Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
18.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и девети юли две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 8226 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 51546 от 26.02.2019г. по гр.д. № 5569/2017г. Софийски районен съд, 30 състав признал за установено по предявените
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 213 КЗ (отм.) и чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „З.Е.” АД, ЕИК *********, дължи на „З.Б.В.И.Г.”
АД, ЕИК *********, сумата 442.58 лв., представляваща неизплатена част от регресно
вземане за изплатено от ищеца застрахователно обезщетение по щета №
470511121203371, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК - 12.01.2016г., до изплащане на вземането, и
мораторна лихва в размер на 127.63 лв., начислена за периода от 23.03.2013г. - тридесет
дни след датата на доброволното плащане, до 12.01.2016г. На основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца съдебни разноски в общ размер
344 лв., от които 169 лв. - в заповедното производство, и 175 лв. - в исковото
производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „З.Е.” АД, който го
обжалва в частта, с която главният иск е уважен за разликата над 367.92 лв. до
442.58 лв., както и в частта, с която акцесорният иск е уважен съразмерно на
тази разлика, с оплаквания за неправилност –съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Вещото лице от САТЕ дало
заключение с посочени три варианта на стойността на вредите, като изрично
заявило, че оптималната стойност е тази, която в най-голяма степен съответства
на съобразяване на фактори като качество и сигурност при възстановяване на
имуществените вреди. Първоинстанционният съд не обсъдил в пълнота заключението,
единствено констатирал, че стойността на ремонта и авточастите за него
съответстват на оптималните цени за този вид дейности към 2012г. По делото се
установило, че ищецът е заплатил обезщетение в размер на 885.16 лв., която сума
се различавала от посочената от вещото лице оптимална стойност от 835.50 лв. с
ДДС. След приспадането на платената от ответника извънсъдебно сума в размер на
467.58 лв. се получавала разлика от 367.92 лв., до който размер искът бил
основателен. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в
атакуваните части, вкл. в съответната част за разноските и вместо това
постанови друго, с което да отхвърли исковете в посочените части. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна „З.Б.В.И.Г.” АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове – с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) за сумата 442.58 лв.,
представляваща неплатена част от регресно вземане за изплатено от ищеца по
застраховка „Каско“ на МПС застрахователно обезщетение за ПТП, състояло се на
29.07.2012г. в гр. Оряхово, и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата 127.63 лв., представляваща лихва за забава в плащането на
главницата за периода 23.03.2013г. – 11.01.2016г. вкл. Претендирана е и
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на
12.01.2016г. до окончателното плащане. За вземанията е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 1514/2016г. на СРС,
30 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил главния иск единствено с възражение, че било налице
съпричиняване на вредите от страна на застрахования при ищеца водач поне с 50 %,
поради което с плащането на сумата 467.58 лв. изцяло погасил задължението си по
регресната претенция. При неоснователност на главния иск, неоснователен бил и
акцесорният иск за лихви. По тези съображения е искал отхвърляне на исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК
на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението
срещу издадената заповед за изпълнение е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а исковата молба – в срока по чл. 415 ГПК и за ищеца е налице интерес от
исковете. Настоящият състав намира,
че при постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата доводи е
правилно като краен резултат по следните съображения:
Ангажирането на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите” на причинителя на вредата при иск с правно
основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) е свързано с установяване на следните
кумулативно дадени предпоставки: 1. Валидно застрахователно правоотношение
между увреденото лице и застрахователното дружество-ищец; 2. Настъпване на
застрахователно събитие в срока на действие на договора и заплащане на
застрахователно обезщетение от дружеството-ищец; 3. Предпоставките по чл. 45 ЗЗД по отношение на причинителя на вредата – противоправно деяние, вина, вреди
и причинно-следствена връзка между деянието и причинените вреди; 4. Наличие на
валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска
отговорност” към датата на ПТП с дружеството-ответник относно МПС, с което са
причинени вредите. В тежест на ищеца е да докаже тези предпоставки (с
изключение на субективната предпоставка по чл. 45 ЗЗД – вината, по отношение на
която чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява законова презумпция), както и размера на
вредата към датата на настъпване на застрахователното събитие, определен по
средни пазарни цени към същия момент.
В случая между страните не е било спорно наличието на тези предпоставки,
които се установяват и от приетите по делото писмени доказателства, а възражението
за съпричиняване не се поддържа пред въззивната инстанция. Въпреки че с
отговора на исковата молба ответникът не е оспорил главния иск с възражение ищецът
да е заплатил обезщетение в размер, надвишаващ действителната стойност на
вредите, доколкото доказването на тази стойност е в тежест на ищеца, ответникът
може да се брани с правни доводи срещу приетата от първостепенния съд действителна
стойност на вредите. Поради това въззивният съд намира, че доводите в жалбата
не са преклудирани.
Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение на САТЕ,
както и съгласно неоспорените опис на вредите и калкулация на претенцията, при процесното
ПТП са увредени комплект дясно странично огледало (голямо и малко) на
застрахования при ищеца влекач „Рено Магнум“, и калник преден десен, като
първата част е било необходимо да бъде сменена с нова, а калникът е следвало да
бъде отремонтиран (боядисан). В констативната част на заключението вещото лице
е посочило цени на комплект дясно странично огледало от алтернативни
доставчици, но е изложил съображения, че тъй като в кабините на повечето модели
камиони не се монтират огледала за задно виждане, страничните огледала имат
важно значение за камион, подобен на процесния. Поради това не е правилно да се
прави компромис с огледалата, които се явяват част от елементите, гарантиращи
сигурността на камиона, и по тези съображения по отношение на тази част вещото
лице е възприело като разумна към момента на увреждането цената, посочена в
калкулацията в размер на 714 лв.
Съгласно заключението, средната пазарна цена за труд в сервизи за товарни
автомобили към датата на ПТП е 27.50 лв. с ДДС за човекочас (чч). В случая,
видно и от калкулацията, са приложени две ставки, съответно с цени 20 лв. и 30
лв. с ДДС за ч.ч. Вещото лице е посочило, че по средни пазарни цени стойността
за труд е 93.63 лв. с ДДС, а по цените, на които е извършен ремонта – 76.50 лв.
с ДДС, като в т.нар. оптимален вариант от заключението, на който се позовава
въззивникът, е включило цената за труд, за която действително е извършен
ремонтът според вещото лице. Що се отнася до стойността по позицията боя и
допълнителни материали, вещото лице е посочило, че я приема такава, каквато е
по калкулацията – 45 лв. Видно обаче от калкулацията, 45 м.е. е количеството на боята за боядисване на
увредения калник, а стойността на материалите е 33.75 лв.
Видно е от дотук изложеното, че вещото лице, възприемайки стойност на
новата част като посочената в калкулацията (с разлика от 0.50 лв.), и стойност
на боя и допълнителни материали, по-висока от посочената в калкулацията, като
краен резултат е получило и в т.нар. максимален вариант по-ниска стойност от
тази по калкулацията, която разлика се дължи на приетата стойност на труда. Въззивният
съд намира, че в тази част заключението на САТЕ е необосновано и не следва да
се кредитира – вещото лице не е посочило за колко човекочаса е изчислената от
него стойност на труд, и е приело, че по цени на извършилия ремонта сервиз тази
стойност възлиза на 76.50 лв. с ДДС. Същевременно не е посочило да е било
необходимо по-малко време за извършване на ремонта. Видно от калкулацията на
претенцията обаче, за 5.23 чч са начислени 136.90 лв. с ДДС, а съобразно
посочената от вещото лице средна пазарна цена за труд от 27.50 лв./чч,
стойността на труда би възлизала на 143.82 лв. Съобразно заключението относно
стойността на новата част без обезценка от 714 лв., съобразявайки, че заплатената
от застрахователя стойност за труд от 136.90 лв. е под средната пазарна цена от
142.82 лв., и действително заплатената стойност по позиция боя и допълнителни
материали, на основание чл. 162 ГПК съдът приема, че заплатената от
застрахователя сума в размер на 885.15 лв. е по-ниска от действителната
стойност на вредите, определени по средни пазарни цени за материали и труд към
датата на застрахователното събитие.
С оглед така приетото, както и предвид безспорния по делото факт, че
ответникът е извършил частично плащане в размер на 467.58 лв., в който са
включени и 25 лв. обичайни ликвидационни разноски, предявеният главен иск е
основателен и доказан в пълния му размер от 442.58 лв. Предвид съвпадението на
крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в тази част. По отношение на акцесорния иск за лихви за забава
жалбата е бланкетна, поради което и в тази обжалвана част решението следва да
бъде потвърдено. Това обосновава и извод за
присъждане на разноски за исковото и за заповедното производство в посочените
от СРС размери, определени съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК.
При този изход и изричната претенция,
разноски за настоящото производство се следват на въззиваемия. По делото обаче
не са представени доказателства да е направил такива, поради което разноски не
се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 51546 от 26.02.2019г., постановено по гр.д. № 5569/2017г. на Софийски районен съд, 30 състав в обжалваните части.
В необжалваните части решението по гр.д. № 5569/2017г. на Софийски районен съд, 30 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.