№ 585
гр. Пазарджик , 07.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на втори юли, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Мария Ненова
при участието на секретаря Мария Кузева
като разгледа докладваното от Мария Ненова Гражданско дело №
20215220100274 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на Г. П. СТ.,
подадена чрез пълномощника адвокат Ф., против ответниците „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД за обявяване
нищожността на договор за паричен заем № *** от *** г. и договор за
предоставяне на поръчителство № *** от *** г.
Ищецът твърди, че на *** г. е сключил с първия ответник „Изи Асет
Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № *** за сумата от 800 лв., която
заемателят се задължил да погаси на 13 вноски за 26 седмици при ГЛП в
размер на 35 % и ГПР в размер на 40.68 %. Било уговорено, че потребителят
се задължава да осигури предоставяне на поръчителство при условията,
предвидени в договора, като при непредоставянето му кредитната сделка се
обезпечавала от одобрено от заемодателя дружество-поръчител.
Твърди, че на същата дата е сключил с „Файненшъл България“ ЕООД
чрез „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за поръчителство № ***, съгласно
който потребителят дължи възнаграждение на дружеството-поръчител в
размер на 370.63 лв., платимо разсрочено на вноски в размер на 28.51 лв.,
които се кумулират към падежните вземания по погасителен план.
Твърди, че уговореният в договора за кредит фиксиран ГЛП в размер на
35 % противоречи на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер
на законната лихва към момента на сключване на договора. Поради
1
нищожността на клаузата за договорна лихва, която е съществен елемент на
договорното съдържание, твърди изначална недействителност на кредитната
сделка, доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден.
Твърди, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.
11 от ЗПК, тъй като в договора за потребителски кредит не е посочен
действителният размер на ГПР, в който следва да бъде включено уговореното
възнаграждение за фирмата-поръчител, представляващо разход по кредита
съгласно дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Посочва, че при включване на
възнаграждението на дружеството-поръчител действителният размер на ГПР е
3 391.72 %. Твърди, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР,
който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1
от ЗЗП, тъй като съставлява невярна информация, която е заблудила
потребителя относно действителния размер на разходите, които следва да
направи по време на действие на договора. Счита, че по този начин
кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя и последният не е могъл
да разбере икономическите последици на поетото задължение.
Твърди, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК,
тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен
европейски формуляр за кредит в размер на 700 лв. с посочен ГЛП в размер
на 35 % и ГПР в размер на 40.68 %, с общ размер на всички плащания в
размер на 877.37 лв. По този начин счита, че е нарушен принципът за
обективност и прозрачност на уговорките по потребителските сделки,
регламентиран в Директива 93/13/ЕИО и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП.
Твърди на следващо място, че в договора за кредит ГЛП и ГПР са
посочени единствено като абсолютни стойности и липсва ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита – кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР в размер на
40.68 %, което от своя страна е нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем начин съгласно чл. 10, ал. 1 от
ЗПК. Посочва, че в договора за кредит не е посочено как стойността на ГЛП
се съотнася към ГПР по договора. Твърди, че неправилното вписване на
действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР
представлява заобикаляне на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК,
което съгласно чл. 21 от ЗПК води до нищожност на клаузите, а доколкото
съгласно чл. 22 от ЗПК уговорките за лихва и ГПР са задължителни
реквизити на кредитния договор, неуговарянето в съдържанието му на тези
съществени елементи води до нищожност на целия договор.
Твърди, че е нищожен и сключеният с втория ответник договор за
предоставяне на поръчителство. Сочи, че договорът е сключен без правно
основание, тъй като по съществото си договорът за поръчителство се сключва
2
между кредитора и трето, различно от длъжника лице, с цел в полза на
кредитора да бъде учредено лично обезпечение, поради което сключването му
от длъжника е лишено от основание.
На следващо място счита, че уговарянето на възнаграждение, дължимо
от длъжника на дружеството-поръчител, противоречи на добрите нрави и
внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т.
19 от ЗПК, тъй като престациите са явно нееквивалентни. Сочи, че
изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично
обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48 и на чл. 16 от ЗПК,
вменяващ на кредитора преди отпускане на кредита да извърши
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, което има за цел
да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност.
Изтъква, че тази клауза на практика прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията.
