РЕШЕНИЕ
гр. София, 25 Април 2018 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-15 състав в открито съдебно заседание на тридесети
март две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Катерина Енчева
като
разгледа докладваното от съдията гр.дело
№ 8834 описа за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е, по реда на чл. 422 от Граждански
процесуален кодекс (ГПК), установителен иск, с правно
основание чл. 430, ал.1 и ал.2 от Търговски закон ТЗ).
Ищецът Т.б.В. ЕАД твърди, че на 11/12/2008 год. между
банката и ответниците като солидарни длъжници, е сключен договор за банков
кредит в размер на 162 000 евро за придобиване на недвижим имот, находящ се в
гр.София, ул.“******* и обезпечен с договорна ипотека върху закупения имот.
Твърди, че усвояването на кредита е станало с превод на договорената сума по
сметка на кредитополучателя И.Г. на 23/12/2008 год. Крайният срок за погасяване
на задълженията по кредита бил определен до 11/12/2038 год. Страните договорили
погасяването на задълженията да се извърши на 360 месечни анюитетни вноски,
включващи главница и договорна лихва, като в случай на недостиг на сумата да
покрие изцяло задължението се погасявали първо разноските, след това лихвата
върху просрочената главница, лихвата върху главницата, след това просрочената
главница и накрая дължимата главница. В чл.5 от договора страните уговорили, че
кредитополучателите дължат на банката такса за отпускане и управление на
кредита в размер на 1.2% за първата година, но не по-малко от 150 евро и такса
в размер на 0.2% годишно върху размера на остатъчната главница за останалите
години. В чл.6 ал.1 от договора, страните уговорили
кредитополучателите да дължат на банката годишна лихва в размер на тримесечния
Юрибор с надбавка от 3.75%, която лихва се увеличавала с 12 пункта в случай на
неспазване на сроковете за погасяване на дължимите вноски за главница и лихва.
Със споразумение от 24/2/2010 год. страните по договора за кредит уговорили
изменение на уговорката за договорна лихва, като същата следвало да се определя
като сбор от действащия Базов лихвен процент на Банката за кредити в евро
(който към момента на сключване на споразумението бил в размер на 5.50%) плюс
надбавка от 1.68%. В случай на просрочие в изпълнението на задълженията или при
предсрочна изискуемост на задължението, кредитополучателите се задължили да
заплащат на банката неустойка в размер на редовната договорна лихва с надбавка
от 12 пункта. Ищецът твърди, че редовното изплащане на кредита било
преустановено на 11/5/2010 год., поради което банката обявила кредита за
предсрочно изискуем, в съответствие с чл.11.1 от договора. За събиране на
вземанията си, банката се снабдила със Заповед а изпълнение по чл.417 от ГПК, с
която ответниците били осъдени да заплатят на банката солидарно задълженията си
по договора за кредит. Изпълнителното производство, образувано въз основа на
заповедта за изпълнение било спряно с определение от 29/1/2013 год. на СРС по
гр.д. № 26043/11 год. Във връзка с подадено възражение от длъжниците, ищецът
завел гражданско дело за установяване съществуването на задължението. С решение
по гр.д. № 17256/2012 год., СГС признал съществуването на вземането по договора
за кредит за вноските, чийто падеж бил настъпил към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и отхвърлил иска за останалата
част до пълния предявен размер на вземанията. Решението на СГС било отменено с
решение на САС, постановено по гр.д. № 83/2016 год., а предявения от банката
установителен иск бил отхвърлен като неоснователен. Мотивите в двете съдебни
решения били свързани с липсата на отправено изявление от банката до кредитополучателите
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Ето защо ищецът отправил
нотариални покани до ответниците - връчени на 17/8/2016 год., с които уведомила
длъжниците, че от датата на връчване на поканите счита задължението им по
договора за кредит за предсрочно изискуемо. Поради непогасяване на задължението
по договора за кредит на датата на падежа, ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение по гр.д. № 14044/2017 год. на СРС и завел изпълнително производство
за събиране на сумите, които към този момент били както следва: 159 066.21 евро
главница, заедно със законна лихва от 8/3/2017 год. до изплащане на главницата,
договорна лихва в размер на 24 463.10 евро, наказателна лихва в размер на
2098.64 евро и разноски в заповедното производство от 10 433.94 лева.
Изпълнителното производство било спряно от заповедния съд с определение от
14/6/2017 год., на основание чл.420 от ГПК за дължимите вноски по главница с
падеж от 11/5/2010 год. до 11/2/2012 год. и за задълженията за договорна и
наказателна лихва за периода 11/5/2010 год.-11/2/2014 год. Предвид подаването
на възражение от длъжниците за оспорване на задълженията по договора за кредит,
като погасени по давност, банката предявява настоящия иск за установяване на
вземанията си, с оглед настъпилата предсрочна изискуемост на задълженията по
договора за кредит. Ищецът счита, че погасителна давност по отношение на
задълженията не е изтекла към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение - 08/3/2017 год., тъй като вземанията по договора за
ипотечен кредит били предмет на съдебен спор от 28/12/2012 год., когато банката
предявила първия установителен иск по реда на чл.422 от ГПК, въз основа на
който било образувано гр.д. № 17256/2012 год. на СГС. Докато траел съдебният
процес за вземането давността била спряна, на основание чл.115 ал.1 б.“ж“ от ЗЗД и не течала до приключване на делото. Освен това принудителното изпълнение
на първоначалната заповед за незабавно изпълнение, било спряно с определение на
съда от 29/1/2013 год. и банката не е можела да предприеме действия по
принудително събиране на вземанията си. Ищецът счита, че задълженията по
договора за кредит не представляват периодични задължения, а са едно
задължение, което кредиторът приел да бъде изпълнявано на части. Ето защо ищецът
моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение
на ответниците, съществуването на вземания по договор за ипотечен кредит от
11/12/2008 год., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по
гр.д. № 14044/2017 год. на СРС, както следва: за сумата 159 066.21 евро
главница, заедно със законна лихва от 8/3/2017 год. до окончателното изплащане
на главницата; за сумата 69 607.45 евро договорна лихва за периода 11/5/2010
год.-16/8/2016 год.; за сумата 24 463.10 евро наказателна лихва за периода
11/5/2010 год.-7/3/2017 год. и за сумата 2098.64 евро такси по договора за
кредит за периода 2010 - 2016 год. Ищецът претендира заплащане на разноски за
настоящото исково производство, в това число и юрисконсултско възнаграждение и
за присъждане на разноските, направени в заповедното производство.
