№ 6718
гр. София, 05.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Мария Г. Шейтанова
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20231100507096 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 1.12.2022 г., постановено по гр.д.№ 33234/ 2022 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 56 състав, по предявени от ЗАД „А.“ АД- гр. София установителни
искове по чл.422 ГПК е признато за установено, че АГЕНЦИЯ „П.И.А”- със седалище
в гр. София /ЕИК ****/ дължи на ЗАД „А.“- гр. София /ЕИК ****/ на основание чл.410,
ал.1, т.2 КЗ вр. чл.49 вр. чл.45 ЗЗД сумата 441.54 лв., представляваща регресно вземане
за изплатено по застраховка „Каско“ обезщетение за застрахователно събитие- ПТП,
настъпило на 05.02.2017 г. около 09:00 ч., на Самоковско шосе в посока гр. Самоков,
ведно със законната лихва от 25.02.2022 г. до окончателното й изплащане, и на
основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 134.56 лв., представляваща обезщетение за забава за
периода от 25.02.2019 г. до 24.02.2022 г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 15.03.2022 г. по ч.гр.д.№ 10244/
2021 г. по описа на СРС, 56 състав. С решението е отхвърлен предявеният от
АГЕНЦИЯ „П.И.А” срещу „И.“ ЕООД /ЕИК *********/ обратен осъдителен иск с
правно основание чл.79, ал.1, пр.2 вр. чл.82 вр. чл.258 ЗЗД за заплащане на сумата
441.54 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно
обезщетение по застраховка „каско“ за вреди от ПТП, настъпило на 05.02.2017 г. около
09:00 ч., на Самоковско шосе в посока гр. Самоков, при условие, че сумата бъде
платена като регресно задължение от Агенция „П.И.а” на ЗАД „А.“ АД. На основание
чл.78, ал.1 ГПК ответникът Агенция „П.И.а” е осъден да заплати на ищеца ЗАД „А.“
сумата 455 лв.- разноски за исковото производство, и сумата 75 лв.- разноски за
заповедното производство /ч.гр.д.№ 10244/ 2021 г. на СРС, 56 състав/.
Постъпила е въззивна жалба от АГЕНЦИЯ „П.И.А”- гр. София /ответник по
делото, ищец по обратен иск/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
1
отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на предявените от ЗАД
„А.“ установителни искове, евентуално за уважаване на предявения срещу „И.“ ЕООД
обратен осъдителен иск, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна ЗАД “А.”- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата и
моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като
претендира разноски за въззивното производство.
Третото лице- помагач „И.“ ЕООД- гр. Варна- ответник по обратен иск, не
изразява становище по повод подадената от Агенция „П.И.а” въззивна жалба.
Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.410, ал.1, т.2 КЗ и
чл.86, ал.1 ЗЗД и обратен /евентуален/ осъдителен иск по чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1
ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за
правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи
окончателен извод за уважаване на предявените от ЗАД „А.” срещу Агенция „П.И.а”
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.410, ал.1, т.2 КЗ и чл.86 ЗЗД като
основателни и доказани и за отхвърляне на предявения от Агенция „П.И.а” срещу „И.“
ЕООД обратен /евентуален/ осъдителен иск по чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД като
неоснователен и недоказан- чл.272 ГПК.
За уважаване на иска по чл.410, ал.1 КЗ вр. чл.49 ЗЗД и респ. за ангажиране
гаранционно- обезпечителната отговорност на ответника Агенция “П.И.а” ищецът
следва да докаже по безспорен начин съществуването на валидно застрахователно
правоотношение с увреденото лице и заплащането на застрахователно обезщетение на
същото /настъпване на суброгацията по чл.410 КЗ/, както и наличие на визираните в
чл.49 ЗЗД предпоставки по отношение на ответника: противоправно поведение на лица
/изпълнители на работа/ при или по повод изпълнението на възложена от ответника
работа /без да се установява конкретното лице- изпълнител/, настъпили вреди и
причинна връзка между противоправното поведение /изразяващо се в случая в
бездействие/ и вредите. Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД доказване на
виновно поведение не е необходимо.
Съвкупният анализ на събрания по делото доказателствен материал- писмени и
гласни доказателства и експертно заключение на автотехническа експертиза,
обосновава извод на въззивния съд за наличие на изискуемите от закона материално-
правни предпоставки за уважаване на иска. Установява се от доказателствата
настъпване на процесното ПТП, вследствие попадането на застрахования при ищеца
автомобил в необезопасено и необозначено препятствие /& 1, т.19 ППЗДвП/- внезапно
паднал камък, на път от републиканската пътна мрежа. Според представения като
доказателство по делото протокол за ПТП, съставен по заявление на увреденото лице,
след посещение на място, вредите по автомобила са причинени при попадането му
върху необезопасен и необозначен камък на пътното платно на републикански път ІІ-
82 /чл.3, ал.2 ЗП/- Самоковско шосе, с посока на движение от гр. София към гр.
2
Самоков, на около 1 км след с. Кокаляне. Протоколът за ПТП не е оспорен от
ответника, поради което и отразените в обстоятелствената му част /включая схемата на
ПТП/ констатации за наличие на необезопасено и несигнализирано препятствие- камък
на пътното платно, следва да бъдат взети предвид при формиране изводите на съда по
съществото на спора. Дори да се касае за „непълен, неточен или противоречив“
протокол за ПТП, какъвто не е представеният по делото документ, това би могло да
рефлектира върху доказателствената му стойност, но не може да обоснове
изключването му от доказателствения материал по делото /арг. чл.194 ГПК/.
Материалната доказателствена сила на протокола- съобразно чл.179, ал.1 ГПК,
обхваща лично възприетите от длъжностното лице факти, каквито в случая са
отразени в обстоятелствената му част. Протоколът е съставен от длъжностно лице-
служител на МВР, в кръга на службата му, след посещение на място в деня на
инцидента- 5.02.2017 г. /протоколът е съставен в 9.40 ч. на 5.02.2017 г./, което
обстоятелство е посочено в съдържащото се в образуваната при застрахователя- ищец
преписка по щета уведомление за настъпило застрахователно събитие от 6.02.2017 г.,
в което е изрично посочено, че се касае за ПТП „с протокол за ПТП“.
Актосъставителят следователно лично е установил фактите на база извършен оглед и
професионална преценка на ситуацията, а не се е доверил само на твърденията на
водача. От текстовото съдържание на протокола, подписан от актосъставителя и от
водача на увредения автомобил /разпитан като свидетел по делото/, също следва извод,
че актосъставителят е посетил мястото на ПТП, тъй като е отразил лично възприетите
от него- като служител на МВР, факти, свързани с проверката на СУМПС на водача
/посочени са данни за лицето и провереният документ/, проверката за употреба на
алкохол от водача /обозначена отрицателно с „не“/, както и видимите щети по
автомобила /описани като „теч масло“/. Макар длъжностното лице да не е присъствало
при самото настъпване на ПТП, което в случая е практически невъзможно, то е
възприело лично фактическата обстановка- такава, каквато е била непосредствено след
настъпване на ПТП, поради което и относно посочените по- горе релевантни факти,
описани в протокола, последният представлява официален удостоверителен документ
по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК. При посочения в този протокол и в свидетелските
показания на св. Якуб Камас /водач на увредения автомобил/ механизъм на ПТП,
неопроверган от ответника с допустими по ГПК доказателствени средства, и въз
основа на приетото по делото като неоспорено от страните експертно заключение на
авто- техническата експертиза доказана се явява, по преценка на съда, и причинната
връзка между процесното ПТП и настъпилите за застрахования при ищеца автомобил
вреди.
След като протоколът за ПТП е бил надлежно изготвен, в доказателствената
тежест на ответника е било установяването на различна фактическа обстановка,
като напр. липсата на препятствие- камък на пътното платно в участъка, в който е
настъпило процесното произшествие, или изпълнение на задължението му за
поставяне на предупредителни пътни знаци за обозначаването на това препятствие.
Необозначената и несигнализирана част от пътя, по който съществува възможност за
свличане на камъни, не представлява предвидимо препятствие по смисъла на чл.20,
ал.2 ЗДвП, изискващо съответно поведение на водача на увредения автомобил. Наред с
това даденото от вещото лице по автотехническата експертиза заключение,
установяващо причинна връзка между описаното в протокола ПТП и настъпилите
щети, не е оспорено от ответника, а посочената от експерта в о.с.з. хипотеза за
възможен друг механизъм на увреждането не е подкрепена от съответни
доказателства, за което доказателствената тежест принадлежи на ответника.
Налице са и предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, който
управлява пътищата, поради неизпълнение на задължението му за ремонт и
3
поддържане на републикански път- изключителна държавна собственост, задължение,
което се извежда от нормите на чл.3, ал.2, пр.1; чл.8, ал.2 ; чл.19, ал.1, т.1 вр. ал.2, т.1 и
т.3; чл.29; чл.30, ал.1 от Закона за пътищата /ЗП/; & 1, т.13 и т.14 от ДР на ЗП. Според
цитираните законови норми ответникът е длъжен да управлява републиканските
пътища /включая републиканския път, където е станало процесното ПТП/ и да
осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането им, като
ирелевантно в случая е дали изпълнява тези нормативно установени задължения чрез
възлагането на определени дейности на трети лица. Тъй като в случая е установено
настъпването на вреди по застрахования при ищеца автомобил от необозначено
препятствие /камък/ на пътното платно, е установено и бездействие от страна на
компетентните служби на ответната административна структура /АПИ/ за ремонт и
поддържане на пътя, както и за сигнализиране на препятствия на пътя /чл.167, ал.1
ЗДвП/, от което са причинени вредите по автомобила. Налице е следователно
противоправно бездействие, което е основание за ангажиране отговорността на
ответника- възложител на работата при условията на чл.49 ЗЗД.
Изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение, претендирано в намален
размер по делото, покрива действителните вреди, понесени от застрахованото лице
/според неоспореното експертно заключение средната пазарна стойност на процесните
вреди е в по- голям от претендирания размер/, и предвид настъпилата съобразно
чл.410, ал.1 КЗ суброгация, подлежат на възстановяване в претендирания размер,
относно който доводи във въззивната жалба на АПИ не се съдържат.
Неоснователен е доводът на ответника- въззивник за съпричиняване на
вредоносния резултат от водача на застрахования при ищеца автомобил. За да е налице
съпричиняване, пострадалият следва обективно да е допринесъл за вредоносния
резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване.
Съпричиняването на вредата изисква наличието на пряка причинна връзка между
поведението на увредения и настъпилия вредоносен резултат, не и вина. Приносът на
увредения по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД може да се изрази в действие или
бездействие, но поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на
вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В случая от събраните по
делото доказателства не се установява водачът на застрахованото МПС с поведението
си да е допринесъл по някакъв начин за реализиране на произшествието и/или за
настъпването на вредоносния резултат, поради което и предпоставки за прилагане
разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД не са налице. Ответникът, чиято е доказателствената
тежест за установяване на действия или бездействия, с които увреденият е допринесъл
за вредоносния резултат и които да са в причинна връзка с него, не е ангажирал
каквито и да било доказателства, че водачът на увредения лек автомобил е допуснал
нарушение на правилата за движение по пътищата, като се е движел с несъобразена
скорост или не е съобразил поведението си с конкретната пътна обстановка и
наличието на камък на пътя, каквото задължение същият би имал единствено, ако
препятствието на пътя е било надлежно обозначено. Въз основа на неоспорения
протокол за ПТП и свидетелските показания на участвалия в ПТП водач се установява,
че процесното препятствие- камък на пътя, не е било обозначено или обезопасено, а
доказателства за противното по делото не са ангажирани.
Конкретни доводи срещу дължимостта и размера на присъдената с обжалваното
решение мораторна лихва в жалбата на ответника АПИ не са изложени, поради което
и въззивният съд не дължи излагането на самостоятелни мотиви в тази насока.
Правилен е и приетият от първоинстанционния съд извод за недоказаност и
неоснователност на предявения от Агенция „П.И.а” срещу „И.“ ЕООД обратен иск,
тъй като относно изпълнението и респ. неизпълнението на дейности, свързани с
4
ремонта и поддържането на участъка от републикански път, на който е настъпило
процесното ПТП, не са ангажирани и събрани релевантни доказателства в процеса.
Само въз основа на приложения от ответника Договор за обществена поръчка №
РД-38-18/ 12.09.2015 г., сключен с „И.“ ЕООД, изводи за неизпълнение на договорни
задължения и неизправност на последното- като изпълнител по договора, не могат да
бъдат направени. Според клаузата на чл.5 от договора, дейностите по поддържане се
възлагат с месечни, допълнителни и извънредни задания, каквито от страна на ищеца
по обратния иск АПИ, чиято е доказателствената тежест, по делото не са представени.
Липсват и визираните в договора приложения, в които са конкретизирани и описани
пътищата и възложените на изпълнителя дейности. Не са налице следователно
доказателства, че дейностите по поддръжка и текущ ремонт на процесния пътен
участък са били възложени на ответника по обратния иск „И.“ ЕООД, както и че
същите обхващат упражняването на общ надзор за състоянието на пътната настилка,
включая отстраняването и обозначаването на попаднали на пътното платно
препятствия, каквито са камъните на пътя.
При горните съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни
инстанции по съществото на спора и неоснователност на релевираните в жалбата на
ответника доводи обжалваното решение, което е правилно, следва да бъде потвърдено.
Независимо от отхвърлянето на подадената от ответника АПИ въззивна жалба,
разноски на ЗАД „А.“ за въззивното производство, по преценка на настоящия въззивен
съд, не следва да бъдат присъдени, тъй като от дружеството не е подаден отговор на
въззивната жалба, а осъщественото в проведеното във въззивното производство
открито съдебно заседание /о.с.з. на 7.11.2024 г./ процесуално представителство не
може да обоснове ангажиране отговорността на въззивника за сторени във въззивното
производство разноски.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от 1.12.2022 г., постановено по гр. дело №
33234/ 2022 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 56 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5