Счита, че възлагането на потребителя да заплаща задължения, които
следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца
и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски
оборот. В този смисъл твърди неравноправност на клаузата по смисъла на чл.
143 от ЗЗП.
Твърди още, че сключвайки договора с дружеството-поръчител,
кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е договарял в полза на поръчителя
по смисъла на чл. 22 от ЗЗД, а единственият мотив на кредитополучателя е
бил да надари кредитора. Договорът за дарение, обаче, изисква да се престира
незабавно, като в противен случай договорът е нищожен, а в случая
кредитополучателят се е задължил да погасява възнаграждението на
поръчителя разсрочено.
Твърди също така нищожност на договора за поръчителство с оглед
акцесорния му характер и предвид изложените доводи за нищожност на
договора за потребителски кредит, което влече след себе си и нищожност на
акцесорния договор.
По изложените съображения моли да бъде прогласена нищожността на
договор за паричен заем № *** от *** г., сключен с първия ответник „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, поради противоречие със закона, и нищожността на
договор за предоставяне на поръчителство № *** от *** г., сключен с втория
ответник „Файненшъл България“ ЕООД, поради липса на основание,
неравноправност, противоречие с добрите нрави и нищожност на договора за
кредит, който обезпечава.
Претендира присъждане на разноските по делото, включително
адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на основание чл. 38, ал.
3
2 от ЗА над определения минимален размер съобразно фактическата и правна
сложност на делото.
Представя писмени доказателства.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК първият ответник „Изи Асет
Мениджмънт“ АД чрез пълномощника си юрисконсулт Николова намира
исковата молба за допустима, но неоснователна.
Твърди, че уговореният лихвен процент не се свежда единство до
възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, а е цена на
услугата по предоставяне на паричния заем от финансова институция, която
за разлика от банките предлага бързи, лесни и необезпечени кредити. Твърди,
че към момента на сключване на договора в действащото законодателство не
е имало ограничение за максималния размер на договорната лихва и с оглед
договорната свобода страните са били свободни да уговорят договорна лихва
в определен от тях размер. Счита, че размерът на договорната лихва не бива
да се свързва с лихвата за забава, която представлява обезщетение за забавено
изпълнение, няма възнаградителен характер и се дължи не на договорно, а на
законово основание. Счита, също така, че в случая не са накърнени добрите
нрави, тъй като цената на услугата е ясно и коректно посочена и
потребителят е могъл свободно да формира воля дали да я използва или не.
Посочва, че единствено нормативно ограничение има за размера на
ГПР, който в случая отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК. В
този смисъл отрича да е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.
Счита, че възнаграждението на дружеството-поръчител не е част от заемното
правоотношение по договора за заем и не е дължимо на заемодателя, поради
което не следва да се включва в размера на ГПР.
Твърди, че не е необходимо в договора за кредит да е посочен
механизмът за изчисляване на ГПР, тъй като формулата, по която се
изчислява, е посочена в Приложение № 1 към ЗПК. Позовава се на
обстоятелството, че в случая ГПР е фиксиран, поради което в договора не са
предвидени допълнителни допускания, които биха довели до промяна на ГПР.
Твърди, че договорът за поръчителство влиза в сила единствено при
непредоставяне на посоченото в договора за кредит обезпечение –
поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, в уговорения
срок. От друга страна ГПР се изчислява към момента на сключване на
договора за кредит, когато все още не е ясно дали ще бъде предоставено
обезпечение и дали договорът за поръчителство ще влезе в сила.
Твърди, че договорът за поръчителство е акцесорно облигационно
правоотношение и задължението по него не е обвързано с договора за
паричен заем и не представлява пряк разход, свързан с кредита.
4
Счита, също така, че възнаграждението не следва да се включва в ГПР,
тъй като се дължи по волята на потребителя, който сам е избрал да прибегне
до тази възможност, вместо да предостави избрано от него обезпечение или
дори да се откаже от договора в 14-дневен срок от сключването му.
Доколкото към момента на сключване на договора за кредит не е било
ясно дали ще бъде активиран договорът за поръчителство, счита, че
включването в ГПР на възнаграждението, дължимо на поръчителя, би
объркало и заблудило потребителя, а посоченият размер не би отговарял на
действителния.
Оспорва доводите за нищожност на договора за поръчителство.
Твърди, че дружеството-поръчител е с основен предмет на дейност –
предоставяне на гаранционни сделки по занятие и в това си качество следва
да получава възнаграждение за дейността си, а заемателят има интерес да
обезпечи изпълнението на задълженията си по договора за заем. По този
начин обосновава наличието на основание за сключване на договора за
поръчителство.
Оспорва твърдението договорът за поръчителство да противоречи на чл.
143, т. 19 от ЗПК, тъй като такава разпоредба не съществува.
Оспорва твърдението договорът за поръчителство да накърнява добрите
нрави, тъй като не са изложени конкретни доводи за това от страна на ищеца,
нито са ангажирани доказателства в този смисъл. Позовава се също така на
принципа на свободно договаряне, даващ възможност на страните сами да
определят съдържанието на създаденото от тях правоотношение.
Не счита, че престациите по договора за поръчителство са
нееквивалентни, тъй като дружеството-поръчител е поело задължение да
отговаря солидарно с цялото си имущество за задълженията на заемателя при
това в по-голям размер от размера на дълга, а длъжникът е получил
сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията си към заемодателя,
последният ще ангажира отговорността на поръчителя.
Сочи, че поръчителството не е било изискване за сключване на
договора за заем, тъй като на потребителя е била предоставена възможност да
обезпечи задължението и по друг начин.
Твърди, че дружеството-поръчител не получава никакво
възнаграждение от страна на кредитора и е сключило договора за
поръчителство единствено поради възлагане от страна на заемателя и то при
условие, че получава възнаграждение за това.
Счита, че договорът за поръчителство има относително самостоятелен
характер, тъй като може да се уговори при по-леки условия. С оглед на това
намира, че дори договорът за заем да бъде обявен за нищожен,
5
възнаграждението по договора за поръчителство се дължи в пълен размер,
тъй като промените в съдържанието на правоотношението между кредитора и
длъжника са непротивопоставими на поръчителя понеже отговорността му е
функция на отговорността на длъжника, каквато е била към момента на
сключване на договора за поръчителство.
Моли да отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Не сочи доказателства.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК вторият ответник „Файненшъл
България“ ЕООД чрез пълномощника си юрисконсулт Кожухарова намира
исковата молба за допустима, но неоснователна.
Оспорва доводите за нищожност на договора за поръчителство.
Твърди, че дружеството-поръчител е с основен предмет на дейност –
предоставяне на гаранционни сделки по занятие и в това си качество следва
да получава възнаграждение за дейността си, а заемателят има интерес да
обезпечи изпълнението на задълженията си по договора за заем. По този
начин обосновава наличието на правно основание за сключване на договора
за поръчителство.
Оспорва твърдението на ищеца договорът за поръчителство да
накърнява добрите нрави с оглед съществуващия принцип на свободно
договаряне, даващ възможност на страните сами да определят съдържанието
на създаденото от тях правоотношение.
Не счита, че престациите по договора за поръчителство са
нееквивалентни, тъй като дружеството-поръчител е поело задължение да
отговаря солидарно с цялото си имущество за задълженията на заемателя при
това в по-голям размер от размера на дълга, а длъжникът е получил
сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията си към заемодателя,
последният ще ангажира отговорността на поръчителя.
Сочи, че поръчителството не е било изискване за сключване на
договора за заем, тъй като на потребителя е била предоставена възможност да
обезпечи задължението и по друг начин.
Твърди, че дружеството-поръчител е сключило договора за
поръчителство единствено поради възлагане от страна на заемателя и то при
условие, че получава възнаграждение за това.
Счита, че договорът за поръчителство има относително самостоятелен
характер, тъй като може да се уговори при по-леки условия. С оглед на това
счита, че дори договорът за заем да бъде обявен за нищожен,
6
възнаграждението по договора за поръчителство се дължи в пълен размер,
тъй като промените в съдържанието на правоотношението между кредитора и
длъжника са непротивопоставими на поръчителя понеже отговорността му е
функция на отговорността на длъжника, каквато е била към момента на
сключване на договора за поръчителство.
Оспорва твърденията на ищеца договорът за кредит да е нищожен.
Твърди, че уговореният лихвен процент е фиксиран за целия срок на
договора, поради което съгласно § 1, т. 5 от ДР на ЗПК липсва задължение в
договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.
Счита, че размерът на ГПР е ясно посочен в договора, а размерът на
ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България.
Сочи, също така, че в договора е посочена общо дължимата сума, като
няма законово изискване за посочване на механизма за изчисляване на ГПР,
доколкото ГПР е фиксиран. Поради това в договора не са предвидени
допълнителни допускания, които биха довели до промяна на ГПР.
Твърди, че задължението по договора за поръчителство не е част от
заемното правоотношение и не е дължимо към заемодателя. Поради това
счита, че възнаграждението не представлява пряк разход, свързан с кредита и
не следва да се включва в ГПР.
Посочва, че потребителят сам е избрал да прибегне до възможността за
сключване на договор за поръчителство, вместо да предостави избрано от
него обезпечение или дори да се откаже от договора в 14-дневен срок от
сключването му.
Моли да отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Не сочи доказателства.
Съдът като взе предвид доводите на страните и прецени поотделно и в
съвкупност доказателствата по делото намира за установено следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложения по
делото договор за паричен заем, че на *** г. между заемодателя „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и заемателя Г. П. СТ. е сключен договор за заем, по силата
на който заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на заемателя
под формата на потребителски кредит сума в размер на 800 лв., а заемателят
се е задължил да я върне в срок от 26 седмици на 13 равни двуседмични
погасителни вноски, всяка от които в размер на 67.49 лв., заплащайки ГЛП в
7
размер на 35 % и ГПР в размер на 40,68 %. В чл. 4 от договора за паричен
заем страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора, да представи на заемодателя
едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, които да
отговарят на конкретно описани в договора условия; банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя; одобрено от заемодателя дружество-поръчител,
което предоставя гаранционни сделки.
В изпълнение на клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем между
поръчителя „Файненшъл България” ЕООД (финансова институция с основен
предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки) и потребителя Г. П.
СТ. е сключен договор за предоставяне на поръчителство № *** от *** г.,
съгласно който потребителят е възложил, а опръчителят се е задължил да
сключи договор за поръчителсто с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на
който да отговаря солидарно с потребителя за изпълнение на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем,
както и за всички последици от неизпълнението на задължението по договора
за паричен заем, в т.ч. задължение за връщане на заемната сума в размер на
800 лв., задължение за плащане на възнаградителна лихва, задължение за
плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи
за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорари. Съгласно
чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на поръчителство за поемане на
задължението потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер на
370.63 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 28.51
лв., и дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем.
Съгласно предоставения на потребителя стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити
общият размер на кредита е 877.37 лв., размерът на погасителната вноска е
67.49 лв., ГЛП е фиксиран на 35 %, а ГПР – 40.68 %.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното
от правна страна:
Предмет на делото са кумулативно съединени установителни искове за
нищожност на договор за кредит поради противоречие със закона – чл. 26, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД, и за нищожност на договор за поръчителство поради липса на
основание – чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД, неравноправност – чл. 146, ал. 1 във
връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр.
3 от ЗЗД и поради нищожност на договора за кредит, който обезпечава.
Основателността на исковете предполага противоречие на договора за
паричен заем с императивни законови разпоредби, а на договора за
предоставяне на поръчителство – липса на основание, неравноправност и
противоречие с добрите нрави. Тези обстоятелства следва да бъдат
8
установени по делото от ищеца при условията на пълно и главно доказване.
За наличието на неравноправни клаузи в договори, сключени с
потребители, съдът следи и служебно съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК.
Договорът за паричен заем, сключен между ищеца и първия ответник,
има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.
9, ал. 1 от ЗПК. Поради това неговата действителност следва да се съобрази с
изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност
на договорите съгласно ЗЗД. Съдът следва да се произнесе по съответствието
на договора със законовите изисквания за неговата действителност в рамките
на наведените от ищеца основания – в случая противоречие с изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК поради противоречие на клаузата за размера
на възнаградителната лихва с добрите нрави и непосочване на реалния размер
на ГПР.
Съгласно чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът
за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият
лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора за заем е
посочено, че ГЛП е фиксиран и е в размер на 35.00 %. Съгласно установения
в практиката критерий за справедливост и еквивалентност, обективиран в
Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. на ВКС, ІІ г.о.,
Решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005 г. на ВКС, ІІ г.о. и
Определение № 901 от 10.07.2015г. по гр.д. № 6295/2014 г. на ВКС, ІV
г.о., клаузата за заплащане на възнаградителна лихва противоречи на добрите
нрави, когато надвишава три пъти размера на законната лихва за забава, а по
обезпечените кредити – два пъти. Към момента на сключване на договора за
паричен заем размерът на законната лихва по просрочени парични
задължения, определена по реда на чл. 1, ал. 1 от ПМС № 426 от 18.12.2014 г.,
е 10 %. Кредитът е обезпечен с договор за поръчителство. Следователно
максималният размер, до който може да бъде уговаряна възнаградителна
лихва, е 20 %. Уговореният в случая лихвен процент надхвърля допустимия
съгласно добрите нрави размер, противоречи на принципа за справедливост и
добросъвестност в гражданския и търговския оборот и за еквивалентност на
насрещните престации. Възнаградителната лихва е съществен елемент от
договорното съдържание на договора за кредит, нормативно уреден като
възмезден по аргумент от чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, а заемодателят е кредитна
институция, извършваща дейност по кредитиране по занятие, поради което не
може да се приеме, че договорът би бил сключен без уговорката за заплащане
на договорна лихва, тъй като същата представлява цената, която заемодателят
ще получи за предоставяне на заема. Липсват и повелителни правила на
закона, които да заместят нищожната клауза на договора. Поради това с оглед
правилото на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД следва да се приеме, че нищожността на
клаузата, регламентираща размера на договорната лихва, води до нищожност
на цялото кредитно правоотношение.
9
При сключване на договора за паричен заем е допуснато нарушение и
на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи,
че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР в
договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя
ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да
прецени икономическите последици от сключване на договора. Поради това
посочването на ГПР е условие за действителността на самия договор за
потребителски кредит, а неспазването му има за резултат недействителност
на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Според съдържащото се в § 1, т. 2 от ДР
на ЗПК законово определение на понятието „обща сума, дължима от
потребителя“ същата представлява сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая като обща дължима сума в договора за паричен заем е
посочена сумата от 877.37 лв., но в същата не е включено допълнителното
плащане от 370.63 лв., представляващо дължимото от потребителя
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство, който
обезпечава договора за заем. С това допълнително плащане се покриват
разходи, които са свързани с договора за паричен заем и са били
предварително известни на заемодателя, най-малкото защото вноските са
включени в погасителния план по договора за паричен заем. Поради това
стойността на дължимото възнаграждение е следвало да бъде включена в ГПР
съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. По този начин макар формално договорът за
паричен заем да съдържа размера на дължимия ГПР, същият накърнява
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не отразява реалната
стойност на ГПР и на основание чл. 22 от ЗПК е недействителен (нищожен).
Посочването в договора на стойност на ГПР и обща дължима сума,
които не отговарят на действителните такива, а са по-ниски, представлява
невярна информация, която следва да се окачестви като нелоялна и по-
конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 от
ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1,
10
т. 10 от ЗПК и не му позволява да прецени реалната икономическа тежест на
договора. В този смисъл клаузата за размера на ГПР е неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, за което съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК
съдът следи и служебно. На основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП клаузата е
нищожна, тъй като по делото липсват твърдения и данни да е индивидуално
уговорена. Напротив от начина, по който е представено съдържанието на
договора, може да се предположи, че същият е бил изготвен предварително
от търговеца и в този вид е бил предложен на потребителя. Поради това
когато е сключвал договора, потребителят не е имал реална възможност да
влияе върху съдържанието му.
На следващо място клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20 във връзка с чл. 143, ал. 1 от
ЗЗП. Същата вменява в тежест на потребителя задължително предоставяне на
обезпечение на кредита. При това видовете обезпечение са точно определени
в договора, като на потребителя не е предоставена никаква възможност да
избере да сключи договора без обезпечение. Това накърнява изискванията на
добросъвестността, поставя потребителя в по-неблагоприятно положение в
сравнение с търговеца, утежнява значително поетото от него задължение и не
го защитава като по-слаба страна в правоотношението. Надмощието на
търговеца е още по-видимо като се има предвид, че заемодателят и
поръчителят са свързани лица, доколкото съгласно вписванията в ТРРЮЛНЦ
заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на
капитала на дружеството-поръчител „Файненшъл България“ ЕООД. Това
води до извода, че за сключване на договора за поръчителство заемателят е
бил насочен от заемодателя към точно определено дружество-поръчител.
От друга страна непредоставянето на обезпечение само по себе си не
води до някакви вреди за заемодателя. Такива биха възникнали едва при
неизпълнение на задължението на заемателя за връщане на заемната сума
и невъзможност за удовлетворяване от имуществото му. Този риск следва да
се съобрази от заемодателя към момента на сключване на договора за заем и
да намери отражение при вземане на решение за отпускане на заема и
параметрите, при които да стане това. Вместо това предварително е поставено
условие за предоставяне на обезпечение, за което се дължи възнаграждение, а
дължимите плащания са разсрочени и включени в месечните погасителни
вноски по договора за заем. По този начин възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство реално увеличава печалбата на заемодателя
(съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на поръчителство
заемодателят е овластен да приема вместо поръчителя изпълнение на
задължението за заплащане на възнаграждение), защото при заплащане на
всички задължения се реализира допълнителна сума, представляваща сигурна
печалба предвид погасяването както на заема, така и на възнаграждението за
поръчителството.
11
Нищожността на договора за заем влече след себе си и нищожността на
договора за предоставяне на поръчителство. Той има акцесорен характер
спрямо договора за заем и не може да съществува самостоятелно, тъй като
служи за обезпечаване на задълженията по договора за заем. В този смисъл
разпоредбата на чл. 138, ал. 2 от ЗЗД предвижда, че поръчителство може да
съществува само за действително задължение. В случая липсват задължения,
които да бъдат обезпечени, което прави договорът за поръчителство
нищожен.
Договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен и поради
обстоятелството, че е сключен при липса на основание. Основанието е
типичната и непосредствената правна цел, която се преследва със сключване
на правната сделка. Договорът за поръчителство съгласно чл. 138, ал. 1 от
ЗЗД е акцесорен договор, по силата на който едно лице се задължава спрямо
кредитора на трето лице да отговаря за изпълнението на задължението на това
трето лице. Основанието на договора за поръчителство е учредяване на лично
обезпечение в полза на кредитора. Длъжникът не е страна по този договор,
тъй като за него не съществува защитен от закона интерес от лично
обезпечаване на дълга. Поради това сключването на договор за
поръчителство от длъжника е лишено от правно основание, което прави
договора нищожен съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД.
Договорът за предоставяне на поръчителство също така накърнява
добрите нрави и в този смисъл е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от
ЗЗД. Съгласно общия принцип за свобода на договаряне, залегнал в чл. 9 от
ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите
нрави. Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които
съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за
оценка на сделките. За противоречащи на добрите нрави следва да се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота и се използва недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. По начало договорът за поръчителство е
безвъзмезден, но е възможно да бъде уговорено възнаграждение в полза на
поръчителя. Поемането на задължение от страна на длъжника да заплати
възнаграждение на поръчителя е уговорено единствено в интерес на
поръчителя. То увеличава неимоверно тежестта на задължението на
потребителя, тъй като се кумулира към задълженията му по договора за заем.
Налице е следователно явна нееквивалентност на насрещните престации, тъй
като срещу задължението за заплащането на възнаграждение на поръчителя
потребителят не получава никаква насрещна престация. В тази връзка е
достатъчно да се посочи, че никой от ответниците не твърди, нито сочи
доказателства поръчителят да е изпълнил поетото към заемателя задължение
да сключи договор за поръчителство със заемодателя.
12
Нищожността на договора за предоставяне на поръчителство следва и
неравноправния характер съгласно чл. 143, ал. 2, т. 20 във връзка с чл. 143, ал.
1 от ЗЗП на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство,
предвиждаща заплащане на възнаграждение в полза на поръчителя. Тази
уговорка внася значително неравноправие в правоотношението, а
престациите на страните са явно нееквивалентни. Дружеството-поръчител
поема задължение да отговаря за задълженията на заемателя в общ размер на
877.37 лв., срещу което заемателят заплаща възнаграждение в размер на
370.63 лв., представляващо 46.33 % от размера на заема. При това
отговорността на поръчителя може изобщо да не бъде реализирана (в случай,
че договор за поръчителство все пак бъде сключен със заемодателя), ако
заемателят добросъвестно изпълнява задълженията си по договора за заем, но
въпреки това ще следва да заплати възнаграждение на поръчителя. Освен това
отговорността на поръчителя зависи изцяло от преценката на заемодателя,
което означава, че дори и да не получи изпълнение по договора за заем,
имуществената отговорност на поръчителя може да не бъде ангажирана. По
този начин клаузата на практика прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на заемодателя за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията му. По делото не са
ангажирани доказателства тази клауза да е индивидуално уговорена с
потребителя, а и от съдържанието на договора за поръчителство може да се
направи извод, че е предварително изготвен от търговеца и при сключването
му потребителят не е могъл да влияе върху клаузите му. Поради това на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП съдът приема клаузата за заплащане на
възнаграждение в полза на поръчителя за нищожна. С оглед разпоредбата на
чл. 146, ал. 5 от ЗЗП и общото правило на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД съдът намира,
че нищожността на тази клауза води до нищожност на договора за
предоставяне на поръчителство, тъй като не би могло да се предположи, че
поръчителят, който е търговско дружество с основен предмет на дейност
предоставяне на гаранционни сделки (както е посочено изрично в договора за
предоставяне на поръчителство), би поел задълженията по същия
безвъзмездно, без да очаква заплащане на възнаграждение и съответно
реализиране на печалба.
Съобразно изложеното съдът приема, че са основателни наведените от
ищеца твърдения за нищожност на договора за паричен заем и договора за
предоставяне на поръчителство, с оглед на което следва да бъде постановено
решение, с което исковете да бъдат уважени като бъде прогласена
нищожността на двата договора.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се
присъдят разноските по делото, а на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1,
т. 2 от ЗА – в полза на пълномощника на ищеца следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в минимален размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 във
13
връзка с чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения за всеки от предявените при условията на
кумулативност искове.
Не са налице основания за определяне на адвокатското възнаграждение
в по-висок от минималния размер, тъй като делото не се отличава нито с
фактическа, нито с правна сложност, по същото е проведено едно съдебно
заседание и са събрани единствено писмени доказателства, представени от
ищеца, при това в не голям обем.
Доколкото възнаграждението на пълномощника на ищеца е определено
в минимален размер, са неоснователни възраженията на ответниците за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
По изложените съображения Районен съд – Пазарджик
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за паричен заем № *** от
*** г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *** седалище и
адрес на управление: гр. С***, ж.к. „Л*** ***“, бул. „Д*** Н***“ № ***, ет.
***, офис ***, представляван от изпълнителния директор С*** К*** К***, и
Г. П. СТ., ЕГН ********** от с. Г***, общ. П***, ул. „Ч***“ № *** поради
противоречие със закона – чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 22
от ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за предоставяне на
поръчителство № *** от *** г., сключен между „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК *** седалище и адрес на управление: гр. С***, ж.к. „Л*** ***“,
бул. „Д*** Н***“ № ***, ет. ***, офис ***, представляван от П*** Б*** Д***,
и Г. П. СТ., ЕГН ********** от с. Г***, общ. П***, ул. „Ч***“ № *** поради
липса на основание – чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД, неравноправност – чл. 146, ал.
1 във връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал.
1, пр. 3 от ЗЗД и поради нищожност на договора за паричен заем, който
обезпечава.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК *** седалище и адрес на управление: гр. С***, ж.к. „Л*** ***“, бул.
„Д*** Н***“ № ***, ет. ***, офис ***, представляван от изпълнителния
директор С*** К*** К***, и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК ***
седалище и адрес на управление: гр. С***, ж.к. „Л*** ***“, бул. „Д*** Н***“
№ ***, ет. ***, офис ***, представляван от П*** Б*** Д***, да заплатят на Г.
П. СТ., ЕГН ********** от с. Г***, общ. П***, ул. „Ч***“ № *** сторените
по делото разноски за държавна такса в размер на 50 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от ЗА „Изи
14
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *** седалище и адрес на управление: гр. С***,
ж.к. „Л*** ***“, бул. „Д*** Н***“ № ***, ет. ***, офис ***, представляван от
изпълнителния директор С*** К*** К***, и „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК *** седалище и адрес на управление: гр. С***, ж.к. „Л*** ***“, бул.
„Д*** Н***“ № ***, ет. ***, офис ***, представляван от П*** Б*** Д***, да
заплатят на адвокат Д.Л. Ф. от Софийска адвокатска колегия със съдебен
адрес: гр. С***, ул. „П*** П***“ № ***, ет. ***, ап. *** адвокатско
възнаграждение в размер на 600 лв.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
15