Ответниците М.Г. Д. и И.Н.Г. оспорват предявения иск.
Правят възражение за недопустимост на настоящото производство, поради наличие
на влязло в сила решение по гр.д. № 83/2016 год., с което спорът между страните
бил разрешен. Молят производството по делото да бъде прекратено. По същество
оспорват иска като неоснователен. Действително те сключили процесния договор за
ипотечен кредит, обезпечен със закупеното от тях жилище. Към договора обаче
нямало подписан погасителен план, тъй като банката следвало да актуализира
месечната анюитетна вноска всеки месец, съгласно чл.6 ал.1 от договора. Банката
не изпълнявала това си задължение, поради което ответниците били в неизвестност
относно конкретния размер на задължението им и заплащали всеки месец по-висока
вноска от действително дължимата. Ответниците твърдят, че не са били налице
условия за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, тъй като са изпълнявали
всички свои задължения по него, включително и в завишен размер. Освен това
нотариалната покана не била връчена лично на кредитополучателя И.Г.. Считат, че
клаузата на чл.6 ал.2 от договора е неравноправна и като такава - нищожна, по
смисъла на чл.143 от Закона за защита на потребителите. Въпросната клауза
предвиждала промяна на договорната лихва само в случаите на повишение на
тримесечния Юрибор, като не допускала изменение на лихвата при понижаване на
този показател. При това положение клаузата от договора не предвиждала рискът
от промяната на Юрибор да се носи от двете страни по договора, а единствено от
ответниците, а банката, въпреки че била по-силна икономически страна по
договора за кредит, се ползвала от цитираната клауза. Така, ответниците били
поставени в неравнопоставено положение спрямо банката, а това създавало
неравновесие в правата и задълженията на двете страни по договора и нарушавало
принципа на добросъвестност при сключването му. Цитираната клауза от договора
не била индивидуално уговорена, тъй като договорът е бил предварително изготвен
и не е подлежал на дискусия или на възможност за промяна по искане на
кредитополучателите. Ответниците твърдят, че до подписване на допълнителното
споразумение от 24/2/2010 год. те заплатили суми, многократно надвишаващи
задълженията им по договора. В допълнителното споразумение също имало
неравноправни клаузи, свързани с определяне на размера на месечната вноска -
това били клаузите на параграфи 1, 2 и 5 от Допълнителното споразумение.
Неравноправността на тези клаузи следвала от предвидената в тях възможност само
за банката да определя дължимата лихва въз основа на определения от нея базов
лихвен процент, който не подлежал на договаряне с кредитополучателите; от
неясните критерии, по които се определял базовия лихвен процент и методиките за
изчислението му и поради липсата на предвидена възможност за
кредитополучателите да се откажат от договора в случай, че определената цена по
договора значително надвишава уговорената при сключването на договора. В
допълнителното споразумение не било посочено какво съдържа базовия лихвен
процент и условията, при които той може да се променя, в нарушение на чл.58
ал.1 т.2 от Закона за кредитните институции. Посочените три клаузи не били
индивидуално уговорени. Ответниците се позовават на изтекла погасителна давност
по отношение на задълженията по договора за кредит. Тези задължения били с
периодично изпълнение, тъй като следвали от един правопораждащ факт, но падежът
им настъпвал периодично, а изпълнението не се изчерпвало с еднократно предаване
на пари. Те считат, че, поради отхвърляне на предявения иск с решението по
гр.д. № 83/2016 год., погасителната давност е изтекла за договорната и
наказателната лихва за претендираните периоди. Молят предявените искове да бъдат
отхвърлени, като им бъдат присъдени направените по делото разноски, включително
и разноските в заповедното производство.
От събраните
по делото доказателства се установиха следните факти:
От събраните по делото доказателства се установява, че
на 11/12/2008 год. между „Е.Б.- България“ АД (предишно наименование на ищеца) и
ответниците е сключен договор за ипотечен кредит, по силата на който е
предоставен кредит в размер на 162 000 евро. Кредитът е отпуснат за
закупуването на недвижим имот, находящ се в гр.София, ул.“*******, като е
уговорено, че върху този имот ще бъде учредена ипотека. Съгласно чл. 4 от
договора, срокът за издължаване на кредита е до 11/12/2038 год. В чл. 5 е
предвидено, че кредитополучателите заплащат на банката такса за погасяване на
кредита в размер на: за първата година: 1.2 % върху сумата на кредита, в деня
на усвояването му, но не по-малко от 150 евро; за останалите години: 0.2 %
годишно върху размера на остатъчната главница, като таксата се заплаща в
началото на всяка следваща година. Предвидено е, че вноските са дължими на 11
число на съответния месец. В чл. 6, страните са уговорили, че кредитът се
предоставя срещу годишна лихва в размер на тримесечния EURIBOR, определян за първия ден от всеки
тримесечен период, плюс
надбавка от 3.75 %, като в случай на повишаване на тримесечния EURIBOR с един или
повече процента спрямо нивото му към датата на сключване на настоящия договор
за кредит, банката има право едностранно да промени лихвения процент по
кредита, за което следва незабавно да уведоми кредитополучателите. При
неспазване на сроковете за погасяване на дължимите вноски за главница и лихва,
определени в погасителния план, просроченият дълг се олихвява с наказателна
лихва в размер на дванадесет пункта над договорения лихвен процент и
погасителния план се променя съответно. Длъжниците се задължават да поддържат в
полза на банката имуществени застраховки на дадените в обезпечение имоти по
време на целия срок на договора, като в случай че не направят това, банката
може да застрахова имотите в своя полза за тяхна сметка. Съгласно чл. 11 от
договора, кредитът се счита изцяло и предсрочно изискуем при просрочване от
страна на кредитополучателите на каквото и да било парично задължение по
настоящия договор или по друг договор, сключен с Банката с повече от 30 дни.
С Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека
върху недвижим имот № 169, том IV, рег. № 7230, дело № 780 от 2008
год. на К.Б.– нотариус, с район на действие СРС, рег. № 043 в НК за
обезпечаване на задълженията по процесния договор за кредит, длъжниците са
учредили в полза на банката договорна ипотека върху недвижим имот,
представляващ апартамент № 18, находящ се в гр. София, ул.“*******, ведно с
избено помещение № 4, както и 5,865 % идеални части от общите части на сградата
и правото на строеж върху дворното място.
От представеното по делото Извлечение от счетоводна
сметка № 185016731001 се установява, че на 23/12/2008 год., длъжникът И.Г. е
усвоил сума в размер на 162 000 евро.
На 24/02/2010 год. към договора е сключено
допълнително споразумение, с което длъжниците са се задължили към банката до
крайния срок на издължаване на кредита да заплащат годишна договорна лихва в
размер на сбора на действащия Базов лихвен процент на банката за кредити в
евро, валиден за съответния период, който към датата на подписване на
споразумението е 5.50%, плюс 1.68 % пункта. Предвидено е, че БЛП се определя от
управителния съвет на банката. Банката чрез Управителния съвет преразглежда БЛП
в края на всеки календарен месец и има право едностранно да го променя при
настъпването на изменения в икономическата обстановка и/или финансовите пазари
в страната и/или чужбина, вкл. в размера на разходите във връзка с привличането
на ресурс (стойността на средствата по депозитите и др.). Предвидено е, че
споразумението влиза в сила от датата на първото месечно плащане на погасителна
вноска по договора за кредит, следваща датата на сключването му.
По делото са представени влезли в сила решение от
13/07/2015 год. по гр. д. № 17256/2012 год. (погрешно посочено като 17256/2013
год.), по отношение на което на съда е служебно известно, че е влязло в сила в
необжалваната част на 10/8/2015 год., както и решение от № 909/05/05/2016 год.
по т.д. № 53/2016 год. на САС – влязло в сила на 28/6/2016год., с които са
отхвърлени идентични по предмет и правно основание искове на ищеца, предявени
срещу ответниците поради това, че предсрочната изискуемост на кредита не е
обявена преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
По делото е представена нотариална покана рег. №
12858, том VI, № 8 на В. И.
– нотариус, с район на действие СРС, рег. № 271 в НК, адресирана до ответницата
М.Г. Д. – Г., с която процесният договор за кредит се обявява за предсрочно
изискуем, като е посочено, че поканата е получена лично от нея на
17/08/2016год. Представена е и покана рег. № 12857, том VI, № 7 на В. И.
– нотариус, с район на действие СРС, рег. № 271 в НК, адресирана до ответника И.Н.Г.,
с която процесният договор за кредит се обявява за предсрочно изискуем, като е
посочено, че поканата е получена от М.Г. Д. – Г. – негова съпруга, със
задължение да му я предаде.
Вещото лице по назначената по делото
съдебно-счетоводна експертиза дава заключение, че на 23/12/2008г., длъжниците
са усвоили 162 000 евро - сума по договор за ипотечен банков кредит № М
38390-08/11/12/2008г., еднократно постъпили в разплащателната сметка в евро с
IBAN: *** И.Н.Г.. За периода от 12/01/2009г. до 09/04/2010г. вкл.
кредитополучателите са погасили 16 /шестнадесет/ месечни вноски по главница в
общ размер 2 933,79 евро, като последното плащане е извършено на дата 23/07/2010г.
За период от 12.01.2009г. до 11/05/2010год. вкл. кредитополучателите са
погасили договорни лихва в общ размер 11 798,75 евро, като последното плащане е
извършено на 23/07/2010г. За период от 30.05.2009г. до 23.07.2010г. вкл. кредитополучателите са
погасили наказателни лихви в общ размер 58,23 евро, като последното плащане е
извършено на 23/07/2010год. Общият размер на извършените от длъжниците плащания
по договора за такси е 2 263,71 евро, от тях - на 23.12.2008г. платена такса за
отпускане и управление 1 944,00 евро; на 29.12.2009г. платена такса управление 319,71
евро. Вещото лице посочва, че към 08/03/2017 год. - датата на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение и
изпълнителен лист, размерът на паричните задължения по Договор за ипотечен банков
кредит № М- 38390-08 от 11/12/2008год. и Допълнително споразумение № 1/24/02/2010г.,
е 255 227,56 евро, разпределен по пера, както следва: дължима главница в размер
159 066,21 евро; дължима договорна лихва с приспаднати 8 евро в размер 69
599,66 евро; дължима наказателна лихва в общ размер 24 463,05 евро; дължими
такси управление в размер на 1908,78 евро; дължима застрахователна премия в
размер 189,86 евро. След 08/03/2017 год.- датата на подаване на заявление по
чл. 417 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист не е
извършвано погасяване на задълженията по договора за кредит. Вещото лице дава
заключение, че ако анюитетните вноски на ответниците се определят съгласно
едномесечния EURIBOR, а не
тримесечния, то те са надплатили сума в размер на 495,07 евро за периода от
12/01/2009год. до 11/02/2010год. За периода от подписване на договора до 24.02.2010г.
вкл. Банката е начислявала наказателни лихви за срока на просрочие при всички
случаи на неспазване срока за погасяване на дължимата главница, в общ размер
25,37 евро. Размерът на първоначалната месечна анюитетна вноска, определена за
пълен месец от 30 дни, включваща лихва и главница е 1 097,44 евро. На
12/01/2009г. банката е начислила първата месечна вноска в размер 709,72 евро,
представляваща сбор от лихва в размер 581,58 евро, изчислена върху главницата
от 162 000 евро с годишен лихвен процент 7,18% (сбор от 3,428% тримесечен
URIBOR на 09.12.2008г. + надбавка 3,75% по договор) за 18 дни, считано от
23.12.2008г.- датата на усвояване на кредита до дата на падеж 12/01/2009г. и
главница в размер 128,14 евро. След подписване на допълнителното споразумение №
1 към процесния договор на 24.02.2010г. месечната анюитетна вноска е определена
в размер 1 092,37 евро - с 5,07 евро по-малко спрямо определената първоначално
вноска от 1 097,44 евро. Няма надплатени суми от кредитополучателите за периода
от 24.02.2010г,- датата на подписване на Допълнителното споразумение № 1 до
обявяването на кредита за предсрочно изискуем. За периода от 23.12.2008г. до
24.02.2010г. годишната лихва по кредита не е увеличавана, а е намалявана
съобразно промяната на индекса на Тримесечния EURIBOR. За периода от сключване
на договора до обявяване на кредита за предсрочно изискуем не са капитализирани
лихви. На 17/08/2016год.,
банката- ищец е осчетоводила процесния кредит като предсрочно изискуем в общ
размер 159 066,21 евро. От 17.08.2016г. до 07.03.2017г. банката е начислявала
наказателна лихва в общ размер 17 034,14 евро. Вещото лице дава заключение, че
основни критерии, които влияят върху размера на базовия лихвен процент са: среден
лихвен процент в Евро, който по привлечени срочни депозити от компании и
граждани (израз на банково финансиране) за годишен период, при изчисляване на
средния лихвен % в EUR, Банката изчислява съотношението между лихвения разход в
EUR към средния обем на привлечените срочни депозити в EUR за година, средният
пазарен лихвен процент за даден месец в EUR е ЗМEuribor; Процент, свързан с
разходите на Банката съгласно чл. 16 от Закона за гарантиране на влоговете в
банките, тя заплаща разходи във Фонда за гарантиране на влоговете, съобразно
Закона за гарантиране на влоговете в банките. Вноската за Фонда за Гарантиране
на Влоговете (ФГВ) се изчислява като 0.5% от привлечените средства в EUR;
процент, свързан с кредитния риск на
страната (3Y CDS). В о.с.з. вещото лице разяснява, че формулата въз основа на
която се изчислява размерът на базовия лихвен процент не ѝ е предоставен
и не може да каже дали съществува или не.
При
така приетите за установени факти, съдът намира следното от правна страна:
Безспорно се доказа по делото, че
между ищеца и ответника е сключен договор за предоставяне на банков кредит за
закупуване на жилище. В изпълнение на този договор банката е предоставила на ответниците
определена парична сума, а те са се задължили да я върнат. Получаването на
главницата по банковия кредит се доказва от изслушаната по делото счетоводна
експертиза и от представеното по делото извлечение от сметката на ответниците,
заверена със сумата по отпуснатия кредит.
При неплащане на една или повече вноски в срок и
съгласно чл. 60, ал.2 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), банката има
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. В този случай кредитополучателят
дължи незабавно изпълнение на цялото задължение. Това право на банката е предвидено
и в чл. 11 от договора - кредитът се счита изцяло и предсрочно изискуем при
просрочване от страна на кредитополучателите на каквото и да било парично
задължение по настоящия договор или по друг договор, сключен с Банката с повече
от 30 дни. Предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от
длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем, ако
към този момент са настъпили уговорените в договора за банков кредит или закона
предпоставки, обуславящи настъпването й.
По делото са представени адресирани до всеки един от
ответниците нотариални покани, с които банката обявява предсрочната изискуемост
на договора. И двете покани са получени от 17/08/2016 год. от ответницата М.Г. Д.,
веднъж лично и веднъж в качеството ѝ на съпруга на ответника И.Г., със
задължение да му я предаде. Съдът намира за неоснователни възраженията, че
отправената до ответника И.Г. покана не е получена надлежно за него от
ответницата М.Г. Д.. Съгласно чл. 50 ЗННД вр. чл. 46, ал. 1 вр. ал. 2 от ГПК,
съобщението може да се връчи на друго лице, което е съгласно да го приеме, като
това лице може да бъде всеки пълнолетен от домашните му или който живее на
адреса, или е работник, служител или съответно работодател на адресата. Лицето,
чрез което става връчването, се подписва в разписката със задължение да предаде
призовката на адресата. В конкретния случай са изпълнени изискванията на тези
разпоредби. Дори да се приеме, че М. Д., към момента на връчването, не е била
съпруга на другия ответник и в този смисъл не е била от домашните му, то видно
от доказателствата по делото (декларирания в договорите и съдебните книжа адрес
на ответницата), тя и ответникът И.Г. са живели на един и същи адрес. Предвид
това, с приемането от нейна страна на поканата, със задължението да я предаде
на другия ответник е осъществено надлежно връчване. Обстоятелството, че в разписката
е посочено, че тя е обозначена като съпруга, а не като лице живеещо на адреса,
е без значение. Отбелязаното качество на получателя се посочва от самия него, а
не от връчителя и при наличието на друго годно качество за приемане на
поканата, това обстоятелство не следва да води до извод за ненадлежност на
връчването, доколкото създава възможност за злоупотреба от страна на получателя
на съобщението.
Към тази дата се установява и неизпълнение на
задълженията на длъжниците по договора. От заключението на съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че последното плащане по договора е извършено на 23/07/2010г.
По този се установява неизпълнението на задължения по договора за срок по-дълъг
от 30 дни към момента на получаване на поканите и за банката е възникнало право
да обяви предсрочната изискуемост на кредита.
С оглед гореизложеното, предсрочната изискуемост на
кредита по отношение на ответниците е настъпила с получаване на нотариалните
покани от страна на ответницата М. Д. на 17/08/2016год.
Изложени са доводи за неравноправност на две групи
клаузи, част от първоначалния договор за кредит и допълнителното споразумение
от 24/2/2010 год. респективно, имащи за предмет начина на определяне на размера
на приложимата по договора възнаградителна лихва. Съдът намира, че предвид
предмета на двете групи клаузи тези от допълнителното споразумение са дерогирали
приложението на тези от договора за кредит. Исковата претенция е за заплащане
на договорни лихви за периода след 11/5/2010 год., т.е. след сключване на
споразумението и по тази причина чл. 6 от договора не намира приложение. Ето
защо и доколкото доводите нищожност на клаузите не са наведени с отделен иск по
реда на чл. 212 от ГПК, съдът не следва да се произнася досежно
неравноправността на чл. 6 от договора за кредит.
Що се касае до клаузата на чл.1, 2 и 5 от допълнителното споразумение,
съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от
Закона за защита на потребителите (ЗЗП), неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като примерно са посочени някои неравноправни клаузи. Същите, съобразно разпоредбата на чл. 146, ал.1 от ЗЗП са нищожни, с изключение
на тези, които са индивидуално уговорени.
По
делото не се установява клаузата, с която е предвидена възможност банката
едностранно да променя приложимия към договор лихвен процент да е индивидуално
уговорена. Съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗД, в тежест на доставчика или търговеца
е да докаже това обстоятелство. Такова доказване по делото не е проведено.
Действително, възможността за едностранна промяна на дължимата възнаградителна
лихва е предвидена в допълнителното споразумение. Включването на уговорката в индивидуалния
договор обаче само по себе си не предопределя характера ѝ на
индивидуално уговорена и съдът продължава да дължи потребителска защита по
отношение на нея. Ако посоченото обстоятелство - подписване на договора от
потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите
са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване
на защитата при всички потребителски договори – така Решение № 98 от 25.07.2017
г. по т. д. № 535/2016 г., Т. К., І Т. О. на ВКС. Предвид горното и доколкото настоящият състав приема,
че спорните клаузи не са индивидуално уговорени, то следва да се извърши
преценка дали същите са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, респективно
нищожни на осн.чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Проверяваната
клауза има за предмет размера на възнаградителната лихва по договора. Възнаградителната лихва
представлява „цената“ по договора за кредит, заплащана срещу престацията на
банката да предостави за ползване кредитните суми за определен период то време.
В този смисъл, тази клауза има отношение към съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена
или извършена в замяна от друга страна - по смисъла на чл. 145, ал. 2, пред.
второ от ЗЗП и не може да бъде извършвана преценка за нейната неравноправност,
в случай че тя е ясна и разбираема. Изисква се яснота и разбираемост на
клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено
изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че
потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици - Решение № 98 от 25.07.2017год.
по т. д. № 535/2016 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, т. 45 от Решение на СЕС по дело
С-186/16год. В споразумението по никакъв начин не става ясно при какви условия
подлежи на промяна базовият лихвен процент на банката за определени кредити,
като компонент на приложимия по договора лихвен процент. Липсва и яснота
относно методиката и математически способ за формиране на едностранно
променената лихва. С оглед на това, не може да се приеме, че клаузите на чл. 1,
2 и 5 от допълнителното споразумение са уговорени по ясен и
разбираем начин и по тази причина същата подлежи на преценка досежно нейната
неравноправност.
Преценката
на спорните клаузи би могла да се извършва в контекста на т.10 от чл. 143 от
ЗЗП.
Договорът за банков
кредит е финансова услуга по смисъла на
чл. 144 от ЗЗП вр. с § 13,т.12 , буква „б” от ДР на ЗЗП/ред.бр.36/2008/, съгласно който "финансова услуга" е всяка услуга, свързана с
дейността на кредитни институции, застрахователни компании и инвестиционни
фирми, като отпускане на кредит, в т.ч. потребителски
кредит или кредит, обезпечен с ипотека. Съгласно чл. 144, ал. 2 от ЗЗП
разпоредбата на чл. 143, т. 10 не се прилага за клаузи, при които доставчикът
на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да
промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или на
потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите
услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да
уведоми за промяната другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и
другата страна/страни по договора има правото незабавно да прекрати договора
(т.1). Текстът на чл. 144, ал. 2, т. 1 изисква на първо място изменението да е
извършено при наличието на основателни, т.е. обективни причини, извън волята на
кредитодателя, като основанията и
методът за промяна на лихвата следва да бъдат подробно и ясно описани в договора
- Решение № 165 от 2.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК. Както
бе посочено, в конкретния случай, не са посочени количествените изражения и
относителната тежест на всеки един от лихвообразуващите компоненти с ясна и
точна методика за отражението им върху размера на лихвата. В същото време, нито
в договора за кредит, респ. допълнителното споразумение не е предвидена
възможност за ответниците незабавно да се откажат от договора. Предвид
изложеното, изключението на чл. 144, ал. 2, т. 1 не може да намери приложение.
Поради същите причини не може да намери приложение и
изключението на чл. 144, ал. 3, т.1 от ЗЗП. В този случай, отново обективните
причини и влиянието им върху размера на договорната лихва трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да
е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги
може едностранно да промени цента, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин – така Решение № 95 от 13.09.2016 г. на ВКС по т. д. №
240/2015 г., II т. о., ТК. В този случай разликата с чл. 144, ал. 2, т. 1 е
единствено в предписаната възможност промяната да настъпи без предизвестие от
страна на банката - Решение № 98 от 25.07.2017 г. по т.
д. № 535/2016 г., Т. К., І Т. О. на ВКС.
Съдът намира, че клаузите на чл. 1, 2 и 5 от
допълнителното споразумение са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10 от
ЗЗП, като позволяващи на търговеца да променя едностранно условията на договора
въз основа на непредвидено в него основание, тъй като обективните причини за
промяна на лихвения процент не са посочени. Общото изброяване на „изменения в
икономическата обстановка, и/или финансовите пазари в страната и/или чужбина,
вкл. в размера на разходите във връзка с привличането на ресурс“ не е
достатъчно за удовлетворяване на изискването за ясно посочване на причините за
промяната и начинът по който те влияят на размера на лихвата. В споразумението
не е посочено, кои са компонентите на БЛП и при какви условия той подлежи на
промяна. По делото не бе доказано, условията за промяна на лихвения процент да
са били съобщени на кредитополучателите, нито пък те да са били публично
известни. В същото време, в съдено заседание вещото лице посочва, че самото то
не е могло да се снабди със точната математическа формула по която се определя
БЛП на банката. Предвид установената им неравноправност, клаузите са нищожни на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Не е нищожна клаузата на чл. 1 от допълнителното споразумение, в
частта в която се определя приложимия към договора лихвен процент към датата на
споразумението от 7,18% – в този случай съдът приема, че клаузата е индивидуално
уговорена, като в същото време тя не създава неяснота за размера на дължимата
по договора лихва.
В конкретния случай обаче, доколкото по делото не се
установява на тяхна база реално да е бил увеличаван приложимия към договора
лихвен процент след сключване на споразумението, това не би повлияло върху
основателността на исковата претенция.
Атакуваните клаузи не са неравноправни на останалите,
сочени от ответниците, основания. На първо място не е приложима хипотезата на
т. 3 на чл. 143 от ЗЗП, доколкото по никакъв начин не се поставят допълнителни
условия за изпълнение на задълженията на търговеца. Що се касае до чл. 143, т.
12 от ЗЗП – в настоящия случай не се наблюдава значително, или каквото и да е
увеличение на приложимия лихвен процент, в сравнение с този при сключване на
споразумението и тази хипотеза не намира приложение.
С оглед задължението на съда служебно да проверява
неравноправността на процесните договорни клаузи, съдът намира, че на такава
проверка следва да бъде подложена и клаузата на чл. 4 от допълнителното споразумение, с
която е предвидено, че при просрочие на вноски или обявяването на предсрочна
изискуемост на кредита, кредитополучателите дължат на банката неустойка в
размер на сбора от лихвата за редовна главница, договорена за съответния период
на издължаване на кредита, плюс наказателна надбавка от 12 пункта, върху
просрочените вноски. На първо място следва да се посочи, че по делото не се
установява тази клауза да е уговорена индивидуално. Както бе посочено по-горе,
обстоятелството, че клаузата е включена в индивидуален договор, а не в общи
условия е без значение. До подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК,
неустойката е била в размер на 19,18 % върху неиздължените суми. Съдът намира,
че тази клауза създава значителен дисбаланс в отношенията между банката и
кредитополучателя, тъй като прилагането й зависи изцяло от волята на банката.
Липсата на краен срок, до който банката ще прилага по-високия размер на лихвата
в цитирания текст от договора, не оставя никакво съмнение, че
кредитополучателят не може да влияе на периода, в който наказателната лихва ще
бъде прилагана, тъй като предявяването на молба за събиране на целия размер на
кредита по съдебен ред е действие, изцяло зависимо от волята на банката. В
същото време размерът на предвидената наказателна лихва е необосновано висок -
същата се изчислява в почти троен размер на дължимата възнаградителна лихва.
Така, за период, който не би могло да се определи предварително и чиято
продължителност зависи единствено от банката, за кредитополучателя ще възникне
задължение за заплащане на обезщетение за забава в необосновано висок размер.
Последното от своя страна съставлява пречка за кредитополучателя да прецени
последиците от неизпълнението на договорното му задължение, тъй като създава
неяснота за какъв период от време той ще трябва да заплаща обезщетение в
толкова висок размер. Ето защо съдът намира, че цитираната клауза от Договора
за кредит представлява неравноправна клауза, тъй като противоречи на изискването
за добросъвестност, създава значително неравновесие между правата и
задълженията на банката и кредитополучателя и отговаря на дефиницията на чл.
143, т.5 и т.18 от Закона за защита на потребителите. Предвид неравноправния
характер на клаузата, същата е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Следващият въпрос е дали следва клаузата за неустойка
да се замести с диспозитивна правна норма и в частност чл. 86 от ЗЗД. Съдът на
ЕС по дело № С-618/2010 год. е дал изрично разяснение, че в случаите на неравноправни
клаузи националните съдилища са длъжни само да не прилагат тези клаузи, но не
са овластени да изменят съдържанието им. Така в пар. 69 от решението е
разяснено, че „ако на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на
неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло да
застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13.
Всъщност това правомощие би способствало за премахването на възпиращия ефект,
който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на
неравноправните клаузи спрямо потребителя…., доколкото продавачите и
доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят,
че дори и въпросните клаузи да бъдат обявени за нищожни, договорът ще може да
бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се съхранят
интересите им.” (идентични мотиви са изложение и в т. 98 от решение C-377/2014 и т. 58 от
решение C-488/2011). Действително,
в решение на СЕС по дело С-26/2013 год. се допуска замяна на договорни клаузи с
диспозитивни законови норми, но само в насока запазване на договора, т.е. ако
той би бил изцяло недействителен без прогласената за неравноправна клауза.
Уговорената наказателна лихва не е част от същественото съдържание, от основния
предмет по договора, поради което националният съд не разполага с правомощието
да редуцира размера на уговорената мораторна неустойка.
Наведено е възражение за настъпила
погасителна давност по отношение на вземанията на ищцовото дружество. Съгласно
константната съдебна практика, вкл. цитираната от ищцовото дружество такава на
ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК - решение № 261 от 12.07.2011 г. по
гр. д. № 795/2010 г., ІV г.о., ГК и решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр.
д. № 523/2011 г., ІІІ г.о., ГК, приложимият давностен срок по отношение на
вноски по договор за заем, а оттам и по договор за кредит е петгодишният такъв
по чл. 110 от ЗЗД, а не тригодишния по чл. 111, б. „в“. Вземанията за вноски за
главницата по договора за кредит не са периодични плащания. Периодичните
плащания представляват самостоятелно обособени, еднородни престации, независими
една от друга, и произтичащи от общ юридически факт. Поради това, всяко от тези
плащания е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения. При
договора за заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането
на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не
превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на
погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от
страна на длъжника на части – аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД.
Тези изводи обаче се отнасят единствено за вземанията на банката за главница,
но не и за възнаградителни или наказателни лихви. За последните е приложима
тригодишната давност, предвид изричното правило на чл. 111, б. „в“.
Възражението за настъпила
погасителна давност, досежно вземанията на ищцовото дружество за главница се
явяват неоснователни. Това вземане се състои от главница по падежирали
анюитетни вноски, за периода от 11/5/2010 г. до 16/8/2016 год., както и
предсрочно обявена такава на 17/8/2016 год. По делото се установява, че това
вземане е било предмет на гр.д. № 17256/2013 год. на СГС, Г.О., I-10 и т.д. №
83/2016 год. на САС. По този начин, на основание чл. 115, б. „ж“, давността по
отношение на него е била спряна за времетраенето на тези две дела. Без значение
е обстоятелството, че част от общото вземане за главница е било претендирано по
предходните дела като предсрочно обявена такава, докато в настоящето
производство присъждане на същата част се иска въз основа на настъпил падеж. Касае
се за едно и също вземане, като единствено е посочен различен начин за
настъпване на изискуемостта му.
От съдържанието на решение от
13/7/2015 год. по гр.д. № 17256/2012 год. на СГС, Г.О., I-10 се
установява, че то е образувано във връзка със заповед за незабавно изпълнение
от 11/10/2011 год. По този начин, давността по отношение на вземането за
главница би се считала за спряна от датата на подаването на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение. В конкретния случай, не се установява на
коя дата е подадено заявлението по чл. 417 до заповедния съд. Най-ранната известна
дата е тази на разпореждането за издаване на заповедта за изпълнение –
11/10/2011 год. и от тази дата давността по отношение на вземането на главница
следва да се счита за спряно.
С решение по гр.д. № 17256/2012 год. на СГС е уважена
исковата претенция за падежирала главница в размер на 4961,61 евро. за
неизяснен период, но падежирали до подаване на заявлението по чл. 417 и са отхвърлени
исковете в частта, с която се претендира предсрочно изискуемата главница. Решението
не е обжалвано в отхвърлителната му част и е влязло в сила на 10/8/2015 год. По
този начин, давност по отношение на главницата, която не е падежирала към
датата на подаване на заявлението във връзка с което е образувано гр.д. №
17256/2012 год. на СГС, е започнала да тече едва на 10/8/2015 год., със влизане
в сила на решението по делото. Това разбиране следва да се предпочете
независимо от обстоятелството, че вземането не е било изискуемо и в този смисъл
искът е бил преждевременно предявен – банката е проявила активност за защита на
правото си и давността следва да се счита за спряна. По този начин, по
отношение на главницата претендирана като предсрочно изискуема в производството
по гр.д. № 17256/2012 год. на СГС, давност е текла от 10/8/2015 год. до
07/3/2017 год. – по малко от 2 години.
Що се касае до падежиралата главница, следва да се
приеме, че с подписване на споразумението от 24/2/2010 год. давността по отношение
на вземането за главница е прекъснато и е започнала да тече нова такава (чл.116
б.“а“ от ЗЗД). Съдът приема, че на тази дата е прекъсната давността за
най-ранно падежиралата вноска, доколкото в нито едно от предходните решения не
е посочено за какъв период е падежиралата главница. Давността спира на
11/10/2011 год. – с издаването на заповедта за изпълнение по делото (доколкото
не се установява по-ранна дата). Решението на СГС е обжалвано в тази му част и
давността по отношение на нея започва да тече отново едва с влизането на
решението на САС по т.д. № 83/2016 год. на 28/6/2016 год. Така за тази част от
главницата, давностният срок е текъл за периода от 24/02/2010 год. до
11/10/2011 год. и от 28/6/2016 год. до 08/3/2017 год. - общо около 2 год. и 4
м. По този начин, по отношение на вземането за главница не е изтекла нито
петгодишната давност по чл. 110 от ЗЗД, нито тригодишната такава по чл. 111, б.
„в“ и не може да се счете, че вземането за главница е погасено по давност.
Не така стои обаче въпросът с
останалите вземания по договора за кредит – за договорна и наказателна лихва и такси.
Видно от представената по делото искова молба, по която е образувано гр.д. №
17256/2012 год. на СГС, ищецът е претендирал договорна лихва за периода от
11/5/2010 год. – 5/1/2011 год. и наказателна лихва за периода от 11/6/2010 год.
– 15/6/2011 год., както и такса за управление на кредита в размер на 507,99 евро,
за която няма посочен период, но доколкото заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по това дело е подадено преди 11/10/2011 год., то следва да се
приеме, че това да са начислени такси до тази дата. В тази връзка, е налице
спиране на давността единствено по отношение на тези вземания за периодите,
посочени с искова молба по гр.д. № 17256/2012 год. на СГС, но не и извън тях. Като
се вземе предвид изложеното по-горе за продължителността на гр.д. № 17256/2012
год. на СГС и т.д. № 53/2016 год. на САС, по време на които, на основание чл.
115, б. „ж“, давността е спряла да тече, следва да се направи извод, че вземанията
за лихви и такси за тези периоди не са погасени по давност.
За вземането за договорни лихви, заявения с исковата
молба по гр.д. № 17256/2013 год. на СГС е текъл давностен срок от 11/5/2010
год. до 11/10/2011 год. и от 28/6/2016 год. до 08/3/2017 год. общо 2 год. и 1
м., а за вземането за наказателни лихви от 11/6/2010 год. до 11/10/2011 год. и
от 28/6/2016 год. до 08/3/2017 год. – общо 2 год.
Извън горепосочените периоди, не е
било налице спиране на давността на вземанията за лихви и такси, доколкото те
не са били предмет на предходните съдебни производства . Предвид датата на която
е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение във връзка с което
е образувано настоящето дело – 8/3/2017год., следва да се приеме, че за периода
преди 8/3/2014 год. вземанията за лихви и такси на банката /с изключение на
горепосочените периоди/ са погасени по давност.
Така банката има вземане за
договорни лихви за периода от 11/5/2010 год. до 5/1/2011 год. (последна
падежирала вноска от 11.12.2010год.) и от 08/03/2014 год. до 16/8/2016 год.,
определено по реда на чл. 162 от ГПК в общ размер на 34349,03 евро, като иска
следва да бъде отхвърлен до пълния предявен размер от 69 607,45 евро.
Що се касае до дължимата такса, единствената
начислена такса за управление, претендирана едновременно по настоящето дело и
по гр.д. № 17256/2013 год. на СГС, Г.О., I-10 и т.д. № 83/2016 год. на САС е тази
от 11/12/2010 год. в размер на 318,13 евро. Следва да се посочи, че гр.д. №
17256/2013 год. на СГС, Г.О., I-10 е имало за предмет единствено такси
за управление, като това е изрично посочено в исковата молба. С нея не са
претендирани такси за имуществени застраховки и по отношение на начислената
такса от 189,86 евро не е налице спиране на давността и в този смисъл, като
начислена 28/1/2010 год. същата е погасена по давност. Дължима е таксата от
11/12/2010 год., както и начислените такси за управление на кредита за периода
от 8/3/2014 год. до 11/12/2015 год. в общ размер на 954.39 евро.
По отговорността за разноски: Ищецът претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение в заповедното и исковото производство. Ищецът е
направил разноски в размер на 24 899.58 лева. Юрисконсултското възнаграждение
следва да се определи по правилата на чл. 78, ал.8 от ГПК вр. чл. 25, ал.1
вр.ал.2 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Така определено
юрисконсултското възнаграждение възлиза на сумата от по 100 лева за всяко
производство. Този размер на юрисконсултското възнаграждение съдът определя
предвид факта, че делото е било разгледано в едно съдебно заседание, без случая
да разкрива особена практическа и правна сложност. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца следва да бъде заплатена сумата от 15 739.22 лева – разноски по делото за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение в заповедното и исково производство, както и
депозит за вещо лице, съобразно уважената част от иска.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника следва
да бъде заплатена сумата от 810.80 лева, разноски по делото за адвокатско
възнаграждение и депозит за вещо лице, съобразно отхвърлената част от иска.
Мотивиран от горното, Съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, че И.Н.Г.,
ЕГН ********** и М.Г. Д., ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес: ***
дължат солидарно на "Т.Б. "В."" ЕАД, ЕИК *******,
седалище и адрес на управление:*** следните суми, дължими по договор за ипотечен
кредит от 11/12/2008 год. и допълнителното споразумение от 24/2/2010 год.: 159 066,21 евро (сто петдесет и девет
хиляди шестдесет и шест евро и двадесет и един е.ц.) – главница, ведно със
законната лихва от 8/3/2017 год. до окончателното изплащане на вземането; 34349,03 евро ( тридесет и четири хиляди
триста четиридесет и девет евро и три е.ц.) – договорни лихви за периода от
11/5/2010год. до 5/1/2011 год. и 8/3/2014 год. до 16/8/2016год.; сумата
от 954,39 евро (деветстотин петдесет и
четири евро и тридесет и девет е.ц.) – дължими по кредита такси, за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по частно гражданско дело № 14044/2017
г. на Софийски Районен съд, като ОТХВЪРЛЯ
претенцията за договорни лихви за разликата от 34349,03
евро до пълния предявен размер от
69607,45 евро и за периода от 11/10/2011 год. до 8/3/2014 год и претенцията
за дължими по договора за такси за разликата от 954,39 евро до 2098,64 евро.
ОСЪЖДА И.Н.Г., ЕГН **********
и М.Г. Д., ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес: *** да заплатят
солидарно на "Т.Б. "В."" ЕАД, ЕИК *******, седалище и
адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 15 739.22 лева – разноски по
делото по заповедното и исково производство.
ОСЪЖДА "Т.Б.
"В."" ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:*** да
заплати на И.Н.Г., ЕГН ********** и М.Г. Д., ЕГН **********, и двамата със
съдебен адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 810.80 лева – разноски по делото.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от
връчването му на страните с въззивна жалба пред Софийски Апелативен съд.
Председател: