№ 3253
гр. София, 21.01.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20231110164193 по описа за 2023 година
Производство по реда на чл.248 от ГПК.
Постъпила е молба от „....“ ЕООД за изменение на решение
№20140/07.11.2024г., постановено по гр.д. №64193/2023г. по описа на СРС в
частта за разноските. Намира, че съдът неправилно е определил
възнаграждението на процесуалния представител на ищеца по чл.38, ал.2
ЗАдв., като не е съобразил действителната правна и фактическа сложност на
делото. Възразява срещу присъждането на възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца с начислено ДДС, като намира, че такова не се дължи с
оглед определяне на възнаграждението от съда, което не представлява
облагаема стока или услуга.
Ответникът е подал отговор в предоставения му срок, с който оспорва
изцяло исканията на молителя. Излага, че възнаграждението е правилно
определено, като съгласно цитираната от него практика при възражение за
прекомерност следва да бъдат изследвани посочените критерии. Намира че
възнаграждението следва да бъде определено с ДДС, доколкото процесуалния
представител е регистрирано по ЗДДС лице.
Молбата е подадена в срока по чл.248, ал.1 от ГПК от правно
легитимирано лице, поради което е процесуално допустима.
Съдът, като разгледа молбата, и взе предвид изразеното от страните
становище, намира, че същата е основателна по следните съображения:
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-
1
438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е
прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи,
както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при
наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски,
включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда
на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички
съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което настоящият съдебен състав
следва да направи преценка дали нормата на чл.38, ал.2 ЗА, която препраща
към Наредба № 1/2004 г. и задължава съда да определи адвокатско
възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато
адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално
затруднено лице, е съответна на правото на ЕС. Правото на адвоката да
получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл.36,
ал.1 ЗА, а като израз на социална дейност той може да предостави безплатно
адвокатски услуги ( pro bono) на материално затруднени лица - чл.38, ал.1, т.2
ЗА. Разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 ЗА изрично забранява уговарянето на
адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба,
издадена на основание по чл.36, ал.2 ЗА, за съответния вид работа.
Определянето на адвокатско възнаграждение от съда при безплатна правна
защита (чл.38, ал.2 ЗА) и намаляването му при прекомерност на уговореното
(чл.78, ал.5 ГПК) е ограничено до минималния размер по тази наредба. Това е
Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
2
приета от Висшия адвокатски съвет. По реда на Закона за правната помощ се
осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до
правосъдие на лица, чийто икономически статус не им позволява свободен
пазарен достъп до юридически услуги - чл.3 във връзка с чл.22 и чл.23 ЗПП.
Правната помощ по този закон се предоставя от адвокати (чл.2 ЗПП) и трябва
да отговаря на същите високи изисквания за ефективност, качество и стандарт,
каквито са предвидени и за предоставената адвокатска защита по договор,
сключен по ЗА. Възмездяването на правната помощ по ЗПП се извършва по
наредба съгласно по чл.37 ЗПП. Това е Наредбата за заплащане на правната
помощ, приета от Министерския съвет. Към прилагането на размерите на
възнагражденията по тази наредба препраща и нормата на чл.78, ал.8 ГПК, в
случаите, когато юридически лица или еднолични търговци са защитавани
пред съда от юрисконсулт. Разликата в уредбата в Закона за правната помощ и
в Закона за адвокатурата от гледна точка на законовата делегация за
определяне на размерите на възнагражденията е, че наредбата по ЗПП се
приема от държавен орган - Министерски съвет по предложение на
Националното бюро за правна помощ, което е държавен орган на бюджетна
издръжка, а наредбата по ЗА - от съсловна организация, каквато е Висшият
адвокатски съвет, чиито членове са само адвокати, избрани от други свои
колеги адвокати, без каквато и да било последваща санкция на държавен
орган относно конкретните размери на определените възнаграждения.
Правната помощ, включително процесуално представителство по граждански
дела, се предоставя на социално слаби лица след акт на съда за преценка на
икономическото, семейното или друго особено положение, а
представителството по чл.38, ал.1, т.2 ЗА се осъществява само по силата на
изявление, че лицата са материално затруднени. Заплащането на
възнаграждение по ЗПП е предпоставено от отчет на адвоката, като
конкретният му размер се предлага от адвокатския съвет с оглед вида и
количеството на извършваната дейност и се определя от НБПП (чл.38 ЗПП) в
границите на посочени минимален и максимален размери, докато с нормата на
чл.38, ал.2 ЗА е вменено задължение на съда да присъди минималното
възнаграждение по наредбата на съсловната организация, без възможност да
го намалява под определения размер. Възнагражденията, предвидени в
наредбата по ЗПП, са значително в по-нисък размер от тези в наредбата по
ЗАдв за един и същи вид работа. Конкретно: по НЗПП за защита по дела с
3
определен материален интерес възнаграждението е от 100 лв. до 360 лв. и
може да бъде увеличено с 50% при интерес над 10000 лв., а за приподписване
на касационна жалба – от 50 лв. до 120 лв., съответно по Наредба № 1/2004 г. –
минималното възнаграждение при интерес до 10000 лв. е 1300 лв., а за
изготвяне на касационна жалба или отговор - в размер не по-малко от 1200 лв.
При така посочените особености в правната уредба на адвокатските услуги се
установява, че е налице непропорционалност при заплащане на оказвана
адвокатска помощ на материално затруднени лица, като са създадени два
режима, преследващи идентични цели, но постигащи различни крайни
резултати в разрез с принципите на конкурентност. Несъответствието се
изразява в това, че са създадени облекчени условия за осъществяване на
безплатно процесуално представителство за материално затруднени лица по
ЗА (без преценка от съда на икономическото им състояние), като въпреки това
насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок
размер от този по НЗПП и то такъв, който е приет от съсловната организация
на адвокатите и е обвързващ за съда. В този смисъл социалната помощ се
прехвърля изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатска услуга,
независимо че е била поета за изпълнение с тази цел, престава да се счита за
предоставена в обществен интерес, след като възнаграждението на адвоката се
определя в размер, под който той не би могъл да договаря дори и в общия
случай. Несъразмерност има и при възмездяване на процесуалното
представителство, осъществявано от юрисконсулт по чл.78, ал.8 ГПК и това
на адвокат по чл.38, ал.2 ЗА, като и в двете хипотези възнаграждението не е
уговорено в договор за правна защита по конкретно дело, а се определя от
съда, който е обвързан от размерите по две различни наредби, независимо че
услугата се осъществява винаги от правоспособни юристи. Действително при
определяне на възнаграждение от съда по НЗПП съществува възможност за
преценка на фактическата и правна сложност на делото предвид посочените
минимални и максимални размери, а ограничението до максималния размер
по чл.78, ал.8 ГПК отразява обстоятелство, че юрисконсултът работи по
договор с представлявания. Независимо от това насрещната страна понася в
различен размер отговорността за разноските в зависимост от избора на
доверителя – дали да се представлява от юрисконсулт или от адвокат.
Решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне
на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява
4
съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и
преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат
да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно
процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в
наредбата минимален размер. Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът
присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер,
който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи,
без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на
извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата
на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява
нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в
какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.
По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения
не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от
съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са:
видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото /изрично в този
смисъл Определение № 50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908 на ВКС/.
Настоящият състав намира, че в полза на адв. М. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в размер под
минималния по наредбата с оглед ниската фактическа и правна сложност на
делото. Съдът намира, че справедлив размер в настоящия случай е 200 лева.
Съдът намира, че с оглед актуалната практиката на ВКС, която и настоящият
състав споделя (Определение № 917 от 2.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. №
1323/2023 г., IV г. о., ГК, без да е необходимо да се преповтарят подробните
мотиви), не следва да се присъжда ДДС върху размера на адвокатското
възнаграждение, което ответната страна е осъдена да заплати на основание чл.
38, ал. 2 ЗАадв.
Съгалсно чл. 2 ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат
всяка възмездна облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно
5
вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на
страната, извършено от регистрирано по този закон лице или от лице, за което
е възникнало задължение за регистрация, всяко възмездно вътреобщностно
придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение на територията
на страната, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на
изпълнение на територията на страната на акцизни стоки, когато получателят
е данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което
не е регистрирано по този закон, както и вносът на стоки. Видно от законовата
уредба, безвъзмездните доставки на стоки и услуги не се облагат с данък
добавена стойност. Правната помощ, която адвокат или адвокат от
Европейския съюз може да оказва на лица, които имат право на издръжка, на
материално затруднени лица или на роднини, близки или на друг юрист, е
безплатна. По смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС тя представлява
безвъзмездна доставка на услуга. Безвъзмездните доставки на услуги не
подлежат на облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл. 2, т. 1
ЗДДС, чл. 2 пар. 1, б. "в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември
2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност.
Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по
съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който
насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки,
бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната
правна помощ адвокат. Съгласно чл. 25, ал. 2 ЗДДС данъчното събитие
възниква на датата, на която услугата е извършена. Последващи този момент
действия не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение.
Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да
заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява
облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което
безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са
между различни страни и с различно съдържание. По първото за адвоката,
оказал правната помощ, не възниква право да получи възнаграждение, а
второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има само
права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната
помощ адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната
страна. Съдът не е нито данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС,
6
което да издаде фактура и да начисли ДДС по нея, нито е страна по
правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт.
Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично
предвидено в закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична
нормативна уредба, която да се отклонява от общите правила за облагане с
данък върху добавената стойност. Не следва нещо различно от разпоредбата
на пар. 2а ДР НМРАВ. Разпоредбата няма отношение към дължимия данък
върху добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на
услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА. Тя урежда
начисляването на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС
адвокати и го определя като неразделна част от дължимото от клиента
адвокатско възнаграждение, но не установява задължение за начисляване на
ДДС при оказана безплатна правна помощ. Такова съдържание разпоредбата
не би и могла да има, защото няма законова делегация, която да овластява
Висшия адвокатски съвет да регламентира данъчни правоотношения. По
въпроса дали при определяне на възнаграждението по чл.38 ЗА, се включва
ДДС е налице и висящо дело пред СЕС - C-744/23, по което към настоящия
момент няма произнасяне.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ИЗМЕНЯ решение №20140/07.11.2024г., постановено по гр.д.
№64193/2023г. по описа на СРС в частта за разноските, в частта, в която са
присъдени разноски в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, като
вместо „ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА ........, ЕИК ...., със седалище
и адрес на управление гр. ......., да заплати на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, с адрес гр. ......, представлявано от адв. Д. М. сумата в
размер на 480 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставена на ищеца Й. М. М. безплатна правна помощ в настоящото
производство.“ ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА ........, ЕИК ...., със седалище и
адрес на управление гр. ......., да заплати на Еднолично адвокатско дружество
„Д. М.“, с адрес гр. ......, представлявано от адв. Д. М. сумата в размер на 200
7
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца Й.
М. М. безплатна правна помощ в настоящото производство.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8