Р Е Ш Е Н И Е
Номер 247 Година 16.03.2017
Град С.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД
XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На осми февруари Година
2017
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р. гражданско дело номер
2785 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „В.”
АД твърди в поправената си искова молба, че на 08.03.2011 г. първият ответник „И."
ЕООД му издал безусловен запис на заповед за 12500 евро, с левова равностойност
по централния курс на БНБ от 24447.88 лева, която се задължил му да плати на
предявяване. В качеството му на поръчител, този запис бил подписан и от втория ответник
Т.Н.Т.. Същият запис бил предявен на ответниците за плащане на 05.03.2014 г.,
въпреки което и до момента те не платили сумата по него. На 20.04.2016 г., въз
основа на този запис, ищецът подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК, което му искане
било уважено по ч.гр.д. № 1878/2016 г. на СтРС. С молба от 28.04.2016 г. образувал
изп.д. № --- на ЧСИ К.А.. На 26.05.2016 г. получил съобщение от СтРС, че ответниците
възразили срещу заповедта, което обусловило правният му интерес от предявения
срещу тях иск. Издаденият запис на заповед бил редовен от външна страна,
отговарял на изискванията за валидност, притежавал всички необходими реквизити,
а падежът му бил настъпил, без да бил платен до момента от ответниците, които
собственоръчно поставили подписите си върху него, като към момента на
издаването му несъществувала никаква пречка да изразят волята си и се задължат
по него с посочената сума, която поради това му дължали. След частично
прекратяване на делото с определение от 31.08.2016 г., искането е да се признае
за установено по отношение на ответниците, че дължат солидарно на ищеца сумата
от 24 447.88 лева за неизпълнено задължение по записа на заповед, издаден от
първия и авалиран от втория ответник на 08.03.2011 г. за сумата от 12500 евро,
и предявен за плащане на 05.03.2014 г.,
за изпълнение на което парично задължение са издадени заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК по ч.гр.д. № 1878 по описа за
Ответниците „И.” ЕООД и Т.Н.Т.
оспорват предявения иск, който молят съда да отхвърли, като неоснователен и им
присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно
в подадените в срок отговори, в хода на делото по същество и в представени от
пълномощника им писмени защити.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и
доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на иска факти,
от значение за спорното право, намери за установено следното:
На 08.03.2011 г. първият ответник „И.”
ЕООД (тогава ООД) е издал
в гр. П., чрез управителят си към този момент - Д.И.Т., процесният запис на
заповед, с който безусловно се задължил да плати на ищеца (тогава с фирма „В.” АД), на предявяване и без протест, сумата
от 12 500 евро (л. 8 от прил. ч.гр.д. № 1878/2016 г. на СтРС). Този запис на заповед е и авалиран след
това с подписа на вторият ответник Т.Н.Т., при условията, при които е издаден (чл.
484, ал. 1, във вр. с чл. 537 ТЗ). Същият запис на заповед е предявен за
плащане на 05.03.2014 г. на издателят му „И.” ЕООД, което обстоятелство е
удостоверено с подписа на законния му представител към този момент - Д.И.Т.. С
това е настъпил на същата дата и уговореният в него падеж „на предявяване” за
плащането му (чл. 487, ал. 1, изр. 1, във вр. с чл. 537 ТЗ).
Неоснователно е възражението на
ответниците, че този запис на заповед бил предявен за плащане на датата на
издаването му на 08.03.2011 г., а не на вписаната в него по-късна дата
05.03.2014 г., защото именно последната е удостоверил с подписа си като дата,
на която му е предявен за плащане този запис на заповед, законният към този
момент представител на издателят му „И.” ЕООД – Д.И.Т. (л. 8 от приложеното ч.гр.д. №
1878/2016 г. на СтРС). Възражението на ответниците за недостоверност на тази дата също е
неоснователно. От една страна защото, в негова подкрепа по делото няма
несъмнени доказателства, които да го доказват безспорно, каквото доказателство,
въпреки неоснователните им доводи за противното и обстоятелството, че съдът го
възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с
останалите доказателства, не представлява заключението на назначената по тяхно
искане по делото съдебно – почеркова – техническа на документ експертиза, според
която, вещото лице не е установило при ползваният от него метод разлика в
химическият състав на химикалните пасти, с които е изписан ръкописният текст в
този запис на заповед (л. 85). Не само защото вещото лице е посочило в същото заключение и
потвърди при изслушването му в съдебно заседание обстоятелството, че този метод
не може прецизно да диференцира състава на химикалните пасти, ако те са близки
по химически състав, а при тази му вероятност е очевидно, че това заключение не
само не доказва несъмнено, че целият ръкописен текст в този запис на заповед,
включително и датата на предявяването му за плащане, е написан с една, а не с
различни по химически състав химикални пасти, а дори и това обстоятелство да бе
доказано, то съвсем не доказва несъмнено, че същият запис на заповед е бил предявен
за плащане на датата на издаването му, а не на отразената в него по-късна дата
05.03.2014 г., защото не изключва възможността да е ползван при отразяването й същият
химикал със същата химикална паста, като този, с който е издаден същият запис
на заповед на 08.03.2011 г. От друга страна, дори по делото да бе несъмнено
доказано, че записът на заповед е бил предявен за плащане на датата на
издаването му, то при липсата на законова забрана за предявяването му за
плащане на същата дата на издаването му, последното би имало значение за делото
само ако ответниците бяха направили и възражение за погасяване на вземането по
него по давност по чл. 531, ал. 1, във вр. с чл. 537 ТЗ, защото последната тече
от падежа му, който при записите на заповед с падеж на предявяване настъпва с
предявяването им, а такова възражение за погасителна давност те не са направили
до приключване на съдебното дирене, при което и процесуалното им право да го
направят е преклудирано с изтичането на срока за отговор (т. 4 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Неоснователно е и общото оспорване от
ответниците на съществуването на вземането по записа на заповед с твърденията им
за неговата безпаричност и недобросъвестност на ищеца и злоупотреба със същия
запис, поради това, че бил издаден като гаранция за изпълнението на евентуални
бъдещи парични задължения на първия ответник за отложено плащане на цените на бъдещи
доставки на стоки от ищеца, които обаче, освен оцет на незначителна стойност,
който бил платен, не се осъществили и поради това липсвало в периода от
издаването до предявяването му каузално правоотношение между тях, както и такова
по даден от ищеца на този ответник заем, а такова правоотношение можело да
възникне само от такъв заем или доставка на стоки, каквито ищецът, който носел тук
тежестта, не бил доказал по делото да бил доставил/предоставил, като съзнавал липсата
на възникнало парично задължение при придобИ.ето на записа на заповед, което
сочело на негова недобросъвестност и злоупотреба с права, като вместо него, стоки
негово производство доставяло на първия ответник третото лице „С.” ЕООД, което
завело срещу този ответник и заповедно производство по ч.гр.д. № 2649/2016 г. на
СтРС за приблизително същата сума от общо 25 684.24 лева, като разликата й с
процесната била в лихвите и периода на начисляването им, като искът на ищеца по
делото бил за 24 447.88 лева по записа на заповед, а искът на третото лице „С.”
ЕООД бил за 16 997.78 лева главница по фактурата, с 8686.46 лева мораторна лихва
от 08.06.2011 г. до 08.06.2016 г., или можело да се направи обосновано
предположение, че ищецът и това трето лице претендирали едно и също вземане/задължение,
което обаче ищецът претендирал по записа на заповед, а трето лице „С.” ЕООД по фактурата,
при което били налице и измамни действия на ищеца, който гарантирал плащания на
собствените си стоки чрез запис на заповед, без да осъществявал след това реалната
им доставка на издателя му.
По делото обаче няма доказателства,
както в подкрепа на възражението на ответниците, ищецът да е извършил
посочените от тях измамни действия, така и в подкрепа на твърдяната от тях негова
недобросъвестност и злоупотреба с правото му по записа на заповед. Поради това
са недопустими и съдът не може да ги обсъжда повече в настоящото решение, възраженията
на втория ответник - както абсолютното му възражение за наличие на посочения порок
по чл. 29, ал. 1 ЗЗД на волята на първия ответник при издаването на записа на
заповед, така и противопоставените от този втори ответник на ищеца - лични възражения
на първия ответник, произтичащи от каузалните му отношения с ищеца, включително
и твърдяната липса на такива между тях, поради липса на заем и очаквани в
бъдеще доставки, които не са могли да се осъществят, а единствено можели да ги
породят (така и Р 17-2011-II т.о. и Р 5-2010-II т.о. на ВКС). Това следва от обстоятелството, че авалистът
не може, поради самостоятелността на авала, да противопоставя допустимо на
приносителя на менителничния ефект възражения, които може да му противопостави
самият хонорат/издател на записа на заповед. Както абсолютните му възражения за
недействителност на ефекта (основани на пороци на волята му при издаването му, с
изключение на тези срещу формата и съдържанието), така и личните му възражения,
произтичащи от каузалното му правоотношение с приносителя, освен ако авалистът
е страна по него или приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба
с право, разбирана, като знание за наличието на такива възражения, а случаят не
е такъв с оглед изложеното (Р 26-2014-II т.о. на ВКС). В търговското право злоупотребата е налице, ако правото по
търговска сделка се упражнява само с намерението да се увреди другата страна (чл. 298 ТЗ). Следователно, за разлика от
гражданското право (където няма изискване за намерение за увреждане), търговската злоупотреба с право
изисква доказано намерение за увреждане, за да бъде правнорелевантна. Тежестта да
докажат по делото възражението си за наличието на такава недобросъвестност и
злоупотреба с право от ищеца при придобИ.ето, предявяването и подаване на
заявлението/иска му за процесното вземане по записа на заповед, се носи от
ответниците, които се позовават на нея (чл. 154, ал. 1 ГПК). По делото обаче няма доказателства в
подкрепа на това им възражение, ищецът да е придобил, предявил и упражнил
правото си по процесния запис на заповед само с намерението да ги увреди, съзнавайки,
че липсва каузално правоотношение и негово вземане от и задължение на първия
ответник, което този запис на заповед да обезпечава, въпреки което да е
придобил, предявил и упражнил правата си по него само с намерението да ги увреди.
По делото няма и доказателства в
подкрепа на твърдяната от първия ответник по същество безпаричност на този запис
на заповед. В съдебната практика се приема, че такава е налице, когато издалият
го ответник твърди, че между него и поемателя не съществува правоотношение, което
да е причина за издаването на записа на заповед (Р 143-2013-I т.о. на ВКС). Именно такава безпаричност и на процесният
запис на заповед поддържа в случая с отговора си издалият го първи ответник, след
като по същество възразява, че между него и ищеца липсва каузално
правоотношение, което този запис на заповед да обезпечава, тъй като такова
можело да възникне между тях само от заем или договор за доставка на стоки, а сумата
по записа на заповед не само не му била предоставяна в заем, но и този запис на
заповед бил издаден от него като гаранция за изпълнението на евентуални негови
бъдещи парични задължения, които можело да възникнат за отложено плащане на
цените на бъдещи доставки на стоки от ищеца, каквито обаче не се осъществили. Последното
означава по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, че този ответник поддържа по
същество, че записът на заповед е издаден като обезпечение на очаквано в бъдеще
основание – договор за бъдещи доставки от ищеца на негови стоки с отложено
плащане на цената им от този ответник, което обаче не се било осъществило и
поради това не било възникнало въз основа на него и липсвало между тях - каузално
правоотношение, което записът на заповед да обезпечава (т. 1 ППВС № 1/1979 г.). Поради това съдът намери, че в случая
този ответник не твърди наличието на някакво възникнало конкретно каузално
правоотношение между него и ищеца, което записът на заповед да обезпечава.
Тъкмо напротив. Твърди по същество, че между тях липсва такова правоотношение, защото
същото можело да възникне само от заем, какъвто обаче ищецът не му бил предоставял
или от очакван в бъдеще договор за доставка от ищеца на негови стоки с отложено
плащане на цените им, който обаче не се осъществил, а именно за обезпечението на
последния този ответник бил издал процесния запис на заповед. Касае се
следователно до общо възражение на този ответник (каквото недопустимо с оглед изложеното
противопоставя на ищеца и вторият ответник) - за липса на причина за издаването на
процесния запис на заповед, а в тази хипотеза, не подлежи на изследване от съда
съществуването на каузално правоотношение между издателя и поемателя, защото
издаденият и в случая от първият ответник редовен запис на заповед е основание
и доказателство за съществуването на процесното вземане на ищеца по него срещу
ответниците (така и Р 143-2013-I т.о. на ВКС).
От друга страна именно първият
ответник носи тежестта, но не доказа по делото и тази твърдяната от него връзка
между записа на заповед и посоченото от него като очаквано в бъдеще горепосочено
основание (договор за бъдещи доставки на стоки с отложено плащане на цените им), което не могло да се осъществи и
възникне въз основа на него каузално отношение между тях (така и Р 143-2013-I т.о. на ВКС). Вярно е, че от заключението на
назначената по негово искане в тази насока по делото съдебно-икономическа
експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и
липсата на противоречие с останалите доказателства, се установява, че в периода
от януари
Това е ясно посочено и в т. 17 от ТР №
4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, с която се дадоха задължителни разяснения, че при
редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника (какъвто е и случаят), ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от
издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на
вземане между него като поемател и длъжника – издател, по повод или въз връзка
с което е издаден записа на заповед. Ето защо, въпреки неоснователните доводи
на ответниците за противното, и в случая ищецът не е длъжен да сочи и доказва
по делото възникването и съществуването на процесното вземане по каузално
правоотношение между него и първият ответник, след като е представил по делото редовен
запис на заповед, издаден от първия ответник и авалиран от втория ответник,
чийто падеж е настъпил с предявяването му за плащане на издалият го първи
ответник на 05.03.2014 г. (т. 17 ТР № 4/2014 г. на ОСГТК, Р 18-2015-I т.о., Р 17-2015-II т.о., Р 122-2015-I т.о., Р 39-2013-I т.о., Р 108-2011-II т.о. и Р 666-2007-I т.о. на ВКС). Посочената в писмените защити на
ответниците практика на ВКС в подкрепа на противното им становище, е
постановена преди т. 17 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена
противоречивата практика на съдилищата по този въпрос.
Що се отнася до третото възражение на
първия ответник, че ищецът и третото лице „С.” ЕООД претендирали от него за
плащане едно и също вземане за неплатена цена на доставени на този ответник от
това трето лице стоки на ищеца, но ищецът го претендирал по записа на заповед,
а това трето лице го претендирало по фактурата, същото възражение е несъстоятелно.
Не само защото е различно по размер претендираното от ищеца по записа на
заповед процесно вземане от 24447.88 лева, без да има данни в същото да са
включени и закъснителни лихви, а претендираното от третото лице „С.” ЕООД вземане
от първия ответник по ч.гр.д. № 2649/2016 г. на СтРС е за главница в по-малък
размер от 16997.78 лева, с 8686.46 лева закъснителни лихви от 08.06.2011 г. до
08.06.2016 г. Но и защото са различни лицата, които са кредитори на всяко от
тези две вземания, а вземането се отличава от другите вземания от същия вид не
само по неговото съдържание, размер и правопораждащ го факт, но и по носителите
на правоотношението, съставка на което е същото вземане, което означава, че никога
не е налице едно и също вземане, а две различни вземания, когато са различни кредиторите,
които ги претендират, какъвто е и случаят. При него по делото не само няма
данни за наличие на някаква облигационна връзка между ищеца и третото лице „С.”
ЕООД, но и ответникът не твърди такава, нито представя доказателства за
наличието й, нито пък твърди и представя доказателства, че за сметка на ищеца
това трето лице претендира от този ответник посочените други вземания по ч.гр.д.
№ 2649/2016 г. на СтРС. Само на това основание е несъстоятелно поддържаното от
този ответник възражение, че ищецът и това трето лице претендирали от него едно
и също вземане (в този смисъл и Р 127-2013-II т.о. на ВКС).
Този извод не търпи промяна от
представените от първия ответник с отговора му фактури за доставени му от същото
трето лице стоки, въпреки, че в същите е вписано, че са издадени в гр. П. и
част от доставените с тях ракии и мастики са „П.”. Не само защото не в гр. П.,
а в гр. П. са седалищата и адресите на управление и на ищецът, и на това трето
лице (л. 2 и 50). Но и защото, същото трето лице е доставило с тези фактури на първия
ответник и „К.”, „Я.” и „С.” ракии, както и водки „Ф.” и ”А.”, бял и червен
пелин „М.”, и уискита и джинове, които няма данни да са производство на ищеца,
а дори и в такъв случай е напълно възможно същото трето лице да ги е закупило
преди това от ищеца и след това да ги е препродало с тези фактури на първия
ответник (л. 44-49). Ето защо съдът намери, че последните не доказват възражението му за
идентичност на процесното вземане и това, което горепосоченото трето лице претендира
от първия ответник по ч.гр.д. № 2649/2016 г. на СтРС.
Върху процесният запис на заповед няма
отбелязвания за извършени плащания на част или на цялата обещана с него сума от
12 500 евро, нито пък по делото е представена разписка за такива плащания по
него до приключване на съдебното дирене (чл. 492 ТЗ).
За левовата равностойност от 24 447.88
лева на същата сума, по фиксинга на БНБ, ищецът е подал на 20.04.2016 г.
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист по чл. 418 ГПК солидарно срещу ответниците. За разглеждането му образувано
приложеното ч.гр.д. № 1878/2016 г. на СтРС, по което на 21.04.2016 г. е
издадена исканата от ищеца заповед по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено
ответниците да му заплатят солидарно сумата от 24 447.88 лева главница,
представляваща левовата равностойност на 12 500 евро по централния курс на БНБ,
за неизпълнено задължение по записа на заповед и законна лихва върху главницата
от 20.04.2016 г. до изплащането й, както и 488.96 лева разноски по делото. Въз
основа на тази заповед е издаден на 21.04.2016 г. и изпълнителен лист по чл.
418 ГПК. На 17.05.2016 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответниците са подали
възражения срещу тази заповед, а на 15.06.2016 г., в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, ищецът е предявил по делото процесния иск, който поради това се смята
предявен на 20.04.2016 г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на
заповедта по чл. 417 ГПК срещу ответниците (чл. 422, ал. 1 ГПК). Други релевантни
доказателства няма представени по делото.
При тези установени по делото
обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е основателен.
При същият ищецът носи тежестта да докаже съществуването на вземането му срещу
ответниците по записа на заповед, а последните - възраженията си срещу същото (така
и т. 17 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС). В случая по делото ищецът доказа,
че първият ответник „И.” ЕООД е издал в негова полза на 08.11.2011 г. в гр. П. процесният
запис на заповед, с който безусловно се е задължил да му заплати на предявяване
и без протест сумата от 12 500 евро. Доказа и обстоятелството, че с подписа си
върху лицевата му страна, под израза „поръчител”, вторият ответник Т.Н.Т. е
поел в изискуемата се от чл. 484, ал. 1 ТЗ форма задължението да отговаря
солидарно, като поръчител, за изпълнение на същия менителничен дълг от 12 500
евро на издателя на този запис на заповед (чл. 484, ал. 1 и 3 ТЗ). Падежът за
плащането му е настъпил на 05.03.2014 г., когато е предявен за плащане на
издалият го първи ответник (чл. 487, ал. 1, във вр. с чл. 537 ТЗ). Този запис на заповед съдържа всички
реквизити на чл. 535 ТЗ. Поради това е действителен (т. 3 от ТР № 1/2005 г. на
ОСТК на ВКС). Този извод не се променя от обстоятелството, че по делото няма данни
за причината/основанието/каузата, поради която е издаден и поето с него от
първия ответник и авалирано от втория ответник безусловното задължение да се
плати обещаната с него сума от 12 500 евро на ищеца. А това е така защото, записът
на заповед е абстрактна сделка, в което всъщност се състои и менителничния му характер.
Поради това за действителността му законът не изисква да е посочена в него и причината
(каузата, основанието), заради която е издаден и е било поето с него от първия ответник
и обезпечено с поръчителството на втория ответник в случая безусловното
обещание да се плати посоченото в него вземане от 12 500 евро, което няма данни
ответниците да са платили на ищеца до приключване на съдебното дирене, въпреки
настъпването на 05.03.2014 г. на падежа за плащането му (чл. 535 ТЗ). Именно
поради това в задължителната си практика ВКС приема, че предмет на делото при
иска по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417,
т. 9 ГПК, е съществуването на вземането по записа на заповед, а каузалното
правоотношение подлежи на изследване само ако е въведено твърдение/възражение
за конкретно съществуващо такова отношение, по повод или във връзка с което е
издаден записа на заповед, а не и при редовен от външна страна менителничен
ефект и направено общо оспорване на вземането от ответниците, когато ищецът не
е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да
доказва възникването и съществуването на вземането по каузалното правоотношение
между него като поемател и длъжника – издател, по повод или във връзка с което
е издаден записът на заповед, какъвто е случаят (т. 17 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на
ВКС). При него възраженията
на ответниците следва да се квалифицират, с оглед изложеното, не като конкретно,
а като общо тяхно оспорване на вземането на ищеца по редовния запис на заповед,
което, с оглед задължителните указания в т. 17 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на
ВКС, не създава задължение за ищеца да сочи и доказва, а за съдът да изследва
по делото, наличието на каузално правоотношение, като основание за възникване
на вземането, чието съществуване е доказано с редовния от външна страна и
действителен процесен запис на заповед (така и Р 122-2015-I т.о. на ВКС).
Ответниците не са възразили и доказали
да са погасили вземането на ищеца по него чрез плащане или друг предвиден в
закона способ за погасяване на задължение (прихващане, подновяване, опрощаване,
давност и прочие). При това положение, според правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за
разпределение на доказателствената тежест, следва извода, че това вземане на ищеца
съществува, а предвид настъпилия на 05.03.2014 г. падеж на записа на заповед – и
извода, че същото е изискуемо и подлежи на изпълнение. При тази установена по
делото редовност на записа на заповед и липсата на доказани от ответниците
абсолютни и относителни възражения за несъществуване на спорното вземане, следва
същото да се признае за съществуващо с настоящото решение. Ето защо съдът
намери, че липсата на доказателства по делото за причината, поради която е издаден
от първия ответник и авалиран от втория ответник процесния запис на заповед, не
го прави нищожен. След като съдържа всички изискуеми от чл. 535 ТЗ реквизити, той
представлява действителен менителничен ефект (чл. 536, ал. 1 ТЗ). По него вторият
ответник е поел и действително менителнично поръчителство за първия ответник,
който го е издал (чл. 485, ал. 2 ТЗ).
Поради това съдът намери, че ищецът доказа
по делото, че е възникнало и съществува претендираното от него вземане за
неизпълненото от ответниците солидарно тяхно задължение по издадения от първия
ответник и авалиран от втория ответник процесен запис на заповед (чл. 154 ГПК). Вторият ответник не оспорва, че е
положил подписа си върху него под израза „поръчител”, по който начин е дал във
формата по чл. 484, ал. 1 ТЗ своето съгласие и е поел, чрез това си едностранно
волеизявление, менителнично поръчителство по същия запис на заповед за първия
ответник (чл. 484, ал. 3 ТЗ). Поел е следователно задължението да отговаря
солидарно с него за изпълнение на менителничния му дълг от 12 500 евро към
ищеца, който е поемател по този запис на заповед. При това дадено от втория
ответник във формата по чл. 484, ал. 1 ТЗ поръчителство върху записа на
заповед, е неоснователно общото му възражение, че не дължал присъдената и в
негова тежест със заповедта по чл. 417 ГПК сума по него. За същата той
отговаря, както първият ответник, за когото е поръчителствал (чл. 485, ал. 1 ТЗ),
а отговорността им пред ищеца е солидарна (чл. 513, ал. 1 ТЗ). Това означава,
че последният, като приносител на този запис на заповед, може да иска плащането
на цялата обещана с него сума от всички задължени по него лица или само от
някой от тях, без да се съобразява с реда, по който са се задължили с нея по
записа (чл. 513, ал. 2, във вр. с чл. 537 ТЗ).
Вместо присъждането й обаче, в обещаната
в него валута, ищецът е поискал със заявлението си присъждането й в левовата й
равностойност по фиксинга на БНБ, в която равностойност от 24 447.88 лева,
същата сума му е и присъдена с издадената заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист по чл. 418 ГПК (12500 евро х 1.95583 лева). Според ТР № 4/2014 от 29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС обаче,
кредиторът не може едностранно да търси присъждане на левовата равностойност на
вземанията си, възникнали в чуждестранна валута, включително и по курсовете на
чл. 12, ал. 1 ВЗ и чл. 29 ЗБНБ. Поради това и съдът не може да му присъжда в
този случай левовата равностойност на такива вземания, включително и по
обявеният от БНБ по реда на чл. 29 ЗБНБ фиксиран курс на еврото към лева,
защото е приложим само за счетоводни и статистически цели. Поради това няма
основание за прилагането му и в облигационните отношения, по които Централната
банка не е страна, освен в случаите, когато законът/договорът/едностранната
сделка препращат към тях, какъвто не е настоящият случай. При него нито
законът, нито издаденият от първият ответник и авалиран от вторият ответник
запис на заповед, препращат към фиксинга на БНБ. Тъкмо напротив. Със същият
запис е поето безусловното задължение да се плати на ищеца сумата от 12 500
евро, а не в левовата й равностойност по фиксинга на БНБ (л. 8 от ч.гр.д. № 1878/2016 г. на СтРС). При това положение и съдът не може
да я присъди в левовата й равностойност, независимо, че със заявлението си ищецът
е поискал присъждането й в същата (така и ТР № 4/2014 от 29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС). Доколкото в посоченото ТР са дадени
задължителни разяснения, че в случаите, при които е предявен иск за присъждане
на левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът
следва да се произнесе по съществото на спора, като приеме, че е сезиран с иск
за заплащането й в уговорената в договора чуждестранна валута и служебно я
присъди в същата, то и в случая, при който ищецът е предявил иска си по чл. 422 ГПК по делото за съществуване на левовата равностойност на вземането му по
записа на заповед за сумата от 12 500 евро, съдът следва да приеме, че по
същество е сезиран с иск по чл. 422 ГПК за съществуване на обещаната с този запис
сума от 12 500 евро и да признае съществуването й в същия размер и валута (ТР № 4/2014 от 29.04.2015 г. на ОСГТК
на ВКС). Ето защо съдът намери, че по процесният запис на заповед, ищецът има
възникнало и съществуващо към датата на приключване на съдебното дирене вземане
за неплатената му по същия солидарно от ответниците сума от 12 500 евро,
за съществуването на която следва да се приеме, че е предявен от него и е
основателен иска му по чл. 422, ал. 1 ГПК по делото, който поради това следва
да се уважи, като се признае за установено по отношение на ответниците, че му
дължат солидарно същата сума по записа на заповед (чл. 422, ал. 1 и чл. 235,
ал. 3 ГПК).
При този изход на делото, само ищецът
има право да му се присъдят сторените по делото разноски за заплатена д.т. за
производството или сумата от 488.96 лева, които е поискал да му бъдат присъдени
и следва поради това да се възложат в тежест на ответниците (чл. 78, ал. 1 ГПК). При този изход на делото, ищецът има право да му се присъдят и сторените от
него в заповедното производство разноски за внесена от същия д.т. за същото производство
в размер на 488.96 лева, които, с оглед искането му и съгласно т. 12 от ТР №
4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се възложат с настоящото
решение в тежест на ответниците (чл. 78, ал. 1 ГПК).
Воден от
горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на „И.” ЕООД, с ЕИК ---, със седалище и адрес на
управление ---, и Т.Н.Т., с ЕГН **********, с адрес *** Михайловски № 73, че
дължат солидарно на „В.” АД, с ЕИК ---, със седалище и адрес на управление ---,
сумата от 12 500 евро за неизпълнено задължение по запис на заповед издаден на 08.03.2011
г. в гр. П. и предявен за плащане на 05.03.2014 г., за което парично задължение
са издадени заповед № 1130/21.04.2016 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 21.04.2016 г. по чл.
418 ГПК по частно гражданско дело № 1878 по описа за
ОСЪЖДА „И.”
ЕООД с п.а. и Т.Н.Т. с п.с., да заплатят на „В.” АД с п.а., сумата от 488.96
лева разноски по настоящото дело и сумата от 488.96 лева разноски по ч.гр.дело
№ 1878 по описа за
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: