Р Е Ш
Е Н И Е
Гр. София, 18.10.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, 17-ти
въззивен състав в публичното заседание на дванадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
СНЕЖИНА КОЛЕВА
при секретаря Мариела Миланова и с
участието на прокурор М. Д., като разгледа
докладваното от съдия Магдалинчева в. н. о. х.
д. № 3936/2018 год. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава
Двадесет и първа от НПК.
С
присъда от 26.03.2018г. по н.о.х.д. № 6907/2016г. на СРС, НО, 115-ти състав
подс. В.Й.Д. е признат за виновен в това, че за времето от 01.04.2008г. до
31.12.2015г., след като е бил осъден да издържа свой низходящ – дъщеря му М.В.Д.,
съзнателно не е изпълнил задължението си в размер на повече от две месечни
вноски, а именно 100 вноски, общо в размер на 9300 лева, поради което и на
основание чл.183, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК му е наложил наказание пробация за
срок от осем месеца при следните пробационни мерки – задължителна регистрация
по настоящ адрес – с периодичност два пъти седмично, задължителни срещи с
пробационен служител и безвъзмезден труд в полза на обществото в размер на 100
часа.
С присъдата подс. Д. е осъден да
заплати разноски по делото в размер на 200.60 лева, а също и държавна такса от
5.00 лева за служебно издаване на изпълнителен лист.
Недоволство от присъдата е
изразил защитникът на подсъдимия адв. И.В.. В срочно подадена въззивна жалба
защитникът определя присъдата като издадена в нарушение с материалния закон и
постановена при съществено нарушение на процесуалните правила. Твърди, че не са
събрани доказателства, които по несъмнен начин да подкрепят обвинителната теза
и съдът е допуснал процесуално нарушение след като не е дал възможност на
подсъдимия да представи доказателства за заплатени във връзка с издръжката суми
в инкриминирания период. Иска осъдителната присъда да бъде отменена и да бъде
издадена нова, с оправдателен характер или алтернативно – присъдата да бъде
отменена и делото да се върне за разглеждането му от друг състав на СРС.
В жалбата не е направено искане
за събиране на доказателства пред въззивната инстанция.
На основание чл. 327 от НПК
въззивният съд е преценил, че вярното решаване на делото не предполага събиране
на гласни, писмени или веществени доказателства.
В съдебно заседание
защитникът поддържа депозираната жалба. В допълнение посочва, че е изтекъл
абсолютния давностен срок за престъплението по чл. 183 от НК и при декларирано
съгласие от подсъдимия иска съдът да отмени атакуваната присъда, да приложи
закона за давността и да прекрати наказателното производство.
Представителят на СГП
смята, че изложените пред първата инстанция доводи на защитата за основателни.
Пледира за постановяване на решение в поискания от защитата смисъл.
Подсъдимият В.Й.Д., редовно
призован, не се явява в производството пред въззивния съд. Предвид нетежкия
характер на предявеното му обвинение, делото пред СГС е разгледано без него.
Софийски градски съд, като съобрази изложените от
страните доводи и служебно провери правилността на присъдата, съобразно
изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Доказателственият
анализ на СРС е формиран на основата на признанието на фактите по обвинителния
акт и на подкрепящите го показания на свидетелката Д.Е., заключението на съдебно
счетоводната експертиза, документи за извършени плащания от страна на
подсъдимия В.Д., справка за съдимост на негово име.
Изброената
доказателствена маса и признанието по чл. 371, т. 2 от НПК районният съд е преценил
като достатъчни за пълноценното изясняване на значимите за процеса обстоятелства.
Въз основа на тях е приел, че подсъдимият е баща на малолетната М.В.Д.. След
прекратяване на брака между подсъдимия и свидетелката Д.Е., родителските права
били предоставени на майката, като въз основа на влязло в сила на 30.06.2005г.
съдебно решение по гр.д. № 4529/2004г. бащата бил задължен да заплаща издръжка
в размер на 100 лева месечно до навършване на пълнолетие.
Приемайки, че
тази фактология е безспорно установена от доказателствата от досъдебното
производство и от признанието по чл. 371, т. 2 от НПК, районният съд е признал
подс. Д. за виновен в това, че за периода от 01.04.2008г. до 31.12.2015г. не е
заплатил 100 вноски, общо в размер на 9300 лева, дължими за издръжката на
дъщеря му.
