твърденията за допуснати от районния съд процесуални нарушения,
на основание ч.266, ал.3 от ГПК е поискано събирането на писмени и гласни
доказателства- изискване на НОХД №199/2019г.на РС-Козлодуй и на преписката на
ОСлС-Враца по ДП №85/2018г., както и допускане до разпит на двама свидетели за
установяване на твърдяното каузално правоотношение.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от въззиваемата страна
„АЙЗАЕМ.БГ“ООД-гр.София, чрез упълномощения й адвокат Р.В., е постъпил писмен
отговор, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Излагат се
доводи, че ответницата не е доказала съществуване на каузално правоотношение и
не е направила правоизключващи и/или правопогасяващи възражения, основание на
каузалното правоотношение. Поддържа се, че районният съд не е допуснал
нарушения, свързани с доклада по делото, а дори такива да съществуваха,
направеното искане за прилагане на НОХД №199/2019г. е неоснователно, доколкото
твърденията за наличие на каузално правоотношение произтичат от извършеното от
ответницата по иска престъпление. Поддържа се също, че искането за събиране на
гласни доказателства е преклудирано, тъй като за първи път е направено пред
въззивната инстанция. Сочи се, че исковата молба не съдържа признание за
съществуване на каузално правоотношение, а дори такова да бе посочено от ищеца,
но да не бе доказано, искът, основан на абстрактната сделка, не би могъл да
бъде отхвърлен само на това основание. В подкрепа на доводите си въззиваемото
дружество се позовава на практика на
ВКС, в т.ч.на постановките на ТР №4/2014г. по т.д.№4/2013г.на ОСГТК на ВКС.
Иска се първоинстанционното решение да бъде потвърдено, като в полза на
въззиваемия се присъдят разноски за производството пред въззивната инстанция.
Съобразно направените във въззивната жалба оплаквания за допуснати от
районния съд съществени нарушения на процесуални правила, изразяващи се в
непълнота на доклада по чл.146 от ГПК с постановеното по реда на чл.267 от ГПК
делото определение от 25.03.2021г. въззивният съд е приел, че такива нарушения
действително са били допуснати, тъй като районният съд нито е указал как се разпределя доказателствената
тежест за подлежащите на доказване факти, нито е указал на ответницата Н. Д. за кои от
твърдяните от нея факти не сочи
доказателства. С определението от 25.03.2021г. е констатирана също така
неяснота на твърденията на Н. Д. в отговора по чл.131 от ГПК по отношение
каузалното правоотношение, което поддържа, че съществува. Поради това
въззивният съд е указал на ответницата и настояща жалбоподателка да уточни какво
всъщност е твърдяното от нея правоотношение-деликтът, изразяващ се в
присвояването, или постигнато между страните съгласие претърпените от ищеца
вреди от дейността на ответницата като кредитен консултант да бъдат обезщетени
извънсъдебно.
В изпълнение на така дадените
указания с молба вх. № 263121/15.04.2021 г.
жалбоподателката, чрез адв. С. е посочила, че каузално правоотношение,
основаващо се на извънсъдебна спогодба няма, а записът на заповед е издаден за
обезпечение на вредите от деликта. Посочила е също, че не оспорва, че е
причинила имуществени вреди на ищеца, но твърди, че тези вреди не са в претендирания
от него размер по записа на заповед, а са в по-нисък размер.
Съобразно даденото уточнение с
протоколно определение от 21.04.2021г. съдът е разпределил доказателствената
тежест и е дал възможност на страните да сочат доказателства. Съобразно тази
възможност и на основание чл.266, ал.3 от ГПК пред въззивната инстанция е
допуснат разпит на свидетели и е изискано и приложено нохд №199/20219г.по описа
на РС-Козлодуй.
ІІ. Заедно с въззивната жалба е постъпила и частна жалба, подадена от Н. Б.Д.
*** от 03.09.2020г.по гр.дело №554/2019г., с което е била оставена без уважение
молбата й за изменение на постановеното по делото решение №342/27.12.2019г. в
частта му за разноските. В частната жалба се твърди, че определението на
РС-Козлодуй е неправилно. Поддържа се, че възражение за прекомерност по чл.78,
ал.5 от ГПК е било направено от жалбоподателката преди провеждане на последното
по делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд. Сочи се, че с оглед възражението
за прекомерност, по правилата на чл.7, ал.2, т.4 и чл.7, ал.7 от Наредба
№1/09.07.2004г.на минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът е
следвало да присъди в полза на ищеца адв.възнаграждение не повече от 767,50
лв.за заповедното производство и 1055 лв. за исковото. Жалбоподателката обаче
се позовава и на решение на Съда на ЕС от 23.11.2017г.по съединени дела
С(427/16) и С(428/16), уреждащи възможност съдът да присъди адвокатско
възнаграждение под размерите в Наредба №1/2004г., при което иска
възнаграждението за заповедното производство да се определи в размер на 150
лв., а за исковото в размер на 300 лв.
Препис от частната жалба е бил връчен на въззиваемата страна
„АЙЗАЕМ.БГ“ООД-гр.София, но отговор от нея не е постъпил.
При извършена проверка на редовността и допустимостта на въззивната жалба,
настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259,
ал.1 ГПК и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК.
При извършена проверка за редовност и допустимост на частната жалба
въззивният съд констатира, че същата е
подадена в двуседмичния срок, указан в обжалваното определение, и
отговаря на изискванията по чл.275, ал.2 от ГПК, поради което ще следва да бъде
приета за общо разглеждане с въззивната жалба против първоинстанционното
решение.
При констатираната допустимост на жалбата, съгласно чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено
с исковата молба на ищеца.
Районен съд-Козлодуй е бил сезиран с предявен от „АЙЗАЕМ.БГ“ООД-гр.София
положителен установителен иск по чл.422 от ГПК, вр.с чл.538, ал.1 от ТЗ за
признаване за установено по отношение на ответницата Н. Б.Д., че дължи сумата
от 17500 лв. по запис на заповед, издаден на 01.08.20218г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 11.01.2019г.до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че с издадения на 01.08.2018г.запис на заповед
ответницата се задължила безусловно да заплати на ищеца сумата от 17500 лв., но
тъй като не изпълнила това свое задължение по заявление на ищеца е издадена
заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.дело №36/2019г.по описа на РС-Козлодуй.
Интересът от предявяване на установителния иск ищецът обосновава с подаденото от ответницата
възражение по чл.414 от ГПК. В хода на първоинстанционното и на въззивното
производства ищецът поддържа, че основава вземането си менителничния ефект -
съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на
изпълнение.
В срока и по реда на чл.131 от ГПК ответницата Н. Д. е ангажирала писмен
отговор, с който оспорва иска. Сочи,
че е работила при ищеца като кредитен консултант, съгласно сключен договор за
посредничество. С постановление за привличане като обвиняем по ДП №85/2018г.на
ОСлО-Враца, тя била обвинена в длъжностна присвояване на чужди пари,
собственост на ищеца „АЙЗАЕМ.БГ“ООД, в размер на 16200 лв. В отговора
ответницата поддържа, че чрез записа на заповед се е задължила да изплати
сумата от 17500 лв. за обезпечение на вредите, които ищецът претендира, че са
причинени от нея от дейността й като кредитен консултант. Поддържа, че в тези
вреди неправилно са включени и пропуснати ползи, каквито не съществуват, поради
което обезщетението следва да обхваща само реално настъпилите вреди, които са в
размер на непогасената главница по потребителските договори, за които се води
наказателното производство.
При така подадените искова молба и отговор в производството пред районния
съд са събрани писмени доказателства и е изслушана съдебно-счетоводна
експертиза, въз основа на които е прието, че предявеният иск е основателен и
доказан. Изложени са съображения, че наличие на каузално провоотношение не е
доказано от страна на ответницата Н. Д., а менителничният ефект, на който се
позовава ищецът е редовен от външна страна.
За да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд обсъди
събраните в първоинстанционното производство доказателства поотделно и в
тяхната пълнота, при което приема следното:
Видно от приложеното ч.гр.дело №36/2019г.по описа на РС-Козлодуй, във
връзка с подадено от „АЙЗАЕМ.БГ“ООД заявление по чл.417 от ГПК, против Н. Б.Д.
са издадени заповед за незабавно изпълнение №28/17.01.2019г. и изпълнителен
лист, по силата на които Б. е осъдена да заплати на заявителя сумата от 17500
лв., произтичаща от запис на заповед, издаден на 01.08.2018г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считана от датата на подаване на заявлението
11.01.2019г.до окончателното й изплащане.
