№ 73533
гр. София, 08.05.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ц.Р.Ц
като разгледа докладваното от Ц.Р.Ц Частно гражданско дело №
20251110106878 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 411 ГПК.
Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх.
№39509/05.02.2025 г., подадено от „М.Ф.М“ АД с искане за издаване на заповед за
изпълнение срещу В. П. О. за следните суми: 9320,03 лева – дължима и неплатена главница
по договор за потребителски кредит №********/27.12.2022 г., сумата от 2685,14 лева –
договорна лихва за периода 05.02.2023 г. – 05.04.2023 г., 423,30 лева – законна лихва за
забава за периода от 05.04.2023 г. – 24.07.2024 г. (от датата на изпадане в забава до датата на
прехвърляне на вземането от цедента), както и сумата от 590,87 лева – законна лихва за
забава за периода 24.07.2024 г. -27.01.2025 г. (датата на придобиване на вземането от
цесионера до датата на подаване на заявлението. Наведени са твърдения, че задълженията
по договора за потребителски кредит са станали автоматично предсрочно изискуеми на
05.04.2023 г. на основание чл. 16.2. от Договора за потребителски кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска издаване
на заповед за изпълнение за вземания за парични суми, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК
предметното съдържание на заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал.
1 ГПК. Следователно предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде очертано
с всички правноиндивидуализиращи белези – страни, предмет /основание, период, вид/ и
размер, т. е. по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на
изискванията за редовност на исковата молба, което условие в случая е изпълнено от
заявителя „М.Ф.М“ АД.
Съгласно изискванията на чл. 410, ал. 3 ГПК са приложени договорът за
потребителски кредит, както и приложимите към него общи условия. Съгласно
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК съдът разглежда заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение, освен
когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, или се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност
за това. При тълкуване на посочените разпоредба се налага изводът, че при произнасяне по
подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение съдът е длъжен да направи
проверка и ако установи такова противоречие е длъжен да отхвърли заявлението. При
подадено заявление по чл. 410 ГПК проверката за това дали не е налице хипотезата на чл.
411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК се прави от съда въз основа на посочените от заявителя факти,
които според него пораждат вземането, и договора с потребителя, ведно с приложенията към
него и общите условия.
Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, обявяването
на предсрочната изискуемост предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит
1
или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на
кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването
й.
В този смисъл предсрочната изискуемост на вземанията по договор, сключен с
потребител, какъвто е налице в настоящия случай, не може да настъпи автоматично, без
изявление на кредитора, отправено до длъжника. В случая обаче кредиторът не твърди да е
отправял такова изявление, поради което съдът намира, че не може да бъде издадена заповед
за изпълнение на основание настъпила предосрочна изискуемост на вземанията, доколкото
такава не е налице.
С оглед на изложеното, следва да бъде направена проверка дали заповед за изпълнение
може да бъде издадена за падежиралите вноски, съобразно приложения към заявлението
погасителен план.
Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл. 19,
чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали
дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на
въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от
7.08.2018 г. по съединени дела C-96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на
посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в
заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените
към заявлението договор и общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК. Това
задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство
произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява
минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на
потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес,
което следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК.
В тази връзка съдът съобрази, че за клаузи в договора за потребителски кредит, с които
се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на различни
главни или акцесорни задължения по договора за кредит, съществува обоснована
вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните
разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК. Този извод се налага предвид
константната съдебна практика на съдилищата по тези каузи, формирана както в исковото,
така и в заповедното производство. При съобразяване характера на правоотношението и
вида на клаузите, съдът приема, че съществува значителен риск за увреждане правата на
потребителя с тях, поради което с оглед осигуряване ефективната защита на потребителя и
спазване на основния принцип в гражданския процес за тези вземания заповед за
изпълнение не следва да се издава. В тази връзка следва да се съобрази Решение от
20.09.2018 г. по дело C-448/17 на СЕС.
Според представения по делото договор за потребителски кредит
№********/27.12.2022 г., сключен с длъжника, на последния е отпусната сума по кредита в
размер на 6006,97 лева за закупуване на няколко на брой стоки, към която сума е добавена
застрахователна премия в размер на 599,42 лева за застраховка Bank пакет 4 сметка (bill),
премия в размер на 2631,03 лева за застраховка Bank пакет 4 кредит+уред+сметка (bill) I
премия в размер на 82,61 лева за застраховка Bank пакет 4 уред (bill), като в погасителния
план и в заявлението е посочен общ размер на кредита 9320,03 лв. със срок на кредита 60
месеца, размер на вноската 295,13 лева, ГПР – 32,56 %, ГЛП – 28,88 %., като е посочена
обща сума за връщане 17707,85 лв.
При изчислението на ГПР обаче застрахователните премии не са включени като разход
по кредита, добавена към общия размер на кредита.
От формулировката на чл. 10 от договора като е посочен само процент ГПР, но не са
посочени конкретно разходите, които са взети в предвид се нарушава изискванията на
2
правото на ЕС в този смисъл - Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17.
Нещо повече, в нарушения на изискванията за формиране на ГПР разхода за
застраховка е прибавен към размера на кредита, а не към размера на разходите и по този
начин посоченото ГПР е неправилно изчислено и очевидно е по-ниско от действителното.
Следва да се съобрази, че на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се
приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само
математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя
необходимите за това изчисляване данни /Решение на Съда на ЕС от 20.09.2018 г. по дело C-
448/17.
Всъщност в подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат
с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването
му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху
обхвата на задължението му.
В Решение на съда (СЕС) от 21 април 2016 г. по дело С-377/14 е прието, че член 3,
буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към
тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на
усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради
това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със
съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. Посочено е
още, че не би могло общият размер на кредита по смисъла на член 3, буква л) и член 10,
параграф 2 от Директива 2008/48 да включва която и да било от сумите, предназначени за
изпълнение на задълженията, поети във връзка със съответния кредит, като
административните разходи, лихвите, комисионите и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати. Незаконосъобразното включване в общия размер на
кредита на сумите, попадащи в общите разходи по кредита за потребителя, задължително би
довело до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема
предвид общият размер на кредита.
В случая от представените по делото договор за потребителски кредит и приложенията
към него, прави впечатление, че застрахователната премия е включена към главницата, която
се отпуска на заявителя, а не към разходите, като видно и от твърденията в заявлението
договорната възнаградителна лихва се дължи върху предоставената от кредитополучателя
главница, включваща както суми за лично ползване, така и такива за заплащане на
задълженията по застрахователната премия, което е и противоречие на добрите нрави.
Тези обстоятелства, както и фактът, че липсва ясно и точно посочване в договора за
потребителски кредит на компонентите, довели до формиране на договорния ГПР, пораждат
съмнения дали потребителят е могъл да прецени икономическите последици от сключването
на договора.
По изложените съображения, настоящият състав намира, че процесният договор за
кредит е изцяло недействителен.
На основание чл. 23 ЗПК следва да бъде издадена заповед за изпълнение само за
чистата стойност на кредита. Доколкото с настоящото разпореждане се прие, че
предсрочната изискуемост на кредита не е настъпила, може да бъде издадена заповед за
изпълнение само за падежиралите вноски по кредита и то единствено за частта от тях, която
представлява реално отпуснатата сума като кредит, без вноските за застрахователна премия.
На заявителя са дадени указания да посочи каква част от всяка от падежиралите вноски
погасява сумата за закупуване на стоки каква част погасява сумата за застраховка, като с
уточнителна молба от 24.03.2025 г. същият е посочил, че доколкото сумите за закупуване на
стоки и за застраховка са предоставени в общ размер като обща отпусната сума по кредита,
невъзможно било да се посочи каква част от всяка вноска погасява сумата за закупуване на
стока и каква част – сумата за застраховка.
С оглед на изложеното, за съда е налице невъзможност да издаде заповед за
изпълнение за падежиралите вноски от главницата, доколкото всяка от тях включва и сума за
застрахователна премия, която неправилно е включена като част от главницата, поради което
заявлението следва да бъде отхвърлено изцяло.
3
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. №
№39509/05.02.2025 г., подадено от „М.Ф.М“ АД срещу В. П. О., ЕГН: **********.
УКАЗВА на основание на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „М.Ф.М“ АД, че може да
предяви претенциите си по-горе с осъдителен иск, като ако го направи в едномесечен срок
от влизане на разпореждането в сила, внесената държавна такса в заповедното производство
за тези претенции ще бъде приспадната.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4