Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 23.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина
Първанова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело
№ 13720 по описа за 2018 г. на СГС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 351564 от 02.03.2018 г., постановено
по гр. д. № 22418 по описа за 2017 г. на СРС, 56 състав, е
признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Н.П.В., че
ответницата дължи на ищеца суми, както следва:
- на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ сумата от 2585,03 лв.,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода от 13.11.2014 г.
до 27.04.2016 г. за топлоснабден имот: ап. 1, находящ се в гр. София, ул. „*******,
партерен етаж, абонатен N 95724, ведно със законната лихва, считано от
18.01.2017 г. до окончателното плащане, като съдът е отхърлил иска за разликата
над сумата от 2585,03 лв. до сумата от 2856,00 лв. и за периода от 01.05.2014
г. до 12.11.2014 г. и за периода от 28.04.2016 г. до 30.04.2016 г.
- на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 212,89 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 15.09.2015 г. до 09.01.2017 г., като е отхвърлен иска за
разликата над сумата от 212,89 лв. до сумата от 249,42 лв. и за периода от
08.08.2014 г. до 14.09.2015 г.
Решението е
постановено при участието на „Н.И.“ ООД като трето лице помагач на страната на
ищеца.
Срещу решението са
подадени жалби и от двете страни.
С въззивната
жалба, подадена от „Т.С.“ ЕАД, се поддържа, че неправилно и в противоречие с
действителното фактическо положение съдът приел, че ответницата не дължи цената
на потребената в имота топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до
13.11.2014 г., като заключил, че не е установено за същия да има качеството
потребител на топлинна енергия за битови нужди. В тази връзка се позовава на
представения по делото констативен нотариален акт от 13.11.2014 г., с който
ответницата бил призната за собственик на имота по давност. Поддържа, че
въззиваемата е владяла имота и преди съставяне на нотариалния акт с оглед
придобивното основание на правото на собственост. Следователно, според ищеца, тя
отговаряла за цената на топлинната енергия и за този период. Заявеното искане е
решението в тази част да бъде отменено, а исковете – уважени и за сумите,
относими към тази част от процесния период.
Постъпил е отговор
на въззивната жалба от ответника по същата, с която се навеждат бланкетни
доводи за нейната неоснователност, като е формулирано искане за оствянето
ѝ без уважение.
В подадената от Н.П.В.
въззивна жалба е наведено оплакване, че
решението в частта, с която исковете срещу нея са уважени, е неправилно.
Жалбоподателят ответник поддържа, че между страните не е съществувало договорно
правоотношение за доставка на топлинна енергия за процесния недвижим имот, тъй
като не е била собственик или ползвател на имота. Липсвала идентичност между
имота, описан в исковата молба и този, за който е съставен нотариален акт № 52,
том II от 13.11.2014 г. Освен това нормата на чл. 153 ЗЕ
давала възможност на ищеца да насочи претенцията си както към собственика, така
и към ползвателя на имота. До въззивния съд е формулирано искане решението в
обжалваната от ответницата част да бъде отменено като неправилно, а исковете за
уважената с решението част да бъдат отхвърлени.
Не е подаден
отговор на тази въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД.
Третото лице
помагач не е заявило становище във въззивното производство.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби доводи за пороци на атакувания съдебен акт,
приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо в обжалваните от
страните части. По същество на заявените с жалбите оплаквания въззивният съд приема
следното:
С оглед правната
квалификация на предявените искове и възраженията на насрещната страна,
направени с отговора на исковата молба, правилно районният съд е разпределил
доказателствената тежест между страните по спора.
Спорно по делото
се явява обстоятелството дали и през каква част от процесния период страните са
били обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка на
топлинна енергия при общи условия, доколкото с исковата молба ищецът твърди, че
ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия по см.на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, а с отговора на исковата молба последният е оспорил да е налице
валидно облигационно правоотношение, породено от договор за доставка на
топлинна енергия за битови нужди за процесния недвижим имот.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.)
потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период
е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или
собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
Съгласно
тълкувателно решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС освен посочените в чл. 153, ал. 1
ЗЕ правни субекти (собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот), и трети лица, ползващи имота по силата на
договорно правоотношение, могат да бъдат носители на задължението за заплащане
на доставената топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното
предприятие, когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е
сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот,
през времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови
нужди и дължи цената ѝ на топлопреносното предприятие. Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от
писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма
за действителност, а форма за доказване.
Следователно
договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот, част от сграда
намираща се в режим на етажна собственост, може да бъде както изричен писмен
/при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и
презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното
право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да
е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за вбъдеще
на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Ето защо за преценката
с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна
енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с
кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна
енергия /изричен или презюмиран/.
След така
направените принципни разяснения съдът намира следното:
В хода на
съдебното дирене пред първата инстанция са приети следните писмени
доказателства, относими към спорния между страните въпрос относно възникването
на облигационно правоотношение помежду им, породено от договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди: нотариален акт за собственост на недвижим
имот, придобит по давност № 52, том II, рег.
№ 7086, дело № 151/13.11.2014 г., съгласно който ответницата е призната за собственик
по давност на следния недвижим имот: ап. № 1, находящ се на ул. „*******,
партерен етаж; нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот със запазване право на ползване № 123, том I, рег. № 3995, дело № 105/30.06.2015 г., съгласно който Н.В.
е продала на трето за делото лице ½ ид.ч. от процесния апартамент № 1,
като продавачът си е запазил пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху
имота; нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот със запазване право на ползване № 122, том I,
рег. № 3992, дело № 104/30.06.2015 г., съгласно който Н.В. е продала на трето
за делото лице ½ ид.ч. от процесния апартамент № 1, като продавачът си е
запазил пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота; нотариално
заверена декларация на 27.04.2016 г., с която ответницата се е отказала от
правото на ползване върху имота.
С оглед изложеното,
верен е изводът на първия съд, че облигационно правоотношение по договор за
продажба на топлинна енергия е възникнало между страните и същото е
съществувало в периода от датата на констативния нотариален акт 13.11.2014 г.
до вписването на отказа от правото на ползване в службата по вписванията на
27.04.2016 г., с оглед притежаваното от ответницата право на собственост и
вещно право на ползване след разпореждането с правото на собственост върху имота
на 30.06.2015 г.
Както се посочи и
по-горе, по силата на разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ за възникване на договорната
връзка между страните е достатъчно да бъде установено притежаваното от
ответника вещно право /на собственост, на ползване/ през исковия период.
Неоснователни са
доводите на въззивника ищец, че ответницата е материално легитимирана да
отговаря по предявения иск и за частта от процесния период преди съставянето на
констативния нотариален акт. С исковата молба ищецът е извел съдебно
предявените си субективни прави при фактически твърдения за притежавано от
ответницата право на собственост и вещно право на ползване през исковия период,
позовавайки се на рапоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, като е представил по делото
обсъждания констативен нотариален акт. В тази връзка следва да се посочи, че
съгласно разрешението, дадено с ТР № 2/2014, ОСГК, ВКС, за да се трансформира
фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия,
съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо
потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците
от придобивната давност.
Разпоредбата на
чл.120 ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС урежда волевото изявление на субективния
елемент на владението чрез процесуални средства – предявяване на иск или
възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен
нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото
вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни
процедури по попълване на кадастрална карта и т.н. До момента в който
предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево
изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на
позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от
момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на
фактическия състав на придобивното основание по чл.79, ал.1 ЗС и по чл.79, ал.2
ЗС.
В конкретния случай ищецът не е
ангажирал по делото доказателства относно точния момент, в който се е осъществил
фактическият състав на придобивното основание на правото на собственост за
ответницата, т.е. не е установена датата, на която е изтекъл изискуемият от
закона срок за придобиване по давност от Н.В. на процесния недвижим имот. Ето
защо и при липсата на доказателства, че това е станало на по-ранна дата,
правилно решаващият състав на районния съд е приел за начален момент датата на
констативния нотариален акт и е отхвърлил претенцията за частта от исковия
период, която предхожда тази дата. Едва с въззивната жалба ищецът се позовава
на фактически осъществявано и в периода, за който искът му е отхвърлен,
ползване на имота от ответницата. Доколкото заявеното с исковата молба
основание на претенцията е наличието на договорно правоотношение между
страните, възникнало по реда на чл. 153, ал. 1 ГПК, то е недопустимо на този
етап от производството страната да добавя различно основание на своя иск по
арг. от чл. 214, ал. 1 ГПК. От страна на ищеца не е установено преди датата на
съставяне на констативния нотариален акт, с който ответницата се легитимира
като собственик на имота, помежду им да е сключен изричен /а не презюмиран/
договор в хипотезите, рагледани в мотивите на Тълкувателно решение № 2/2017 г.,
ОСГК, ВКС, напр. чрез подаване от страна на потребителя на молба-декларация за
откриване на партида за топлоснабдения имот на нейно име и приемане на
отправеното предложение за сключване на договор чрез промяна титуляра на
партидата при ищеца. Следователно дори през периода, предхождащ съставянето на
констативния нотариален акт, ответницата да е ползвала имота, съответно да е
потребявала топлинна енергия там, при липсата на доказано от ищеца договорно
правоотношение за този времеви отрязък, правоотношенията между страните почиват
на извъндоговорен източник, а такива фактически твърдения не са релевирани от
ищеца до настъпване на преклузия за това.
С оглед
обстоятелството, че въззиникът ищец не е въвел с въззивната си жалба други
доводи за порочност на съдебния акт, то и решението в обжалваната от тази
страна част следва да бъде потвърдено като правилно и постановено в
съответствие с приложимия материален закон.
Като неоснователна
следва да бъде преценена и въззивната жалба, подадена в производството от
ответницата Н.В.. Неоснователни са поддържаните със същата твърдения, че липсва
идентичност на имота, за който ищецът е предявил претенциите си, с този, описан
в констативния нотариален акт, доколкото административните адреси съвпадат
напълно, като този извод на съда се потвърждава и от всички ангажирани в
производството писмени доказателства и заключението на вещото лице по СТЕ. Въззивният
състав на съда изложи по-напред в решението мотиви относно правилността на
изводите на първата инстанция за наличието на облигационно правоотношение по
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди в периода 13.11.2014 г.
– 27.04.2016 г., като намира за ненужно да преповтаря същите.
Въззивният съд не
се съгласява и с доводите на този въззивник, че нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
позволява на продавача на топлинна енергия да избира дали да насочи претенцията
си към собственика на имота или към вещния ползвател на същия. Материално
легитимиран да отговаря по предявения иск е този, с когото на съответното
основание е възникнало и действало през исковия период облигационно
правоотношение, като в хипотеза на конкуренция между „гол“ собственик и вещен
ползвател, носителят на вещното право на ползване упражнява правомощието да
владее и ползва имота, съответно е задължен за разноските, свързани с
ползването му по арг. от чл. 57 от ЗС. В случая, след като се е разпоредила с
правото си на собственост върху имота на 30.06.2015 г., ответницата е запазила
за себе си вещното право на ползване, съответно до вписване на отказа от същото
именно тя е била страна по облигационното правоотношение с ищеца и дължи цената
на доставената на адреса на процесния имот топлинна енергия. Следователно и
въззивната жалба, подадена от ответника, е неоснователна, а решението в
обжалваната от тази страна част, с която исковете, предявени от ищеца, са
частично уважени, следва да бъде потвърдено.
При липсата на
други доводи във въззивните жалби на страните и с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният състав на съда не разполага с правомощие да изследва останалите
предпоставки, установяването на които е необходимо, за да бъдат уважени, макар
и частично предявените искове. Решението на първия съд в обжалваните от
страните части следва да бъде потвърдено. Първоинстанционното решение в частта,
имаща характера на определение, с която производството е прекратено на основание
чл.130 ГПК, като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
По разноските:
Неоснователността
на въззивните жалби и изводите за правилност на решението в обжалваните части
обуславя заключение, че разноски с въззивното решение не следва да бъдат
присъждани.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 351564 от 02.03.2018 г., постановено по гр. д. № 22418 по описа за
2017 г. на СРС, 56 състав, в частта, с която е признато за установено по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу Н.П.В., ЕГН
**********, искове, че ответницата дължи на ищеца на основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2585,03 лв.,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода от 13.11.2014 г.
до 27.04.2016 г. за топлоснабден имот: ап. 1, находящ се в гр. София, ул. „*******,
партерен етаж, абонатен N 95724, ведно със законната лихва, считано от 18.01.2017
г. до окончателното плащане, както и сумата
от 212,89 лв., представляваща лихва за забава върху главницата, начислена за
периода от 15.09.2015 г. до 09.01.2017 г.; както и в частта, с която иска по
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ е отхвърлен за разликата над сумата от
2585,03 лв. до сумата от 2856,00 лв. и за периода от 01.05.2014 г. до
12.11.2014 г. и за периода от 28.04.2016 г. до 30.04.2016 г.; а иска по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 212,89 лв. до сумата от 249,42
лв. и за периода от 08.08.2014 г. до 14.09.2015 г.
Първоинстанционното
решение в частта, с която производството по делото е прекратено в частта, в
която е поискано да се признае за установено по отношение на ответницата, че
дължи на ищеца сумата за разликата над 2856,00 лв. до пълния предявен размер от
2930,88 лв., представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., за абонатен N 95724, както и за
сумата за разликата над 249,42 лв. до пълния предявен размер от 261,59 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 08.08.2014 г. до 09.01.2017 г., е
влязло в сила.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Н. И.“ ЕООД на страната на „Т.С.“
ЕАД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.