РЕШЕНИЕ
№ 188
гр. К., 23.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на втори юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска
като разгледа докладваното от Татяна Хр. Костадинова Въззивно гражданско
дело № 20241500500234 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба с вх. № 3582/22.03.2024
г., подадена от Т. Ц. П. с адрес: гр. К., ул. „К. № **, ет. *, чрез пълномощника адв. К.
С., насочена против Решение № 210 от 20.02.2024 г., постановено от РС – Кюстендил
по гр.д. № 215/2023 г. по описа на същия съд.
С първоинстанционния съдебен акт Кюстендилският районен съд е осъдил Т. Ц.
П. да заплати на „***“ ЕООД: сумата от 5 952, 95 лв., дължими по Договор за заем на
физическо лице № ***/13.08.2008 г., сключен между „***“ АД и Т. Ц. П., както и
сумата от 538,00 лв., представляваща направени разноски в първоинстанционното
производство.
Въззивникът обжалва първоинстанционното решение в цялост като релевира
доводи за неговата неправилност и необоснованост, като постановено в противоречие
с материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Възразява като неправилни срещу изводите на районния съд, че
волеизявлението на Т. П. от 17.12.2020 г. за разсрочване на задължението и удължаване
на договора по приложение № 1 представлява признание на дълг, което е направено
след изтичането на давността, респ. по този начин е направен и отказ от изтекла вече
погасителна давност. Поддържа, че правните последици на разсрочване на
задължението не могат да бъдат приравнени на отказ от изтекла в полза на длъжника
погасителна давност. Твърди, че волеизявлението на длъжника от 17.12.2020 г. за
разсрочване на договора и дълга, направено след изтичане на давността, с което се
изменя и съдържанието на стария дълг чрез предоговаряне на падеж, е
незаконосъобразно. Изтъква, че спрямо процесното вземане приложима е общата 5-
годишна погасителна давност. Уточнява, че възражение за изтекла погасителна
1
давност не може да се направи извън исковия процес, като същевременно се позовава
на разпоредбата на чл. 113 ЗЗД. Счита, че ако разсрочването се разглежда като
волеизявление за признание и отказ, то той е недействителен и не поражда правни
последици. Аргументира се, че в случая не налице валиден /било изричен или
мълчалив/ отказ от страна на длъжника от вече изтекла погасителна давност и
признание вземането към цедента. Счита за опорочена процедурата по връчване на
уведомлението за извършената цесия, респ. твърди, че споразумението за разсрочване
на задължението е недействително. Допълва, че споразумението за разсрочване е
нередовно и от външна страна досежно размер на дължимата сума, както и не е
подписано от компетентно длъжностно лице. Поддържа възражение за ненастъпила
предсрочна изискуемост на вземанията по сключения на 13.08.2008 г. договор,
доколкото липсва волеизявление в тази насока. Навежда съображения, че не е налице и
основание за прекъсване на давността посредством признание чрез депозиране на
споразумението в исковото производство, с оглед обстоятелството, че към датата на
постъпване на исковата молба погасителната давност вече е изтекла. В заключение
сочи, че процесният договор не съответства на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
поради липса на посочен в него действителен процент на ГПР, като и същият няма за
предмет финансови инструменти по смисъла на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Иска отмяна на
обжалвания съдебен акт и отхвърляне на предявените искове.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба
от насрещната страна „***“ ЕООД, чрез пълномощника си, с който оспорва
изложените оплаквания във въззивната жалба като неоснователни, необосновани и
незаконосъобразни. Позовава се на чл. 1 и чл. 4, ал. 4 от споразумението, в които се
уговаря изрично, че длъжникът признава вземането и упражнява правото си на отказ
от изтекла погасителна давност, което право се твърди, че е надлежно упражнено,
доколкото към подписване на споразумението погасителната давност вече е била
изтекла, а от този момент е започнала да тече нова давност, която не е изтекла към
момента на подаване на исковата молба. Допълва, че задължение може да бъде
признато по всяко време, дори и след изтичане на давностния срок. Изтъква, че на
липса на представителна власт може да се позове само лице от името на което е
сключен договора. Иска отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на
обжалваното решение.
Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на
страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по
вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното
производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа страна
следното:
Съдът счита, че въззивната жалба е допустима, тъй като изхождаща от страна в
първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивна проверка.
В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението е и допустимо.
По правилността:
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във
въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на
императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното
правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането
2
на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на
делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и
формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените
доводи и възражения на страните.
Производството пред РС Кюстендил е образувано по искова молба подадена от
„***“ ЕООД срещу Т. Ц. П., с която е предявен установителен иск , който по реда на
чл.214, ал.1 ГПК е изменен в осъдителен- по чл.430 ТЗ вр. чл.79 вр. чл.240 ЗЗД.
Искането е да бъде осъден ответникът за заплати на ищеца сумата от 5 952.95 лева
главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на исковата молба до изплащане на вземането, дължима по договор за заем на
физическо лице №***, сключен между „***“ АД в качеството на кредитор и ответника
по иска. Ищецът обосновава процесуалната си легитимация със сключен на 24.06.2011
г. договор за цесия между „***“ ЕООД и „***“ АД.
С обжалваното решение, районен съд е уважил иска, приемайки, че цесията е
надлежно съобщена на длъжника от цесионера, както и че претендираното вземане е
изцяло изискуемо поради падежирането на вноските по заемното правоотношение.
Приел е също така, че с подписването на споразумението от 17.12.2020 г.давностният
срок за вземането, който към момента е бил изтекъл, е прекъснат по обща воля на
страните, тъй като длъжникът е избрал да не се позове на изтеклата давност. От този
момент е започнал да тече нов давностен срок, който към момента на подаване на
исковата молба не е изтекъл.
Страните не спорят по установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. Безспорно в процеса е установено, че въз основа на Договор за заем на
физическо лице № ***, сключен между „***“ АД, в качеството му на заемодател и Т.
Ц. П. в качеството на заемополучател, са възникнали облигационни отношения.
Съгласно чл. 3 заемодателят се е задължил да предостави на заемателя заемна сума в
размер на левовата равностойност на 2 045, 17 евро. По силата на договора ответникът
се е задължил да заплаща месечни погасителни вноски в размер на 136,44 евро за
срока на заема – 24 месеца, съгласно погасителен план, представляващ неразделна
част от договора. Размерът на всички плащания по кредита е определен на 3 274, 39
евро при ГПР равняващ се на 50 %. В чл. 14, ал. 1 е уговорено, че заемодателят има
право едностранно да обяви своето вземане за предсрочно изискуемо в целия му
размер при забава на плащането на дължима вноска, продължила повече от десет дни.
На 24.06.2011 г. процесното вземане срещу ответника е било прехвърлено на
ищцовото дружество на основание сключен Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/. На 17.12.2020 г. на ответника е било връчено уведомление за
извършено прехвърляне на вземания.
На 17.12.2020 г. между страните е било сключено и споразумение за разсрочване
на парично задължение, в чл. 2 от което същите се споразумели, че длъжникът Т. П.
има задължение към кредитора „***“ в размер на 6 012,95 лева към 01.12.2020 г.,
произтичащо от сключен между „***“ АД и ответника договор за заем. В Приложение
№ 1 към така сключеното споразумение е бил изготвен погасителен план, съгласно
който след три вноски, всяка в размер на 60, 00 лв., с падежни дати съответно
16.12.2020 г., 16.01.2021 г. и 16.02.2021 г., оставащата дължима сума след края на
периода се равнява на 5 832, 95 лева.
По делото е прието заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза,
според което към датата на сключване на договора за цесия размерът на задължението
е бил 6 613, 00 лв., а след направени в периода 24.06.2011 г. – 17.12.2020 г. парични
вноски, към 17.12.2020 г. задължението е в размер на 6 013, 00 лв. Вещото лице е
посочило, че към 06.02.2023 г. – датата на депозиране на исковата молба в съда,
размерът на задължението на ответника по процесния договор се равнява на 5 953, 00
3
лв.
При така констатираното от фактическа страна, съдът от правна приема
следното:
Съдът споделя мотивите на районния съд относно валидността на възникналото
заемно правоотношение, надлежното съобщаване на цесията на длъжника и
настъпилата изискуемост на вземането поради неговото падежиране.
Основният аргумент на въззивника за неоснователност на предявения иск се
базира на довода му за погасяване на процесното вземане по давност. Изтъкнати са
съображения, че волеизявлението на длъжника, обективирано в подписаното на
17.12.2020 г. споразумение, не може да породи отказ от изтекла вече погасителна
давност, както неправилно бил приел районния съд.
Погасителната давност е предвиден от закона период от време, при изтичането
на който кредиторът губи правната възможност да събере вземанията си по
принудителен ред. Ако длъжникът се позове на това обстоятелство пред съд, той се
освобождава от задължението си.
Съгласно преобладаващата практика на ВКС, съдържа се в решения №65 от
06.07.2018г. по т.д.№1556/2017г. на ТО, № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на
ІІІ ГО, № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ІV ГО, решение №38/2019 по т.
д. № 1157/2018 г. на II ТО на ВКС и е обобщена в Решение № 50173 гр. д. № 4674 по
описа за 2021 г. на ВКС, уговореното между страните връщане на предоставена в заем
сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични
платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това
становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от
18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на
понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД. Връщането на
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята
същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Ето
защо приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл.
110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не
кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на
отделните погасителни вноски. Решаващите мотиви, съдържащи се в ТР от 21.01.2022
г. по т. д. № 5/2019 г.на ОСГТК на ВКС, утвърждават практиката на ВКС, че при
разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно
/плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва
на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в
интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора,
по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД. Т.е. безспорно в случая вземането по
валидно възникналото заемно правоотношение се погасява с изтичането на
предвидената в закона 5 годишна погасителна давност.
Установимо от приложения договор за заем на физическо лице, погасителен
план към същия и изготвената по делото пред районния съд съдебно – счетоводна
експертиза е, че процесният договор е сключен на 13.08.2008 г. за срок от 24 месеца,
като последната погасителна вноска е с падеж 13.08.2010 г. В изпълнение на
задължението за погасяване на усвоената заемна сума кредитополучателят – ответник
в производството е направил следните парични вноски: на 31.07.2012 г. – 100.00 лева;
на 26.09.2012 г. – 100.00 лева; на 30.11.2012 г. – 50.00 лева; на 27.03.2013 г. – 100.00
лева; на 27.06.2013 г. – 50.00 лева; на 25.10.2013 г. – 50.00 лева; на 26.11.2013 г. – 50.00
лева; на 18.11.2014 г. – 50.00 лева и на 20.01.2015 г. 50.00 лева.
Плащането на част от дълга, извършено на посочените по-горе дати,
представлява волеизявление за съществуването на дълга /признаване на вземането/,
обективирано чрез недвусмислени конклудентни действия - така Решение № 131 от
4
23.06.2016 г. по гр. дело № 5140 по описа за 2015 г., IV г. о. на ВКС и съответно е
действие, прекъсващо давността на основание чл.116, б. „а“ ЗЗД.
В Тълкувателно решение №4 от 14.10.2022 г. по тълк. дело №4/2019 г. е
застъпено становището, че признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е
изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с
което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още
неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. Признаването на вземането
не е правопораждащ, правопроменящ или прекратяващ юридически факт. Неговата
единствена последица като законоустановен юридически факт е прекъсване на
погасителната давност, в резултат на което длъжникът загубва своето право да прави в
процеса възражение за изтекла давност.
Целта на признаването по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД е установяване на
безспорност в отношенията между страните по конкретното правоотношение чрез
недвусмислено заявяване от страна на длъжника, че не се оспорва дългът, без да е
необходимо от изявлението да се извежда намерение за изпълнение. В постановения от
върховните съдии тълкувателен акт е прието също, че признаването на вземането
следва да бъде направено, след като е започнала да тече погасителната давност и
преди нейното изтичане.
В настоящия хипотеза признаването на вземането, извършено от длъжника чрез
подписването на споразумението от 17.12.2020 г., е направено след като е изтекъл 5
годишния давностен погасителен срок. От приетата в първоинстанционното
производство съдебно – счетоводна експертиза се установява, че на 20.01.2015 г.
длъжника е направил парична вноска по заемното правоотношение, което негово
действие безспорно, съгласно утвърдената съдебна практика, прекъсва погасителната
давност за вземането, като бе изложено по-горе в мотивите на съдебния акт. От този
момент е започнал да тече нов 5 годишен давностен срок, който е изтекъл на
20.01.2020 г., т.е. преди подписване на споразумението за разсрочване на паричното
задължение. Т.е. обективиращото признание на вземането на длъжника в подписаното
на 17.12.2020 г. споразумение е направено след изтичането на 5 годишния погасителен
давностен срок и съгласно дадените в цитираното ТР разяснения, то няма обратно
действие и не може да заличи последиците на вече изтеклата давност.
Гореизложеното води до извод за неоснователност на предявения иск поради
погасяване на процесното задължение по давност. Достигайки до друг правен извод
районният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено.
По разноските:
С оглед изхода на инициирания правен спор разноски се дължат на ответника.
Последния претендира разноски за заплатена държавна такса за въззивно обжалване в
размер на 119.06 лева и заплатено адвокатско възнаграждение пред първата инстанция
в размер на 800.00 лева. Предвид доказаността на претендираните разноски съдът ще
присъди същите със своя съдебен акт.
По обжалваемостта:
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните по аргумент от разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 210 от 20.02.2024 г., постановено от РС – Кюстендил по
гр.д. № 215/2023 г. по описа на същия съд, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРЕДЯВЕНИЯТ от „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
5
управление гр. С., р-н ***, ул. „***“ №** срещу Т. Ц. П., ЕГН **********, с адрес: с.
Ж., обл. К., ул. „***“ №* иск за сумата от 5 952.95 лева, представляваща предоставена
в заем сума по сключен между „***“ АД, ЕИК *** и Т. Ц. П. /с посочени данни/
Договор за заем на физическо лице №*** от 13.08.2008 г., което вземане е цедирано на
настоящия ищец от предишния кредитор по силата на Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 24.06.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба – 03.02.2023 г. до окончателното
изплащане на вземането ОТХВЪРЛЯ като погасен по давност.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., р-
н ***, ул. „***“ №** да заплати на Т. Ц. П., ЕГН **********, с адрес: с. Ж., обл. К., ул.
„***“ №* деловодни разноски в общ размер на 919.06 лева, от които заплатена
държавна такса за въззивно обжалване в размер на 119.06 лева и заплатено адвокатско
възнаграждение пред първата инстанция в размер на 800.00 лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6