РЕШЕНИЕ
№ 665
гр. Стара Загора, 15.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Таня Илкова
при участието на секретаря Анастасия П. Балабанова
като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело №
20245530101554 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК.
Ищецът „КРЕДИТ ИНС” АД, чрез пълномощника си адв. Р. Д., твърди
в исковата си молба, че е търговско дружество, вписано в Регистъра на
финансовите институции по чл. 3а, ал. 1 от Закона за кредитните институции.
Основната му дейност е отпускане на онлайн краткосрочни потребителски
заеми със средства, които не били набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Договорът за кредит с
кредитополучателя се сключвал във формата на електронен документ и
правоотношението се реализирало при спазване на изискванията на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за
платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД) и Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Ответницата кандидатствала за получаване на потребителски кредит
чрез сайта на дружеството на адрес www.creditins.bg., като предоставила
личните си данни чрез попълване на регистрационната форма за
кандидатстване, одобрена от управителя на финансовата институция и при
спазване на всички изисквания за предоставяне на финансова услуга от
разстояние. В резултат на подадената заявка и предоставените от ответницата
данни, негов служител се свързал с нея на посочения телефон, като
ответницата потвърдила самоличността си, истинността на предоставената
информация и желанието си да получи от него при условията на дружеството,
1
кредит в размер на 4000.00 лв. След обработване на данните и одобрение на
кандидата за финансова услуга, на ответницата бил изпратен на посочената от
нея електронна поща, електронен формат на договора за кредит от разстояние.
Същата потвърдила, с избиране на изпратения й от „КРЕДИТ ИНС” АД линк
за потвърждение, сключването на Договор за потребителски кредит „Екстра”
№..................... г. и желаната сума била преведена чрез системата Е-рау и
получена от същата на каса на партньорски офис на „Изипей” АД, срещу
представена от ответницата лична карта.
Съобразно съдебната практика електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлявало електронен документ (чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ). Електронното
изявление било представено в цифрова форма словесно изявление, което
можело да съдържа и несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ).
Същото се считало за подписано при условията на чл. 13, an. 1 ЗЕДЕУУ - за
електронен подпис се считала всяка електронна информация, добавена или
логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото
авторство. Видно от данните посочени в заявката на ответника в тях
фигурирала информация, която логически била свързана само и единствено с
Ж., която лично предоставила на дружеството при кандидатстването.
Следователно ответницата с попълване на данните си в заявката за кредит
автоматично следвало да се счита, че е неин автор и никое друго лице не би
следвало да притежава тези данни. Законът придавал значение на подписан
документ не само на този електронен документ, към който бил добавен
квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕУУ), но допускал
страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. За обикновен
електронен подпис се считало всяко въвеждане на лична информация, която
логически се свързвала с издателя й, какъвто бил настоящия случай. Когато
посочените предпоставки били налице, бил създаден подписан електронен
документ. Неговата доказателствена сила била такава, каквато законът
признавал на подписаният писмен документ, ако се касаело за частен
документ, той се ползвал с такава сила само за авторството на изявлението
(чл. 180 ГПК). В настоящия случай ищецът представял договора сключен
между страните в писмен вид, като възпроизвеждането на електронния
документ върху хартиен носител не променяло характеристиките му.
Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представял по делото именно върху
такъв носител, като препис, заверен от страната, като преписът бил годно и
достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
съдържание. Въвеждането на лични данни от страна на ответницата в
системата на ищеца, съгласяването му с условията на същия, потвърждаване
на издадения договор чрез предоставен e-mail адрес и телефонен номер било
равнозначно на подписване на това цифрово създадено словесно изявление с
електронен подпис по смисъла на чл.13 ал.1 ЗЕДЕУУ. Преписът имал
значението на носител, обективиращ частни, подписани от страните,
2
документи. Съгласно чл. 180 ГПК те се ползвали с формална доказателствена
сила за авторството им. В тази връзка било и постановеното съдебно решение
№70 от 19.02.2014 г. на ВКС.
Съгласно разпоредбите на ЗПК, на длъжника била предоставена
преддоговорна информация, като същият се запознал и приел Общите условия
на предлагания му кредит, като е потвърдил и получил на посочения от него e-
mail адрес „Европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити”. Съгласно условията на сключения Договор,
ищцовото дружество поело задължение да предостави на кредитополучателя
заем, под формата на потребителски кредит, а кредитополучателят поел
задължение да върне предоставения кредит с договорна лихва, като общият
размер на задължението било платимо ведно с главницата на равни месечни
вноски с посочени падежи.
Към дата 07.11.2023 г. кредитополучателят не е погасил нито една от
вноските по кредита, падежите на които били настъпили на съответните дати.
Служители на ищцовото дружество неколкократно осъществили връзка с
длъжника, посредством изпращане на напомнителните email-и на посочения
от заявката електронен адрес, изпращани били SMS-и и били осъществени
телефонни обаждания, непосредствено преди и след настъпване на падежните
дати, но ответницата не осъществила никакво плащане или индикация, че
желае да направи такова на дължимата към дружеството сума.
Предвид разпоредбата на т.6 от договора сключен между страните,
кредитодателят имал право да направи кредита предсрочно изискуем, в
случай че кредитополучателят не заплати две поредни погасителни вноски,
съгласно приложения към сключения договор погасителен план, както и да
претендира всички дължими и изискуеми суми по вноските с настъпил падеж.
Съгласно чл. 86 ЗЗД ответницата дължала на ищеца обезщетение за
забава в размер на законната лихва по просрочени задължения, която до
датата на подаване на заявлението възлизала на 316.80 лв.
Ищецът потърсил начин да защити интересите си, като на 07.11.2023 г.
подал на основание чл. 410 от ГПК Заявление за издаване на Заповед за
изпълнение. PC Стара Загора образувал ч.гр.дело № 4492/2023 г. и по същото
дело издал заповед за изпълнение, срещу която било подадено възражение от
страна на ответницата в законоустановения срок.
Общата стойност на непогасения паричен дълг на ответницата, към
датата на депозиране на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
било в размер на: 5996.80 лв., от които 4000.00 лв. главница на основание
сключен Договор за потребителски кредит „Екстра” № ..................... г., 1680.00
лв. договорна лихва за периода 24.09.2022 г. - 24.10.2023 г., и 316.80 лв.
законна лихва за забава за периода 25.09.2022 г. - 07.11.2023 г.
Към задължението били направени допълнителни разноски за
образуване на Заповедното производство по чл. 410 ГПК, в размер на 1319.94
лв., както и разноски за образуване на настоящото производство, в размер на
3
1319.94 лв., и допълнително предстоящите разноски по настоящото
производство.
Искането до съда е да постанови решение, с което да установи със сила
на пресъдено нещо и да признае за установено по отношение на ответницата
А. З. Ж., че дължи на „КРЕДИТ ИНС” АД: сумата от 4000.00 лв. – главница,
на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра” №
..................... г.; сумата от 1680.00 лв. - договорна лихва за периода 24.09.2022
г. - 24.10.2023 г.; сумата от 316.80 лв. - законна лихва за забава за периода
25.09.2022 г. - 07.11.2023 г.; законна лихва за забава върху главницата, считано
от момента на подаване на Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение
до окончателното заплащане на главницата.
В условията на евентуалност: при условие, че не се установи в хода на
производството при пълно и главно доказване, че ответницата има сключено
валидно облигационно отношение, а именно Договор за потребителски кредит
„Екстра” № ..................... г. с ищцовото дружество и съда отхвърли иска по чл.
422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК като неоснователен, предявява иск на основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
С оглед изложеното, моли след като съдът се убеди в основателността на
изложените твърдения във връзка с получаването на процесната сума от
страна на ответницата, да постанови решение, с което да осъди А. З. Ж. да
заплати на „КРЕДИТ ИНС” АД: сумата от 4000.00 лв. като получена без
основание и законна лихва за забава върху нея, считано от датата на
получаване до окончателното й заплащане.
Моли да бъдат присъдени в тежест на ответницата и всички разноски,
направени в заповедното и настоящото производството. Сочи банкова сметка
за плащане на присъдените суми.
Ответницата А. З. Ж., чрез пълномощника си адв. П. Н., в срока по
чл.131 ГПК, е депозирала писмен отговор, в който взема становище за
неоснователност на исковата молба.
Счита, че процесният договор не отговаря на задължителните законови
изисквания и се явява недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК, предвид което
ответницата дължи само главницата по кредита, но не и лихви и други
разходи. Счита, че съгласно чл.9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит
е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на плащане. Счита, че доколкото договор за
потребителски кредит „Екстра” № ......................, е договор на свободно
договаряне, съгласно чл.9 ЗЗД, то неговото съдържание следва да не
противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване била посочена
в разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД - нищожност. В правната доктрина и
съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД било налице именно, когато се
нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен
4
чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била
практиката на ВКС. Такъв основен принцип бил добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Тъй като в конкретния случай ставало дума за търговска сделка, нормата от
ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип бил чл. 289 ТЗ, но общите правила
на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2, чл. 9. Според практиката на
ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни
принципи се правел от съда във всеки конкретен случай, за да се дадял отговор
на въпроса дали уговореното от страните накърнявало добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Счита, че в настоящия случай е налице именно накърняване на добрите
нрави и в този смисъл договорът бил недействителен на осн. на чл. 26, ал. 1
ЗЗД.
Оспорва твърдението на ищеца, че тя е имала възможност да избере
опция да предостави банкова гаранция за обезпечаване на задължението или
да бъде предоставена такава от дружество, с което кредитодателя имал
сключен договор. Горното не отговаряло на действителната фактическа
обстановка, поради което оспорвал твърдението на дружеството. Предвидено
било, че в случай, че кредитополучателя не успее или не желае да предостави
посочено обезпечение, кредитодателя може да предостави на
кредитополучателя гаранция от посочено и одобрено от страните дружество
гарант. В този случай кредитодателя се задължавал да събира дължимите
гаранционни такси от името на избраното от кредитополучателя дружество
гарант.
В т.4 от договора било указано, че кредитополучателят бил избрал
кредитодателят да ангажира дружество гарант за гарантиране връщане на
вноските му по кредита, за което се бил съгласил да заплати в полза на
кредитодателя „такса гаранция” разсрочена към месечните му вноски
съгласно приложен погасителен план.
По силата на общите условия, раздел VIII „Гаранция по кредита” било
посочено, че предоставянето на гаранция била на практика задължително
условие в един от двата варианта - банкова гаранция или допълнителен
договор за поръчителство в срок от 24 часа от подаване на заявлението.
Неосигуряването на поръчителство пък, от своя страна влечло негативни
последици да кредитополучателя, а именно заплащане на задължителна сума
по гаранция в общ размер на 2 880 лева. Разпоредбата на чл. 11 ал. 1 ЗПК,
регламентираща съдържанието на договора за потребителски кредит, в т. 10
въвеждала изискване за посочване в договора на годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит. Това изискване било въведено,
за да гарантира на потребителя яснота и прозрачност как се формирало
5
задължението му, какво било оскъпяването на кредита, както и да му даде
възможност да извърши съпоставка с други кредитни продукти и направи своя
избор. По правилата на чл. 19 ал. 1-3 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. От смисъла на изложеното в ЗПК §1 т. 1 „Общ разход по кредита за
потребителя“ следвало, че годишният процент на разходите следвало да
включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление
на кредита. В настоящия случай липсвала ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите. На практика формално било
изпълнено изискването за посочване на ГПР, но действителния размер бил
многократно завишен при прибавяне на таксата за гарант, поради което бил и
в противоречие с чл. 11 ал. 1 т.10 ГПК и надвишавал максималния по чл. 19
ал.4 ЗПК.
В Глава четвърта на ЗПК било уредено задължение на кредитора преди
сключването на договора за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откажел
сключването на договора изобщо или в искания размер на заема. Счита, че
клаузата, съдържаща се в чл.4 от договора във връзка с чл. 8.2. във връзка с
чл.8.1 от Общите условия, се намирала в пряко противоречие с преследваната
от закона цел и съответното задължение на потребителя. Съгласно чл. 16 ЗПК
оценката на платежоспособността се извършвала преди разрешаване
отпускането на кредита, като едва след предоставяне на исканите обезпечения
се сключвал договора за кредит. Чрез цитираната клауза на длъжника се
вменявало задължение да осигури гаранция, която да обезпечи кредита, след
като той вече бил отпуснат. Поради това и на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП,
клаузата се явявала неравноправна. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, била нищожна. Като не бил включил неустойката
за непредоставяне на обезпечение в "общата сума, дължима от потребителя",
кредиторът заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на
финансовата тежест на кредита за длъжника.
Счита, че в противоречие със закона и добрите нрави била уговорката за
заплащане на договорна лихва в размер на 36 %. Принципно нямало пречка
страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над
размера на законната лихва от 10 %, изчислена като основен лихвен процент
на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не била
ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Действително с
Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) бил определен само размерът
на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 било отменено
Разпореждане на МС № 1238 от 1951г. за определяне на максималния процент
на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер.
6
Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава)
обаче бил ограничен от нормата на чл. 9 ЗЗД, съгласно която страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото той не
противоречи на добрите нрави. Въпреки тяхната абстрактност законът им е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване
била приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1
ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считали сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и пр. Съгласно установена съдебна практика,
противно на добрите нрави било да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителна лихва била уговорена по обезпечен и по друг начин заем
(напр. ипотека, залог), противно на добрите нрави бил нейният размер да
надвишава двукратния размер на законната лихва. В този смисъл сочи съдебна
практика.
Уговорената в процесния договор възнаградителната лихва надвишавала
трикратния размер на законната лихва за периода и по този начин накърнявала
добрите нрави, което обуславяло извод за нищожност на клаузата по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
На следващо място, оспорва редът и начинът за обявяване предсрочна
изискуемост на задължението. Дори и да се приеме за адекватен начинът за
ел.уведомяване, то липсвали доказателства, че волеизявлението на кредитора
било достигнало до ответника съобразно утвърдените в т. 18 на ТР 4/2013
ОСГТК на ВКС изисквания.
Моли съда да отхвърли исковата претенция на „Кредит Инс” АД по
отношение на ответницата А. З. Ж., като неоснователна и недоказана.
Претендира сторените в заповедното и настоящото производство разноски за
всеки един от исковете.
В съдебно заседание ищцовото дружество не изпраща представител.
Упълномощеният му представител, с депозирана молба, заявява, че поддържа
предявените искове.
В съдебно заседание ответницата не се явява. Пълномощникът й е
депозирал молба, с която навежда доводи за неоснователност на иска.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, намери за установено от фактическа страна
следното:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 4492/2023г., по описа на Районен съд -
Стара Загора, съдът е издал в полза на „КРЕДИТ ИНС” АД срещу длъжника
А. Ж. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата
от 4 000 лв. – главница по договор за потребителски кредит «Екстра» №
***********., за сумата от 1680 лв. – договорна лихва за периода 24.09.2023г.
– 24.10.2023г., за сумата 316.80 лв. – законна лихва за забава за периода
7
25.09.2022г. – 07.11.2023г., ведно със законна лихва върху главницата от
08.11.2023г. до изплащане на вземането, както и за разноските в общ размер
1319.94 лв.
Длъжникът А. Ж. е депозирала възражение срещу заповедта в срока по
чл. 414 от ГПК, като на заявителя е указана възможността да предяви иск за
установяване на вземането си.
В законоустановения едномесечен срок, заявителят – ищецът по
настоящото дело, предявява настоящия установителен иск срещу длъжника -
ответницата по делото.
Правното твърдение на ищеца е, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение, произтичащо от Договор за потребителски
кредит на граждани без поръчителство „ЕКСТРА” № *************. Същият
договор е представен по делото, като в него е посочено, че на ответницата е
предоставена сума в размер на 4000 лв. със задължение за връщането й в срок
до 24.02.2024 г., като кредитът, ведно с дължимата лихва, се издължава на 18
равни месечни вноски. Фиксираният годишен лихвен процент е в размер на
36.00 %, а годишният процент на разходите – 49.7%.
По делото са представени Общите условия, приложими към договорите
за кредит на „КРЕДИТ ИНС“, както и извлечение от „Микросметка“ на
дружеството, относно извършения превод на сумата от 4000 лв. в полза на
ответницата.
От данните по делото се установява, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение по договор за заем по смисъла на чл.240 и сл.
от ЗЗД. „КРЕДИТ ИНС“ АД представлява финансова институция, по смисъла
на чл. 3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които
не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства (както е в конкретния случая). Това определя дружеството като
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Спорното материално
правоотношение попада и в легалната дефиниция на договора за
потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. С оглед на това по отношение на
процесния договор намират приложение и разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно
нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за
кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Установява се, че в процесния
договор, кредиторът единствено е посочил като абсолютни стойности на
8
лихвения процент, ГПР и годишното оскъпяване на заема. Липсва ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в
договора ГПР от 49.7 % /. Съобразно разпоредите на ЗПК, Годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Тоест, в посочената величина / представлявайки общ
израз на всичко дължимо по кредита / следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В процесния договор за кредит яснота относно посочените
обстоятелства липсва. Посочен е лихвен процент по заема /който е фиксиран/,
както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснява как тези стойности се
съотнасят към ГПР по договора. Следва да се посочи, че ГПР е величина,
чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия, е недопустимо.
Съобразно гореизложеното, кредитното правоотношение между
страните се явява недействително, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип
сделка правни последици. Съобразно нормата на чл. 23 от ЗПК, при
недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на
кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс.
В случая чистата стойност на кредита е в размер на 4000 лв. При тези
обстоятелства се налага изводът, че чистата стойност на кредита в размер на
4000 лв. е реално получена от ответницата, като същата не е извършвала
плащания, с които да е погасила изцяло или отчасти задължението. /Липсват
твърдения в обратна насока/. Поради това следва де приеме, че ответницата
дължи връщането на сумата 4000 лв. Други суми по процесния договор не се
дължат.
По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение за забавено
плащане за периода от 25.09.2022г. до 07.11.2023г.:
Съгласно разпоредбата на чл.86 от ЗЗД при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата. Забавата като форма на неизпълнение настъпва при
наличието на следните предпоставки: изискуемост на вземането, покана за
изпълнение /при задълженията без определен срок за изпълнение/ и вина за
неизпълнението. В процесния случай няма законоустановен срок за
изпълнение на задължението по чл. 23 ЗПК за връщане чистата стойност на
кредита, поради което простата изискуемост на вземането не е основание за
изпадане на длъжника в забава. Необходимо е отправянето на покана до
9
длъжника с искане за получаване на дължимата престация в определен
подходящ срок – чл.84, ал.2 от ЗЗД /в този смисъл са: решение №
1412/04.11.2003 г. на ВКС по гр.д.№ 336/2003 г., V г.о., решение №
11/18.01.1980 г. по гр.д.№ 1877/79 г., І г.о. и др./. По делото не са представени
доказателства, от които да е видно, че кредиторът е отправил такава покана
към длъжника, което налага извода, че ответникът не е изпаднал в забава
преди подаване на исковата молба.
Като взе предвид гореизложеното, съдът намира, че предявения иск се
явява основателен и доказан до размера на 4000 лева за главница,
представляваща задължение по Договор за потребителки кредит на граждани
без поръчителство „ЕКСТРА” № *************, ведно със законната лихва от
08.11.2023 г. до изплащане на вземането, за което вземане е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 2187/10.11.2023 г. по
ч. гр. д. № 4492/2023 г., по описа на Старозагорския районен съд. В останалата
част искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Предвид основателността на установителния иск, съдът не следва да се
произнася по евентуалния осъдителен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответницата следва да заплати на
ищеца направените разноски в заповедното производство, както и тези в
настоящото производство, съразмерно с уважената част от иска, както следва:
в заповедното производство – 880.43 лв., а в настоящото – 680.11 лв. При
определяне размера на възнаграждението за адвокат по настоящото дело
съдът се ръководи и от направеното възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар, който съобр. чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на
899.68 лв. Именно това е размерът на възнаграждението за адвокат, взет
предвид от съда, тъй като делото не се отличава с фактическа сложност,
проведено е само едно съдебно заседание, за което представителят на ищеца е
депозирал в писмен вид становище, без да се явява.
На осн. чл. 78, ал.3 ГПК, следва да бъде осъден ищецът да заплати на
ответницата направените разноски съразмерно с отхвърлената част от иска,
които в случая са за адвокатско възнаграждение, определено съобразно
разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. В настоящото производство, съразмерно с
отхвърлената част от иска, на ответницата се дължи сумата от 299.68 лв., на
основание чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Възнаграждението за адвоката за
заповедното производство, определено по реда на чл. 36, ал. 2 ЗА вр. чл. 6, т.
5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. се равнява на сумата от 50 лв. За пълнота,
Законът за адвокатурата и издадената въз основа на него Наредба за
минималните размери на адвокатските възнаграждения предвиждат
изчисляване на хонорара на адвокат според материалния интерес по делото, а
не по цената на всеки от исковете. Под материален интерес следва да се
10
разбира сбора от цената на отделните искове, т.е възнаграждението се
определя като се сумират цените на всеки от исковете и към общата сума,
според размера й, се приложи съответната формула по чл. 7, ал. 2 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Именно
въз основа на тази формула е изчислен и дължимият адвокатски хонорар.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А. З. Ж., ЕГН
*************, от гр. С. З., *************, че дължи на „КРЕДИТ ИНС” АД,
ЕИК *********, гр. София, ул. „Цар Борис ІІІ“ 85, ет. Мецанин,
представлявано от Марио Георгиев Алексиев, сумата 4000 лева за главница,
представляваща задължение по Договор за потребителки кредит на граждани
без поръчителство „ЕКСТРА” № **************, със законната лихва от
08.11.2023 г. до изплащане на вземането, за което вземане е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 2187/10.11.2023 г. по
ч. гр. д. № 4492/2023 г., по описа на Старозагорския районен съд.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „КРЕДИТ ИНС” АД, ЕИК *********, гр.
София, ул. „Цар Борис ІІІ“ 85, ет. Мецанин, представлявано от Марио
Георгиев Алексиев, против А. З. Ж., ЕГН **********, от гр. С. З.,
******************, иск за установяване съществуването на вземането
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № №
2187/10.11.2023 г. по ч. гр. д. № 4492/2023 г., по описа на Старозагорския
районен съд, в останалата част, за сумите: 1680 лв. – договорна лихва за
периода 24.09.2022г. – 24.10.2023г., за сумата 316.80 лв. – законна лихва за
забава за периода 25.09.2022г. – 07.11.2023г., като неоснователен.
ОСЪЖДА А. З. Ж., ЕГН *****************, от гр. Стара Загора,
***************, да заплати на „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София, с п.а., сумата
880.43 лева, представляваща разноски в заповедното производство, както и
сумата 680.11 лева, представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София, ул. „Цар Борис ІІІ“ 85, ет.
Мецанин, ЕИК *********, представлявано от Марио Георгиев Алексиев, да
заплати на адв. П. Н. – Варненска адвокатска колегия, с рег.№ **********,
служебен адрес: гр. Варна, бул. Цар Освоабодител 44, ет.4, офис 6, сумата
11
299,68 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в
настоящото производство, както и сумата от 50 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в заповедното производство .
Присъдените суми може да се заплатят по банкова сметка в „Първа
Инвестиционна Банка“ АД, с IBAN: ***********************.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му
пред Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
12