РЕШЕНИЕ
№ 1464
гр. Пловдив, 02.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330118123 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от К. В. Й., ЕГН ********** против „4
финанс“ ЕООД /с актуално наименование на фирмата „Вивус.БГ“/, ЕИК *********, с
която е предявен осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски
кредит от 29.12.2016 г., по силата на който получил 1000 лева, при фиксирана лихва от
40,78 %, ГПР – 49,80 %. Била уговорена дължимост на такса „експресно разглеждане“,
която била нищожна като противоречаща на чл. 10а ЗПК.
Моли за присъждане на сумата от 39,38 лева /вж. изм. на осн. чл. 214, вр. с чл.
233 ГПК – посл. о.с.з./ – недължимо платена сума за такса „експресно разглеждане“ по
договора, ведно със законната лихва от постъпване на исковата молба в съда –
17.11.2021 г. до окончателното погасяване. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва
претенцията. Твърди исковата сума да се основава на анекс към предходен договор за
кредит от 14.12.2016 г. Оспорва твърденията в ИМ, нямало нарушения на ЗПК и не
ставало ясно къде, как е уговорена такава клауза, защо се претендира да има платена
сума по нея. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
1
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Между страните е подписан твърденият договор за кредит от 29.12.2016 г.
/л.35/, като видно от съдържанието, уговорките в него, посочените суми, както и след
анализ при взаимовръзка със заключението на ВЛ по ССЕ, се установява, че той
представлява допълнение, продължение на предходно сключен между страните
договор от 14.12.2016 г. /л.49-58/. Такава възможност е предвидена в графа „доп.
кредит“ в прил. ОУ.
По този от 29.12.2016 г. е предоставена сума от 250 лева, при лихва от 4,19 лева
и уговорена такса за „експресно разглеждане“ - 39,38 лева. Според ССЕ – тя е платена
на ответника от страна на ищеца /посредством рефинансиране от друг кредитор, което
е прието като приключващо задълженията по процесния договор/.
В ОУ /л.51/ е посочено, че за извършената от кредитора допълнителна
незадължителна услуга по експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит
/15 мин. – чл.2.2 – л.52/, кредитополучателят дължи такса, чийто размер се изчислява
спрямо сумата по кредита и срока на договора /чл.2.4 ОУ/. В случая - 39,38 лева.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва и на определения падеж.
Съдът намира, че таксата за експресно разглеждане на искането за отпускане на
кредита, представлява установено задължение на кредитополучателя, свързано именно
с усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за такса е
уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна
норма установява забрана за начисляване на такси и комисиони, свързани с усвояване
и управление на кредита.
С предвиждането на тази такса реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК и се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение.
С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат
включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение,
вземайки предвид сегашния му размер /49,80 %/ и съотношението между главницата,
таксата и възнаградителната лихва. Ето защо, посоченият в договора ГПР не отговаря
на действителния. Това от своя страна представлява невярна информация и следва да
се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива
2
2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4
ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването
на договора. В този смисъл - Решение № 260123/25.09.2020 г. по в. гр. д. № 1214/2020
г.; Решение № 682/7.07.2020 г. по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375/22.11.2019 г.
по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220/18.02.2020 г. по в. гр. д. № 2957/2019
г.; Решение № 1411/29.11.2019 г. по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение №
1510/13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33/8.01.2020 г. по в. гр. д. №
2344/2019 г. на ПОС и др.
Освен горното, клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите нрави.
Дължимата сума представлява 15,75 % от предоставения кредит /(39,38/250)*100/.
Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост.
Основната цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на длъжника и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със
значителен размер спрямо главницата, което е в контраст с разумните граници на
добрите нрави и не се толерира от закона, а е и изцяло във вреда на потребителя.
При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова
доказателствената тежест да установи валидността на оспорената клауза. У него лежат
и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този факт.
Същевременно и въпреки указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК – ответникът не доказа
твърденията си да е осъществил реално престацията по бързо разглеждане на заявката
за кредита в рамките на 15 минути. Тоест реално извършване на конкретната услуга не
се установява, за да се дължи предвидената сума за такса /която принципно е
недължима, съгл. посочената норма на ЗПК/.
Налице е неравноправна клауза за такса за „експресно разглеждане“, с която се
заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за
добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП и води до
неоснователно обогатяване за кредитора. Уговорена е в ущърб на ищеца.
Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част същият не е
пораждал правно действие. Нищожността на клаузата е пречка за възникване на
задължение по нея – при споделяне на тези мотиви по сходен казус със същия
ответник – Решение № 1668/22.12.2022 г. по в.гр.д. № 2594/2022 г. на ПОС.
Поради това – платената сума за такса е предадена при начална липса на
основание и подлежи на връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. При идентична
хипотеза между страните по първоначалния договор – Решение № 1591/14.12.2022 г.
по в.гр.д. № 2564/2022 г. на ПОС.
3
Според ССЕ, което се кредитира като ясно и компетентно изготвено,
неоспорено от страните, платената сума за такса е в размер на исковата сума след изм.
от 39,38 лева, поради което претенцията следва да бъде уважена, ведно със законната
лихва като последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен списък по чл. 80
ГПК и док. за плащане на: 50 лв. – ДТ и 180 лв. – деп. ССЕ. Съобразно уважения
изменен размер /предвид част. прекр. на делото, поради част. отказ от иска,
равносилен на част. отхв. със СПН, при което отв. не следва да носи отговорност за
пълния размер на направени разноски/, на ищеца се дължат 181,15 лева.
Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ, възлиза на минимума от 400 лева, ведно с
поисканите доп. 200 лева за явяване в повече от 2 о.с.з. /която сума е под опр. с
НМРАВ минимум/. Сумите са платими без ДДС, т.к. така са поискани в списъка.
Съобразно ув. размер, на пълномощника се дължат – 472,56 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК ********* /с предишно наименование
„4финанс“/, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Д. Хаджикоцев“ №
52-54 да плати на К. В. Й., ЕГН **********, с адрес:...., следните суми: 39,38 лева
/тридесет и девет лева и тридесет и осем стотинки/ - получена без основание по клауза
за такса за експресно разглеждане по договор за кредит № .... от 29.12.2016 г., ведно
със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда – 17.11.2021 г.
до окончателното погасяване, както и 181,15 лева /сто осемдесет и един лева и
петнадесет стотинки/ - разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК ********* /с предишно наименование
„4финанс“/, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Д. Хаджикоцев“ №
52-54, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на а. Д. Г. Б., с личен
номер ..., с адрес: ...., сумата от 472,56 лева /четиристотин седемдесет и два лева и
петдесет и шест стотинки/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца К. В. Й. в производството по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
4
срок от връчването му на страните.
Банкова сметка, по която могат да бъдат платени сумите, съгл. чл. 236, ал.1, т.7
ГПК /л.71/:
..
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5