№ 88
гр. Чирпан, 13.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЧИРПАН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Тихомир К. Колев
при участието на секретаря Донка Д. Василева
като разгледа докладваното от Тихомир К. Колев Гражданско дело №
20255540100069 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Настоящото производство е образувано по искова молба, подадена от Н. Т. В. с ЕГН
**********, с ЕГН **********, с настоящ адрес ** чрез Адв. Г. Г. М. от АК- гр. Пловдив, със
съдебен адрес в гр. Пловдив, ул. " Йоаким Груев" № 43 против Вива Кредит" АД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ЖК " Люлин"бул. "
Джавахарлал Неру" №28, бл. АТЦ " Силвър център" ет.2 , ап. 73г., с правна квалификация
124, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, за прогласяване недействителността на договор за паричен
заем с № 6068163/13.08.2024г, сключен между него и " Вива Кредит" АД с ЕИК *********.
Твърди се в ИМ, че със споменатия договор ответната страна е предоставила в полза
на ищеца паричен заем в размер на 450,00 ( четиристотин и петдесет ) лева за срок от 7 (
седем) месеца. От своя страна заемополучателя се е задължил да върне съгласно чл. 3, ал. 7
от договора сумата в размер на 705, 18 ( седемстотин и пет лева и осемнадесет стотинки) на
седем равни вноски по 100,74 ( сто лева и седемдесет и четири стотинки). В тази сума била
включена както възнаградителната лихва по кредита, така и такса " Експресно разглеждане"
на заявката по кредита, която била в размер на 192,71 ( сто деветдесет и два лева и
седемдесет и една стотинки), съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 3 от процесния договор.
Фиксирания лихвен процент по кредита бил в размер на 40,32% ( процента), а годишния
процент на разходите бил в размер на 49,49%, но в този размер не била включена таксата за
експресно разглеждане. В чл. 5 от договора страните били уговорили договорът да бъде
обезпечен с едно от следните две обезпечения: Поръчител-физическо лице, което да
представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от три дни от
деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна
възраст; да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си
работодател от 6 ( шест) месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1,000,00 (
хиляда) лева, през последните 5 години да няма кредитна история в централния кредитен
регистър към БНБ или да няма кредитна история със статус " период на просрочие от 0 до 30
дни"; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за
паричен заем в качеството си на заемател. Банкова гаранция, издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя, посочено в чл. 3, ал. 1, т. 7,
1
валидна 30 ( тридесет) дни след падежа на плащане по договора. Разпоредбата на чл. 5, ал. 2
от процесния договор гласяла, че в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, доверителят дължал неустойка в размер на 128, 52 ( сто
двадесет и осем лева и петдесет и две стотинки). В такъв случай погасителната вноска по
задължението щяла да нарасне в размер на 119,10 ( сто и деветнадесет лева и десет
стотинки), а общата сума дължима от Н. В. по кредита щяла да бъде в размер на 833,70 (
осемстотин тридесет и три лева и седемдесет стотинки).
Твърди, че намирал така сключения договор между Н. В. и ответното дружество за
недействителен, поради това, че не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от
ЗПК. В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора не бил посочен начин на
изчисляване на годишния лихвен процент, липсвало също и яснота как бил формиран сбора
от 49,49%, както и общата дължима сума по него. С включването на клаузата за неустойка и
клаузата за " Такса експресно разглеждане" се стигало до един допълнителен доход за
кредитодателя, тъй като неустойката не била включена в годишния процент на разходите,
което било нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, която гласяла, че всички
разходи по кредита, включително и лихви, комисионни и възнаграждения от всякакъв вид
следвало да се включат като годишен процент от общия размер на разходите. В крайна
сметка, чрез включването на клаузата за допълнителни услуги се стигало до заобикалянето
на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Ищцовата страна твърди, че освен по-горепосоченото намирала, че е налице
нарушение на принципа на добросъвестност и справедливост, поради това, че сумата на
неустойката и сумата за такса " Експресно разглеждане" взети заедно съставлявали около
две трети от стойността на главницата. Именно и затова намирала, че чрез включването на
такъв допълнителен разход се достигало до допълнително скрито възнаграждение по
договора за кредит между двете страни. В подкрепа на това твърдение било, че двете
дължими суми по споменатите клаузи за неустойка и " Такса експресно разглеждане" били
включени към погасителния план, договорен в договора и то още при подписване на
договора между страните. Като допълнение на наведените доводи, посочват, че така
предвидената неустойка излизала извън присъщите й функции и служила единствено като
инструмент за неоснователно обогатяване. Във връзка с горното отбелязват, че годишния
процент на разходите бил посочен единствено в цифрово изражение, но не била извършена
разбивка на всички разходи, които е следвало да се извършат. Именно и затова считат, че
било налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и процесния договор за кредит бил
недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Всичко по-
горепосочено било поставило ищеца в неблагоприятно положение спрямо кредитора при
сключване на договора между страните и противоречало на чл. 3, пap. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ЕИО.