Към заявлението е приложен оригинал на запис на заповед, издаден от
длъжника Н. Д. на 01.08.2018г. По силата на този запис на заповед Д. се
задължила неотменимо и безусловно, без протест и разноски, да заплати на „АЙЗАЕМ.БГ“ООД
сумата от 17500 лв.на падежа 01.09.2018г. Плащането следвало да се извърши по
посочена в записа на заповед банкова сметка *** „АЙЗАЕМ.БГ“ООД.
Между страните не се спори, а това се установява и от приложеното нохд
№199/2019г.по описа на РС-Козлодуй, че ответницата Н. Д. работела при ищеца „АЙЗАЕМ.БГ“ООД
първоначално като консултант по силата на договор за посредничество с
консултант №001/13.10.2017г., а от 03.04.2018г. като координатор дейности, по
силата на трудов договор №БГ01-110/03.04.2018г. По силата на първия договор тя
имала задължението да изготвя необходимите документи, да проверява
самоличността на лицата, да получава и отчита погасителни вноски, като заплаща
и отпуснатите на кредитополучателите на ищеца суми по сключваните с тях
договори за заем. По силата на трудовия договор ответницата имала правото да
изтегля ежедневно от банката сумите по одобрените от „АЙЗАЕМ.БГ“ООД кредити и
да изплащан същите на кредитополучателите, както и да получава и отчита
вноските по кредитите.
С влязла в сила присъда №15/02.10.2019г. по нохд №199/2019г.по описа на РС-Козлодуй,
ответницата Н. Д. била призната за виновна в това, че за времето от
20.10.2017г. до 04.05.2018г., при условията на продължавано престъпление, в
качеството си на длъжностно лице при „АЙЗАЕМ.БГ“ООД е присвоила чужди пари,
собственост на „АЙЗАЕМ.БГ“ООД, поверени й да ги пази и управлява, чрез
сключването на договори за потребителски
заеми и събиране на вземания по предоставени лични заеми от името и за сметка
на дружеството, в размер на общо 16 200 лв. В мотивите към присъдата е посочено,
че ответницата сама сключвала договори от името на „АЙЗАЕМ.БГ“ООД за
предоставяне на потребителски заеми на лица, без тяхно знание и съгласие.
Действителни договори за заем не са сключвани, а посочените в договорите суми
по заема са присвоени от ответницата.
Видно от заключението на вещото лице по назначената и изслушана пред
районния съд счетоводна експертиза по така съставените 9 бр.фиктивни договори е
налице връщане на суми в размер на общо
12812,50 лв., но по делото няма доказателства от кого е извършено плащането.
С подадената пред въззивния съд молба вх. № 263121/15.04.2021г.
жалбоподателката Н. Д. уточнява, че
каузално правоотношение, основаващо се на извънсъдебна спогодба няма, а записът
на заповед е издаден за обезпечение на вредите от деликта-присвояването.
Посочила е също, че не оспорва, че е причинила имуществени вреди на ищеца, но
твърди, че тези вреди не са в претендирания от него размер по записа на
заповед, а са в по-нисък размер.
Във връзка с тези твърдения на ответницата-жалбоподател, пред въззивната
инстанция е допуснато събирането на гласни доказателства. При разпита си сочения
от жалбоподателката свидетел М. Д. твърди, че няма преки впечатления от
работата на Д. и от отношенията й с „АЙЗАЕМ.БГ“ООД, но самата Д. му казала, че
е била принудена да подпише записа на заповед, заради клиенти, които взела
заеми, но не ги върнали. Свидетелят сочи, че не знае за воденото против Д.
наказателно производство и за обвинението й в присвояване.
От своя страна св.М. М. установява, че през лятото на 2018г. посетила офиса
на „АЙЗАЕМ.БГ“ООД в гр.Козлодуй, в който Н.Д. работи, за да погаси заем, който
имала. В офиса видяла двама мъже, които поставяли документи пред ответницата и
настоявали тя да ги подпише. По думите на свидетелката ответницата опонирала и
не искала да подписва. Държала документите в ръката си, след което помолила
свидетелката да изчака навън. Излизайки, св.М. видяла, че Д. подписва
документите. Свидетелката установява също така, че е в приятелски отношения с
ответницата Д. и след като отново влязла в офиса, ответницата й казала, че
мъжете са инкасатори и от нея се изисквало да подпише, заради някакви пари,
които клиенти на фирмата дължат и за които тя е отговорна.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съдебен състав
намира, че обжалваният първоинстанционен акт се явява правилен и
законосъобразен.
С предявения иск ищецът „Айзаем БГ“ ООД поддържа, че разполага с подлежащо
на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение и това
вземане е по редовен от външна страна менителничен ефект - запис на заповед,
издаден от ответницата Н.Д. на 01.08.2018 г.
От своя страна с отговора на исковата молба, както и с молбата за уточнение
от 15.04.2021 г. ответницата и настояща жалбоподателка Н.Д. твърди, че записът
на заповед е издаден за обезпечение на деликтно правоотношение - извършено от
нея присвояване на парични средства, собственост на ищеца и задължението й да
обезщети вредите от деликта.
Страните спорят за връзката между издадения запис на заповед и твърдяното
от ответницата-жалбоподател каузално правоотношение.
При тези твърдения на страните следва да намерят приложение задължителните
разрешения, дадени с т.17 от ТР №4/2014г. по т.д. №4/2013г.на ОСГТК на ВКС, а
именно, че: „По правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на
доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава
твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право - за съществуването, респективно несъществуването на
вземането по записа на заповед".
Ето защо и тъй като в случая страните спорят относно конкретното каузално
правоотношение и връзката му с издадената ценна книга, то в процесуална тежест
на ищеца е да докаже редовността от външна страна на записа на заповед, от
който претендира вземането си, а в процесуална тежест на ответницата Н.Д. е да
докаже елементите на деликтното правоотношение - че е осъществила
противоправното действие, настъпилите от това вреди и причинната връзка между
поведението й и вредите. В нейна тежест е да докаже също така връзката между
издадения запис на заповед и деликтното правоотношение.
В разглеждания случай ищецът е доказал наличието на редовен от външна
страна менителничен ефект - запис на заповед, издаден от ответницата Н.Д. на
01.08.2018г. Издаденият запис на заповед съдържа реквизитите по чл.535 от ТЗ,
подписан е от ответницата Н.Д. в качеството й на издател, като е посочен и
падеж на задължението за плащане-01.09.2018г. Записът на заповед е издаден с
уговорка „без протест и разноски“, поради което и на основание чл.500, ал.1 от ТЗ приносителят е освободен от извършването на протест при неплащане. Абсолютни
възражения против записа на заповед (за липса на форма, за давност, за
подправен подпис и пр.) не са направени от ответницата-издател, като безспорно
е също, че задължението по записа не е платено нито на падежа, нито до
приключването на съдебното дирене. Следователно, в случая е налице редовен от
външна страна запис на заповед, който материализира абстрактна сделка и права
на поемателя по него, като сам по себе си той служи като доказателство за
вземането, без да е необходимо поемателят да доказва друго основание на поетото
от издателя задължение за плащане.
Доколкото ответницата е въвела твърдения и възражения за наличието на
каузално правоотношение, във връзка с което е издаден редовният запис на
заповед, тежестта да докаже правоотношението е нейна- че е осъществила противоправното действие,
настъпилите от това вреди и причинната връзка между поведението й и вредите. В
нейна тежест е да докаже също така връзката между издадения запис на заповед и
деликтното правоотношение.
По делото да се събраха категорични доказателства за виновно противоправно
действие на ответницата, за настъпилите от това вреди за ищеца и за причинната
връзка между поведението й и настъпилите вреди. Налице е влязла в сила присъда
по нохд №199/2019г.на РС-Козлодуй, която съобразно разпоредбата на чл.300 от ГПК е задължителна за гражданския съд по отношение това дали е извършено
деянието, неговата противоправност и виновността на дееца и от която по
безспорен начин се установява извършено от ответницата Н.Д. присвояване на
сумата от 16200 лв.
Въззивният съд намира обаче за недоказани по безспорен начин твърденията на
ответницата за обезпечаване на задължението й да обезщети вредите от деликта.
На първо място, налице е разминаване в размера на присвоената от ищцата сума и
сумата, посочена в записа на заповед, като разликата в двете суми не намира
обяснение нито в твърденията на ответницата, нито от събраните по делото
доказателства. Връзката между издадения запис на заповед и твърдяното каузално
правоотношение не се доказва и посредством показанията на св.М. Д. и св.М. М.,
тъй като първият от посочените свидетели пресъздава твърдения на самата
ответника без никаква конкретика, докато втората свидетелка не знае какви са
документите, които ответницата е следвало да подпише и същевременно твърди, че
подписването е извършено в гр.Козлодуй, докато записът на заповед и издаден в
гр.София. От друга страна и двамата свидетели поддържат, че по думите на
ответницата ставало въпрос за пари, дължими от клиенти на „АЙЗАЕМ.БГ“ООД,
докато позицията на ответницата, която тя поддържа е, че с издаването на записа
на заповед обезпечава свои задължения към ищеца.
Макар да съществува вероятност записът на заповед да е издаден като
обезпечение за това, че присвоените суми ще бъдат възстановени от ответницата, твърденията
за наличие на каузално правоотношение и възраженията, основани на него следва
да бъдат доказани по несъмнен начин от ответницата, доколкото единствено при
този начин на доказване те биха имали за последица погасяване на вземането по
записа на заповед. Такова доказване в случая обаче не е проведено. Следва да се
посочи, че дори да се приеме тезата, че записът на заповед обезпечава
задължението за връщане на присвоените суми, то убедителни доказателства за изпълнение
на задължението не са представени. Възстановяване на присвоената сума не е
констатирано с присъдата, а данните от счетоводната експертиза за извършвани
погасявания по фиктивните кредити не са подкрепени с доказателства погашението
да е извършвано от ответницата Н.Д.. Във всички случаи обаче разликата в сумите
по записа на заповед и по присвояването остава неясна и разколебава твърденията
за връзка между двете задължения, още повече като се има предвид, че според
счетоводната експертиза възстановяване на суми е извършвано преди издаването на
записа на заповед, при което реалните вреди от присвояването, които подлежат на
обезщетяване, съответно обезпечаване със записа на заповед, следва да са
по-малко дори от 16200 лв. Освен това, ответницата не е навела и никакви
конкретни твърдения какви точно вреди е приела да обезщети-само присвоените
суми или присвоените суми и лихви например, поради което при така събраните
доказателства твърденията и възраженията на ответницата за наличие на каузално
правоотношение се явяват недоказани.
Не могат да бъдат споделени и доводите във въззивната жалба, свързани със самите
договори за кредит. На първо място съставените от ответницата Н.Д. договори за
кредит са недействителни и не пораждат никакво правно действие, поради което
въпросът за изпълнението им, наличието на неравноправни клаузи, формирането на
ГПР и лихвите по тях, изобщо не може да бъде разглеждан. Освен това ответницата
не е страна по тези договори, като и спорът с ищеца не произтича от договорни
отношения между страните.
Изложеното дава основание на въззивния съд да приеме, че предявеният от „АЙЗАЕМ.БГ“ООД
установителен иск правилно е бил уважен от районния съд, поради което
обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено при съобразяване на мотивите,
изложени от настоящата съдебна инстанция.
По отношение частната жалба, подадена от Н. Б.Д. *** от 03.09.2020г.по
гр.дело №554/2019г., с което е била оставена без уважение молбата й за
изменение на постановеното по делото решение №342/27.12.2019г. в частта му за
разноските:
За заповедното производство заявителят „АЙЗАЕМ.БГ“ООД е претендирал
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв., за
заплащането на които е представил договор за правна помощ от 08.01.2019г. В
договора е посочено, че същият има характер и на разписка за изплащане на
договореното възнаграждение.
За производството пред районния съд ищецът „АЙЗАЕМ.БГ“ООД е поискал
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1270 лв., като
е представил доказателства за неговото изплащане-л.124.
За така претендираните разноски ищецът е представил списък по чл.80 от ГПК
в последното по делото съдебно заседание пред районния съд. За същото съдебно
заседание пълномощника на ответницата Н.Д. е представил молба вх.№5459/07.11.2019г.,
с която е направено и възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от ищеца.
С постановеното по делото решение от 27.12.2019г. РС-Козлодуй не е
разгледал възражението за прекомерност, при което е осъдил ответницата да заплати
на ищеца деловодни разноски за адвокатска защита в заповедното и в съдебното
производство, в претендирания от ищеца пълен размер.
С обжалваното определение 03.09.2020г., постановено по реда на чл.248 от ГПК, РС-Козлодуй е оставил без уважение молбата на ответницата за изменение на
решението в частта му за разноските, приемайки, че не е налице прекомерност.
Така постановеното определение е частично неправилно.
Съгласно действащите към датата на сключване на договора за правна помощ от
08.01.2019г./по заповедното производство/, разпоредби на чл.7, ал.7 и чл.7,
ал.2, т.3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
минималният размер на адвокатското възнаграждение в заповедното производство
при материален интерес от 17500 лв., е бил 767,50 лв. Доколкото заповедното
производство не се отличава с фактическа и правна сложност, то договореното и
заплатено от заявителя „АЙЗАЕМ.БГ“ООД адвокатско възнаграждение от 3000 лв. се
явява прекомерно и следва да бъде редуцирано до предвидения в Наредбата
минимален размер от 767,50 лв. Доказателства за регистрация на упълномощения
адвокат Р.В. не са представени по делото.
Договорът за правна защита и съдействие на ищеца в първоинстанционното
исково производство е сключен на 03.09.2019г. Според действащата към тази дата
разпоредба на чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, минималният
размер на адвокатското възнаграждение за исковото производство при материален
интерес от 17500 лв., е бил 1055 лв., а
договореното и заплатено от ищеца адв.възнаграждение е в размер на 1270 лв. При
това положение и като взе предвид, че пред районния съд делото се е развило с
фактическа и правна сложност и че са проведени три съдебни заседания,
въззивният съд намира, че така изплатеното от ищеца адв.възнаграждение от 1270
лв. не е прекомерно и районният съд правилно е отказал да редуцира същото.
При тези съображения обжалваното определение от 03.09.2020г. ще следва да
бъде отменено в частта, с която молбата за изменение на решението в частта му
за разноските е била отхвърлена по отношение адвокатското възнаграждение за
заповедното производство и решението от 27.12.2019г. бъде отменено в частта му,
с която е признато за установено, че ответницата Н.Д. дължи на „АЙЗАЕМ.БГ“ООД
деловодни разноски за заповедното производство в размер над 1117,50 лв.,
включващи заплатената държавна такса от 350 лв. и адв.възнаграждение в размер
на 767,50 лв.
При този изход на делото за производството пред настоящата съдебна
инстанция жалбоподателката следва да
бъде осъдена да заплати на „АЙЗАЕМ.БГ“ООД деловодни разноски за адвокатска
защита в размер на 1270 лв., съгласно представения договор за правна защита и
съдействие-л.40 от делото.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №342/27.12.2019г.на Районен съд-Козлодуй, постановено
по гр.дело №554/2019г., в частите му, с които е признато за установено по
отношение на Н.Б.Д. ***, с ЕГН **********, че дължи на „АЙЗАЕМ
Б.Г.“ООД-гр.София, с ЕИК *** сумата от 17500 лв., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 11.01.2019г. до окончателното й изплащане, и Н.Б.Д.
***, е осъдена да заплати на „АЙЗАЕМ
Б.Г.“ООД-гр.София сумата от 1620 лв. деловодни разноски в производството пред
районния съд.
ОТМЕНЯ определение на Районен съд-Козлодуй от 03.09.2020г., постановено по
реда на чл.248 от ГПК по гр.дело №554/2019г., в частта му, с която е отказано изменение на решение
№342/27.12.2019г. в частта за разноските в заповедното производство и ВМЕСТО
НЕГО В ТАЗИ ЧАСТ ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ решение №342/27.12.2019г.на Районен съд-Козлодуй, постановено по
гр.дело №554/2019г.в частта му, с
която е признато за установено по отношение на Н.Б.Д. ***, с ЕГН **********, че
дължи на „АЙЗАЕМ Б.Г.“ООД-гр.София, с ЕИК ***, сумата над 1117,50 лв. разноски в заповедното
производство.
ПОТВЪРЖДАВА определение на Районен съд-Козлодуй от 03.09.2020г.,
постановено по реда на чл.248 от ГПК по гр.дело №554/2019г. в останалата му
част.
ОСЪЖДА Н.Б.Д. ***, с ЕГН ********** да заплати на „АЙЗАЕМ Б.Г.“ООД-гр.София,
с ЕИК ***, сумата от 1270 лв. деловодни разноски за адвокатска защита в
производството пред въззивната съдебна инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател:...........
Членове:1..........
2..........