РЕШЕНИЕ
№ 10679
гр. София, 21.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА
при участието на секретаря СОНЯ Д. КОНСТАНТИНОВА
като разгледа докладваното от РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА Гражданско дело
№ 20221110163035 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по искова молба на „фирма“ ЕАД против К.
В. Р..
Ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че
ответникът му дължи сумата от 1192.29 лв. – месечни абонаментни, използвани услуги,
лизингови вноски, суми за мобилно устройство и неустойка по договора за
далекосъобщителни услуги, сключен между ищеца и ответника. Претендира направените в
настоящето и в заповедното производство разноски. Представя доказателства, прави
доказателствени искания.
Ответникът, в срока по чл. 131 ГПК, не е подал отговор. В подаденото в заповедното
производство възражение твърди, че не е абонат на ищеца. Прави възражение за изтекла
погасителна давност.
Софийски районен съд, след преценка на всички доказателства по делото и
доводите на страните по реда чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото са представени четири броя фактури, в които подробно са описани
задълженията на абоната за абонаменти такси, лизинг, неустойка.
В приложеното заповедно производство са представени договор за мобилни услуги
от 28.09.2013г. между страните по делото, допълнително споразумение от 05.04.2018г.,
договор за лизинг от 05.04.2018г., договор за мобилни услуги от 10.05.2019г. и договор за
1
лизинг от 10.05.2019г.
Като доказателства по делото са приети общите условия на ищцовото дружество.
Други доказателства от значение за предмета на спора в предвидения в процесуалния
закон срокове не са ангажирани.
При така установените факти, съдът намира от правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 422 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът следва да
установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти по
отношение на претенциите: възникнали облигационни отношения между страните,
включително и клауза за неустойка при неизпълнение на задълженията на ответника,
включена в съдържанието на договора; размер на вземанията и претендираната неустойка;
че задължението за плащане е изискуемо и че ответникът е в забава изпълнението на
задълженията си.
От събраните по делото доказателства: договор за мобилни услуги от 28.09.2013г.,
допълнително споразумение от 05.04.2018г., договор за лизинг от 05.04.2018г., договор за
мобилни услуги от 10.05.2019г. и договор за лизинг от 10.05.2019г. се установява, че
страните са валидно обвързани от посочените договори за процесния период. Ответникът е
страна по договорите. Същият се е подписал, както на договорите, така и на приложенията,
а подписите не се оспорени от ответника, поради което съдът приема за неоснователни
възраженията на ответника за липса на облигационна връзка.
В срока по чл. 131 ГПК не е оспорено получаването на далекосъобщителни услуги и
техния размер.
С подаване на възражението в заповедното производство ответникът своевременно е
направил възражение за изтекла погасителна давност, което е неоснователно.
Приложима в случая е кратката три годишна давност. Съгласно Решение №
168/22.12.2009 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. по гр.д.№ 408/2009 г. и др./, вземанията на търговски
дружества – доставчици, произтичащи от неизпълнено задължение по договор, поради
еднородния и падежиран характер на задължението са периодични плащания и се погасяват
с изтичане на кратката тригодишна погасителна давност по чл.111, б.”в” от ЗЗД.
Най – старият период на фактуриране обхваща 18.09.2019г., поради което към датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 28.07.2022г. не е изтекла предвидената в
закона тригодишна давност.
Ето защо, исковете за абонаменти такси, ползвани услуги и лизингови вноски за
изцяло основателни и следва да бъдат уважени.
По иска по чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422, ал. 1 от ГПК и чл. 92 ЗЗД.
2
Ответникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, а
ищецът – на търговец съгласно § 13, т.2 от ДР на ЗЗП, т.е. приложение намират основанията
по чл.143 от ЗЗП за нищожност на неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съдът е длъжен да обсъди дали не е налице нищожност на договорните клаузи, без значение
дали има възражение на ответника в тази връзка.
Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна
поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с решението указания,
преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като клаузата за неустойка е
нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато
е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно
значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието със
закона - нищожност на договора. Съдът е длъжен да следи служебно за спазването на
добрите нрави, като при разрешаване на спор за съществуване на вземане за неустойка
дължи самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо
дали страните са се позовали на нищожността й – в този смисъл решение № 247/11.01.2011
г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
Съдът намира, че клаузата противоречи на добрите нрави, тъй като уговореният
размер, формиран от месечните такси до изтичането на срока на договора нарушава
принципа на справедливост и добросъвестност в гражданските отношения. В решение №
219 от 09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г., Т. К., І Т. О. на ВКС е разяснено, че уговорка в
договор за финансов лизинг, че при предсрочно прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, последният има задължение да заплати лизинговите вноски за периода
от прекратяването (развалянето) до края на срока на договора има характер на неустойка за
вредите от развалянето, но неустоечната клауза е нищожна, поради противоречието й с
добрите нрави, тъй като съвпада напълно с обема на главното задължение, което обезпечава.
Процесната уговорка за заплащане на неустойка в размер на месечните такси за периодите,
оставащи до изтичането на срока на договора, преценена към възникване на задължението,
обуславя извод за противоречие с добрите нрави и нищожност на клаузата, тъй като съвпада
с обезпеченото главно задължение. Ето защо, съдът намира, че макар че е уговорен
максимален трикратен размер на неустойката, клаузата за компенсаторна неустойка не е
породила валидно задължение в тежест на ответника и предявеният иск следва да се
отхвърли като неоснователен.
В договора липсва уговорка за дължимост на неустойката от страна на мобилния
оператор при негово виновно поведение. Отделно от това по никакъв начин не е дадена
възможност на потребителя, като страна по договора, да влияе на неговото съдържание.
3
Същевременно съдът отчита, че в случая неустойка ползва само една от страните -
търговецът, предоставил мобилни услуги, докато получателят на тези услуги е физическо
лице, действащо извън кръга на професията си и съответно ползващо се от закрила като
потребител. Една от типичните форми на неравноправност, посочена в примерното
изброяване на чл. 143, т.5 ЗЗП представлява поемане на задължение от потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Целта на закрилната норма, изключваща обвързаността на потребителя с
подобна клауза е именно да компенсира съществуващото неравновесие във възможностите
на потребителя и специалиста-търговец да се договарят като равноправни участници на
пазара. Съответно и в тези отношения разликите в степените на грижата, която всеки от
договарящите е в състояние да положи за да защити интереса си, налагат критериите за
добросъвестност да се завишат по отношение на доставчика и съответно да се снижат за
потребителя. Ето защо, ако на пазара на равнопоставените търговци едно обезщетение със
явно изразен не само обезщетителен, но и санкционен характер би се преценило като
стимулиращо добросъвестността на длъжника, то при сделка, чието съдържание е
определено изцяло по инициатива на търговец и предложено на потребителя без конкретно
и индивидуално преговаряне по конкретните параметри, уговорката за неустойка, целяща
значително завишаване на обезщетението, за евентуално предвидимите от забавата вреди
следва да се възприема като необосновано високо.
След като накърнява договорното равноправие между страните, процесната клауза на
договора противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните
уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че неустойка не е
уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за
ответника.
Ето защо, предявения иск за неустойки следва да бъде изцяло отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца направените по настоящето дело разноски в размер на 487.21
лв., както и сумата от 344.66 лв., представляваща направените в заповедното производство
разноски, съразмерно на уважената част на исковете.
Ответникът не претендира разноски, поради което съдът не дължи произнасяне.
По изложените съображения Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К. В. Р., ЕГН **********, с
4
адрес: (град), (адрес), че дължи на „фирма“ ЕАД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на
управление: (град), (адрес) по предявения иск с правно основание чл. 415, ал. 1, вр. с чл. 124,
ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, сумата от 1067.37 лв., представляваща абонаментни
такси, лизингови вноски и сума за мобилно устройство по договор за мобилни услуги с
предпочетен номер (тел. номер) и (тел. номер), ведно със законната лихва върху главницата
от 28.07.2022г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по гр. д. №
40959/2022г. на СРС, 35 с-в, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422 във вр. с чл.
79, ал. 1, вр. 92 ЗЗД за сумата от 124.92 лв., представляваща неустойка, като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА К. В. Р., ЕГН **********, с адрес: (град), (адрес) да заплати на „фирма“
ЕАД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление: (град), (адрес), на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата от 487.21 лв., представляваща направените в настоящето производство
разноски, както и сумата от 344.66 лв., представляваща направените по ч. гр. д. №
40959/2022г. на СРС, 35 с-в разноски, съразмерно на уважената част на исковете.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5