Твърдят също така, че липсвала еквивалентност на престациите, които всяка от
страните получава. В тази насока, клаузата за неустойка не изисквала допълнителни разходи
от страна на кредитодателя и не представлявала за него особена трудност, но същевременно
таксата, заплатена от доверителя му за тази услуга била в размер на 128, 52 ( сто двадесет и
осем лева и петдесет и две стотинки).
Същото се отнасяло и за " Таксата експресно разглеждане", за която била заплатена
сума в размер на почти 200,00 лева, но за която не било ясно какви точно бързи услуги били
извършени, за да се оправдаят разходите по нея. В крайна сметка можело да се обобщи, че
благодарение на тези две допълнителни клаузи кредиторът целял единствено своето
обогатяване, а не предоставяне на реална услуга. В следствие на това, сумите по тях не били
включени в ГПР, с цел заобикаляне нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Същите обаче, били
включени в погасителния план на договора. С оглед на наведените доводи намирал, че на
основание чл. 23 ЗПК било налице недействителност на договора за потребителски кредит,
2
сключен между Н. Т. В. и "Вива Кредит" АД . С оглед на това че била налице изначална
недействителност на договора и че задължението по кредита все още не било изплатено, за
доверителя му възниквал правен интерес да предяви установителен иск за прогласяване на
договора сключен между страните за недействителен.
Моли съда, да се произнесе със съдебно решение, с което да прогласи
недействителността на договор за паричен заем "Standart 30 plus" с № 6068163/13.08.2024г.,
на обща стойност 833,70 ( осемстотин тридесет и три лева и седемдесет стотинки), сключен
между Н. Т. В. с ЕГН ********** и " Вива Кредит" АД с ЕИК *********, със седалище в гр.
София, "бул. Джавахарлал Неру" № 28, бл. АТЦ " Силвър център" ет.2 , ап. 73г. Претендират
се разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор от ответната страна от името на
„ВИВА КРЕДИТ" АД, като оспорват изцяло предявените от Н. Т. В. искове - по основание и
размер, като посочват подробни съображения. Не възразяват съдът да приобщи
представените с исковата молба писмени доказателства.
Молят, съда да върне исковата молба и да прекрати производството, а ако прецени,
че исковата молба е редовна, и след като вземе предвид доводите в отговора на исковата
молба, както и събраните по делото писмени доказателства, да постанови решение, с което
да отхвърли предявените срещу Дружеството искове, и да присъди на Дружеството
направените разноски в производството в пълен размер.
В случай, че постанови решение в полза на ищцовата страна и при условие, че
процесуалният й представител претендира заплащане на адвокатско възнаграждение по реда
на чл. 38, ал.2 от ЗА - за предоставена безвъзмездна правна помощ на материално
затруднено лице - считат, че такова не се дължи на посоченото основание.
Правят възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и молят то да
бъде намалено, като съда приложи практиката на СЕС, обективирана в Решение на Съда на
Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, и съобразявайки
фактическата и правна сложност на делото - да присъди възнаграждение под определения
минимум по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
От събраните по делото писмени доказателства, преценени по отделно и в тяхната
съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
Предявен е иск с правна квалификация 124, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, за
прогласяване недействителността на договор за паричен заем с №6068163/13.08.2024г,
сключен между ищеца и " Вива Кредит" АД с ЕИК *********.
Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства – Договор за
паричен заем Standard 30 plus № 6068163 от 13.08. 2024 г. и Декларация по чл.42 , ал.2, т.2 от
ЗМИП, считано от 13.08.2024 г. се установява, че между "Вива - Кредит" АД (заемодател) и
ищеца по делото Н. Т. В. (заемател) е сключен Договор за паричен заем Standart 30 plus №
6068163 от 13.08. 2024 г. , по силата на който е отпусната парична сума в размер на 450 лв.,
при фиксиран ГЛП по заема – 40. 32% и ГПР – 49. 49 %. Уговорен е срок на погасяване на
заема от 7 месеца, посредством 7 бр. погасителни вноски, всяка от които в размер на 100,74
лева, с включени такса за експресно разглеждане и неустойка, със съответните уговорени
падежни дати.