По
убеждение на СГС районният съд не е имал фактическото и правно основание да разгледа
делото по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. Макар че в съдебното заседание на 19.10.2016г. подсъдимият
Д. е поискал предварително изслушване и допускане на съкратеното следствие, той
не е манифестирал ясно, че признава фактите по обвинителния акт. В същото
съдебно заседание, преди да бъде прочетено определението по чл. 372, ал. 4 от НПК подсъдимият е заявил: «Признавам, че не съм правил тези месечни вноски в
срока, в който е постановил съда. Правил съм вноски със закъснение, но не мога
да кажа точно кога и какви. Моля да се отложи делото, за да представя
доказателства.». В следващото съдебно заседание, проведено на 08.02.2017г.,
упълномощеният защитник на подсъдимия е поискал събиране на доказателства за
това, че в периода 2008-2012г., който се включва в инкриминирания, подсъдимият
е изплащал издръжка на дъщеря си по Уестърн Юнион. Искането на защитата е
подновено, разширено и конкретизирано с писмена молба от 13.02.2017г. (л. 15 от
с.д.). В следващото открито съдебно заседание, още преди да произнесе
определението си по чл. 372, ал. 4 от НПК, но след като е знаел позицията на
подсъдимия и защитника му по оспорване на фактите в обвинителния акт, съдът е
разпитал основния и единствен свидетел на обвинението Д.Е.. Едва след това
съдът е прочел определението си по чл. 372, ал. 4 от НПК, с което е обявил, че
при постановяване на присъдата ще ползва признанието на подсъдимия на фактите
по обвинителния акт, без да събира доказателства за тях. В същото заседание
след публичното прочитане на определението по чл. 372, ал. 4 от НПК защитникът
на подсъдимия е посочил: «Възразявам срещу определението. Не знам какво е
вписано в протокола, но той заяви, че е правил плащания. Моят подзащитен,
доколкото си спомням, частично призна факти и обстоятелства». В това заседание,
макар съдът да е приел, че делото следва да се разгледа по диференцираната
процедура на глава Двадесет и седма, в нейната втора алтернатива, е продължил
да събира доказателства за заплащане на дължимите по издръжката суми, като в
тази връзка е допуснал изслушването на съдебно счетоводна експертиза, която в
последствие е и приел.
При така
описаното процесуално развитие на производството пред първата инстанция,
въззивният съд прие, че то е протекло с допускане на съществени процесуални
нарушения. Районният съд не е имал основание да задвижи делото по
диференцираната процедура, тъй като подсъдимият не е имал ясно признание по
отношение на всички съставомерни факти в обвинителния акт, а това безспорно е
една от общите предпоставки, без които съкратено следствие е недопустимо да се
проведе. Вярно е, че в първото по делото заседание подсъдимият е заявил, че
признава фактите по обвинителния акт. Още в същото съдебно заседание обаче той
е променил процесуалната си позиция и е обявил, че е плащал дължимите по
издръжката вноски, макар и след срока, посочен в обвинителния акт.
Процесуалната му позиция очевидно е била различна от първоначално обявената, тъй
като и в това, и в следващите съдебни заседания, лично и/или чрез защитник, е
поискал събиране на доказателства несъвместими с признанието на фактите, като е
твърдял, че е налице частично заплащане на сумите. При това процесуално
поведение на страните съдът е следвало да откаже да разгледа делото по реда на
диференцираната процедура с мотив, че съгласието на подсъдимия не е ясно и
недвусмислено и оставя място за съмнение относно действителната му воля. Този
подход би бил напълно законосъобразен, тъй като определението на съда, с което
е било обявено, че признанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствата от
досъдебното производство е било издадено едва в третото по делото съдебно
заседание, проведено на 21.06.2017г.,
към която дата позицията на подсъдимия и защитника дали, каква част и до каква
степен признават фактите по обвинителния акт е била напълно еднопосочна и не е
указвала наличие на предпоставки за съкратено следствие. След като не е имало
достатъчно гаранции, че направеното първоначално признание на фактите от страна
на подсъдимия е отразявало действителното му отношение към обвинението, правилният
подход е изисквал съдът да преустанови разглеждането на делото по реда на глава
Двадесет и седма от НПК.
На следващо
място, след като, макар и в нарушение на закона, първият съд е допуснал
провеждането на процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, той не е имал право да
събира доказателства за факти, несъвместими с признанието на подсъдимия. Както
е посочено и в т. 8 от Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСНК на ВКС
особената процедура по чл. 371, т. 2 от НПК обслужва обществения интерес чрез ускоряване на наказателния процес и е
изградена на базата на разумен компромис между обвинението и защитата, които в
това производство получават материалноправни и процесуалноправни ползи, но
съответно и тежести. Тъкмо заради спецификата на производството, процесуалните
искания и действия на страните са редуцирани и е недопустимо съдът служебно или
по тяхно искане да събира доказателства за факти, несъвместими с
обстоятелствената част на обвинителния акт. А това е така, тъй като постигайки
по-благоприятно материалноправно третиране за себе си, подсъдимият понася и
тежестта да не релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение и да не
претендира обезпечаването им чрез доказателствени искания. Допустимата му
защита е сведена до рамките на признатите фактически положения и до представяне
на доказателства, които задължително следва да са съвместими с това признание и
да не внасят съществено изменение в признатата фактология по обвинителен акт.
Изхождайки от тези обстоятелства,
въззивният съд прие, че първоинстанционният съд не е имал правомощие да
разгледа делото по диференцинраната процедура. Не е спорно, че установеният в
глава Двадесет и седма от НПК процесуален ред ускорява производството и
приключването на делото в разумни срокове, но също така несъмнено е, че облекчаването
на съдебната система и спестяването на процесуални усилия не може да се противопоставя на основната
цел на процеса да се разкрие обективната истина. В случая районният съд не е
следвало да разгледа делото по диференцираната процедура, защото признанието на
подсъдимия не е било недвусмислено и ясно. При упоменатото по-горе процесуално
развитие на делото, единствената процедура, която би могла да създаде гаранция
за установяване на обективната истина е общият ред на разглеждане на делото. Само
така, чрез събиране на доказателства за включените в предмета на доказване
обстоятелства в условията на публичност, устност и състезателност, спорните
моменти биха били преодолени.
Въззивният съд няма възможност,
както иска защитата във въззивната жалба, да отмени присъдата и въз основа на
събраните от първия съд доказателства да постанови оправдателна присъда. В
процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК съдът е задължен най-напред да
прецени има ли направено валидно признание и доказателствата подкрепят ли го; после
- да приеме за установени
обстоятелствата от
кръга на чл. 102 от НПК,
изложени в обвинителния акт и едва накрая да прецени, въз основа на достоверно отразената от прокурора
фактология, има ли извършено
деяние, извършено ли е от подсъдимия виновно, съставлява ли то престъпление и каква е правната му квалификация. В случая пред районния съд не е
съществувало първото от изброените условия, поради което въззивният не може да „го
пропусне” и да пристъпи направо към последното, като се произнесе по съществото
на делото и при една изначално необезпечена откъм доказателствена обосновка
фактология да прецени дали поведението на подсъдимия се субсумира под състава
на чл. 183 от НК.
Няма
основание въззивният съд да уважи и релевираното в съдебното заседание пред СГС
искане на защитата и да прекрати наказателното производство поради изтекла
давност. Престъплението по чл. 183, ал. 1 от НК е типично продължено,
осъществявано чрез трайно, непрекъснато, продължаващо бездействие, докато не
настъпят обстоятелства за неговото прекратяване, зависещи или не от волята на
дееца. Предвид посочения в обвинителния акт период на извършване на
престъплението, включващ времето от 01.04.2008г. до 31.12.2015г., и с оглед
разпоредбите на чл. 81, ал. 3, вр. с чл. 80, ал. 1 от НК е очевидно, че
абсолютния давностен срок за престъплението, за което Д. е предаден на съд, не
е изтекъл.
При пълната служебна проверка
въззивният съд констатира, че в първото по делото съдебно заседание правото на
участие в процеса като частен обвинител е било разяснявано на св. Д.С.К., а не
на М.В.Д.. Този подход е бил неправилен. Престъплението по чл. 183 от НК се
намира в глава ІV "Престъпления против брака, семейството и
младежта". Пострадал от него е детето, лишено от издръжка, което в
съответствие с правилото по чл. 76 от НПК е имало право да получи разяснение и
да поиска да се конституира като частен обвинител. В случая детето М.В.Д. е била
малолетна и е могла да упражни това свое право чрез законния си представител -
майката Д.С.К.. Този процесуален дефицит в дейността на първата инстанция се
отбелязва единствено за пълнота, доколкото въззивният съд е сезиран само с
жалба на подсъдимия и при новото разглеждане на делото, с оглед забраната
реформатио ин пеюс, положението му не бива да се влошава с прибавянето на нова
страна.
При
направения по-горе извод, че пред първата инстанция не е бил спазен
процесуалния ред за провеждане на съкратеното съдебно следствие, единствената правна
възможност за въззивния съд е да отмени първоинстанционната присъда и да върне
делото за ново разглеждане. Отменителното основание се съдържа в текста на чл.
348, ал. 3 от НПК, а словно изразено то представлява съществено процесуално
нарушение, допуснато чрез одобрение на признание по чл. 371, т. 2 от НПК, което
не е било недвусмислено и не се отнасяло до всички съставомерни факти, посочени
в обвинителния акт. Нарушението е неотстранимо от въззивната инстанция, защото тя
няма процесуална възможност да
преценява доказаността на обвинението, след като признанието на фактите не е отговаряло на
изискванията на закона. Нарушението обаче е преодолимо
при повторното разглеждане на делото, където няма пречка процеса да се развие
по стандартната процедура на НПК.
Така мотивиран и на
основание чл. 335, ал. 2, вр. с чл. 334, т. 1 от НПК Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ присъда от 26.03.2018г. по
н.о.х.д. № 6907/2016г. на СРС, НО, 115-ти състав.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд от
стадия на разпоредителното заседание.
Решението не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.