Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 08.02.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІІ - В въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 8611
по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 138865
от 02.07.2020 г., постановено по гр. д. № 80743/2018 г. по описа на СРС, ГО, 153
състав
е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 9 ЗПК и чл. 92 ЗЗД, че Х.А.П., ЕГН **********, дължи на „Р.(България)“ ЕАД, ЕИК *******, сумата
от 2 926,69
лв., представляваща непогасена главница по Договор за кредит от 23.11.2015 г.,
чиято предсрочна изискуемост е настъпила, ведно със законната лихва от 24.01.2018 г. до
изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на 317,36 лв. за периода
от 05.06.2016 г. до 04.01.2018 г. и 58,89 лв. – наказателна лихва за периода от
05.07.2016 г. до 23.01.2018 г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 4927/2018 г. по описа на СРС, 153 състав, като е
отхвърлен предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД за разликата над 58,89 лв. до пълния предявен размер от 102,81
лв. и ответникът Х.А.П. е осъден да заплати на ищеца „Р.(България)“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 115,41 лв. - разноски в заповедното производство и
сумата от 1 287,30 лв. - разноски в исковото производство.
Срещу постановеното
решение в частта, с която са уважени исковете, съответно за сумата от 2 926,69 лв. - непогасена
главница и
за сумата от 317,36 лв. – възнаградителна лихва,
както и ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски, е депозирана въззивна жалба от ответника Х.А.П., чрез назначения му
по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адвокат М.А.. В жалбата не са
изложени никакви съображения относно допустимостта и правилността на решението
в обжалваната част. Сочи се, че допълнителни съображения ще бъдат развити след подаване на отговор
от насрещната страна. В открито съдебно заседание пред въззивния съд адвокат А. заявява, че поддържа
възраженията си за изтекла давност и за неравноправни клаузи, наведени в отговора на исковата молба.
От ответната страна
по въззивната жалба „Р.(България)“
ЕАД е депозиран писмен отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, чрез юрисконсулт Е.Д., с който се оспорва жалбата. Поддържа се, че
същата е бланкетна и формална, поради което следва да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде потвърдено.
Претендират се разноски.
Първоинстанционното
решение в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД, че Х.А.П., ЕГН **********, дължи на „Р.(България)“ ЕАД, ЕИК *******, сумата
от 58,89 лв. – наказателна лихва за периода от 05.07.2016 г. до 23.01.2018 г.,
за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 4927/2018 г. по описа на СРС, 153 състав, и в
частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД за разликата над 58,89 лв. до пълния предявен размер от 102,81
лв. не е обжалвано от страните, поради което е влязло в сила.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения
срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен
състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като въззивният
съд намира за нужно да посочи и следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявени от „Р.(България)“
ЕАД срещу Х.А.П. обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. 9
ЗПК и чл. 92 ЗЗД за установяване дължимост на сумата от 552,59 лв., представляваща
редовно падежирала главница за периода от 05.07.2016 г. до 05.01.2018 г., както
и 2 374,10
лв. – предсрочно изискуема главница, с дата на настъпила предсрочна изискуемост
- 05.01.2018
г. по Договор за потребителски кредит № 1511171085600190 от 23.11.2015
г., ведно със законната лихва за периода от 24.01.2018 г. до изплащане на вземането,
възнаградителна лихва в размер на 317,36 лв. за периода от 05.06.2016 г. до 04.01.2018
г. и наказателна лихва в размер на 102,81 лв. за периода от 05.07.2016 г. до 23.01.2018
г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 4927/2018 г. по описа на СРС, 153 състав, както и
в условията на евентуалност осъдителни искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата от 552,59 лв., представляваща редовно
падежирала главница за периода от 05.07.2016 г. до 05.01.2018 г., както и 2 374,10 лв. – предсрочно
изискуема главница, с дата на изискуемост 05.01.2018 г. по Договор за
потребителски кредит № 1511171085600190 от 23.11.2015 г., ведно със
законна лихва за периода от 24.01.2018 г. до изплащане на вземането,
възнаградителна лихва в размер на 317,36 лв. за периода от 05.06.2016 г. до
04.01.2018 г. и
наказателна лихва в размер на 102,81 лв. за периода от 05.07.2016 г. до
23.01.2018 г.
С оглед
процесуалното поведение на страните и липсата
на конкретни доводи, наведени във въззивната жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждаща т. нар. ограничен въззив,
настоящият съдебен състав намира, че страните по делото не спорят по отношение
на следните обстоятелства: 1) че между
страните е сключен Договор за
потребителски кредит № 1511171085600190 от 23.11.2015 г., по силата
на който банката е
предоставил на кредитополучателя - Х.П.
кредит в размер на 3 094,50 лв., който съгласно
чл. 1 от договора ще бъде използван за потребителски нужди. Договорът е с краен
срок на погасяване - 05.12.2022 г., като сумата е дължима на 84 анюитетни
месечни вноски, дължими на 5 - то число на
месеца, считано от 05.01.2016 г. до 05.12.2022 г.
Съгласно чл. 4. 1 от договора страните са уговорили, че за първите 12 месеца, считано
от първата падежна дата на кредита, кредитополучателят заплаща на Банката
фиксирана годишна лихва в размер на 8,10 %, като след изтичане на срока по чл.
4. 1 от договора кредитополучателят заплаща на Банката годишна лихва в размер
на 6 - месечен Софибор + 7,153 надбавка, като
стойността на 6 - месечния Софибор е определена за 30.08.2016 г. - 2 работни дни преди
01.09.2016 г. Лихвата в частта 6 – месечен
Софибор се преизчислява и променя от Банката два пъти в годината, на 01 март и
на 01 септември, съгласно стойността на 6 – месечния Софибор, обявена на
страницата на БНБ два работни дни преди посочените дати. Общата сума, дължима
по договора, изчислена към датата на сключването му е 4 540,56 лв. При така определената лихва, годишният процент на разходите /ГПР/
за кредита към момента на сключване на договора за кредит е
12,52 %. В чл. 4. 5 от договора страните са уговорили, че при забава в
плащането на дължимата сума по кредита, кредитополучателят дължи на
Банката обезщетение за забава - наказателна надбавка към лихвата в размер на 10
пункта годишно върху забавената главница за времето на забавата до
окончателното изплащане на забавените задължения; 2) че на 25.11.2015 г.
уговорената между страните сума в размер на 3 094,50 лв. е била
преведена от Банката
по сметка на ответника, с което цялата сума по договора е била усвоена от
последния; 3) че кредитополучателят е
преустановил плащанията по договора за кредит.
Установено е въз
основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно - счетоводна експертиза /ССчЕ/, което при преценката по реда
на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че непогасените задължения на длъжника по
процесния договор за кредит към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 24.01.2018 г. са общо 3 346,86 лв., от които 2 926,69 лв. – главница /552,59 лв. - редовно изискуема главница и 2 374,10 лв. – предсрочно
изискуема главница/, 317,36 лв. – възнаградителна лихва и 102,81 лв. –
наказателна лихва. Предсрочната изискуемост е осчетоводена от банката на
05.01.2018 г. Възнаградителната лихва е формирана като част от анюитетните
месечни вноски за погасяване на процесния кредит за периода от 05.06.2016 г. до
05.12.2017 г., като приложеният лихвен процент е посочен в Таблица № 3 от заключението, поотделно за
всеки месец, видно от която същият е бил последователно 8,100 %, 7,506 %,
7,444%, 7,413 %. Размерът на наказателната лихва към 24.01.2018 г. при условия,
че е прилагана наказателна лихва в размер на законната лихва, е 58,89 лв. Съгласно
процесния договор за кредит банката преизчислява приложимия годишен лихвен
процент за възнаградителна лихва два пъти в годината – 1 март и 1 септември,
като промяната в 6 – месечния Софибор е както следва: 01.09.2016 г. – 0,350 %,
01.03.2017 г. – 0,289 %, 01.09.2017 г. – 0,260 % и 01.03.2018 г. – 0,153 %.
Вещото лице е изчислило и задълженията на ответника, в случай че предсрочната
изискуемост на непадежиралите задължения настъпва с датата на връчване на
исковата молба на ответника – 05.11.2019 г. – Таблица № 5.3. и Приложение № 3.
От заключението на допълнителната съдебно – счетоводна експертиза, което въззивният съд
кредитира като пълно и обосновано, се установява, че индексът Софибор е следвал
тенденциите и трендовете на българския междубанков паричен пазар за лева и е
извън контрола на банката, като за периода от сключване на договора до
01.07.2018 г. индексът е намалявал – от 0,879 през м. 11.2015 г. до 0,083 през
м. 07.2018 г. През процесния период не са правени увеличения от банката на 6 –
месечния Софибор, съответно на редовната лихва. Прилаганият от банката 6 –
месечен Софибор е в съответствие с публикуваните от БНБ стойности на индекса и
е обновяван от банката съгласно условията на процесния договор за кредит.
Уговорената надбавка в чл. 4.2 от договора за кредит не е променяна през целия
срок на договора. Промените в прилагания от банката лихвен процент са
обусловени само от промените на стойността на индекс 6 – месечен Софибор.
При така изложеното и депозираната бланкетна въззивна жалба, въззивният съд дължи проверка единствено по въпросите, за които е длъжен да следи служебно – в случая за наличие на
неравноправни клаузи в договора за
потребителски кредит, както и за спазване на потребителската защита. С оглед липсата на
оплаквания във въззивната жалба относно настъпването и момента на настъпване на
предсрочната изискуемост, този въпрос е извън обхвата на въззивната проверка – чл. 269 ГПК и настоящият съдебен състав
следва да се съобрази с приетото от първостепенния съд относно момента на
настъпване на предсрочната изискуемост, както и
относно размера на дължимата по кредита главница.
От съдържанието на
процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието на правата и
задълженията, се установява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Същият е сключен в писмена форма
на траен носител /хартиен/, по ясен и разбираем начин, с шрифт – не по - малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора, за което ответникът се е
подписал, поради което изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК /приложима
редакция ДВ, бр. 57 от 28.07.2015 г./ е спазено. Спазени са и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12
и т. 20 ЗПК /т. 8 е неприложима, тъй като обхваща случаи на кредит под формата
на разсрочено плащане за стока или услуга или свързани договори за кредит,
какъвто не е настоящият случай/ – посочен е общия размер на кредита – 3 094,50 лв. и условията за
усвояването му – чл. 2 от договора за кредит; лихвеният процент по кредита и
условията за прилагането му, периодите и условията за промяна на лихвения
процент – чл. 4.1 и чл. 4.2; количествените изражения и относителната тежест на
отделните компоненти (пазарни индекси и/или индикатори) – в случая фиксиран
лихвен процент за първите 12 месеца, впоследствие – лихвен процент в размер на
6 – месечен Софибор и фиксирана надбавка; посочен е годишният процент на разходите по кредита /12,52 %/ и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит /4 540,56 лв. – чл. 4.4/, както и взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите – чл. 4.4.1, б. а) и б.
б); съставен е погасителен план /също приет по
делото/, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски; договорът съдържа информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания –
чл. 4.7; уредено е също правото на отказ на потребителя
от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите
условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден – чл. 5.7. Поради изложеното съдът приема, че процесният договор за кредит не страда от пороци, обосноваващи
неговата недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК и между страните е възникнало валидно
облигационно отношение с предмет предоставен кредит по Договор за
потребителски кредит от 23.11.2015 г., по
което ответникът дължи връщане на получената главница, ведно със съответните
лихви.
Въззивният съд
намира, че клаузите на чл. 4 от договора, уговарящи възнаградителната лихва /с оглед обжалваната в настоящото
производство част от съдебното решение/ не са неравноправни. Договорната
лихва или още т. нар. възнаградителна лихва се дължи независимо от това дали е
налице неизпълнение на договора; това е възнаграждението на банката за
отпуснатите на кредитополучателя суми. Съгласно
разпоредбата на чл. 143 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя - примерно са посочени някои неравноправни клаузи. Съгласно практиката ВКС,
изразена в решение № 308/29.01.2019 г. по т. д. № 2931/2017 г., II т.
о., решение № 378/28.03.2019
г. по т. д. № 2775/2017 г., ІІ т. о. и др., клауза за изменение на лихвения
процент по договор за кредит е допустима, само ако съдържа изрично указание
за потребителя относно начина, по който ще бъде определен лихвеният процент при изменение
на определени фактори. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно
конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може
едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и
когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни
вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП. В случая, от процесния договор за
кредит е видно, че посочената в същия методика за изчисляване на ГЛП представлява
неразделна негова част, подписана е от двете страни, вкл. и от
кредитополучателя, изрично в разпоредбата на
чл. 4. 2 от договора по ясен и недвусмислен начин е уговорен начин на
начисляване и размер на визираната лихва и критериите, по който той е
изчисляван – във фиксиран размер от 8,10 % за първите 12 месеца, а след това
съобразно 6 – месечния Софибор и фиксирана надбавка в размер на 7,153 пункта. Както е приел районният съд, клаузата не е неравноправна
и не е уговорена във вреда на потребителя. От
съдебно – счетоводната експертиза се установява, че банката е спазвала
уговореното по договора, като лихвата е била променяна единствено в резултат на
обективни фактори – промяната на 6 –
месечния Софибор, която е извън контрола на
банката, и то в промяна намаляване /най – високият прилаган процент е бил
уговореният първоначално в размер на 8,10 %/, а размерът на лихвеният процент по никакъв начин
се може да се приеме, че накърнява добрите нрави и принципа на справедливостта. Ето защо възражението за
неравноправност на клаузата на чл. 4 от договора е неоснователно. При така изложеното, искът за възнаградителна лихва е основателен изцяло, тъй като от приетата в първоинстанционното производство ССчЕ се установява, че към
24.01.2018 г. е била начислена сумата от 317,36 лв., лихва върху редовна
главница, дължима за периода от 05.06.2016 г. до 04.01.2018 г. вкл., какъвто е
и размерът на исковата претенция на ищеца, поради което решението на СРС следва
да бъде потвърдено в тази част.
Във връзка с
оплакването за погасяване на вземанията по давност, което е направено в
отговора на исковата молба, въззивният съд препраща към изложените от СРС
мотиви по реда на чл. 272 ГПК относно срока на
погасителната давност за процесните вземания, който не е изтекъл до момента на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 24.01.2018 г.
Поради достигането
до идентични правни изводи
с тези на първоинстанционния съд, решението в обжалваната част следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено и в частта, с която в тежест на ответника са
възложени разноски по делото. За производството пред въззивния съд разноски се
дължат единствено на въззиваемата страна в размер на 461,21 лв. и 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП с оглед
фактическата и правна сложност на делото пред въззивната инстанция и
съобразявайки извършената от юрисконсулта на въззиваемия дейност в настоящата
инстанция.
Въззивникът Х.П.
следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС сумата от 64,88 лв.
за държавна такса за въззивното дело по депозираната въззивна
жалба. Такава не е събрана предварително, тъй
като въззивникът е представляван от особен представител,
назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед размера на исковете настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 138865 от 02.07.2020 г., постановено по гр. д. № 80743/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 153 състав в обжалваната част, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 9 ЗПК, че Х.А.П., ЕГН **********, дължи на „Р.(България)“
ЕАД, ЕИК *******, сумата от 2 926,69 лв., представляваща непогасена главница по Договор за кредит от
23.11.2015 г., чиято предсрочна изискуемост е настъпила, ведно със законната лихва от 24.01.2018 г. до
изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на 317,36 лв. за периода
от 05.06.2016 г. до 04.01.2018 г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 4927/2018 г. по описа на СРС, 153 състав, както и в частта, с която
ответникът Х.А.П. е осъден да заплати на ищеца „Р.(България)“
ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 115,41 лв. - разноски в заповедното производство и
сумата от 1 287,30 лв. - разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА Х.А.П.,
ЕГН **********, с адрес: ***№ 8 да заплати на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8,
вр. чл. 273 ГПК на „Р.(България)“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** 55, Експо 2000, сумата от общо 561,21 лв.
/петстотин шестдесет и един лева и двадесет и една стотинки/ – разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА Х.А.П.,
ЕГН **********, с адрес: ***№ 8 да заплати по сметка на Софийски градски съд на
основание на чл. 78, вр. с чл. 81 и чл. 77 ГПК сумата от 64,88 лв. /шестдесет и четири лева и осемдесет и осем
стотинки/, представляващи държавна такса по въззивното дело.
Първоинстанционното
решение в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД, че Х.А.П., ЕГН **********, дължи на „Р.(България)“ ЕАД, ЕИК *******, сумата
от 58,89 лв. – наказателна лихва за периода от 05.07.2016 г. до 23.01.2018 г.,
за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 4927/2018 г. по описа на СРС, 153 състав, и в
частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД за разликата над 58,89 лв. до пълния предявен размер от 102,81
лв. е влязло в сила.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.