Решение по дело №1208/2023 на Административен съд - Пловдив

Производство по чл. 268 от ДОПК.

Делото е образувано по жалбата на Я.Г.Б., ЕГН**********,***, чрез процесуалния му представител адв.Е.Б., против Решение N° 83/18.04.2023г. на Директор на ТД на НАП-Пловдив с което е оставена без уважение жалба с вх.№ 16-1413 от 16.03.2022г. по регистъра на ТД на НАП-Пловдив срещу Разпореждане за изпълнение на запорно съобщение с изх.№ С220016-029-0005173/22.02.2022г. и Разпореждане за разпределение с изх.№ С220016-125-0057493/25.02.2022г., постановени по изпълнително дело № *********/2016г. от публичен изпълнител при ТД на НАП-Пловдив, в частта относно погасяване чрез разпределение на събраната сума от изпълнението на наложен запор върху банкова сметка *** размер на 325.77 лв., от които 145.49лв. главница и 180.28 лв. лихва, представляващо данък върху доходите на физическите лица по Данъчна декларация по ЗДДФЛ с № **********/02.05.2011г.

В съдебно заседание процесуалният представител адв. С. на жалбоподателя адв. С. заявява, че се поддържа жалбата и моли да се отмени обжалваното решение. Претендира разноски.

Ответникът - Директор на ТД на НАП Пловдив, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Ш., излага становище за неоснователност на жалбата. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение, съобразно представен списък.

Административен съд – Пловдив, след преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срок, срещу акт подлежащ на обжалване по съдебен ред, от надлежна страна, имаща правен интерес от оспорването, след проведено административно обжалване, което обосновава извода за процесуалната й ДОПУСТИМОСТ, а разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА.

Процесното решение е издадено от оправомощен за това орган в пределите на неговата компетентност, а именно - от териториалния директор на ТД на НАП Пловдив. Решението е издадено в писмена форма и в рамките на установения в чл. 267, ал. 2 от ДОПК 14-дневен срок от получаване на жалбата, като в него са изложени подробни съображения, основани на приетите за установени факти, мотивирали териториалния директор на НАП Пловдив да потвърди обжалвания пред него акт. Разпореждането също е издадено от оправомощен за това орган, на основание чл. 226 от ДОПК и в рамките на неговата компетентност. При извършената проверка съдът установи, че започването, провеждането и приключването на процедурата по издаването на оспорения акт са извършени в съответствие с приложимите в случая разпоредби на чл. 266 и чл. 267 от ДОПК, като в хода й не са били допуснати съществени нарушения на административнопроизводствени правила.

От фактическа страна съдът намира за установено следното.

Против жалбоподателя е било образувано Изпълнително дело № *********/2016 г. по описа на ТД на НАП Пловдив и на 19.06.2018 г. е било издадено Постановление за налагане на обезпечителни мерки на основание чл.200 от ДОПК, с което е бил наложен запор върху налични и постъпващи суми по банковата му сметка в ТБ „Обединена българска банка" за сумата от 301,37 лева. Постановлението било редовно връчено на жалбоподателя на 28.06.2018 г., като същото не е било обжалвано.

На 25.06.2018 г. на банката било връчено запорно съобщение по чл.202 от ДОПК, както същата е уведомила публичния изпълнител за наложения запор. През месец януари 2022 г. от банката било изпратено уведомление до ТД на НАП - Пловдив, че по сметката на жалбоподателя Б., която била запорирана, има постъпили суми и в тази връзка тя е изискала информация за това дали запорното съобщение е актуално, каква е сумата на вземането, както и се иска издаване на разпореждане за изпълнението на запорното съобщение. На 22.02.2022 г. публичният изпълнител издал Разпореждане за изпълнение на запорно съобщение изх. № С 220016-029-0005173, в което посочил, че във връзка с постановлението за налагане на обезпечителни мерки от 19.06.2018 г. и съответно запорното съобщение от същата дата, изпратено до банката, следва незабавно след получаване на разпореждането за изпълнение на запорното съобщение от 22.02.2022 г. да бъдат прехвърлени по сметката на ТД на НАП Пловдив наличните към датата на налагане на запора и последващо постъпили суми по запорираната сметка в размер на 375,69 лева. На 25.02.2022 г. с Разпореждане изх.№ С220016- 125-00574933 на публичен изпълнител е било извършено разпределение на извършено плащане в размер на 375,69 лева, постъпило на 24.02.2022 г. С разпореждане от 25.02.2022 г. с изх. № С 220016-024- 0006372/25.02.2022 г. публичният изпълнител е отменил наложения запор върху банковата сметка на жалбоподателя в ОББ. След извършено разпределение от 31.03.2022 г. и на друга сума, с Разпореждане изх. №С220016-035-0047876/31.03.2022 г. производството по принудително изпълнение по изпълнителното дело от 2016 г. било прекратено на основание чл.225, ал.1, т.1 от ДОПК поради осъщественото плащане на задължението.

