Р Е Ш Е Н И
Е
№ 699 30.06.2023г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД–БУРГАС,
първи състав, в открито заседание на тридесет и първи май две хиляди двадесет и трета
година, в състав:
Съдия: Д. Гальов
Секретар: Д. Фотева
като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 407 по описа за
2023г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.145 и сл. от АПК, във връзка с
чл.118, ал.1 и 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Административното дело е образувано по жалба от С.Д. ***, против Решение № 1040-02-20 от 07.02.2023г. на директора на ТП
на НОИ - Бургас, с което е потвърдено Разпореждане № 021-00-4104-5 от 06.01.2023г.
на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Бургас, с което
на основание чл.54ж, ал.1 и във връзка с чл.54а, ал.1 и чл.54б, ал.3 от КСО е
отпуснато парично обезщетение за безработица на лицето, считано от 08.10.2022г.
до 07.02.2023г. в размер на 18.00 лева дневно.
Иска се отмяна на оспорения административен акт като незаконосъобразен, респективно
да се увеличи размера на определеното дневно обезщетение. Не се оспорва
периода, през който се изплаща обезщетението, а само неговият размер, който
жалбоподателят намира за занижен. Сочи се, че прекратяването на договора не е
по неизвестни причини, както приема административния орган, а поради факта, че
е срочен и неговият период е изтекъл. Неправилно е приложен чл.54б, ал.3 от КСО, с което е посочен минималният размер на обезщетение за безработица.
Позовава се на европейски регламенти, които се прилагат пряко във всички
държави-членки на ЕС. Отричат се хипотезите за прекратяване на договора по
желание или съгласие на лицето или поради негово виновно поведение, които биха
могли да бъдат основания за определяне на обезщетението в минимален размер.
Обосновават се доводи за постановяване на акта в при съществени процесуални
нарушения- липса на мотиви, като не били посочени фактическите основания за
издаването му, а също така за несъответствие на адм. акт с нормите на
материалния закон и неговите цели. Позовава се и на чл.6, ал.1 от АПК, който
счита за нарушен. Ангажира по делото допълнителни писмени и гласни
доказателства.
Ответната страна - Директор ТП на
НОИ -гр.Бургас, редовно призован, не се явява и не се представлява в откритите
заседания по делото. В писмени становище се оспорва жалбата, като неоснователна
и се иска да бъде отхвърлена. Представя административната преписка, свързана с
издаване на атакувания административен акт.
В писмено становище –вх.№ 5385 от
22.05.2023г. поддържа становището за неоснователност и в условието на
евентуалност прави възражение за прекомерност на платеното адвокатско
възнаграждение, в случай, че се претендира такова над размера, предвиден в
Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения.
Административен
съд – Бургас, за да се произнесе по жалбата, като взе предвид доводите и
становищата на страните, съобрази представените по делото доказателства и
съгласно разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата е подадена в законния срок от надлежна страна,
против подлежащ на оспорване пред съда административен акт, с който се засягат
неблагоприятно правата и законните интереси на жалбоподателя, доколкото същият
претендира по-висок размер на отпуснатото обезщетение, респективно е налице
правен интерес от неговото обжалване, като е изчерпан реда за задължително
обжалване по административен ред. Следователно, са налице кумулативно
изискуемите предпоставки за ДОПУСТИМОСТ на оспорването.
Съдът, като взе предвид
разпоредбата на чл.168 от АПК и прецени събраните по делото доказателства,
ведно с доводите и изразените становища прие за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА
следното:
Със заявление от 11.10.2022г. до директора
на ТП на НОИ гр.Бургас (л.82-83 от делото) жалбоподателят поискал да му бъде отпуснато
обезщетение за безработица, на основание чл.54а от КСО, поради прекратяване на
трудовото му правоотношение с посоченият нидерландски /холандски/ работодател и
описва, че е работил през периода от 09.08.2022г до 07.10.2022г. Приложени са
съответните документи.
С Разпореждане № 021-00-4104-1 от
24.10.2022г. /л.73 от делото/, производството по отпускане на парично
обезщетение е СПРЯНО до издаване на формуляри СЕД U 017 и СЕД U 004 от осигурителната
институция на Нидерландия. Сочи се, че е изпратено искане до тази държава чрез
системата за електронен обмен на социалноосигурителна информация между България
и ЕС.След получаване на изисканата информация и удостоверяване периодът на
осигурена заетост на С.Д.Д. по законодателството на Нидерландия производството
е ВЪЗОБНОВЕНО с ново разпореждане от 20.12.2022г. /л.63 от делото/.
С Разпореждане № 021-00-4104-3 от
30.12.2022г. /л.62 от делото/, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, вр. с чл.54а,
ал.1 от КСО е ОТКАЗАНО отпускането на парично обезщетение за безработица,
поради факта, че лицето няма осигуряване във Фонд Безработица за 12 месеца от
последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването.
С Разпореждане № 021-00-4104-4 от
06.01.2023г. /л.51 от делото/, на основание чл.54ж, ал.2, т.1 от КСО е ОТМЕНЕНО
предходното Разпореждане № 021-00-4104-3 от 30.12.2022г. с което на основание
чл.54ж, ал.1 от КСО, вр. с чл.54а, ал.1 от КСО е ОТКАЗАНО отпускането на
парично обезщетение за безработица, с мотиви, че са представени от лицето
преносими документи U1 с
удостоверени периоди на осигурена заетост по законодателството на Ирландия.
С последното издадено Разпореждане
№ 021-00-4104-5 от 06.01.2023г. /л.50 от делото/, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, вр. с чл.54а, ал.1 и чл.54б, ал.3 от КСО е отпуснато парично обезщетение
за безработица, считано от 08.10.22г. до 07.02.23г. в размер на 18 лева дневно.
Разпореждането от 06.01.2023г. с
което отпуснато обезщетение в посоченият размер е обжалвано по административен
ред пред директора на ТП на НОИ-Бургас, който разгледал подадената жалба и
направеното уточнение /допълнение/ от 02.02.2023г., в което е обсъдена
хронологията по подадено заявление от лицето и отпускане на процесното
обезщетение. Горестоящият административен орган се позовал на съдържанието на
приложените в хода на административното производство писмени доказателства и
направените от С.Д. възражения за неприложимост на хипотезата на чл.54б, ал.3
от КСО и като анализирал текста на цитираната разпоредба, респективно
удостоверената от писмените доказателства причина за прекратяване на трудовото
правоотношения между С.Д. и неговият нидерландски работодател, а именно
„напускане на служителя“, обосновал извод, че предвид императивния характер на
нормата на чл.54б, ал.3 от КСО следва да се отпусне обезщетение именно в
минималният размер за срок от 4 месеца. При тези констатации, ответникът
намерил оспореното разпореждане за законосъобразно и го потвърдил.
Съобщението за постановеното
решение на Директора на ТП на НОИ-Бургас е връчено на адресата на 09.02.2023г.,
а жалбата срещу него е подадена на 22.02.2023г. (л.5 от делото), т.е. в
законният 14-дневен срок.
Видно от приложеното по
преписката официални документи СЕД U 017 и СЕД Н 002 от обмяната на информация между административните
органи в Република България и Кралство Нидерландия /л.32 и сл. от делото/ С.Д.
е работил за периода от 09.08.2022г. до 07.10.2022г., а в раздел 7. „Основание
за прекратяване на последната заетост“- л.38 от делото е отразено „напускане на
служителя“.
В хода на съдебното производство,
допълнително от ответника е представен и заверен превод на български език на
Формуляр Н 002, по отношение на обективираната в раздел 1.1.7.1 „Допълнителна
информация“ с текст на нидерландски език /л.95 и сл. до л.102 от делото/. Видно
от извършеният писмен превод /л.95 от делото/ текстът гласи следното: „Разговаряхме с работодателя: Господинът не
беше съгласен с броя на часовете/заплащането и подаде оставка“.
В хода на съдебното производство
от страна на жалбоподателя е приложен и приет като доказателство документ /л.111 от делото/ съдържащ текст на
нидерландски и на български език, досежно удостоверяване на факта, че въпреки
съдържанието на трудовият договор указващ значително по-кратък период на правоотношението
/от 09 до 14 август 2022г., съгласно 3.1.
от Трудов договор Етап А, с възможност за удължаване за период от 4
седмици- т.3.2 от договора/ л.47 от делото/, реално същото е
продължило до 07.10.2022г.
В хода на производството в
качеството на свидетел е изслушана и Костадинка В., която според заявеното от
нея живее на съпружески начала с жалбоподателя Д.. Според показанията на
свидетеля Д. не е напуснал по свое желание, а поради това, че лице от полски
произход с което са разговаряли на място и което е имало ролята на посредник
между работниците от България и нидерландския работодател е заявил на Д., че
работата намалява, часовете намаляват и от другата седмица не е на работа, като
ще му бъде изплатено всичко дължимо. Според заявеното от свидетеля причина за
напускането е именно изтичането на срока на договора.
Въз
основа на установената фактическа обстановка, съдът съобрази от правна страна следното:
Предмет на оспорване в настоящото
съдебно производство е Решението на Директор ТП-НОИ-Бургас, с което е
потвърдено Разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на
НОИ – Бургас, с което на основание чл.54ж, ал.1 и във връзка с чл.54а, ал.1,
чл.54б, ал.3 от КСО е отпуснато парично обезщетение за безработица на лицето,
за посочения по-горе период, в размер на 18.00
лева дневно.
Оспореният административен акт е
издаден от компетентен административен
орган - директор на ТП на НОИ гр.Бургас, в кръга на неговите
правомощия, съобразно разпоредбата на чл.117, ал.3, вр. с ал.1, т.2, бук.”б” от КСО, в съответствие с изискването за писмена форма и съдържа необходимите реквизити, което го прави валиден.
В хода на административното
производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Административният орган в съответствие с чл.35 от АПК е
изяснил фактите и обстоятелствата от значение на случая, като по този начин е
изпълнил задължението си по чл.36, ал.1 от АПК да събере служебно всички
доказателства относими към конкретната хипотеза.
При анализа на относимите факти и обстоятелства, съответно
на представените доказателства органът обаче е достигнал до необосновани правни
изводи, направени в нарушение с
материалните разпоредби на закона и неговите цели.
Това е така, поради следното:
Спорът в настоящото производство е размерът на
определеното от административния орган обезщетение за безработица, което да
бъде изплащано от НОИ на жалбоподателя Д., във
връзка с прекратяване на трудовото му правоотношение, считано от 07.10.2022г.
Безспорно е по делото, че между жалбоподателя Д. и неговият нидерландски
работодател е сключен писмен трудов договор, озаглавен Трудов договор Етап А
/без клауза за посредничество/, като работодателят е частно дружество /л.17 и сл. и
л.47 от делото/
Съгласно чл.3 „Характеристики на договора“ споразумението се сключва между
страните за периода от 09.08.2022г. до 14.08.2022г., с възможност за удължаване
за срок от 4 седмици. Освен това е безспорно по делото и обстоятелството, че
въпреки указаната възможност за удължаването на контракта с 4 седмици, реалният
срок на правоотношението е продължил до 07.10.2022г., в каквато насока са
всички писмени доказателства по делото и свидетелските показания на В.. В този
смисъл, с категоричност е установено, че и след период от 4 седмици, започнал
да тече след датата 14.08.2022г. и до изтичането на четвъртата седмица-
11.09.2022г. включително, трудовото правоотношение е продължило до 07.10.2022г.
Никой не твърди, че е сключен допълнителен писмен трудов договор, в каквато насока
също не се спори по делото. В този смисъл, сключеният писмен договор
действително е срочен, по своите характеристики, но и след изтичане на последно
указаната в него възможност за продължаване /4 седмици- т.3.2. от договора/,
т.е. за календарния период след 11.09.2022г. трудовото правоотношение е
продължило за един продължителен период от време.
Съгласно указаното от чл.69, ал.1 от Кодекса на труда „Трудовият договор, сключен за определен срок, се превръща в договор за неопределено време,
ако работникът или служителят продължи
да работи след изтичане на уговорения срок 5 или повече работни дни без
писмено възражение от страна на работодателя и длъжността е свободна“.
Описаните от законовата норма
предпоставки очевидно са налице, при положение, че в нито един документ не се
твърди правоотношението да е прекратено по-рано. Следователно, с изтичане на
период от 5 работни дни след последно предвидената в договора възможност за
неговото срочно продължаване /след 11.09.2022г., посочено по-горе/, т.е. за
времето от 12 септември /понеделник/ до 16 септември 2022г. /петък/ са изтекли
предвидените от законодателя 5 работни дни, след което по силата на
императивната норма на закона срочното
трудово правоотношение се превръща в договор за неопределено време,
доколкото никой не твърди от страна на работодателя да е имало писмено
възражение работникът да продължи да полага труд за времето след изтичане на 4
седмичния удължен срок, нито са налице подобни доказателства. Нещо повече,
самият работодател е заявил, че е дал съгласието си работникът С.Д. да продължи
да полага труд и след този период. От изтичането на срока, който последно може
да се продължи съгласно клаузите на договора- 4 седмици, т.е. след датата
11.09.2022г. работникът е полагал труд за периода до 07.10.2022г. Действително,
по несъмнен начин е установено, че трудовото правоотношение е прекратено на
07.10.2022г. в каквато насока са всички ангажирани по делото доказателства.
Вярно е и това, че от официално съставеният формуляр по повод кореспонденцията
между българските осигурителни органи и техните колеги в Кралство Нидерландия е
посочена като причина за прекратяване на правоотношението „напускане на служителя“. Обаче, не са ангажирани никакви
доказателства за наличието на взаимно съгласие за напускане на работника, по
смисъла на чл.325, ал.1, т.1 от Кодекса на труда, при положение, че същото
следва да е изразено писмено, а дори
от изявленията на бившия работодател на жалбоподателя и съдържанието на
преведеният текст от нидерландски на български на изготвените формуляри не може
да се направи извод за наличие на такова писмено волеизявление на двете страни
по трудовото правоотношение. Следователно, не е налице хипотезата на чл.325,
ал.1, т.1 от КТ при липса на удостоверено писмено взаимно съгласие на страните
да се прекрати трудовият договор. След като не се и твърди да е направено
такова писмено изявление, нито от страна на нидерландските власти е представено
такова доказателство, не може да се направи обоснован извод за наличие на
такава хипотеза.
Вярно е, че правоотношението може да се прекрати и при т.нар. намаляване
обема на работа, респективно часовете на работа, в каквато насока е
съдържанието на преведеният формуляр, т.е. с прилагане на хипотеза по смисъла
на чл.328, ал.1, т.3 от КТ, но това се прави само с писмено предизвестие от
страна на работодателя, каквото не се и твърди да е отправено. Анализът на
всички писмени и гласни доказателства в тяхната взаимна връзка сочи, че
правоотношението е прекратено, но липсва писмено предизвестие от страна на работодателя,
след като не се и твърди наличие на такова в съдържанието на формуляра, за да
се приеме редовно осъществена процедура по чл.328, ал.1, т.3 от КТ. Както
по-горе бе цитиран този текст е записано, че „разговаряхме с господина…“, при което не може да се приеме
наличието на отправено писмено предизвестие,
нито хипотеза на писмено съгласие, съгласно
чл.325, ал.1, т.1 от КТ за прекратяване на правоотношението, но дори да се
приеме наличието на хипотеза на чл.328, ал.1, т.3 от КТ, съответно да е налице
подобно писмено предизвестие от страна на работодателя до работника, а именно,
че правоотношението следва да се прекрати поради намаляване обема на работа, то тази норма въобще не е включена в
състава на чл.54б, ал.3 от КСО, в която норма законодателят препраща към
изрично и изчерпателно посочени разпоредби, като чл.325, т.1 и т.2, чл.326,
чл.330 и чл.331 от КТ.
При тези констатации са необосновани изводите на ответния административен
орган, че следва да се приложи нормата на чл.54б, ал.3 от КСО. Принципно,
текстът на тази императивна разпоредба е цитиран коректно и действително при
наличие на обективираните от нея хипотези следва да се определи обезщетение в
минималният размер. В случаят обаче не може да се сподели тезата на
административните органи за наличие на хипотезата по чл.325, ал.1, т.1 от КТ за
прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие, доколкото не се и твърди
наличие на такова писмено волеизявление.
Описаното от административните органи фактическо основание е относимо единствено
към разпоредбата на чл.325, ал.1, т.1
от КТ, но при липса на удостоверено писмено съгласие и тази норма не може да се
приложи в процесният случай. Вярно е, че в текста на чл.54б, ал.3 от КСО се
сочи, че при прекратяване на отношението със съгласие на работника или по
негово желание се определя обезщетение в минимален размер, но законодателят е
направил изрично препращане към хипотезите от Кодекса на труда, поради което следва да се съблюдава и изпълнение
на състава по конкретната хипотеза, която се твърди, че е осъществена. В този
смисъл не би могло да се неглижира обстоятелството, че липсва писмено съгласие, макар в текста на официалният документ да
се съдържа твърдение за наличие на съгласие на работника, то не се и твърди
същото да е писмено, нито са представени подобни доказателства. Действително,
налице е официален документ, съставен от органите в кръга на техните функции,
но той доказва само наличието на кореспонденция между българските органи и
съответната държава от ЕС, като се съдържат данни какво е заявил бившия
работодател на жалбоподателя. Обаче, тезата на ответника, че в този документ е обективирано
основание /взаимно съгласие/ не може да се приеме за доказана, при положение,
че не се прилагат такива доказателства /за писмено съгласие/, а оттам не би
могло да се обоснове и извод за соченото от ответника основание, което обуславя
приложение на чл.54б, ал.3 от КСО.
Колкото до възможността на наличие хипотезата на чл.325, ал.1, т.3 от КТ, а именно прекратяване на
правоотношението поради изтичане на определеният срок на договора,
респективно дори да се приеме, че право-отношението е срочно, а не безсрочно, то тази хипотеза въобще не е включена в
състава на чл.54б, ал.3 от КСО, тъй като изчерпателно са описани само
основанията по чл.325, т.1 и т.2 от КТ и в такъв случай определянето на
обезщетението за периода от 08.10.2022г. не може да се основава на възприетото
от административните органи правно основание.
По делото не е
спорно, че оспорващият има право да получи обезщетение за безработица, като
лице отговарящо на условията изброени в чл.54а от КСО.
Съгласно чл.54б, ал.3 от КСО „Безработните
лица, чиито правоотношения са били прекратени по тяхно желание или с тяхно
съгласие, или поради виновното им поведение, на основание чл.325,
т.1 и 2 от Кодекса на труда….. получават минималния
размер на паричното обезщетение за безработица за срок 4 месеца“. Тази норма е специална
по отношение на предходните разпоредби на чл.54б, ал.1 и ал.2 от КСО, а
прилагането й може да бъде законосъобразно само при наличие на изчерпателно
изброени в нея хипотези, каквото основание в случаят не е налице.
Обобщено, обезщетението за
безработица е дължимо, което е и безспорно по делото, но е определено при неправилно приложение на материалния закон
от органите на НОИ, респективно в несъответствие с неговите цели.
Предвид изложеното, съдът намира,
че оспореният административен акт е незаконосъобразен, поради което жалбата е
ОСНОВАТЕЛНА и следва да бъде уважена. Съдът няма компетентност да реши въпроса
с определяне на обезщетението по същество, поради което следва преписката да се
изпрати на ответния административен орган за ново произнасяне при съблюдаване
на дадените с настоящия съдебен акт указания по тълкуване и прилагане на
закона.
При този изход от спора разноски
се дължат в полза на оспорващата страна, като се иска присъждане на платено
адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, ведно с ДДС в размер на 200
лева или общо 1200 лева, за което са представени доказателства- л.113 от
делото. Своевременно е направено възражение за неговата прекомерност от
пълномощника на ответната страна, което съдът намира за ОСНОВАТЕЛНО. Делото не
се отличава с голяма фактическа и правна сложност, а макар да са проведени две
съдебни заседания същите са с обща продължителност около един час, като във
второто заседание е изслушан само 1 свидетел. В този смисъл, претендираното от
страната адвокатско възнаграждение е прекомерно, с оглед действителната правна
и фактическа сложност, респективно ангажираността на пълномощника, поради което
същото следва да бъде определено в съответствие с нормата на чл.8, ал.2, т.2 от
Наредба № 1 от 2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, при положение,
че производството е по реда на КСО, а понастоящем не би могло да се определи
конкретен по размер материален интерес. В този смисъл, следва да се присъди
сумата от 500 лева, като се добави и стойността на 20% ДДС, след като от
представените доказателства става ясно, че адвокатът е регистриран по ЗДДС,
респективно ДДС в размер на 100 лева и да се присъди в полза на страната именно
разноски в размер на 600 лева. Други разноски не се дължат доколкото въобще не
се и претендират такива.
Мотивиран от изложеното, съгласно
чл.172, ал.2 от АПК, Бургаският административен съд, първи състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба от С.Д. ***, РЕШЕНИЕ № 1040-02-20 от
07.02.2023г. на Директора на ТП на НОИ-Бургас, с което е потвърдено
Разпореждане № 021-00-4104-5 от 06.01.2023г. на Ръководителя на осигуряването
за безработица в ТП на НОИ – Бургас, с което на основание чл.54ж, ал.1 и във
връзка с чл.54а, ал.1 и чл.54б, ал.3 от КСО е отпуснато парично обезщетение за
безработица на лицето, считано от 08.10.2022г. до 07.02.2023г. в размер на 18.00
лева дневно, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ИЗПРАЩА на ответния административен орган- Директор на ТП на НОИ-Бургас преписката по заявление
за отпускане на парично обезщетение за безработица, подадено от С.Д.Д. на 11.10.2022г. за ново произнасяне,
при съблюдаване на дадените указания по тълкуване и прилагане на закона, на основание чл.173,
ал.2 от АПК.
ОСЪЖДА ТП на НОИ-гр.Бургас да заплати на С.Д. *** сумата от 600 /шестстотин/ лева, разноски по делото пред настоящата
съдебна инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва от
страните с касационна жалба пред Върховния административен съд на Република
България, в 14-дневен срок от съобщаването му.
СЪДИЯ: