№ 512
гр. София, 14.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100510452 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 25.05.2021 год., постановено по гр.дело №26162/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 54 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Т. Д. ИВ. срещу
Д. Л.М. искове с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 и 2 ЗЗД за признаване за установено,
че ответникът дължи на ищцата сумата от 587 лв., представляваща наемна цена за м.март
2017 год., дължима по договор за наем от 18.03.2016 год., сумата от 217.30 лв.,
представляваща разноски за потребена, но незаплатена вода в наетия имот през периода от
01.04.2016 год. до 31.03.2017 год. и сумата от 516.10 лв., представляваща разноски за
потребена топлинна енергия в наетия имот през периода от 01.05.2016 год. до 31.03.2017
год., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното им
изплащане, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 70954/2017 год. по описа на СРС, ГО, 158 с-в /при допусната
очевидна фактическа грешка при отразяване на съдебния състав, издал заповедта за
изпълнение, който е посочен като 54 с-в/ и ищцата е осъдена да заплати на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 350 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищцата Т. Д. ИВ.. Жалбоподателката поддържа, че по делото било безспорно, че
между страните бил сключен договор за наем на процесния имот на 18.03.2016 год., като
1
ответникът се задължил да заплаща месечен наем в размер на левовата равностойност на 300
лв. /587 лв./ от 1-во до 7-мо число на месеца, както и всички консумативни разноски.
Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че договорът бил прекратен през
м.февруари 2017 год. Този извод бил формиран въз основа на показанията на свидетелката
Е.Б., като били игнорирани показанията на свидетелката А.. Показанията на свидетелката Б.
не следвало да бъдат кредитирани, тъй като същата била сестра на ответника и
заинтересована от изхода на спора, а освен това показанията били нелогични и
противоречиви. Същевременно показанията на свидетелката А. се подкрепяли от събраните
писмени доказателства. Ответникът бил изнесъл багажа си от имота в края на м.март 2017
год., без да уведоми за това ищцата, като не бил заплатил и дължимите суми за ползваните
от него вода и топлинна енергия. Ответникът не бил заплатил дължимия наем за два месеца,
като с оглед прекратяването на договора внесеният депозит бил прихвана с наемната едната
наемна вноска и останала дължима втората за м.март 2017 год. в размер на 587 лв. Ищцата
била заплатила консумативните разноски за вода и топлинна енергия, като неправилно СРС
бил възложил доказателствената тежест на ищцата, указвайки й, че следва да установи
заплащането на тези разноски. Житейски нелогично било в продължение на една година
имотът да се обитава и да не се ползват вода и топлинна енергия. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата Д. Л.М. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че показанията на свидетелката А. А. не били конкретни и достоверни, като не се
подкрепяли и от останалите данни по делото. Установено било, че по силата на сключения
между страните договор за наем ответникът бил ползвал процесния имот до м.февруари
2017 год. По делото било проведено надлежно доказване на момента на прекратяване на
възникналото между страните наемно правоотношение и причините за това. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 и 2 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, но е неправилно.
Доколкото ищцата се позовава на неизпълнение на задължението на ответника да
заплати наемна цена за м.март 2017 год., с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в нейна
тежест е било да установи съществуването на твърдяното облигационно правоотношение
2
през посочения месец, какъв е бил размера на наемната цена, както и че е предоставила
ползването на наетия имот на ответника.
В разглеждания случай във въззивното производство е безспорно, че на 18.03.2016 год.
между страните е бил сключен писмен договор за наем /чл. 228 – чл. 239 ЗЗД/, по силата на
който ищцата /представлявана от своя пълномощник Д.А.К./ предоставила на ответника за
временно ползване – за срок от 1 година – от 01.04.2016 год. до 01.04.2017 год., следния
недвижим имот: апартамент на 3-ти етаж, находящ се в гр.София, ул.“****, състоящ се от
входно антре /вестибюл/, дневна, спалня, кухня, тераса, баня с тоалетна, срещу
задължението на наемателя да заплаща месечна наемна цена в размер на 300 евро /левовата
равностойност по фиксинга на БНБ за деня/, платима авансово от 1-во до 7-то число на
текущия месец, както и всички разходи, свързани с ползването на имота: електрическа
енергия, топла и студена вода, отопление – в посочения краен срок за плащане от
различните доставчици, както и такса за поддръжка на общите части и инсталации – на
касиера /или друго упълномощено лице/ на сградата /входа/. Съгласно чл. 2 от раздел ІІ на
договора, наемателят предоставил при подписването на договора депозит-гаранция в размер
на 587 лв. /за неплатени сметки и нанесени щети на имота/, а наемодателят се задължил да
му върне посочената сума в края на ползването на имота след представяне на квитанциите за
платени сметки и възстановяване на щетите и липсите в имота, ако такива са установени.
В чл. 1 от раздел V на договора са уговорени хипотезите, при които договорът
прекратява действието си, а именно: а/ при неплащане на наемните вноски в определения
срок, както и при неплащане на текущите разноски от наемателя в срок от 10 дни след
уговорения срок; б/ при изтичане на уговорения срок; в/ едностранно от една от страните без
предизвестие в случай на нарушаване на условията на договора, като неизправната страна
дължи на изправната неустойка в размер на двумесечния наем; г/ с едномесечно писмено
предизвестие от една от страните, като при неспазване на едномесечния срок на
предизвестието, страната прекратяваща договора дължи на другата страна неустойка в
размер на един месечен наем, като в този случай ако действието на договора се прекратява
преди изтичане на първите шест месеца, то страната, която прекратява договора, дължи на
другата страна и неустойка в размер на един месечен наем. Съгласно чл. 2 от посочения
раздел на договора, при прекратен договор по реда на чл. 1, б. „а“ наемателят се задължава
да освободи наетия имот в едноседмичен срок, без покана и без връчване на предизвестие, а
а при прекратяване на договора по реда на останалите случаи, предвидени в чл. 1 – в срок до
края на текущия месец, за който е направено плащането.
Не се спори също така, че в деня на сключването на договора за наем ищцата
предоставила на ответника ползването на процесния имот, за което бил съставен протокол-
опис, както и че ответникът е ползвал имота до м.февруари 2017 год.
Основният спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство е
свързан със съществуването на наемното правоотношение през м.март 2017 год.
Ответникът противопоставя възражението, че ищцата е прекратила едностранно
договора за наем без едномесечно предизвестие, като сочи, че волеизявлението на
3
наемодателката е било отправено по телефона /виж изявленията на процесуалния му
представител в проведено на 30.09.2020 год. открито съдебно заседание в
първоинстанционното производство – л. 34/ и релевира възражение за прихващане с
насрещните си вземания за връщане на заплатения депозит и за неустойка по чл. 1, б.“г“ от
раздел V на договора в размер на двумесечния наем, твърдейки, че наемодателят е
неизправна страна.
На първо място въззивният съд намира за необходимо да посочи, че клаузата на чл. 1, б.
„д“ от раздел V на договора предвижда хипотеза на отказ от договора от всяка една от
страните с едномесечно писмено предизвестие – безвиновно предсрочно прекратяване, т.е. в
този случай волята на една от страните да прекрати договорната връзка не е обусловена от
неизпълнение на задължения от другата страна. Съответно в клаузата на чл. 1, б. „г“ от
раздел V на договора е установено правото на изправната страна да развали договора без
предизвестие, в който случай неизправната страна дължи неустойка в размер на
двумесечния наем.
На следващо място, установяването на обстоятелствата, че процесният договор за наем
е бил предсрочно прекратен от страна на ищцата и наетият имот й е бил върнат преди
м.март 2017 год. е било в тежест на ответника съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в
който смисъл са и дадените от СРС указания с изготвения доклад по чл. 146 ГПК. В тази
връзка по делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелката Е.Л. Б. – по
искане на ответника /негова сестра/ и на свидетелката А. Е. А. – по искане на ищцата /във
въззивната жалба липсва оплакване, че доказването на факта на прекратяването на договора
е извършено в нарушение на чл. 164, ал. 2 вр. с чл. 165, ал. 1, т. 5 ГПК/, чиито показания си
противоречат.
По принцип гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от
съда по вътрешно убеждение, при съобразяване на евентуалната заинтересованост или
предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия
доказателствен материал по делото, като се ползват и правилата на логиката. Съдът следва
да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки
данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на
всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по
какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин
от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Съдът не е длъжен да
възприема показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от
доказателствения материал /недопустими или ирелевантни/, защо не ги кредитира или дори
да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът е длъжен да прецени
способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани
впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда, като съобрази също при какви
обстоятелства свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на
правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че заинтересоваността
на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази както на начина, по който той
4
възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на
възпроизвеждането им в показанията пред съда, като това може да се отнася за всички факти
или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на
тези показания и в каква степен.
В Решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., ГК, е прието, че
съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във
вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при
отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива
свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз
основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната,
за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна.
Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото
доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността
заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му.
В разглеждания случай въззивният съд приема, че ответникът не е провел пълно и
главно доказване на твърденията си въз основа на събраните по негово искане гласни
доказателства чрез разпита на свидетелката Е.Б.. Освен че в показанията на свидетелката се
съдържат противоречия относно причините за прекратяване на наемното правоотношение
/каквито всъщност са налице и по отношение на твърденията на самия ответник/, следва да
се посочи, че същите имат производен характер, поради което са и неубедителни –
свидетелката не е присъствала нито при отправяне на твърдяното волеизявление на ищцата
за прекратяване на договора, нито при предаване на ключа за процесния имота на неин
представител, а очевидно възпроизвежда казаното й от самия ответник. А обстоятелството,
че свидетелката съобщава за събития, които са се случили през м.февруари 2017 год., а
същевременно няма спомен за последващи такива /“нямам спомен къде отиде да живее брат
ми след това“/, дава основание за съмнение в способността й за точно запаметяване на
възприетото. Отделно от това показанията й се явяват изолирани – те не кореспондират с
останалите данни по делото, в т.ч. с показанията на свидетелката А. А. /насрещното
доказване, проведено от ищцата, може да се задоволи да бъде непълно/.
Ето защо и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест, СГС е длъжен да приеме, че действието на
наемното правоотношение между страните е било прекратено поради изтичане на
уговорения срок, т.е. считано от 01.04.2017 год., до когато и ответникът е ползвал процесния
недвижим имот.
При липсата на каквито и да било доказателства, че ответникът е заплатил дължимите
наемни вноски за м.февруари 2017 год. в размер на 587 лв. и за м.март 2017 год. в размер на
587 лв. и доколкото с клаузата на чл. 2 от раздел ІІ от процесния договор страните
предварително са овластили наемодателката без други условия да приспада от получения от
нея депозит дължими от наемателя наемни вноски /неплатени сметки/, то следва да се
приеме, че ищцата е удовлетворила паричното си вземане за наема за м.февруари 2017 год.,
5
задържайки заплатения й депозит в същия размер.
Следователно ищцата се легитимира като кредитор на вземане в размер на 587 лв. –
наем за м.март 2017 год., поради което и релевираната претенция по чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД
се явява основателна, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Съгласно нормата на чл. 232, ал. 2, пр. ЗЗД върху наемателя тежи и задължението да
посреща разходите, свързани с ползването на вещта, т.нар. консумативни разходи.
Доколкото се касае до предоставянето на услуги от конкретни дружества, то единствено
издадени от последните документи биха могли да бъдат годно доказателство относно
конкретната парична равностойност на претендираните консумативни разходи. Видно е от
фискални бонове, че стойността на доставената в процесния имот вода за периода от
01.04.2016 год. до 31.03.2017 год. възлиза на 217.30 лв. /липсват както твърдения, така и
данни, че фактурите, описани в издадените от „Софийска вода“ фискални бонове, се отнасят
до друг, притежаван или ползван от ищцата недвижим имот, а доказателствената тежест в
тази насока е била на ответника/, а от представените съобщения към фактури, че стойността
на доставената топлинна енергия за периода от 01.05.2016 год. до 31.03.2017 год. е в размер
на 516.10 лв.
В този смисъл въззивният съд приема, че са налице предпоставките за ангажиране на
договорната отговорност на ответника. Предявените искове по чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД са
изцяло основателни, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Настоящият съдебен състав намира, че релевираните от ответника възражения за
прихващане са неоснователни, тъй като поради изложеното вече по-горе депозитът се явява
напълно изчерпан и ответникът не се легитимира като кредитор на претендираното
насрещно вземане в размер на 587 лв., а доколкото същият нито твърди, нито установява, че
валидно е развалил договора за наем, то не е възникнало и твърдяното от него вземане за
неустойка по чл. 1, б. „г“ от раздел V на договора.
Изводите на въззивния съд не съвпадат с тези на СРС. Ето защо обжалваното решение
следва да бъде отменено, а исковете – уважени.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на жалбоподателката /ищцата/ направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 26.40 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 420 лв. /с ДДС/, както и направените разноски в заповедното производство по
ч.гр.дело №70954/2017 год. по описа на СРС, ГО, 158 с-в, за държавна такса в размер на
26.41 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 420 лв.
6
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 25.05.2021 год., постановено по гр.дело №26162/2019 год. по
описа на СРС, ГО, 54 с-в, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Т. Д.
ИВ. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“****, **, срещу Д. Л.М. с ЕГН **********, с
адрес: гр.София, бул.“****“ №****, искове с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 и 2 ЗЗД,
че ответникът дължи на ищцата сумата от 587 лв., представляваща наемна цена за м.март
2017 год., дължима по договор за наем от 18.03.2016 год., сумата от 217.30 лв.,
представляваща разноски за потребена, но незаплатена вода в наетия имот през периода от
01.04.2016 год. до 31.03.2017 год. и сумата от 516.10 лв., представляваща разноски за
потребена топлинна енергия в наетия имот през периода от 01.05.2016 год. до 31.03.2017
год., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 04.10.2017 год. до
окончателното им изплащане, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 70954/2017 год. по описа на СРС, ГО,
158 с-в.
ОСЪЖДА Д. Л.М. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, бул.“****“ №****, да заплати
на Т. Д. ИВ. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“****, **, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на
26.40 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 420 лв. /с ДДС/, както и
направените разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №70954/2017 год. по описа
на СРС, ГО, 158 с-в, за държавна такса в размер на 26.41 лв. и за възнаграждение за един
адвокат в размер на 420 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
7
2._______________________
8