Жалбоподателят е подал жалба до Директора на ТД на НАП Пловдив против Разпореждане изх. №0220016-029- 0005173/22.02.2022 г. за изпълнение на запорно съобщение и Разпореждане изх. № С220016-125-0057493/25.02.2022 г. за разпределение, като в жалбата било направено възражение за изтекла погасителна давност по чл.171, ал.2 от ДОПК, като се посочило, че действията по изпълнение на запорното съобщение и разпределение на постъпилата сума по запора са незаконосъобразни, доколкото е изтекла абсолютната погасителна давност по чл.171, ал.2 от ДОПК и публичният изпълнител е следвало служебно да отпише задължението по реда на чл. 173, ал.2 от ДОПК.

С Решение № 116/30.03.2022 г., Директорът на ТД на НАП Пловдив е приел жалбата за недопустима.

Решението е било обжалвано пред Административен съд – Пловдив, като съдът с Решение № 135 от 23.01.2023г. е отменил същото като незаконосъобразно и е върнал преписката на административният орган за ново произнасяне при съобразяване на изложените в решението на съда указания по тълкуване и прилагане на закона.

В изпълнение на дадените указания Директорът на ТД на НАП Пловдив е издал процесното в настоящето производство Решение № 83/18.04.2023г. с което е оставил жалбата без уважение.

Административният орган е приел, че към момента на издаване на процесните разпореждания не е изтекъл 10-годишния абсолютен давностен срок по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, приложим поради прекъсването и спирането на давността.

При тази фактическа и правна обстановка съдът намира следното:

Съгласно чл. 171 от ДОПК в редакцията, действала към датата на възникване на задълженията, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, както и че с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено.

Съгласно чл. 172, ал. 1 от ДОПК давността спира: 1. когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение. Прекъсването на давността е уредено в ал. 2 и 3, според които давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение и от прекъсването на давността започва да тече нова давност.

По делото не е спорно прекъсване и спиране на давността. Основният спорен въпрос между страните не е по фактите, а е правен и се отнася до приложение на института на погасителната давност.

В решението на Директор на ТД на НАП – Пловдив са изложени съображения и за приложението на § 29, т. 1 от ПЗР към Закона за мерките и действията по време на извънредното положение /ЗМДВИП/, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. (обн. ДВ, бр. 28/2020 г., в сила от 24.03.2020 г.). Съгласно цитирания законов текст до отмяната на извънредното положение срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК не се прилага. Според изложените в решението доводи, давността е започнала да тече отново от 21.05.2020 г. по аргумент от разпоредбата на § 13 от ПЗР към Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето /обн. ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г. /, съгласно която сроковете, които са спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в Държавен вестник. Тоест според атакуваното решение срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК следва да се удължи с времето от 24.03.2020 г. /дата на влизане в сила на § 29 от ПЗР към ЗМДВИП - ДВ бр. 28/2020 г. / до 20.05.2020 г. вкл. – тоест с 58 дни. При тези мотиви, макар и без изрично посочване, решаващият административен орган е приел удължаване на абсолютната погасителна давност с 58 дни.

Настоящият съдебен състав не споделя доводите на ответника от оспореното решение, че абсолютната давност по чл. 172, ал. 2 от ДОПК следва да бъде удължена с 58 дни. Горното е в противоречие със самата същност абсолютната давност като правен институт. Институтът на абсолютната давност е известен на различни клонове на публичното право, като целта му е погасяване на неблагоприятни за частните лица последици (които условно могат да бъдат наречени "отговорност") в отношенията им с държавата и други публичноправни субекти след изтичане на определен срок. Абсолютната давност е сложен юридически факт, който поначало се състои от няколко елемента, един от които е изтичане на определен в абсолютен размер законоворегламентиран период от време и се прилага независимо от спирането и прекъсването ?.

Съгласно § 29, т. 1 от ПЗР от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, до отмяната на извънредното положение срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК не се прилага, а според т. 2 на § 29 освен в случаите по чл. 172, ал. 1 от ДОПК давността спира да тече и за времето на обявеното извънредно положение. Последната разпоредба въвежда ново основание за спиране на давността, наред с тези по чл. 172, ал. 1 от ДОПК, като срокът за новото спиране е до отмяна на извънредното положение – 13.05.2020 г. След отмяната на извънредното положение давността продължава да тече. Тази разпоредба обаче не препятства действието на разпоредбата на чл. 172, ал. 2 от ДОПК и след изтичането на този срок давността се брои за изтекла, независимо от основанието за спирането. В § 29, т. 1 от ПЗР на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, се посочва, че до отмяната на извънредното положение срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК не се прилага. От логическото тълкуване на разпоредбата следва извод, че след отмяната на извънредното положение срокът по чл. 171, ал. 2 се прилага, а самата разпоредба посочва абсолютен размер на давността 10 години, независимо от спирането и прекъсването /както и причините за това/ на този срок.

Ето защо ответникът неправилно е приел, че определеният в ДОПК абсолютен давностен срок от 10 години може да бъде удължен с 58 дни. Смисълът и целта на разпоредбата са да не изтече давностния срок при действието на обявеното извънредно положение, съгласно чл. 3, т. 1 от с. з., което е привременна мярка за защита интересите на кредитора, неспособен да действа поради наличието на извънредни непредвидени обстоятелства. Тази мярка престава да действа с настъпване на събитието, визирано в хипотезата на § 29, т. 1 /отмяна на извънредното положение/, действието е обвързано с определен срок, след който правните последици, породени от това действие отпадат.

Предвид датата на постановяване на решението на Директор на ТД на НАП Пловдив – 18.04.2023 г. г., а и спрямо датата на издадените разпореждания на публичния изпълнител – 22.02.2022г. и 25.02.2022г., този срок е изтекъл. Това е така, тъй като започналият да тече на 01.01.2012г. абсолютен давностен срок по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, би изтекъл на 01.01.2022 г.

От друга страна дори да се приеме, че давностният срок следва да се удължи с 58 дни на основание § 29, т. 1 от ПЗР към Закона за мерките и действията по време на извънредното положение /ЗМДВИП/, същият изтича на 28.02.2023 г. Съгласно чл. 142, ал. 2 от АПК, приложим на основание § 2 от ДР на ДОПК, установяването на нови факти от значение за делото след издаване на акта се преценява към момента на приключване на устните състезания. По смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК факти от значение за делото са такива, настъпили след издаването на акта и които с обратна сила променят правното значение или отменят съществуването на фактите, въз основа на които органът е взел решението си. Тук е мястото да се посочи и следва, да се вземе предвид, че към постановяване на настоящото съдебно решение 10-годишен давностен срок е изтекъл.

Изтичането на погасителна давност е основание за погасяване на публичните вземания, като и за тяхното отписване. Следователно публичните вземания за лихви върху главници при надлежно направено и основателно възражение за изтекла погасителна давност, следва да се отпишат на основание чл. 173 от ДОПК.

Изложеното сочи, че по отношение на горните вземания обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон подлежи на отмяна, като вместо него се постанови друго такова по съществото на спора, с което се отмени.

Видно от горното е, че публичният изпълнител преди да издаде процесните разпореждания е следвало на основание чл. 173 от ДОПК да отпише служебно като погасени по давност вземанията за данък върху доходите на физическите лица по Данъчна декларация по ЗДДФЛ с № **********/02.05.2011г. ведно с прилежащите лихви и едва след това да извърши преразпределение на постъпилите суми по банковата сметка на длъжника за погасяване на задълженията на присъединените задължения по глоби с фиш.

Поради липса на регламентирано законово правно основание това да бъде сторено от съда, преписката следва да се върне на публичния изпълнител за произнасяне по заявлението на жалбоподателя, съобразно дадените задължителни указания по приложението на материалния закон с настоящия съдебен акт.

Предвид изхода на съдебния спор ще следва на жалбоподателя да се присъдят разноските за платената държавна такса в размер на 10 лева както и адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. От приложения договор за правна защита и съдействие се установява, че адвокатът С., упълномощен от жалбоподателя за представителство по делото, е следвало да представлява последния безплатно като лице, което е близък на адвоката, сиреч на основание чл.38, ал.1, т.З от ЗА. Поради това и според съда са налице основанията на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на адв. Д. С. да се присъди адвокатско възнаграждение в размер, определен съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 400 лева.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 268 от ДОПК, Съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 83/18.04.2023г. на Директор на ТД на НАП-Пловдив с което е оставена без уважение жалба с вх.№ 16-1413 от 16.03.2022г. по регистъра на ТД на НАП-Пловдив срещу Разпореждане за изпълнение на запорно съобщение с изх.№ С220016-029-0005173/22.02.2022г. и Разпореждане за разпределение с изх.№ С220016-125-0057493/25.02.2022г., постановени по изпълнително дело № *********/2016г. от публичен изпълнител при ТД на НАП-Пловдив.

ОТМЕНЯ Разпореждане за изпълнение на запорно съобщение с изх.№ С220016-029-0005173/22.02.2022г. и Разпореждане за разпределение с изх.№ С220016-125-0057493/25.02.2022г., постановени по изпълнително дело № *********/2016г. от публичен изпълнител при ТД на НАП-Пловдив

ИЗПРАЩА преписката на публичния изпълнител при ТД на НАП Пловдив, за произнасяне по същество по жалбата на Я.Г.Б. с вх. № РД-16-1413/16.03.2022 г. по регистъра на ТД на НАП - Пловдив срещу Разпореждане изх. №С220016-029-0005173/22.02.2022 г. за изпълнение на запорно съобщение и Разпореждане изх. №С220016-125-0057493/25.02.2022 г. за разпределение, при съобразяване на изложените в настоящото решение указания по тълкуване и прилагане на закона

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите да заплати на Я.Г.Б. с ЕГН ********** ***, сумата от 10 /десет/ лева, направени разноски за държавна такса по делото.

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите да заплати на адвокат Димо Благоев С. от АК-Пловдив с персонален номер ********** и служебен адрес гр. Пловдив, ул. „4-ти януари“ № 34, ет.2, офис 6, сумата от 400 /четиристотинв/ лева, съставляваща размер на адвокатско възнаграждение, определен по чл.38, ал.2 от ЗА.

Решението е окончателно.

Съдия: