Р Е Ш
Е Н И Е
№ 35
гр.Русе,
21.06.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд-Русе, I-ви състав, в открито
заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа
докладваното от съдията адм.д. № 270 по
описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.107, ал.2 от ЗАвПр.
Образувано е по жалби на М.А.Ю. и М.И.М.,***,
чрез процесуалния им представител, против заповед за прилагане на принудителна
административна мярка (ПАМ) № РД-14-1263/12.04.2021 г., издадена от директора
на РД „Автомобилна администрация“ – Русе, с която спрямо първия жалбоподател е
приложена ПАМ по чл.106а, ал.1, т.1, б.“а“ и ал.2, т.1 от ЗАвПр – временно
спиране от движение на моторно превозно средство „Мерцедес Спринтер“ от
категория N1, с рег. № ***, до отстраняване на нарушението, но за
не повече от 12 месеца, чрез сваляне и отнемане на 1 брой табела с рег. № *** и
отнемане на свидетелство за регистрация № *********, издадено на 24.07.2020 г.,
а по отношение на втория жалбоподател – ПАМ по чл.106а, ал.1, т.4, б.“б“ и
ал.2, т.3 от ЗАвПр – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС №
********* и контролния талон към него с № 6626281, издадено на 09.10.2019 г. от
МВР – Русе, до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година. В
жалбите се излагат подробни съображения за незаконосъобразност на оспорения
административен акт. Жалбоподателите възразяват, че възнаграждение за услугата превоз
на пътници нито е било уговаряно, нито пък е било фактически заплащано, поради
което не са били налице и предпоставките за издаването на обжалваната заповед.
Молят съда да постанови решение, с което да обяви нищожността й, респ. да я
отмени като унищожаема. Претендират присъждането на направените деловодни
разноски, за които представят и списъци по чл.80 от ГПК вр.чл.144 от АПК.
Ответникът по жалбите – директорът на РД „Автомобилна
администрация“ – Русе не се явява в съдебно заседание и не изпраща
представител. В съпроводителното писмо, с което преписката е изпратена в съда,
излага бланкетно становище за тяхната неоснователност и моли те да бъдат
отхвърлени. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от жалбоподателите
адвокатско възнаграждение в случай, че същото надвишава минималния размер
съгласно Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Съдът, като обсъди събраните по делото
доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на
законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:
Жалбите са подадени от процесуално
легитимирани страни - адресатите на акта, които са неблагоприятно засегнати от
него, в преклузивния срок, при наличие на правен интерес, поради което са
допустими.
Според изявлението на процесуалния
представител на жалбоподателите и двете жалби са били подадени по пощата, в общ
плик, носещ пощенско клеймо от 26.04.2021 г. (л.2 от преписката). Видно от
разписката към нея, обжалваната заповед е връчена на жалб.М. на 12.04.2021 г.,
поради което по отношение на него срокът по чл.149, ал.1 от АПК е спазен. В
оспорения акт е разпоредено той да бъде съобщен и на жалб.Ю., но по преписката
липсват данни за датата, на която е станало това. С оглед датата на неговото
издаване, датата на постъпване на жалбата при административния орган и
последователните входящи номера, с които жалбите са заведени, следва да се
приеме, че жалбата на Ю. също е подадена в срок. Разгледани по същество, жалбите
се явяват основателни.
Заповедта е издадена от материално и териториално компетентен орган –
от директора на РД "Автомобилна администрация" – Русе. На съда е
служебно известно, че със заповед № РД-01-43/23.01.2021 г., издадена от
изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Автомобилна
администрация", директорите на РД
"Автомобилна администрация" са упълномощени да издават заповеди за
налагане на ПАМ по чл.106 и 106а от ЗАвПр. Разпоредбата на чл.107, ал.1 от
ЗАвПр предвижда, че ПАМ по чл.106а се прилагат с мотивирана заповед на
изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Автомобилна
администрация" или упълномощени от него длъжностни лица. Упълномощаването
е частноправен институт, поради което използваният от законодателя израз е
неточен. Както обаче се приема в съдебната практика (вж. т.1 от Тълкувателно
решение № 4 от 22.04.2004 г. на ВАС по д. № ТР-4/2002 г.), в случаите, когато
законът употребява израза "упълномощава", всъщност се има предвид
"оправомощава" или "делегира".
Оспореният акт е в изискуемата писмена форма като
същият съдържа правните и фактическите основания за издаването му – чл. 59, ал.
2, т. 4 от АПК.
Съдът не
констатира в производството по издаването му да са допуснати съществени
нарушения на административнопроизводствените правила. Допуснатите такива са
свързани с неизясняване на спора от фактическа страна – чл.35 от АПК поради
неправилната преценка на събраните доказателства - чл.36, ал.3 от АПК, но те
следва да бъдат разгледани през призмата на обусловеното от тях неправилно
приложение на материалния закон – отменително основание по чл.146, т.4 от АПК.
Нарушенията по
чл.106а, ал.1, т.1, б.“а“ и т.4, б.“б“ от ЗДвП, за които е издаден оспореният
административен акт, са обусловени от извършването на международен обществен
превоз на пътници с МПС, за което не е издадено заверено копие към лиценз на
Общността и същото не е вписано в списък на МПС към такъв лиценз.
Превозът на пътници (обществен превоз) по
смисъла на § 1, т.2 от ДР на ЗАвПр е услуга с търговска цел, която се извършва срещу заплащане, по който същностен белег
той се отличава от понятието "превоз на пътници за собствена сметка"
по смисъла на § 1, т.4, б.“б“ от ДР на ЗАвПр, представляващ превоз на пътници без заплащане, „с нетърговска или
нестопанска цел“. Заплащането на самата услуга по превоз следва да се
разграничава от заплащането от страна на пътниците само на част от
разходите за горивото и/или пътните такси, характерно за т.нар. споделено
пътуване. Тези разходи съставляват само един от компонентите, формиращи цената
на услугата по превоз, но двете по никакъв начин не могат да бъдат еквивалентни
(в този смисъл вж. константната практика на ВАС - решение № 2234 от 27.02.2015
г. на ВАС по адм. д. № 8892/2014 г., VII о., решение № 70 от 5.01.2015 г. на
ВАС по адм. д. № 6864/2014 г., VII о., решение № 92 от 5.01.2015 г. на ВАС по
адм. д. № 6724/2014 г., VII о. и др.).
Следователно, за
да може да се приеме, че са съществували посочените в заповедта за прилагане на
ПАМ фактически основания за издаването й, то в тежест на административния
орган, съгласно чл.170, ал.1 от АПК, е да установи, че е било извършено плащане
или е била налице уговорка за извършване на плащане на възнаграждение за самата
услуга по превоз на пътници. В този смисъл и на основание чл.170, ал.3 от АПК,
с доклада по делото в съдебно заседание от 15.06.2021 г., на ответника по
жалбата са дадени изрични указания. С определение от същото заседание му е
указано, на основание чл.163, ал.3 и чл.171, ал.5 от АПК, че дадените по
преписката обяснения от лицата, пътували в превозното средство, не установяват
възмездността на превоза и по-конкретно извършването на плащане или наличието
на уговорка за плащане на възнаграждение за самата услуга превоз. Ответникът по
жалбата не се е явил лично, не е изпратил процесуален представител в съдебно
заседание и не е направил доказателствени искания във връзка с разпределената
доказателствена тежест и дадените от съда указания.
Както беше
отбелязано, събраните в хода на административното производство доказателства не
установяват посоченото обстоятелство, което да позволи извършеният превоз да
бъде квалифициран като обществен превоз на пътници по смисъла на § 1, т.2 от ДР
на ЗАвПр. Снети са обяснения само от две от общо пътувалите в МПС осем лица: Ц.В.Б.
и Ц.Г.Ж., както и от жалбоподателя М.И.М., водач на МПС.
В
своите обяснения Бонева заявила следното: “Пътувам
от България за Белгия. С водача се познаваме от доста години, поддържаме връзка
постоянно. При последното ни виждане споделих, че ще пътувам за Белгия при мои
близки. И разходите до Белгия са ми от 70 евро, които платих на водача“. В
обясненията си Ж., чиито обяснения били записани от служители на РД
„Автомобилна администрация“ поради нейната неграмотност, твърди: “Пътувам от България за Белгия, с моя съпруг
А.П.Б. и моя син Ф. Б. Г., с цел да работим. С водача не се познаваме.
Разходите до Белгия са 300 евро за тримата, като 100 евро сме платили
предварително на водача, а другите 200 евро ще платим след като пристигнем в
Белгия“. В обясненията си пред административния орган жалбоподателят М.
сочи следното: “Като водач на товарен
автомобил марка Мерцедес с рег. № ***, като превозвам 8 броя пътника от
България за Белгия. Разходите до Белгия са около 400, 500 евро. Разходите си ги
споделяме с трима от пътниците като тази сума си я разделяме 4 човека, а
останалите пътници са познати на моя баджанак, които са негови стари колеги“.
При така
депозираните обяснения изцяло необоснован се явява направеният от
административния орган извод, че се касае до обществен превоз на пътници. Нито
едно от лицата, дали обясненията, включително жалбоподателя М., не установява,
че заплатената на последния сума включва в себе си и възнаграждение за самата
услуга по превоз от България до Белгия. Напротив, далите обясненията лица
изрично сочат, че се касае единствено до споделяне на разходите по пътуването,
а не и до възнаграждение за самия превоз, и то не между всички пътници, а само
между трима от тях и водача М.. За превоз при условията на т.нар. споделено
пътуване, доколкото не се касае до международен обществен превоз на пътници, не
е необходимо за МПС да има издадено заверено копие към лиценз на Общността и то
да е вписано в списъка на МПС към такъв лиценз.
Допуснатата
неправилна интерпретация на събраните по административното производство
доказателства са обусловили и неправилното приложение на материалния закон, поради
което оспореният административен акт следва да бъде отменен като унищожаем. При
служебната проверка по чл.168, ал.1 от АПК съдът не констатира наличието на
такива радикални пороци в него, които да обуславят обявяването му за нищожен,
както претендират жалбоподателите.
Предвид изхода на
делото и на основание чл.143, ал.1 от АПК в полза на всеки от жалбоподателите
следва да бъдат присъдени направените деловодни разноски в размер общо на 510
лева за всеки от тях, включващи заплатена държавна такса и адвокатско
възнаграждение. Следва да се отбележи, че адвокатското възнаграждение е
заплатено поотделно от всеки от двамата жалбоподатели в минималния размер по
чл.8, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, поради което възражението по чл.78, ал.5 от ГПК
вр. чл.144 от АПК на ответника по жалбата за неговата прекомерност се явява
неоснователно. При оспорване на административен акт, чиито адресати са повече
от едно лица и при подадени жалби от всяко едно от тези лица минималното адвокатско
възнаграждение се дължи за правната защита и съдействие поотделно за всяка от
жалбите – арг. от чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г., систематичното място
на която норма е в общите разпоредби на наредбата. По отношение на държавните
такси същото разрешение е възприето и в т.2 от Тълкувателно решение № 3 от
12.04.2017 г. на ВАС по т. д. № 5/2016 г., ОСС, I и II колегия, според което за
подадена жалба срещу един административен акт се дължи такса за всеки един от
жалбоподателите. Във всеки от представените два договора за правна помощ и
съдействие е удостоверено заплащането в брой на уговореното адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лева като за това обстоятелство договорите имат
силата на разписка (т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК). Деловодните разноски, на основание § 1, т.6 от ДР
на АПК, следва да бъдат възложени в тежест на Изпълнителна агенция „Автомобилна
администрация“, която агенция има качеството на юридическо лице съгласно чл.2,
ал.3 от ЗАвПр и чл.2, ал.1 от Устройствения правилник на ИА „Автомобилна
администрация“.
Така
мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
по
жалби на М.А.Ю., с ЕГН **********,*** и М.И.М., с ЕГН **********,***, заповед за
прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-1263/12.04.2021 г.,
издадена от директора на РД „Автомобилна администрация“ – Русе, с която спрямо
първия жалбоподател е приложена принудителна административна мярка по чл.106а,
ал.1, т.1, б.“а“ и ал.2, т.1 от ЗАвПр – временно спиране от движение на моторно
превозно средство „Мерцедес Спринтер“ от категория N1, с рег. № ***, до
отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца, чрез сваляне и
отнемане на 1 брой табела с рег. № *** и отнемане на свидетелство за
регистрация № *********, издадено на 24.07.2020 г., а спрямо втория жалбоподател
– принудителна административна мярка по чл.106а, ал.1, т.4, б.“б“ и ал.2, т.3
от ЗАвПр – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС № *********
и контролния талон към него с № 6626281, издадено на 09.10.2019 г. от МВР –
Русе, до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година.
ОСЪЖДА Изпълнителна
агенция „Автомобилна администрация“, със седалище в гр.София, ул."Ген. Й. В.
Гурко" № 5, да заплати на М.А.Ю., с ЕГН **********, сумата от 510 лева – деловодни разноски.
ОСЪЖДА Изпълнителна
агенция „Автомобилна администрация“, със седалище в гр.София, ул." Ген. Й.
В. Гурко" № 5, да заплати на М.И.М., с ЕГН **********, сумата от 510 лева – деловодни разноски.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: