№ 1061
гр. София, 02.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Темислав М. Димитров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20221100509934 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 6855/21.06.2022 г. по гр. д. № 66109/2021 г. по описа на СРС, ГО, 126
състав, е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „Д.К.“ ЕООД дължи на „Топлофикация София“ ЕАД
следните суми: 1./ 932,93 лева – цена за доставена топлинна енергия в периода м. октомври
2018 г. – м. април 2020 г., в имот с абонатен № 343374; 2./ 34,94 лева – такса за
предоставяне на услуга дялово разпределение за периода м. юли 2018 г. – м. април 2020 г.,
заедно със законната лихва от 26.08.2021 г. до погасяване на задълженията; 3./ 171,73 лева –
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена
топлинна енергия за периода 31.12.2018 г. – 11.08.2021 г., и 4./ 4,42 лева – обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово
разпределение за периода 15.05.2020 г. – 11.08.2021 г., като искът за установяване на
вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за
предоставяне на услуга дялово разпределение е отхвърлен за разликата над уважения размер
от 4,42 лева до пълния предявен размер от 7,29 лева, както и за периода 31.08.2018 г. –
14.05.2020 г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът „Д.К.“ ЕООД е осъден да заплати в полза
на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 348,72 лева – разноски в
заповедното и в първоинстанционното исково производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Н.“ ЕАД.
Срещу първоинстанционното съдебно решение в частта, в която исковете са уважени,
е депозирана въззивна жалба от ответника „Д.К.“ ЕООД, чрез пълномощника адвокат Р. Р..
Излагат се доводи за недопустимост на решението в частта, в която съдът е признал за
установени вземанията за дялово разпределение и за лихва за забава върху главницата за
дялово разпределение, обосновани с твърдения, че относно така посочените претенции
ищецът е предявил чужди права – на фирмата за дялово разпределение, която реално е
предоставила услугата, респ. че „Топлофикация София“ ЕАД не е процесуално
легитимирана да претендира същите в настоящото исково производство. Навеждат се
1
оплаквания за неправилност на решението в атакуваните части. Твърди се, че
претендираните суми за дялово разпределение са останали недоказани по основание и
размер. Недоказано по делото било и обстоятелството, че ответникът е изпаднал в забава за
плащане на процесните суми. При така изтъкнатите аргументи се моли за обезсилване на
решението на Софийски районен съд в частта, в която са уважени претенциите за дялово
разпределение, и за неговата отмяна в останалата обжалвана част. Претендират се разноски
за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна – „Топлофикация София“ ЕАД,
както и третото лице – помагач „Техем Сървисис“ ЕООД, не са изразили становище по
въззивната жалба.
Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, в която е
признато за установено, че „Д.К.“ ЕООД дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, сумата в размер на
932,93 лева – цена за доставена топлинна енергия в периода м. октомври 2018 г. – м. април
2020 г., в имот с абонатен № 343374, и в частта, в която е отхвърлен искът с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземане за обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово
разпределение за разликата над сумата от 4,42 лева до пълния предявен размер от 7,29 лева,
както и за периода 31.08.2018 г. – 14.05.2020 г.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за
установена от Софийски районен съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от Софийски районен съд фактическа
обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен
интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от
09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно.
Относно доводите за недопустимост на решението в частта, в която са разгледани
претенции на ищеца за такса за предоставяне на услуга дялово разпределение и обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово
разпределение, обосновани с твърденията на ответника за липса на процесуална
легитимация на „Топлофикация София“ ЕАД да претендира същите, въззивният съд намира
следното:
Процесуалната легитимация на страните като абсолютна процесуална предпоставка
за съществуването и упражняването на право на иск се извежда от изложените в исковата
молба фактически твърдения за правопораждащия претенцията юридически факт.
Процесуалната легитимация на двете страни следва от правното твърдение на ищеца,
обусловена е от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от
претендираното или отричано от ищеца право. Когато съдът проверява дали искът е
предявен от и срещу надлежна страна той трябва да изхожда от правото, което се
претендира или отрича с исковата молба. Докато процесуалната легитимация следва от
правното твърдение на ищеца, материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор
на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение – кой е носителят на правото
и кой е носителят на правното задължение. Съответствието между процесуалноправната и
2
материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и
който обосновава основателността, но не и допустимостта на предявения иск.
В аспекта на така посоченото настоящият въззивен състав приема, че от изложените в
исковата молба и уточнителна молба вх. № 97995/30.11.2021 г. безпротиворечиви твърдения
се налага извод, че ищецът е надлежно процесуално легитимирана страна. Последният
излага обстоятелства за възникнало в негова полза вземане за цена на предоставена услуга
дялово разпределение, неизправна страна за плащането на което е потребителят на ТЕ в
процесния имот и период, а именно ответникът по делото. Преценката дали ищецът има
качеството на кредитор по спорното вземане, съответно – дали ответникът е задължено лице
по твърдяната облигация, включително дали между страните е съществувала описаната в
исковата молба правна връзка, източник на предявеното вземане, следва да се извърши с
акта по същество на спора. В този смисъл доводите на въззивника за недопустимост на
предявения иск, обосновани с твърдението за несъществуване на облигационна връзка със
соченото в исковата молба съдържание на правата и задълженията на страните, са относими
към преценка на материалната легитимация на страните. Същите не касаят процесуалните
предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск.
При горните мотиви, въззивният съд намира за допустимо обжалваното решение. Не
се констатират допуснати от Софийски районен съд нарушения на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми при неговото постановяване.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154
ГПК и при изпълнение на задълженията си, посочени в чл. 146 ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което въззивният съд следва да разгледа доводите на
жалбоподателя във връзка с неговата правилност.
По релевираните във въззивната жалба доводи относно правилността на решението
съдът намира следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ,
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба
на ТЕ за заявения в исковата молба период, се регулират със Закона за енергетиката.
Страните не спорят, че процесният топлоснабден имот е предназначен за
задоволяване на стопански, съответно – небитови нужди, доколкото същият представлява
магазин.
Разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ регламентира, че продажбата на ТЕ се извършва
на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното
предприятие и потребителя на ТЕ за стопански нужди. Нормата на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ
(отм., бр. 54 на ДВ от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), действала до 17.07.2012 г., определя
като потребител на енергия или природен газ за стопански нужди всяко физическо или
юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди
или природен газ за стопански нужди, както и лица на издръжка на държавния или
общинския бюджет.
Нормата на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (нова ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.),
действала през исковия период, определя като "небитов" клиент, който купува електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация,
горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.
В конкретния случай със сила на пресъдено нещо /с оглед обстоятелството, че
първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, в която е изцяло
уважен предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ, за установяване на съществуване на вземане за заплащане на стойност на доставена
ТЕ за стопански нужди за имот в сграда – етажна собственост/ е установено, че за процесния
период между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по писмен
договор при общи условия, по силата на което ищецът се е задължил да доставя на
ответника ТЕ срещу задължение на последния да заплаща стойността й, както и че ищецът е
изпълнил своите задължения и е доставил конкретно количество ТЕ /съответстващо на
уважения от съда размер/, начислил е суми за същата съобразно с действащите към
3
съответния момент разпоредби на ЗЕ, вр. Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г., отм.), поради което за ответното
дружество е възникнало задължение за заплащане на стойността на доставената ТЕ, респ.
безспорно е, че са изпълнени изискванията на нормата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, поради което
ответникът има качеството на потребител на ТЕ за стопански нужди за магазин, находящ се
в гр. София, бул. „Дондуков“ № 31, вх. А.
Във въззивната жалба се навеждат оплаквания за недължимост за претенцията за
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена ТЕ за
периода 31.12.2018 г. – 11.08.2021 г. Съгласно правната норма, уредена в чл. 133 ГПК, вр.
чл. 147, т. 1 ГПК, при пропуск на ответната страна да релевира възражения относно
възникването и съществуването на предявеното спорно материално право, в срока за
отговор на исковата молба, това негово процесуално право на защита се преклудира, освен
ако основанието за възникване на насрещното отбранително материално право не е могло да
бъде узнато, посочено или доказателства за неговото съществуване не е могло да се
представят своевременно. В конкретния случай в преклузивния срок – срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е релевирал единствено възражения досежно допустимостта и основателността
на претенцията за дялово разпределение и тази за обезщетение за забавено плащане на
последната, с оглед на което и на основание чл. 153 ГПК, с доклада по делото СРС е обявил
за неподлежащи на доказване всички факти, включени във фактическия състав на вземането
за мораторна лихва върху главницата за доставена топлинна енергия и размера му. С оглед
така установеното оплакванията на ответното дружество досежно неизпадането му в забава
за плащане на главницата за доставена топлинна енергия, като такива, въведени за първи път
с въззивната жалба, се явяват преклудирани. Поради това и с оглед правомощията на
въззивния съд съгласно чл. 269 ГПК решението на СРС в частта, в която е уважена тази
претенция, следва да се потвърди.
Спорен пред въззивната инстанция е въпросът за дължимостта на сумата за услуга
дялово разпределение на топлинна енергия до имота на ответното дружество през
процесния период и на обезщетение за забава в плащането на услугата.
Всички дейности и обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са
регулирани от секторното законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и
особеностите на възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на
ТЕ. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г./, дяловото
разпределение на ТЕ в сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното
предприятие или от доставчик на ТЕ самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от
2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ отговорността за извършването на дялово разпределение на
ТЕ се възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите
по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово
разпределение на топлинната енергия“ е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в ЗЕ,
когато топлопреносното предприятие или доставчикът на ТЕ не са регистрирани по реда на
чл. 139а ЗЕ, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с
лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б ЗЕ /при Общи условия/, в който се
уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на ТЕ, които се заплащат
от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, и след това – от
топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на ТЕ, а
съгласно чл. 140, ал. 5 ЗЕ – лицето по чл. 139б, ал. 1 ЗЕ предлага на клиентите в сграда –
етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен
договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово
разпределение.
Дяловото разпределение на ТЕ се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61
и сл. от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от
24.04.2007 г., отм. ДВ, бр. 60 от 07.07.2020 г./ или чрез възлагане на търговец, избран от
клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба
№ 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на ТЕ между
клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл. 151,
ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея. Следователно с
оглед така цитираните норми следва извод, именно ищецът, а не третото лице – помагач е
4
носител на вземането за стойността на услугата дялово разпределение на ТЕ, при условия,
че същата е била извършена. В конкретния случай по делото е безспорно, че сградата –
етажна собственост, в която се намира процесният магазин, е топлофицирана, както и че в
ползвания от ответника имот е било доставено конкретно количество ТЕ. Не е спорно
между страните, че съгласно сключения помежду им писмен договор при общи условия от
27.06.2017 г., те са уговорили дяловото разпределение в сградата, находяща се в гр. София,
бул. „*******, да се извършва от ФДР – „Т.“ ООД. В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е
оспорил факта на предоставяне на услугата дялово разпределение до процесния имот и
период, а единствено е оспорил методиката на изчисление на претендираната сума за дялово
разпределение и факта на плащане на тази сума от ищеца спрямо дружеството,
предоставило тази услуга. При това положение въззивният съд приема, че услугата е била
реално извършена за имота на ответното дружество, поради което претенцията за
заплащането й е установена в своето основание. При липса на данни относно метода на
изчисляване на тази такса и на основание чл. 162 ГПК, след справка за обичайните цени на
ФДР, правилно и законосъобразно районният съд е счел претенцията за основателна до
размера от 34,64 лева.
Въззивният съд намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба
касателно неизпадане в забава на клиента за заплащане на таксата за предоставяне на услуга
дялово разпределение за исковия период. В депозирания в срока по чл. 131 ГПК писмен
отговор същият изрично сочи, че не оспорва, че ищецът е издал процесните фактури, както
и че същите са осчетоводени. С оглед процесуалното поведение на ответника и при
съобразяване приложимия материален закон с оглед търговското качество на ответника,
законосъобразно СРС е счел за установено изпадането на клиента в забава за плащане на
услугата за дялово разпределение. Във въззивната жалба липсват оплаквания касателно
размера на присъдената лихва за забавено плащане, поради което и по аргумент от нормата
на чл. 269 ГПК този въпрос стои извън предмета на въззивната проверка.
При горните мотиви и с оглед липсата на други конкретни оплаквания, касаещи
правилността на първоинстанционното решение в обжалваната част, в рамките на
правомощията си по чл. 269 ГПК, настоящият въззивен състав намира, че решението следва
да се потвърди.
По въпроса за разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на делото и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна
„Топлофикация София“ ЕАД следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер
на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Относно обжалваемостта на въззивното решение:
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове
настоящото решение е окончателно.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6855/21.06.2022 г., постановено по гр. д. №
66109/2021 г. по описа на СРС, ГО, 126 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , в която е
признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******,
срещу „Д.К.“ ЕООД, ЕИК *******, обективно съединени искове с правно основание чл. 422
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „Д.К.“ ЕООД дължи на
„Топлофикация София“ ЕАД следните суми: 34,94 лева – такса за предоставяне на услуга
дялово разпределение за периода м. юли 2018 г. – м. април 2020 г., заедно със законната
лихва от 26.08.2021 г. до погасяване на задълженията; 171,73 лева – обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за периода
31.12.2018 г. – 11.08.2021 г., 4,42 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода 15.05.2020
г. – 11.08.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 15.09.2021 г. по чл. 410
ГПК по ч. гр. д. № 49811/2021 г. по описа на СРС, ГО, 126 състав.
5
ОСЪЖДА „Д.К.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *******, на основание чл. 273, вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 100 лева –
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Н.“ ЕАД.
Решението е влязло в сила в необжалваната част.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6