В чл. 1, ал. 2 от договора е предвидено, че заемателят преди подписване на договора
е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на
документи за одобрение на паричен заем, предоставена от кредитора, като съобразно чл. 1,
3
ал. 3 за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на
заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за
отпускане на паричен заем в размер на 192,71 лв.
Съгласно предвиденото в чл. 5, ал. 1 от договора, заемателят се задължава в 3-
дневен срок от усвояване на сумата по него да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: 1. Поръчител - физическо лице,
което да представи на Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по - рано от 3
дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21
годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при
настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.;
през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър
към БНБ или да има кредитна история със статус "период на просрочие от 0 до 30 дни"; да
не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем
в качеството си на заемател; или 2. Банкова гаранция, която е издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, валидна 30 дни
след падежа за плащане по договора. Банковата гаранция се изпраща от заемателя в срока по
предходното изречение в оригинал на описания адрес за кореспонденция на заемодателя.
В чл. 5, ал. 2 от договора страните са уговорили, че в случай на неизпълнение от
страна на заемателя на задължението му за представяне на обезпечението по ал. 1, същият
ще дължи неустойка в размер на 128,52 лв., която ще се заплаща разсрочено, на равни части
към всяка от погасителните вноски, като в този случай дължимата вноска следвало да бъде в
размер на 119,10 лева, а общото задължение по договора става в размер на 833,70 лева.
Представена по делото от ответното дружество е и Справка, погасителен план по
договор за паричен заем № 6068163 от 13.08. 2024 г. на Н. Т. В., според която заемът е
следвало да бъде върнат на 7 погасителни вноски, с падеж на първа погасителна вноска –
12.09.2024 г. и падеж на последна вноска – 11.03.2025 г. Видно от същата, ищецът е заплатил
в периода 28.11.2024 г. – 12.12.2024 г. сума в общ размер от 450,00 лева, с която сума,
съгласно справката е погасена главница в размер на 450 лв., като е отразено в справката, че
към 26.02.2025 г. общото задължение по договора възлиза на 0 лв. Не се спори, че заетата
сума в общ размер от 450 лева е била усвоена от ищеца.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на сключен между страните Договор за паричен заем Standart 30
plus, който е процесуално допустим, поради следното:
По направеното от ответната страна възражение за недопустимост на
производството, съдът приема следното:
Съгласно актуалната практика на СЕС, намерила израз в Решение от 23.11.2023 г. по
дело С-321/22, явяваща се обвързваща за настоящия съд, е прието, че член 7, параграф 1 от
4
Директива 93/13, разгледан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в
смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, които съгласно тълкуването им в
съдебната практика, изискват доказването на правен интерес, за да може да се уважи иск на
потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза,
съдържаща се в сключен договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато
потребителят разполага с иск за връщане на дадената недължима престация. От изложеното
следва, че ищецът има правен интерес от предявяване на иск за прогласяване на
нищожността на сделката.
След като ищецът твърди да е страна по договор, винаги има интерес да установи
със сила на пресъдено нещо дали същият е действителен или не, при което исковете са
допустими, дори и всички суми да са платени – в този смисъл е т. 2 на ТР № 8/2012 г. на
ВКС.
Разгледан по същество, искът е изцяло основателен като съображенията за това са
следните:
Липсва спор по делото, че между ищцата и "Вива Кредит" АД е възникнало
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата
сума, в случая в общ размер от 450 лева. Кредитодателят е небанкова финансова институция
по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/, като дружеството има
правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните по договора имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, съдът намира за основателни доводите на ищцовата страна , че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
В договора е уговорена клауза за неустойка - чл. 5, ал. 2, за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер общо на 128,52
лева. За потребителя е предвидено задължение по чл. 5, ал. 1 от договора, в рамките на три
дни от сключванетото му, да предостави едно от посочените в него обезпечения на кредита,
под формата на поръчителство /т. 1 или на банкова гаранция /т. 2/, които трябва да отговорят
5
на определени изисквания на заемодателя. Така, според чл. 4, ал. 1, т. 1, поръчителят следва
да е физическо лице, навършило 21 години, да работи по безсрочен трудов договор; да има
минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в
размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен
кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус "период на просрочие
от 0 до 30 дни"; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен
договор за паричен заем в качеството си на заемател; а наред с това той следва да представи
на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по - рано от 3 дни от деня на
представяне. Според чл. 5, ал. 1, т. 2 пък, банковата гаранция следва да е издадена след
усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора,
валидна 30 дни след падежа за плащане по договора, същата се изпраща от Заемателя в
срока по предходното изречение в оригинал на посочен адрес за кореспонденция на
Заемодателя. При неизпълнение на това задължение за предоставяне на обезпечение на
кредита, според чл. 5, ал. 2 от договора се начислява неустойка размер на 128,52 лева, като
начислената неустойка се заплаща заедно с вноските на погасителния план.
Според настоящия съдебен състав, уговорената в чл. 5, ал. 2 от Договор за паричен
заем Standart 30 plus неустойка излиза извън присъщите й функции, което личи от
предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението - до три дни след
сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага
се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на
обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора
за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите
от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т. е. явява се скрита
възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на
вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като
длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от
неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че така
уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителната лихва, се
подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно
с всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради
противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и разясненията по т. 3 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Отделно от това, следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата
на чл. 71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
6
вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се
представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 ЗЗД, при
непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да
отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени
кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения
да се предоставят и "неустойката" да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като
последиците от неизпълнението на "задължението" да се предостави обезпечение, не са
типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив –
договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при
по-висока цена, прикрита като неустойка. Ето защо, следва извода, че уговорена по този
начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и
нарушава принципа за справедливост.
Процесната клазуза е и неравноправна и съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, според
която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която
го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и доколкото няма
данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от
нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем.
От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза,
са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл. 16,
ал. 1 ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че
тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се
прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец
задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния.
Също така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е
отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, в случая с 128,52 лева,
което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за
противоречието й с добрите нрави.
На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл. 33,
ал. 1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните клаузи за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна.
7
По отношение на таксата за експресно разглеждане, предвидена в чл. 1, ал. 3 на
процесния договор, която в случая възлизаща на 192,71 лева, съдът намира, че уговарянето
за заплащането й се намира в пряко нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като е свързана с
усвояването и управлението на кредита, а цитираната разпоредба предвижда изрична
забрана за заплащане на такси и/или комисионни за действия, свързани с усвояването или
управлението на кредита. Срокът, в който ще бъде заплатена заемната сума, няма как да не
бъде характеризиран като действие, свързано с усвояването на кредита - следователно
заплащането на такса, свързана с начина и срока на изплащане на заемната сума,
противоречи на императивна правна норма. Чрез тази клауза се постига още една
неправомерна цел, а именно - прехвърлянето на тежестта от неизпълнението на
задължението на кредитодателя за извършване на обективна, добросъвестна и отговорна
оценка на кредитоспобността на потребителя.
Съгласно чл. 2 ЗПК целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез
създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез
насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредит. Един от аспектите на отговорно поведение на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването
на договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя - аргумент
от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/Е0 на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102/ЕИ0 на
Съвета и чл. 16, ал. 1 ЗПК. Следователно с подобни клаузи за такси за експресно
разглеждане на документи (както и тези за предоставяне на обезпечение, за неустойка за
липса на такова), чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от
неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя на
самия него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните неблагоприятни последици от
неизпълнението на договора за потребителски кредит поради поведението на кредитора. С
оглед гореизложеното, съдът намира, че и клаузата, касаеща таксата за експресно
разглеждане, респ. заплащането й представлява неравноправна клауза. Подобни клаузи са
във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до
неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец. Съгласно чл. 146, ал.
1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се счита, че същите не са
уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал възможност да въздейства върху
съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай. Те са били изготвени предварително,
без да бъде предоставена възможност на потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето
защо, коментираната клауза е нищожна.
В допълнение, следва да бъде посочено във връзка с процесния договор, че в него е
предвиден размер на годишния процент на разходите в допустимите от закона граници под
50 %, а именно 49. 49 %. Въпреки това, настоящият съдебен състав не счита, че
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК е спазена. Мотивите за този извод се основават на
8
легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, за понятието "общ разход по кредита
за потребителя" - това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следователно, когато потребител извърши разходи за допълнителна услуга, ако тя е свързана
с договора за кредит и предпоставя сключването му, тези разходи следва да бъдат включени
в годишния процент на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по отношение на
неустойките. В настоящия случай нито предвидената сума за неустойка, нито таксата за
експресно разглеждане са включени в годишния процент на разходите, с което е постигнато
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Например дори само при добавянето на такса експресно разглеждане в размер на
192.71 лв., без да се добавя и уговорената неустойка, при изчислението на Годишен процент
на разходите ГПР се получава 878.3593 % / изчислението е извършено чрез Кредитен
Калкулатор – ГПР на интернет адрес https://www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html /
Дори само от съдържанието на самия договор е видно, че при отпусната заемна сума
в размер на 450 лв., общата сума за плащане възлиза на 833,70 лв., от които сумата за
главница и лихва е в размер на 512,47 лева, а предвидените суми за неустойка и такса
експресно разглеждане възлизат общо на 321,23 лева, тоест – общия им сбор надхвърля с
много повече от 50 % размера на главницата по кредита. Следователно, при включването на
неустойката и на таксата за експресно разглеждане към разходите по кредита, то ГПР по
процесния договор неминуемо би прехвърлил многократно законоустановения лимит на
разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление на
Министерския съвет на Република България, а на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. По този
начин се достига до пряко нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, касателно
посочване на действително прилагания ГПР.
И двете допълнителни плащания по коментираните клаузи се отнасят до разходи,
които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото
ограничение, предвид посочения в договора процент съобразно изложените по- горе
изчисления.
Разходите по обезпечението и таксата за експресно разглеждане е следвало да се
вземат предвид при формирането на ГПР по кредита и да се включат в общо дължимата
сума. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на
крайната сума, която следва да плати. В тази връзка посочения в договора ГПР от 49. 49 %
не съответства на действително приложимия между страните.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
9
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно процесният договор
за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл.
19, ал. 4 ЗПК.
С оглед всичко изложеното дотук, съдът намира, че предявеният иск е основателен и
като такъв, същият следва да бъде уважен.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецът е
направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в размер 50,
00 лева за платена държавна такса.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от
един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат Г. Г. М. от АК- гр. Пловдив, със съдебен
адрес в гр. Пловдив, ул. " Йоаким Груев" № 43. По отношение на размера на хонорара, който
следва да се определи в полза на адвокат Г. Г. М.., съдът намира следното: Съобразно
изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по
съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски
районен съд, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в
Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до
ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на
Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване,
отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от
постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член
4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
10
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа сложност на делото, цената на иска, както и наличие на трайна и
безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв. Г. Г. М..,
процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото,
приключване разглеждане на делото в едно съдебно заседание, настоящият съдебен състав
намира, че на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв. /, в полза
на адв. Г. Г. М. следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 300 лв.
В тази връзка, съдът не споделя направените възражения на ответното дружество за
недължимост на този разход по съображения, че не са налице основания за оказване на
безплатна адвокатска помощ, доколкото в случая е необходимо единствено да бъде
представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощения адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията,
предвидени в чл. 38, ал. 1 ЗАдв. (в този смисъл Определение № 60227 от 03.06.2021 г. по ч.
гр. д. № 1954/2021 г. на ВКС, III г. о.; Определение № 283 от 22.07.2020 г. По ч. т. д. №
872/2020 г. на ВКС, II т. о. и др.), както и направеното възражението за прекомерност на
договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се
определя от съда.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, Договор за паричен заем Standart 30 plus №
6068163/13.08.2024г, сключен между Н. Т. В. с ЕГН **********, с ЕГН **********, с
настоящ адрес ** чрез Адв. Г. Г. М. от АК- гр. Пловдив, със съдебен адрес в гр. Пловдив, ул.
" Йоаким Груев" № 43 и "Вива Кредит" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, п. к. 1324, район Люлин, бул. "Джавахарлал Неру" № 28, бл. АТЦ
"Силвър център", ет. 2, офис 73Г, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА "Вива Кредит" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, п. к. 1324, район Люлин, бул. "Джавахарлал Неру" № 28, бл. АТЦ "Силвър
център", ет. 2, офис 73Г, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Н. Т. В. с ЕГН
**********, с ЕГН **********, с настоящ адрес ** чрез Адв. Г. Г. М. от АК- гр. Пловдив, със
съдебен адрес в гр. Пловдив, ул. " Йоаким Груев" № 43 сумата от 50, 00 лева,
представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА "Вива Кредит" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, п. к. 1324, район Люлин, бул. "Джавахарлал Неру" № 28, бл. АТЦ "Силвър
център", ет. 2, офис 73Г, да заплати на Адв. Г. Г. М. от АК- гр. Пловдив, със съдебен адрес в
гр. Пловдив, ул. " Йоаким Груев" № 43, сумата от 300, 00 лева, представляваща дължимо
адвокатско възнаграждение по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд гр.Стара Загора в двуседмичен
11
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Чирпан: _______________________
12