Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, 15.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI-А
въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети февруари две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВИЛЕН СТАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Симова в. гр. д. № 10897 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 401378 от 04.05.2018 г.,
постановено по гр. дело № 70959/2016 г. по описа на Софийски районен съд /СРС/,
IIІ-то
ГО, 138-ми състав, предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу ответника Д.В.В. обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са уважени съответно за сумите от 119,78 лв. и 29,87 лв.
Срещу така постановеното решение в
частта, в който исковете са уважени, в законоустановения срок е постъпила
въззивна жалба ответницата в първоинстанционното производство Д.В.В.. Във
въззивната жалба са изложени твърдения за неправилност на атакуваното решение
поради постановяването му при допуснато противоречие с материалния закон и при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради
необоснованост. Отправено е искане за отмяна на решението в атакуваната част и
за отхвърляне в цялост на предявените искове. Претендират се разноски.
В законоустановения двуседмичен срок не
е постъпил отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК от ищеца „Т.С.“
ЕАД и от третото лице-помагач „Т.“ ООД.
В
частта, в която искът с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ е
отхвърлен за разликата над сумата от 119,78 лв. до пълния предявен размер от
148,64 лв. решението е влязло в сила като необжалвано.
Софийски градски съд,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт и след заплащане на дължимата държавна такса, поради което същата е
редовна и процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
задължения, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Относно релевираните в
подадената жалба доводи за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт,
въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 422 ГПК, вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на следните суми: 1/ сумата от 148,64
лева, представляваща стойността на доставена в периода от месец септември 2013 г. до месец април 2014 г. топлинна енергия за
топлоснабдения имот, находящ се в гр. София, ж.к. „**********, с абонатен № 055302 , ведно със законната лихва от
11.07.2016 г. до изплащане на вземането, и 2/ сумата от 29,87 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода
от 31.10.2013 г. до 27.06.2016 г. Дължимостта на така посочените суми „Т.С.“
ЕАД претендира от ответницата на основание качеството й на потребител на
топлинна енергия в процесния имот. За посочените суми е било подадено заявление
по чл. 410 ГПК на 11.07.2016 г., въз основа на което в полза на ищеца по ч. гр.
д. № 38017/2015 г. по описа на СРС, ГО, 138-ми състав, на 13.09.2016 г. е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано след подадено
възражение против заповедта, като между страните не се спори, а и от доказателствата
по делото се установява, че исковете са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
За
уважаването на иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ ищецът следва да установи при условията на пълно и главно
доказване кумулативните предпоставки на предявената претенция, а именно
наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като
потребител на топлинна енергия през процесния период, използването от ответника
на претендираното количество топлинна енергия, стойността на същата и
изискуемостта на претендираното вземане.
Първото
спорно по делото обстоятелство е дали ответницата има качеството на
потребител/клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, което се
обуславя от обстоятелството дали същата е собственик или ползвател на процесния
имот. По делото е представен Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 138,
том X,
рег. № 12345, дело № 1809 от 15.10.2007 г., от който се установява, че
ответницата е собственик на процесния недвижим имот, представляващ апартамент №
16, находящ се в гр. София, ж.к. „**********. Следователно, съобразно
действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, ответницата се явява
потребител на топлинна енергия за битови нужди. Съгласно разпоредбата на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на ограничено вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатната станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично
известни общи условия, утвърдени от ДКЕВР /към настоящия момент – КЕВР/, които
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ. Доколкото
по делото няма твърдения, нито данни ответницата да е упражнила правото си на
възражение срещу общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, следва да се
заключи, че приетите от „Т.С." ЕАД и одобрени от комисията общи условия за
процесния период са влезли в сила 30 дни след първото им публикуване и са
обвързващи за нея. Явно е, следователно, противно на твърденията, изложени от
въззивницата, че между страните е доказано принципното съществуване на
облигационно правоотношение. То произтича от договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди през процесния период, а на основание чл. 155 ЗЕ
ответницата, като потребител на топлинна енергия, дължи заплащане цената на
отдадената за собствения й недвижим имот такава.
Обстоятелството,
че през процесния период до жилището на ответника е доставяна топлинна енергия
и нейният обем и стойност се установяват от заключението на изслушаната по
делото съдебно-техническа експертиза. Същото е дадено от компетентно вещо лице,
с притежавани специални знания в науката топлотехника, обосновано е, като
експертът е дал категоричен отговор на поставените му въпроси, предвид което и
настоящият съдебен състав, при извършена преценка във връзка с чл. 202 ГПК намира,
че следва да го кредитира изцяло. Вещото лице изяснява, че отчитането е
извършвано в съответствие с нормативната уредба, като технологичните разходи за
абонатната станция са приспаднати. Установило е също, че през процесния период остойностяването
на потребената топлинна енергия се е извършвало на база прогнозни стойности с
годишно изравняване о реален отчет на монтираните в имота уреди. Дяловото
разпределение е осъществявано от дружеството „Т.“ ООД. Сградата е била без
отопление, поради което не е начислявана топлинна енергия за радиатори, а
топлата вода е начислявана по прогнодни количества, които са много по-ниски от
количествата, които се получават на база брой потребители съгласно предвиденото
в Наредба № 16-334 при неосигурен достъп. Вещото лице е посочило, че размерът
на дължимите суми за топлинна енергия през процесния период възлиза на сумата
от 119,78 лв. за БГВ, от които 103,68 лв. по фактури, като към тази сума следва
да се прибавят 16,10 лв. за изравняване. С оглед констатациите на вещото лице се
налага изводът, че ищцовото дружество действително е доставило топлинна енергия
в процесния имот в посоченото количество и стойност.
От
приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, заключението на която съдът
приема за обосновано и поради това кредитира, се установява каква част от
начислената топлинна енергия за процесния период е останала незаплатена. Вещото
лице е посочило, че за процесния период не са отразени плащания по фактури. По
делото не са представени доказателства, които да установяват плащане на
процесната сума от страна на ответницата – нито такива преди предявяване на иска, нито такива,
доказващи извършено в хода на процеса плащане, което следва да бъде взето
предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Предвид
заключенията по така изслушаните експертизи следва да се приеме, че ищцата
дължи сумата в размер на 119,78 лв. за главница за доставена топлинна енергия,
начислена за периода от месец септември 2013 г. до месец април 2014 г. топлинна
енергия за топлоснабдения имот, находящ се в гр. София, ж.к. „**********. Върху
главницата се дължи и заплащане на законна лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК – 11.07.2016 г. до окончателното изплащане. Поради
това правилно искът е уважен до размера на сумата от 119,78 лв., ведно със
законната лихва.
Неоснователно
е релевираното от въззивницата възражение за неоснователност на иска, основано
на съображения, че вземането се основава на обща фактура от 31.07.2014 г., тъй
като същата е извън процесния период с краен срок месец април 2014 г. Същата е
издадена след края на отоплителния сезон, въз основа на начислените по
предходни издадени фактури прогнозни стойности и след извършено изравняване на
сметките, извършено от ФДР. Следователно именно въз основа на така
представената обща фактура се формира размерът на окончателното задължение за
процесния период. Неоснователно е и твърдението, че искът следва да се
отхвърли, поради това, че изискуемостта на общата фактура настъпва след исковия
период. От значение за уважаване на исковата претенция е доказване настъпила
изискуемост на вземането, като същата е настъпила преди предявяване на претенцията
посредством заявлението по чл. 410 ГПК през 2016 г.
По иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Във
въззивната жалба не са наведени самостоятелни оспорвания в частта по иска с
правно основание чл. 86 ЗЗД. При установената от районния съд фактическа
обстановка, въззивният съд намира, че същият е правилно уважен.
По разноските:
С
оглед изхода на спора разноски за настоящото производство поначало се дължат в
полза на въззиваемата страна. Тя претендира такива за юрисконсултско
възнаграждение, но предвид липсата на подаден по делото отговор на въззивна
жалба и неучастието в открито съдебно заседание, следва, че тя не е положила
процесуални усилия и не е извършила действия, които да обосноват правото й за
присъждане на разноски, поради което искането се явява неоснователно.
Така
постановеното въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК, с оглед цената на предявените искове.
По
изложените съображения, Софийски градски съд, IІ-А въззивен състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 401378 от 04.05.2018 г., постановено по гр. дело № 70959/2016 г. по описа на
Софийски районен съд /СРС/, IIІ-то
ГО, 138-ми състав, в обжалваната част.
В
частта, в която искът с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ е
отхвърлен за разликата над сумата от 119,78 лв. до пълния предявен размер от
148,64 лв. решението е влязло в сила като необжалвано.
Решението е
постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД – „Т.“ ООД.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.