Р Е Ш Е
Н И Е
№ ................./ 04.09.2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на втори септември през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
НЕВИН
ШАКИРОВА
при секретар ЕЛКА ИВАНОВА,
като разгледа докладваното от съдия Невин
Шакирова
въззивно
гражданско дело № 1253 по описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на Глава ХХ от ГПК.
Образувано е
по повод въззивна жалба на К.Д.А. срещу Решение № 1209 от 22.03.2019г. по гр.д. № 11429/2018г. по описа на
ВРС, IХ-ти състав, с
коeто на основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД
вр. чл. 32, ал. 2 от СК е отхвърлен предявения от въззивника срещу П.Й.Й. с ЕГН ********** иск за
осъждане на ответницата да му заплати сумата от 1 136.19 /хиляда сто тридесет и шест лв. и деветнадесет ст./ лева,
представляваща регресно вземане, съставляващо 1/2 от платените от ищеца в
периода 01.09.2017г. – 04.07.2018г.
общо 2 272.38лв. – вноски по договор за кредит от 15.08.2016г. с „Банка ДСК“
АД, изтеглен само от ищеца, през време на брака между страните по делото, ведно със законната лихва върху сумата
считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 26.07.2018г. до
окончателното плащане на задължението.
Въззивната
жалба е основана на оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и
необоснованост на обжалваното решение, както и за постановяване при допуснати
съществени нарушения на процесуални правила. Фактическите и правни изводи в
решението противоречат на събраните по делото доказателства, както и на
правилата на житейската логика. На първо място са излагат доводи за неправилно
разпределена доказателствена тежест. Текстът на чл. 32, ал. 2 от СК установява
оборима презумпция, като доказателствената тежест за оборването й е в тежест на
оспорващия съпруг – последният следва да установи, че твърдяните разходи не са
извършени или, че удовлетворената с тях нужда не е семейна. В доклада си по
делото, ВРС е възложил в тежест на ищеца доказването на предназначението и влагането
на кредита за нужди на семейството. Погрешно разпределената доказателствена
тежест е отразена и в крайния акт на съда, който кредитира показанията на
свидетелите на ищеца във връзка с оборване на презумпцията на чл. 32, ал. 2 от СК. Независимо от тежестта на доказване, съдът извел аргументи във връзка с
целта на кредита от показанията на свидетеля на ищеца. Тоз извод е необоснован.
Безспорно, гражданският брак между страните е сключен през 2014г. и прекратен
през 2017г. По време на брака ищецът е сключил 2 договора за банков кредит, първият
през 2015г. в размер на 10 000 лв., а вторият – през 2016г. – в размер на
15 000 лв. Предмет на спора е вторият кредит и с него не са погасявани
лични задължения на съпруга. С част от него е рефинансиран предходния кредит от
2015г., а с остатъка са покрити нужди на семейството. Ако се твърди, част от
кредита да е използван не за семейни нужди, а за лични такива на съпруга, то
ответницата следва да докаже каква част и за какви нужди на ищеца е
изразходвана съответно. Оборването на законоустановената презумпция изисква
пълно доказване, каквото в случая не е проведено. Показанията на ангажирания от
ответницата свидетел са твърде общи, нетрайни във времето, неточни.
Доказателствената непълнота по делото не следва да се тълкува във вреда на
ищеца, а съобразно правилото на чл. 154 от ГПК – до оборването на презумпцията,
се счита, че кредита е покривал семейни нужди. Доколкото доказване от страна на
ответницата не е проведено успешно, то моли обжалваното решение да се отмени, а
предявеният иск бъде уважен в цялост.
В отговор на
жалбата П.Й.Й. оспорва доводите в нея. Поддържа други, с които обосновава
правилност и законосъобразност на решението на ВРС, което моли да се потвърди.
Кредитите са изтеглени от въззивника без съгласието на ответницата, поради
което задължението е поето от него без волята на въззиваемата. Сумите са
използвани от А. за лична консумация – за закупуване на марихуана и алкохол. С
това е оборена презумпцията на чл. 32, ал. 2 от СК. В този смисъл не са налице
предпоставки за ангажиране регресната отговорност на П.Й., поради което предявеният
на това основание иск е неоснователен.
Постъпила е и
частна жалба от П.Й.Й. срещу Определение № 6297/16.05.2019г. постановено по
същото дело, с което на основание чл.
248, ал. 1 от ГПК е оставена без уважение молбата й за изменение на
решението в частта за разноските, посредством присъждане на адвокатско
възнаграждение при условията на чл. 38 от ЗА.
Жалбата е
основана на оплаквания за неправилност на определението. Ответницата е лице с
материално затруднение, а адвокатът сам определя на кои лица може да окаже
безплатна правна помощ. Това основание не се нуждае от доказване /в този смисъл
Определение № 95/19.02.2015г. по ч.т.д. № 1451/2014г. на ВКС, II ТО/. Моли в тази връзка да се отмени определението и
вместо него се постанови друго, с което на адв. П.В. се присъди възнаграждение
в минимален размер.
В отговор на
частната жалба К.А. оспорва доводите в нея. За да се присъди адвокатски хонорар
при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА твърди, че следва да има представен
договор за правна помощ и списък на разноски, каквито страната не е представила
в случая. Моли поради това, обжалваното определение да се потвърди.
В хода
на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразените позиции
по спора, като всяка претендира присъждане на разноски.
При проверка
валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно нормата на чл.
269, пр. I
от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.
Производството пред ВРС е образувано по повод предявен
от К.Д.А. срещу П.Й.Й. осъдителен иск с
правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД вр. чл. 32, ал. 2 от СК за осъждане
на ответницата да заплати сумата от 1 136.19
лв., представляваща половината от заплатените от ищеца погасителни вноски в
периода от 01.09.2017г. до 04.07.2018г. в общ размер на 2 272.38 лв. по
Договор за кредит за текущо потребление от 15.08.2016г., сключен с „Банка ДСК“
АД по време на брака между страните, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба в
съда – 26.07.2018г. до окончателното плащане на задължението.
Фактическите твърдения, на които е основан иска са
следните: страните са бивши съпрузи, чийто граждански брак сключен на
23.09.2014г. е прекратен с развод на 24.11.2017г. Фактическата раздяла между
тях датира от юли 2017г. По време на брака, за покриване на текущи нужди на
семейството, както и за връщане на предходни заеми, получени от трети лица
отново за посрещане разходи на семейството, на 15.08.2016г. сключил договор за
потребителски кредит за текущо потребление с банка „ДСК“ АД, по силата на който
банката му предоставила кредит в размер на 15 000 лв. при определени
месечни погасителни вноски, съгласно погасителен план и срок за погасяване до
15.08.2026г. До фактическата раздяла между съпрузите, същите поделяли
отговорността по погасяване на месечните вноски по кредита, като ищецът работел
и осигурявал финансово обезпечаване на семейството, а ответницата поела грижите
за децата и дома. След настъпване на фактическата раздяла между тях, вноските
по кредита заплащал единствено той. За времето от 01.09.2017г. до настоящия
момент заплатил вноски по кредита в общ размер на 2 272.38 лв. Доколкото
за задълженията, поети за задоволяване на нужди на семейството съпрузите
отговарят солидарно и ищецът удовлетворил кредитора в исковия период, то той
разполага с регресно право срещу ответницата за възстановяване на нарушеното
имуществено равновесие. Отправил искане в тази връзка за осъждане на
ответницата да му заплати половината от платените от него погасителни вноски.
В отговор на исковата молба, П.Й.Й. оспорила иска по
основание. Признала, че с ищеца са бивши съпрузи, но оспорила останалите
фактически твърдения в исковата молба с доводи за неистинност. Навела
твърдения, че преди брака ищецът изтеглил друг кредит в размер на 10 000
лв., с поръчител Юлия Николаева Радева. С кредита от 15.08.2016г. в размер на
15 000 лв. ищецът погасил задължението си по предходния кредит, както и
други задължения към трети лица, а с остатъка от средствата задоволил личните
си потребности от наркотици и алкохол, както и посрещнал разходите по обучение
за водач на МПС, категория „С“. Оспорила в тази връзка твърдението, че
средствата по кредита са използвани за задоволяване на нужди на семейството, с
което обосновала неоснователност на иска. Отправила искане за постановяване на
решение, с което същият бъде отхвърлен.
В първото по делото съдебно заседание ищецът уточнил, че
по време на брака между страните е сключен и предходен договор за кредит от
2015г. за сумата от 10 000 лв. С него били покрити дребни задължения на
страните: за покупка на бяла техника – на П. и дребен кредит – на ищеца. С
кредита от 2016г. преди раждането на второто дете на семейството, са
рефинансирали предходния, а остатъка използвали за посрещане на нужди на
семейството.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните,
събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на
приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна:
Няма спор, а и от
писмените доказателства по делото /Удостоверение и решение на ВРС/ се
установява, че страните са бивши съпрузи, чийто граждански брак е сключен на
23.09.2014г. е прекратен с развод с влязло в сила решение на ВРС на
24.11.2017г.
На 15.08.2016г. между
Банка „ДСК“ АД, от една страна, като кредитор и К.А. от друга, като
кредитополучател е сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата
на който кредиторът отпуснал на последния кредит за текущо потребление в размер
на 15 000 лв., при уговорен срок за издължаване на кредита от 120 месеца и
месечни вноски, съгласно погасителен план. Изпълнението на задълженията по
договора за кредит на кредитополучателя е обезпечено с договор за
поръчителство, с поръчител Ю.Н.Р..
По делото е
представен и приет като писмено доказателство предходен договор за кредит,
сключен между същите страни на 07.07.2015г., по силата на който банката
кредитор отпуснала на кредитополучателя кредит за текущо потребление в размер
на 10 000 лв.
Пред ВРС е прието
заключение на ССчЕ, от което се установява, че в рамките на исковия период от
разплащателна сметка в лева с титуляр К.Д.А. в кредитната му сметка за
погасяване на кредит за текущо потребление от 15.08.2016г. е постъпила общо
сумата от 2 265.09 лв., от която за главница – 714.44 лв.; за договорни
лихви – 1 553.84 лв. и за санкционни лихви за закъснение – 4.09 лв.
По делото са събрани
и гласни доказателства посредством показанията на свидетелите И.Т. /на ищеца/ и
Р.А./на ответницата/.
СЪДЪТ, въз основа
на така установеното от фактическа страна,
прави следните правни изводи:
Съгласно
чл. 127, ал. 2 от ЗЗД всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от
своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата.
Съгласно
чл. 32, ал. 2 от СК от друга страна, съпрузите отговарят солидарно за
задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството.
По
въпроса възниква ли регресно право по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за солидарен
длъжник, издължил само някои погасителни вноски, за определен период от време,
чийто общ размер не надхвърля припадащата му се част от солидарното задължение,
възникнало в резултат на договор за заем е дадено разрешение в съдебната
практика на ВКС, което съставът на ВОС споделя изцяло. Съгласно даденият
отговор, солидарният длъжник не може да претендира от съдлъжниците суми по чл.
127 от ЗЗД без преди това да е платил на кредитора такава част от солидарното
задължение, която надхвърля припадащата му се част. Това разрешение произтича
от самото правило на чл. 127, ал. 2 от ЗЗД, което изрично изисква, че за да
възникне обратно вземане на съдлъжниците, солидарният длъжник да е изпълнил
повече от своята част. Следователно не може да бъде уважен иск от солидарен
длъжник срещу другия такъв без първия да е изпълнил като е платил на кредитора
такава част от задължението, която да надхвърля припадащата му се част /Решение № 196 от
21.08.2015г. по гр.д. № 6068/2014г. на ВКС, IV ГО; Решение № 827 от 15.12.2010г. по гр.д. №
1328/2010г. на ВКС, IV ГО; Решение № 232 от 12.08.2014г. по гр.д. № 7488/2013г.
на ВКС, IV ГО и др./.
Установено
е по делото в тази връзка, че страните са бивши съпрузи, чийто брак, сключен на
23.09.2014г. е прекратен с влязло в сила на 24.11.2017г. решение. По време на
брака с договор, сключен на 15.08.2016г. ищецът – съпруг сключил с Банка „ДСК“
АД договор за кредит в размер на 15 000 лв., за обезпечаване на който е сключен
договор за поръчителство с трето лице. В периода 01.9.2017г. – 04.07.2017г.
погасителните вноски са внасяни само от ищеца и възлизат съгласно неоспореното
заключение на ССчЕ на 2 265.09 лв., от които предмет на иска е половината
или 1 136.19 лв.
От
представения по делото погасителен план е видно, че месечната погасителна
вноска, включваща общо главница и лихва възлиза на 229.41 лв., платима на 120
равни вноски със срок на погасяване на кредита – 15.08.2026г. От същия
погасителен план се установява, че общата дължима сума по договора за кредит
/лихва, главница и такси/, без допускане на просрочие възлиза на 27 448.19
лв. Това задължение по твърдение в исковата молба е поето за задоволяване на
нуждите не семейството и независимо от това кой от съпрузите го е поел
формално, по силата на закона двамата отговарят солидарно. Следователно всеки
един от тях дължи на кредитора сумата 27 448.19 лв., но в отношенията
между съпрузите всеки един може да претендира от другия разликата между неговия
дял от 13 724.095 лв. и това, което е платил в повече на кредитора. Това
право обаче възниква едва с факта на плащане на сума надхвърляща 13 724.095
лв. Такъв факт по делото не се твърди, съответно не е установен, поради което
за ищеца не е възникнало вземане срещу ответницата на основание чл. 127, ал. 2
от ЗЗД. Искът може да бъде уважен, ако ищецът представи доказателства за такова
плащане, което само по себе си ще представлява новонастъпил факт.
Извън
изложеното, установената в чл. 127, ал. 1 от ЗЗД презумпция за равна
задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В
отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от
отговорност само ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във
вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно. Същото важи
и за съпрузите съгласно чл. 32, ал. 2 от СК, когато единият от тях поеме
задължение за задоволяване на нуждите на семейството. В тежест на този, който
твърди, че отговаря за по-малка част от задължението е да докаже, че е получил
по-малка част или че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен
другия. При оборването на презумпцията за равна задълженост важно
доказателствено значение имат изявленията на страните, тъй като те очертават
предмета на доказване и съставляват признания за факти, които следва да бъдат
ценени от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Когато солидарните
длъжници са съпрузи, дори само един от тях да е получил заема, той трябва да
заяви за какво е разходвана сумата. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже,
че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е
семейна. Ако получилият заема съпруг не заяви, за какво е разходвана сумата,
следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношения съпрузите не
дължат по равно.
По
делото няма спор, че според договора за кредит той се усвоява, чрез превод по
разплащателната сметка на ищеца, както и че кредитът е усвоен. Ищецът не е
представил като доказателство в подкрепа на твърденията си извлечение от
разплащателната си сметка за периода от отпускането на кредита 15.08.2016г. до
фактическата раздяла между страните 07.2017г., нито други доказателства за
разходването на средствата по кредита. Показанията на ангажирания от него
свидетел И.Т. не установяват пълно и главно спорните по делото факти, нито
заместват липсата на конкретни твърдения за разходването на сумата. Не е
установено също по несъмнен начин ответницата да е получила някаква част от
сумата по кредита, а в подкрепа на невъзможността в този период да посреща
нуждите на децата си са показанията на свидетелката А. При това положение
следва да се приеме, че сумата по кредита не е разходвана до фактическата
раздяла между страните.
В
отношенията им с банката страните дължат солидарно връщането на получената сума
по процесния договор за кредит, но във вътрешните им отношения ответницата не
дължи връщане на никаква част от сумата, с която ищецът е погасил задължението
по кредита, тъй като с получената сума по кредита не е доказано категорично да
е покрито задължение по предходен кредит в размер на 10 000 лева, а за
останалата част от сумата ищецът не е заявил, за какво конкретно е разходвана,
поради което следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношения
съпрузите не дължат по равно. Ето защо наведените в жалбата доводи са
неоснователни.
Предвид
всичко изложено предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Решението на ВРС е правилно и следва да се потвърди.
Правилно
е и обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК. По
делото не се твърди и не се доказва до приключване на устните състезания пред
ВРС да е представен договор за правна защита и съдействие между ответницата и
адвоката й, съдържащ основанието за оказване на безплатна защита и изрична
уговорка за възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Ето защо
не е налице основание за правото по чл. 38 от ЗА и възнаграждение на адв. П.В.
за първа инстанция не се следва. Обжалваното определение в този смисъл следва
да се потвърди.
На
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемата има право на поискани разноски под
формата адвокатско възнаграждение. Представен в подкрепа на искането е договор
за правна защита и съдействие, съгласно който е уговорено оказване на безплатна
правна защита и съдействие в хипотеза на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. На
основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№ 1/2004г. на адв. П.В. следва да се определи възнаграждение в размер на 310
лв. В този размер разноските за настоящата инстанция следва де възложат в
тежест на въззивника.
Мотивиран от така изложените
съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1209 от 22.03.2019г. по гр.д. № 11429/2018г. по описа на
ВРС, IХ-ти състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба от П.Й.Й. срещу
Определение № 6297/16.05.2019г. постановено по същото дело, с което на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК е
оставена без уважение молбата й за изменение на решението в частта за
разноските, посредством присъждане на адвокатско възнаграждение при условията
на чл. 38 от ЗА.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК К.Д.А. с ЕГН **********
ДА ЗАПЛАТИ на адв. П.С.В. сумата от 310 /триста и десет/ лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана на П.Й.Й. безплатна правна
защита и съдействие в хипотеза на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание
от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК и чл. 274, ал. 4 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.