Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 04.12.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на тридесети
октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №277 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника П.Ц.С. срещу решение от 22.10.2019 г. по гр.д. №40736/2018 г. на
Софийския районен съд, 77 състав, в частта, в която е уважен предявеният от „Т.С.“
ЕАД срещу жалбоподателя установителен иск с правно основание чл.422 ГПК за
сумата от 525,42 лв., представляваща стойност на консумирана и незаплатена
топлинна енергия за периода мес.05.2014 г. – мес.01.2015 г. за топлоснабден
имот в гр. София, бул. „********, пицария, код на платеца Т426136, ведно със
законната лихва от 19.06.2017 г. до окончателното изплащане, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №39733/2017 г. по описа
на СРС, 77 състав, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в
заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е недопустимо и неправилно. Сочи, че ищецът не е отстранил дадените му от
съда указания за отстраняване несъответствията относно обекта на
топлоснабдяване. Поддържа, че по делото не е доказано получаването на
процесните фактури от страна на ответника, поради което не е налице изискуемост
и ликвидност на процесното вземане за топлинна енергия. Твърди, че не е
доказано консумацията на топлинна енергия за отопление, а само за топла вода,
както и нейната стойност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд
да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище жалбата, в о.с.з. – оспорва същата. Претендира разноски.
Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД в срока
за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.
Решението не е обжалвано от ищеца в
частта, в която предявените установителни искове за главница за дялово
разпределение и за лихва за забава върху главницата за топлинна енергия и
дялово разпределение са отхвърлени изцяло.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо.
Неоснователно е твърдението на въззивника за наличието на несъответствия
относно процесния обект на топлоснабдяване. Процесният топлоснабден имот,
посочен в заявлението по чл.410 ГПК, е пицария в гр. София, бул. „********, с
код на платеца Т426136. Действително в исковата молба е посочен друг адрес на
процесния топлоснабден имот, но с молба от 09.09.2019 г. ищцовото дружество в
изпълнение на дадените му от съда указания е уточнил, че топлоснабденият имот е
посочения в заявлението по чл.410 ГПК обект, описан по-горе.
Решението е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката
/ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се
създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и
собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по
правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един
централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на
чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги,
само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на
облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи
условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в
30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма
данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия
срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят
различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по
продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е
договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за
договорите. Разпоредбата на действащия чл.149 ал.1 т.3 ЗЕ, така и
тази на предходния чл.106
т.2 ЗЕЕЕ отм., изисква сключването на писмен договор за
продажба на топлинна енергия между производителя на топлинна енергия и пряко
присъединения към него потребител за стопански нужди. Наличието
на писмен договор, сключен между страните, не е спорно по делото и това
обстоятелство е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му, съгласно чл.162 ГПК. Задълженията за топлинна енергия
за топла вода са част от общата сума за топлинна енергия на даден абонат за
даден топлоснабден имот. За установяване факта на предоставяне на
топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена, в
първоинстанционното производство са приети заключения на СТЕ и ССчЕ, които и
настоящият въззивен състав кредитира напълно, като обосновани и компетентно
изготвени. От заключението на СТЕ се установява, че през процесния период начислените
и дължими от ответника суми за ТЕ включват само такива за топла вода и сградна
инсталация, като начисленията са извършени при неосигурен достъп и са в по-нисък
от посочения в чл.69 ал.2 Наредба №16-334 за топлоснабдяването размер.
Съгласно разпоредбата на чл.40 ал.1 ОУ,
купувачът е длъжен да заплаща ползваната топлинна енергия в срок до 20-то число
на месеца, следващ месеца на доставката, след получаване на издадена от
продавача данъчна фактурата. Неполучаването на фактурата обаче не освобождава купувача
от задължението му да заплаща сумите за топлинна енергия, а е от значение за
поставянето му в забава.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски
във въззивното производство в размер на сумата от 150,00 лв., представляваща
депозит за особен представител.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №251216 от 22.10.2019 г., постановено по гр.д. №40736/2018
г. по описа на СРС, ГО, 77 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА П.Ц.С.,
ЕГН **********, адрес: ***, да заплати
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 150,00
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е постановено
при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.