РЕШЕНИЕ
№ 130
10.03.2020 г. град Хасково
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Окръжен
съд – Хасково, граждански състав, на дванадесети февруати, две хиляди и
двадесета година, в открито съдебно заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ГЕОРГИ ГОЧЕВ
2.
МИЛУШ ЦВЕТАНОВ,
секретар: Р.Г.,
като разгледа докладваното от мл. съдия Милуш
Цветанов в.гр.д. № 945 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Главна дирекция „Гранична полиция“ –
МВР, чрез юрисконсулт Я.Т., против
решение № 411 от 30.09.2019г., постановено по гр. д. № 732/2019г. по описа на
Районен съд – Свиленград, с което Дирекцията е осъдена да заплати на К.Н.И.: сума в размер на 1717,21 лева,
представляваща допълнително възнаграждение за извънреден труд за периода от 09.07.2016г.
до 08.07.2019г., включително, получен в резултат на преизчисляване на положен
нощен труд, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране
на исковата молба /09.07.2019г./ до окончателното изплащане на вземането; както
и сума в размер на 232,67 лева, представляваща мораторна лихва върху
неизплатените допълнителни възнаграждения от 1717,21 лева за извънреден труд,
получен в резултат на преизчисляването на нощен труд, считано от момента,
когато сумите по тримесечия са станали дължими до 08.07.2019г., включително.
В жалба въззивникът развива съображения,
че решението на РС-Хасково е неправилно, постановено в противоречие с
материалния закон и необосновано. Излага доводи за специалност и изчерпателност
на нормативната уредба, съдържаща се в ЗМВР и издадените на основание
разпоредбите му наредби и заповеди, касаещи допълнителните възнаграждения за
нощен труд и извънреден труд. В този смисъл твърди неприложимост на Наредбата
за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ), която счита, че
касае единствено работещите по трудово правоотношение. Сочената неприложимост по
отношение конкретно на чл. 9 от НСОРЗ обосновава с липсата на предвидените в
разпоредбите му предпоставки - нормалната
продължителност на нощното работно време да е по-малка от тази на дневното и
трудовото възнаграждение да е заработено по трудови норми - като и за двете
предпоставки счита, че не са налични при държавните служители по ЗМВР. Излага
съображения, че коефициентното преизчисляване по чл. 9 от НСОРЗ е с цел
увеличаване заплащането на нощния труд, а не с цел натрупване на часове, водещи
до извънреден труд. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и
постановяване на ново, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени като
неоснователни и недоказани. Претендират се и разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба, с който същата се
оспорва като неоснователна. Въззиваемата страна намира обжалваното решение за
правилно и законосъобразно и изцяло споделя мотивите, изложени в
първоинстанционното решение. Счита, че липсата на правна регламентация на
преизчисляването на нощния труд в дневен в приложимите наредби, издадени на
основание чл.187, ал. 9 от ЗМВР, не означава
забрана такова да бъде извършвано, поради което по аналогия следва да се
приложи чл.9, ал. 2 от НСОРЗ, като в противен случай държавните служители в МВР
биха били поставени в неравностойно положение спрямо работещите по трудово
правоотношение. Счита, че след преизчисляването за въззиваемия възниква право
на допълнително възнаграждение за положен извънреден труд и тъй като ГД
„Гранична полиция“ – МВР не представила доказателства за заплащане на същото,
предявените осъдителни искове правилно са уважени от първоинстанционния съд
като основателни. Моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно и
законосъобразно, включително в частта за разноските. Претендира направените
такива и в настоящата инстанция, за които в съдебно заседание представя списък
по чл. 80 от ГПК.
В съдебно
заседание страните не се явяват и не изпращат представители.
Съдът, като взе предвид становищата и
доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по
реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата е подадена в предвидения в чл.
259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и против съдебен акт, подлежащ
на обжалване, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е
основателна.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Страните не спорят, че през периода, за
който се отнасят исковите претенции са били в служебно правоотношение, по
силата на което ищецът е заемал длъжността *** от ГПУ – *** към РДГП – Елхово
(структурно звено на Главна дирекция „Гранична полиция“ – София, МВР). Няма спор и относно това, че през процесния
период ищецът е полагал труд на 12-часови работни смени, по график, включително
такива обхващащи време от 22,00 часа до
06,00 часа. Този нощен труд не е бил приравнен на дневен с коефициент 1.143 и
съответно получаващата се по този начин разлика на стойност 1717,32 лева не му
е била заплатена като възнаграждение за извънреден труд. Твърденията на ищеца в
тази насока се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства и от
заключението на вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза.
Решаващият за изхода на спора въпрос е
съществува ли непълнота или дисбаланс в нормативната уредба на трудовите
правоотношения на държавните служители по ЗМВР относно часовото отчитане и
компенсирането на труда им между
22,00ч. и 06,00ч., в сравнение с нормативната уредба, касаеща работещите
съобразно КТ.
Този
въпрос възниква, тъй като в разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ, при сумирано изчисляване на работното време е разписано
коефициентно превръщане на нощните работни часове в дневни в полза на работници
и служители по трудово правоотношение по КТ, а в действащата специална нормативна
уредба на
трудовите правоотношения на държавните служители по ЗМВР подобно превръщане не
е предвидено и не се прилага.
На първо място – посочената разпоредба
на чл. 9, ал.2 от НСОРЗ не може да се прилага извън контекста на цялата норма
на чл. 9, а и на самата Наредба. Видно от този контекст – разпоредбата е
предвидена само като част от механизъм за изчисляване на конкретно - допълнително към трудовото, възнаграждение. Това допълнително
възнаграждение не е нито за извънреден, нито за нощен труд. За тях са изрично
предвидени отделно такива възнаграждения, съответно – чл. 7 и чл. 8 от НСОРЗ;
чл. 178, ал.1, т.3 и чл.179, ал.1 от ЗМВР. Освен от систематичния анализ,
различното предназначение на допълнителното възнаграждение по чл. 9 от НСОРЗ се
извлича и от начина на изчисляването му. Тъй като трудовото възнаграждение
зависи от времетраенето на работата (чл. 247, ал.1 КТ), а работното време се
изчислява в работни дни (чл. 142, ал.1 КТ), то целта на коментираното
допълнително възнаграждение е да компенсира обстоятелството, че изработените
часове нощен труд при законова норма 7 часа за денонощие (чл.140, ал.1 КТ) се
конвертират в работни дни по законовата норма за дневна продължителност на работното време – 8 часа
(чл.18, ал.3 НСОРЗ). Така работилите повече нощем биха били ощетени в сравнение
с работилите повече денем, от гледна точка количествено неравновесие в правото
им на труд (чл. 48, ал.1 КРБ) за отчетния период. Законово предвидената
различна нормална продължителност на дневното и нощното работно време за
работещите по КТ би се отразило по гореописания начин и на трудовия стаж,
затова и същият коефициент на отношението между дневната и нощната норма за
работното време (по КТ) е предвиден още в чл.9, ал.5 от Наредба за трудовата
книжка и трудовия стаж (НТКТС).
Коефициентното преизчисляване служи като
математически модел при изравняване на възнаграждението и стажа на работещите
по КТ, които, едни спрямо други, са полагали различен брой нощни смени. То не е
с оглед компенсиране „условията“ на нощния труд, а на евентуално неравенство в
разпределението на този труд между работещите, породено от съблюдаване на 7 –
часовата норма за работа през нощта. Затова и се извършва не във всички случаи,
а единствено когато „нощната продължителност
на работното време е по-малка от тази на дневното“ (чл.9, ал.1 НСОРЗ). Ако с него се целеше компенсация за условията на нощния
труд, би се прилагало и когато нощната продължителност на работното време е
равна с тази на дневното, но това не е предвидено в закона.
Същевременно
преизчисляването на по-малкото отработени нощни часове към нормата на дневните
(8 часа) логически и математически изключва възможността чрез него да бъде
формиран извънреден труд. След като крайният резултат винаги е приравняване към
нормата, служеща за определяне на редовно работно време, то последното няма как
да бъде надвишено чрез превръщането. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 9,
ал.5 от НТКТС – „Определеният по този начин (чрез коефициента) трудов стаж не
може да бъде по-голям от броя на работните дни за периода на сумирането.“
Следователно - предвиденото единствено с оглед посочените цели и само като
математически метод на изчисление „превръщане“ на нощните часове труд в дневни,
при никакви обстоятелства не може да доведе до извънреден труд. В подкрепа на
този извод са и взаимно свързаните разпоредби на чл. 9а, ал.4 (във вр. с
ал.3) и чл. 9б от Наредбата за работното време, почивките и отпуските (НРВПО).
Предвид
гореизложеното - разпоредбите на чл.9 от НСОРЗ са практически неприложими по
отношение на държавните служители по ЗМВР, тъй като статутът на тези служители
(чл. 142, ал.2 от ЗМВР) е определен със специалния спрямо КТ закон, в който
нормалната продължителност на дневното и нощното им работно време е една и съща
– по 8 часа (чл. 187, ал.1 и ал.3 ЗМВР). Това не предизвиква проблем с равното
разпределяне и справедливо отчитане на нощното работно време между служителите
в работните им смени, поради което няма и неравновесия, нуждаещи се от
компенсиране с гореописания механизъм, който така или иначе не е предназначен и
годен да обоснове допълнително възнаграждение нито за нощен, нито за извънреден
труд.
При посочените съображения конкретните
доводи на въззиваемата страна за непълнота или дискриминативност в нормативната
уредба са несъстоятелни не само в принципен, а и в детайлен план.
Относно твърдяната непълнота - такава не
следва да се търси в издадените на основание чл. 187, ал.9 от ЗМВР наредби, тъй
като техният предмет касае ред за компенсиране на работата „извън“ редовното
такова, а както се посочи – неоснователно претендираното коефициентно превръщане
по чл.9, ал.2 НСОРЗ се извършва само при условия (чл.9, ал.1 НСОРЗ; чл.9, ал.5
НТКТС; чл.9а, ал.3 и ал.4 НРВПО), изключващи превишаване на редовното работно
време.
Относно твърдяната неравнопоставеност –
съгласно разпоредбата на чл. 179, ал.2 от ЗМВР - Условията и редът за изплащане на допълнителните
възнаграждения по ал. 1 се определят с наредба на министъра на вътрешните
работи, а техният размер - с негова заповед. Условията за изплащане на
допълнително възнаграждение за нощен труд - и за работещите по КТ (чл. 140,
ал.2 КТ), и за държавните служители по ЗМВР (чл.179, ал.1 от ЗМВР), са
идентични – трудът да е положен между 22,00ч. и 06,00ч. Съответно еднакъв е и
размерът на това допълнително възнаграждение – 0,25лв. на час. (чл.8 НСОРЗ; Заповед № 8121з-791 от
28.10.2014 г. (изменяна с отменените заповеди № 8121з-40
от 15.01.2015 г. и № 8121з-437
от 28.04.2016 г.),
Заповед № 8121з-1429 от 23.11.2017г.) Следователно не се открива
неравнопоставеност между двете
категории трудещи се и в това отношение.
По изложените съображения съдът намира предявения по
чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР иск за неоснователен. Като е стигнал до
противоположния извод, районният съд е постановил незаконосъобразен съдебен
акт, който следва да се отмени, като вместо него постанови нов, с който
предявеният иск следва да се отхвърли като неоснователен. Предвид акцесорния
характер и обусловеността му от уважаване на главния иск - като неоснователен
следва да се отхвърли и предявения иск по чл. 86 ЗЗД.
При този изход на правния спор с правна
възможност да претендира разноски разполага единствено въззивника. Поискано е присъждането
на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, както и платената държавна
такса за настоящата инстанция. Същото се определя съгласно чл.78, ал. 8 от ГПК,
като не може да надвишава максималния размер за съответния вид дело предвид чл.
37 от Закона за правната помощ. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 300 лева. Предвид фактическата и правна сложност
на правния спор, настоящата въззивна инстанция определя по 100 (сто) лева за
всяка инстанция като размер на дължимото юрисконсултско възнаграждение.
Заплатената от въззивника държавна такса за настоящото производство също следва
да се възложи в тежест на въззиваемата страна, доколкото представлява разноски,
направени от страна, в чиято полза е разрешен правния спор. Следователно в
тежест на въззиваемия К.И. следва да се възложи сумата от 259,34 лева,
представляващи държавна такса за въззивната инстанция (59,34 лева) и юрисконсултско
възнаграждение (по 100 лева за всяка инстанция).
Предвид разпоредбата на чл. 83, ал. 3 от ГПК и
дадените в т. 23 от тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г., постановено по
тълк. дело № 6 по описа за 2012г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания - дължимата
държавна такса за разглеждането на делото пред първа инстанция и разноските за
вещо лице следва да останат за сметка на бюджета на съда, доколкото
въззиваемият К.И. е държавен служител в МВР и е освободен от заплащането им
дори при отхвърляне на исковите претенции.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение
№ 411 от 30.09.2019г., постановено по гр. д. № 732/2019г. по описа на Районен
съд – Свиленград, вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от К.Н.И. с ЕГН **********,
и адрес ***, против Главна дирекция „Гранична
полиция” - МВР със седалище и адрес на управление: град София, бул.„Княгиня
Мария Луиза” № 46, обективно съединени искове както
следва: за сумата от 1717,21 лева, представляваща допълнително
възнаграждение за извънреден труд за периода от 09.07.2016г. до 08.07.2019г.,
включително, получен в резултат на преизчисляване на положен нощен труд, ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба /09.07.2019г./;
за сумата 232,67 лева – обезщетение за забава върху главницата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК К.Н.И. с ЕГН **********,
и адрес ***, , със съдебен адрес *** – адвокат
Х.Х., да заплати на Главна Дирекция „Гранична полиция“
- МВР, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“
№46, със съдебен адрес ***, сумата от 259,34 лева, представляваща направени
пред двете съдебни инстанции разноски, от които: 200лв. - за юрисконсултски
възнаграждения и 59,34 лева - държавна такса за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.