№ 431
гр. София, 13.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Евгения Т. Генева
Членове:Георги Ст. Мулешков
Светослав Н. Николов
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Мулешков Въззивно гражданско
дело № 20221800500236 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 39 / 01.02.2022 г. по гр. д. № 940 / 2020 г. Самоковският
районен съд е осъдил „Е.“ ЕООД да заплати на основание чл.79 ЗЗД на „Р.с.“
ЕООД сумата от 19 501,11 лв., представляваща неизплатен остатък от
възнаграждение по договор за извършване на СМР (сухо строителство и
довършителни работи) в сграда – Научно-технически парк гр. София, ведно
със законната лихва от 12.11.2020 г. до окончателното изплащане.
Районният съд е възложил в тежест на ответника направените от ищеца
деловодни разноски от 2140,05 лв.
Решението е обжалвано от ответника „Е.“ ЕООД със съображения за
неправилност.
Въззиваемата страна – ищец пред районния съд, е подала отговор по
реда на чл.263 ал.1 ГПК, с който оспорва жалбата.
Софийският окръжен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
1
допустима. С нея се обжалва валидно и допустимо решение на
първоинстанционен съд.
Решението на районния съд е и правилно. То е постановено в
съответствие с ангажираните от страните доказателства. Ето защо на
основание чл.272 ГПК Софийският окръжен съд препраща към мотивите на
районния съд както относно установената по делото фактическа обстановка,
така и относно направените въз основа на нея правни изводи.
С оглед доводите във въззивната жалба съдът ще посочи и следното:
Сключването на договора за извършване на СМР от м. юни 2019 г.,
който по същността си е договор за изработка (чл.258 ЗЗД), се установява с
насрещните съвпадащи изявления на страните и с доказателствата, които не
са били изключени от районния съд при решаването на спора. Без значение е
дали договорът е бил сключен в писмена форма, защото законът не
предвижда форма за действителност. Без значение е дали са били съставени
двустранно подписани протоколи за приемането на работа по отделните
етапи (акт образец 19), защото писмената форма е за доказване.
В настоящия случай с извършените плащания по отделните фактури
ответникът конклудентно е признал както сключването на договора, така и
изпълнението на възложената работа от страна на ищеца. Изпълнението се
установява и с показанията на свидетел Павел Йовев, ангажиран от
ответника. Свидетелят е бил проектов ръководител на обекта, контролирал е
ежедневно работата на ищеца и я е приемал на отделните етапи, макар и да не
е подписвал приемо-предавателни протоколи. Допълнителен аргумент за
изпълнената и приета работа е твърдението на свидетеля, че сградата вече е с
издадено разрешение за ползване. Ответникът като възложител е имал
възражения само по третия етап на работата и начислената цена.
Възраженията са били приети от изпълнителя, който е намалил вземането си с
13 933,20 лв. (издадено кредитно известие от 31.01.2020 г.)
Освен изложеното, водещата линия в защитата на ответника е свързана
със същността на претендираното вземане и неговата изискуемост. Още в
първия абзац от отговора на исковата молба ответникът е заявил, че искът е
преждевременно предявен за неизискуемо задължение. Навел е фактическото
твърдение, че самият той е подизпълнител на „М.“ ЕООД относно работата,
превъзложена на „Р.с.“ ЕООД, както и че „М.“ ЕООД е задържал временно
2
плащането на 10% от стойността на възложената работа, а именно 19 003,09
лв., като гаранция за качествено изпълнение. Заявил е, че тази сума ще му
бъде заплатена от „М.“ ЕООД поетапно до 24 месеца от подписването на
окончателен приемо-предавателен протокол. В тази връзка се твърди в
отговора, че претендираното от ищеца вземане по същността си е гаранцията,
която ответникът задържа от своя страна до получаване на плащането от „М.“
ЕООД. Придържайки се към фактическите си твърдения, в отговора на
исковата молба ответникът е заявил готовност за постигане на спогодба, като
е декларирал, че ще погаси дълга си към ищеца в едноседмичен срок от
получаване на плащането от „М.“ ЕООД. В първото съдебно заседание на
11.03.2021 г. ответникът отново поддържа, че единственото, което не е
платено по процесния договор, е така наречената гаранция за изпълнение,
която е задържана от „М.“ до пролетта. Отново изразява готовност за
постигане на споразумение и прави предложение за спиране на
производството до достигане на момента, в който гаранцията ще бъде
освободена от „М.“ и ще може да бъде преведена към изпълнителя „Р.“. В
нито един момент ответникът не навежда довод да неизпълнение или за
некачествено изпълнение на възложената работа. Работата е била приета от
него, в резултат на което той е извършил множество плащания. Така
вземанията по отделните фактури, издадени от изпълнителя, са били изцяло
или частично погасени. Непогасените задължения на ответника възлизат на
19 557,11 лв. съгласно неоспорената съдебно-счетоводна експертиза, от които
ищецът претендира 19 501,11 лв.
Следователно с предприетата защитна линия срещу иска и с
извънпроцесуалните си действия ответникът е признал ликвидността на
процесното вземане на ищеца, макар това признание да е било съпроводено с
паралелни алогични доводи (например за липсата на облигационна връзка
между страните). Ответникът оспорва единствено изискуемостта на вземането
с твърдение, че то представлява гаранция за изпълнение и че неговото
плащане ще се дължи в бъдеще. Няма обаче доказателства за гаранционна
клауза по сключения между страните договор за изработка, което беше в
тежест на ответника. Действително, управителят на ищцовото дружество,
разпитан по реда на чл.176 ГПК, признава, че в процеса на изпълнението
управителят на ответника му е заявил, че разполага с право на „гаранционни“
от 10% върху работата. Липсват обаче признание на ищеца или други
3
доказателства, от които да е видно, че страните са постигнали последващо
съглашение към договора, имащо характер на гаранционна клауза за
изпълнение.
Изложеното мотивира въззивния съд да приеме, че непогасеното
задължение на ответника възлиза поне на 19 501,11 лв., какъвто е размерът на
исковата претенция, както и че неговата изискуемост е настъпила с
издаването на съответната фактура след приемането на работата.
Доводите във въззивната жалба за неподписан договор и неподписани
приемо-предавателни протоколи не следва да бъдат обсъждани, тъй като
районният съд е изключил тези писмени доказателства от доказателствения
материал. Въззивната инстанция също не базира изводите си на посочените
неподписани документи.
Представеният с исковата молба, но неценен от съда договор за
изработка съдържа клауза (раздел I, т.2) по смисъла на чл.261, ал.2 ЗЗД, а
именно изработката да бъде реализирана с материали на изпълнителя. Тъй
като документът е бил оспорен от възложителя и изключен от
доказателствения материал, клаузата на т.2 от раздел I не следва да бъде
обсъждана като несъществуваща и необвързваща страните. За офертата,
представена с исковата молба и съдържаща цени на строителни материали,
ответникът твърди с отговора си по чл.131 ГПК, че тя никога не е била
получавана от него, като доказателства за противното няма. Предвид това
твърдение въззивният съд приема, че липсват и доказателства офертата да е в
основата на устния договор за изработка, сключен между страните през м.
юни 2019 г. Оттук следва, че между страните не е било постигнато съгласие
възложената работа да бъде извършена с материали, осигурени от
изпълнителя. Изводът за липса на такава договорка се подкрепя и от
доказателствата по делото (индиции). На първо място, налице са насрещни
съвпадащи изявления на страните (за ищеца – чрез разпита на управителя, а за
ответника – чрез изявления на пълномощника) и свидетелски показания, че
материалите са били доставяни именно от възложителя. Това означава, че
предмет на сключения договор е само изпълнението, като възнаграждението е
било договорено в тесен смисъл – за положения труд. В тази насока, на
следващо място, са и обясненията на управителя на ищеца, дадени по реда на
чл.176 ГПК – „аз съм само труд“, протоколите „отговарят на сумата, която
4
съм изработил за труд“, „извършените СМР-та с в пъти повече“. Твърденията
на управителя се потвърждават и със съдържанието на неоспорените фактури,
издадени от дружеството изпълнител. Фактурите са били издадени за
„извършени услуги за СМР“, тоест само за услуги, но не и за материали. Ето
защо доводите във въззивната жалба, че вземането на ищеца следва да бъде
намалено с цената на доставените от ответника материали, са неоснователни.
Ответникът като жалбоподател черпи допълнителни права от
съдържанието на представения с исковата молба договор за изработка. Както
вече беше посочено, този договор е бил изключен от доказателствения
материал след оспорването му именно възложителя и съответните клаузи не
следва да бъдат обсъждани от въззивния съд.
Без значение за предявения иск и за правата на ищцовото дружество е
обстоятелството, че на 18.03.2020 г. управителят му е изпратил до насрещната
страна електронно писмо с прикачен електронен документ за размера на
непогасените задължения към 17.03.2020 г. Изпращането на писмото и
съставянето на документа се признава от ищеца (чрез разпита на управителя
по реда на чл.176 ГПК). Видно е, че според електронния документ вземането
на изпълнителя към 17.03.2020 г. е възлизало на 59 600 лв. по негови сметки.
След тази дата обаче са били извършени редица плащания от страна на
възложителя и следователно вземанията на изпълнителя са били редуцирани.
Дори и да не беше така, от значение за правата на ответника е размерът на
предявеното вземане и обстоятелството, че то не е било предявено като
частичен иск. Тоест, дори ищецът да има вземания в по-висок размер, с
влизането в сила на решението за вземане от 19 501,11 лв. ще бъде формирана
сила на пресъдено нещо, чиито обективни предели ще изключат
възможността изпълнителят да предявява в бъдеще допълнителни претенции
за непогасени задължения по процесния договор.
В обобщение, решението на районния съд следва да бъде потвърдено
изцяло от въззивната инстанция, вкл. и в частта за разноските.
При този изход на делото жалбоподателят дължи на насрещната страна
направените разноски във въззивното производство за адвокатско
възнаграждение в размер на 1000 лв. За реалното извършване на разноските
са ангажирани доказателства.
По изложените съображения Софийският окръжен съд
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 39 / 01.02.2022 г. по гр. д. № 940 /
2020 г. на Самоковския районен съд.
ОСЪЖДА „Е.“ ЕООД с ЕИК ********* да заплати на „Р.с.“ с ЕИК
********* разноски от 1000 лв. за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6