РЕШЕНИЕ
№ 528
гр. Пловдив, 28.05.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на четиринадесети май през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
С. Узунов въззивно гражданско дело № 682 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 17 от ЗЗДН.
Образувано е по въззивна жалба от О.Д.С., като майка и
законен представител на С.Т.С., чрез
адв. С.Х., срещу решение № 417 от 07.02.2020 г., постановено по гр. д. №
18377/2019 г., на ПдРС, ХІV гр. с., с което решение е била отхвърлена
подадената от молителката О.Д.С., лично и като законен представител на
малолетния С.Т.С., срещу Т.С.А., молба за защита от домашно насилие,
осъществено и продължаващо от 26.10.2019 г.,
като молителката е била осъдена да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по актуалната сметка на Районен съд - Пловдив държавна такса за
образуваното дело в размер на 25.00 лева.
С жалбата се намира, че обжалваното решение е
неправилно и незаконосъобразно, като се
сочи, че съдебният състав засяга в
решението си три основни момента - събитията между 26 -28.10.2019г., събитията
на 03.11.2019 г., и пристигането на молителката в с. Р** пред дома на
родителите на бившия й съпруг на 18.11.2019г. Счита се, че трите случая са
отделни един от друг - както по време, така и по съдържание, а съдебният състав
се е произнесъл общо, като е изложил една неподкрепена от наличните
доказателства теза. Намира също, че съдът е отхвърлил допълнително направените
от молителката доказателствени искания в последното съдебно заседание, като
неотносими, както и, че съдебният състав не е взел предвид обвързващата сила на
представената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН относно фактите, останали
неоспорени, видно от доказателствата по делото.
Оспорват се фактическите констатации на съда, относно
посочените дати, като се излагат твърдения за действително случилите се събития.
Сочи се, че е неправилна констатацията на съда, че не се установяват
твърденията за възпрепятстване на образователните нужди на детето. Намира се,
че са налице съществени пропуски и по отношение на сторените от молителката
твърдения за направените от ответника закани спрямо нея, че няма да върне
детето в гр. Пловдив, възпрепятстване на комуникацията по телефон от
молителката, както и настройването на детето срещу нея.
Счита се, че в този случай за тези обстоятелства е
следвало съдът да се произнесе единствено въз основа на подадената от
молителката декларация по чл. 9 от ЗЗДН, съобразно нормата на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН. Посочва се, че за част от тези обстоятелства е било поискано допускането
на комплексна психиатрична и психологична експертиза на С. и получаване на
справка от РПУ — Белоградчик, но съдът е отказал да уважи тези искания. Моли се
да бъде отменено обжалваното решение и да се постанови ново такова, с което да
се уважи първоначалното искане за издаване на заповед за защита от домашно насилие,
изразяващо се в психически и емоционален тормоз, осъществен от Т.А. спрямо
молителката С. и нейния син. Доказателствени искания не се сочат.
По делото е постъпил отговор на въззивна жалба, от
въззиваемия Т.А., чрез адв. В., в който се заявява, че се оспорва предявената
въззивна жалба, като се моли да бъде отхвърлена същата като неоснователна и да
бъде постановен съдебен акт, с който да
се потвърди първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно. Излагат се аргументи по същество.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в предвидения в чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН срок от лице, имащо право на жалба, срещу акт, подлежащ на обжалване и е
процесуално допустима. По същество е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е посочил, че в действителност след 26.10.2019г. детето
е останало при своя баща, а не при майка си, на която е било предоставено
упражняването на родителските права с решението по развода, но от събраните по
делото доказателства се установило, че това не е резултат на противоправно
поведение от страна на ответника. Съдът е приел, че бащата е осигурявал необходимото
за ситуацията съдействие за предаване на детето, като е водил сина си на
уговорените места и е осигурявал достъп на органите на реда, но предаването е
било неуспешно поради отказът на детето да замине. В решението е посочено, че
отказът на детето да се върне при майката се явява емоционално и психически
натоварващи за родителите, но това състояние не е в резултат на неправомерно
поведение на бащата.
Настоящият състав се съгласява с
фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд. Действително, на
първо място, не се установи по делото визираното от жалбоподателката в молбата
за издаване на заповед за незабавна защита и в декларацията по чл. 9 от ЗЗДН
„отнемане“ на сина ѝ от 26.10.2019г. да се е осъществило противно на
волята ѝ. Видно от обясненията на
майката, дадени в първото о.с.з. по първоинстанционното дело от 11.12.2019г.,
на 26.10.2019г., при прибирането им на село за имения ден на бащата на
молителката, тя е разрешила на сина си да отиде при баща му, като въззиваемият
е отишъл до къщата на жалбоподателката да вземе сина им доброволно. Същото се потвърждава и от показанията на свид.
И., баща на ответника.
Свид. И. също така посочва, че на
27.10.2019г. детето е престояло с в къщата на бащата през целия ден. Свидетелят
сочи, че бащата и майката се уговорили на 28.10.2019г. бащата да закара детето
в къщата на майката в селото, за да тръгнат към Пловдив. Действително
свидетелят не е станал пряк очевидец на опита за предаване на детето, но същият
е констатирал, че синът му е излязъл с внука му и двамата са се върнали след
около 40 минути, като детето е ревяло и казвало, че не иска да тръгне за
Пловдив. Настоящият състав, при извършване на преценка на достоверността на
свидетелските показания на свид. И., на основание чл. 172 от ГПК прие, че
същите действително установяват посочените от свидителя факти, доколкото те са
логични и последователни и кореспондират с представените по делото психологични
изследвания на детето, в които е посочено, че то е пожелало вече да не се прибира
в гр. Пловдив, както и с дадените по реда на чл. 176 от ГПК пред районния съд
обяснения от майката по отношение на последващата случка от 03.11.2019г.
Видно от същите, на датата
03.11.2019г. майката и бащата се срещнали на Централна ЖП Гара – София, като
преценката за мястото на срещата е била на майката, която счела, че най-добре
да се видят по средата между гр. Пловдив и с. Р.. Бащата довел детето лично,
като тримата прекарали няколко часа заедно в гр.София, включително обядвали.
Когато станало време да тръгват, детето казало на майка си, че не искало да
тръгне с нея. По данни на майката, детето през цялото време било видимо
напрегнато и се дърпало, като не позволявало на майка му да го прегърне,
поглеждало към баща си и казвало „не, не, остави ме“. От тези обяснения се
установява безспорно, че действително бащата е сторил нужното да предаде детето
на жалбоподателката, явил се е на избраното от нея място със сина им, но по
решение на детето, същото не се върнало при майка си. Обясненията на майката
освен това категорично опровергават посоченото от нея в декларацията по чл. 9,
ал. 3 от ЗЗДН, че към 13.11.2019г. (датата на подписване и представяне на
декларацията) от дата 26.10.2019г. не е виждала детето си.
От показанията на свид. И. и от приетия
по делото Социален доклад от ДСП-Димово се установява, че вследствие на така
стеклите се обстоятелства и нежеланието на детето да се върне при майка му,
бащата посетил заедно с детето ДСП-Димово (съгласно социалния доклад – на дата
13.11.2019г.). В хода на разговора, бащата споделил, че детето работело с
психолог на частни начала в гр. Видин, което се потвърждава и от представените
по делото психологични изследвания. Видно от доклада, от страна на ОЗД-Димово
са били проведени два самостоятелни разговора с малолетния С. (на 18.11 и на
21.11), който споделил, че е бил на училище в с. Р., много му харесва в Р., има
вече изграден приятелски кръг и желае да остане и живее в с. Р.. Детето също
така споделило, че от около месец живее с баща си и иска да остане да живее и
да учи в с. Р., без да посочва защо не желае да се върне при майка си в гр.
Пловдив. Разказало, че вече 10 години живее с майка си, а с баща си прекарва
по-малко му време и му било много мъчно за него, поради което искал да живее
при него. При посещението на бащата същият е бил консултиран за възможностите
от ползване на подкрепящи социални услуги – оказване на психологическа подкрепа
за детето, като същия ден въззиваемият подал молба до директора на ДСП-Димово
за ползване на краткосрочна социална услуга в КСУДС-ЦОП-гр. Видин.
Видно от доклада също така бащата е
съобщил в телефонен разговор, че майката на детето е пристигнала в с. Р. с
адвокат, за да вземе сина си, като бащата е осигурил достъп до жилището, но детето
е допуснало до себе си само В. М. – инспектор ДПС-гр. Белоградчик, като когато
майката е тръгнала да влиза в жилището, детето е заключило и не желаело да се
срещне и тръгне с тях. Тези обстоятелства се установяват и от представения по
делото писмен документ – психологично
изследване (л. 35), съгласно който детето съобщило, че инцидентът с появата на
майката и рестриктивните органи го объркало, като не е мислело, че ще трябва по
този начин да отстоява правата си и е разочаровано от това какво се случва след
неговото решение да остане при баща си и намесата на всички институции.
Обстоятелствата покрай случката от 18.11.2019г. се посочват и във въззивната
жалба от жалбоподателката, която посочва, че целта на посещението ѝ на
18.11.2019г. не е била принудително да вземе сина си, а да го види и да се
увери, че е добре и да се опита да контактува с него, като е поискала
съдействие от служители на МВР, на ДПС и на адвокат в случай, че бившият
ѝ съпруг не осигури тази възможност, доколкото през 2013г. е имало
случай, при който е била издадена Заповед за незабавна защита и е била
необходима помощта на служители на МВР и на социални работници, за да бъде
предадено детето на майката. При всички положения не се излагат твърдения
бащата да е възпрепятствал майката при пристигането ѝ на дата
18.11.2019г. да се види със сина си.
Касателно доводите във въззивната
жалба, че бащата се заканвал на майката, че нямало да върне детето и е
възпрепятствал възможността ѝ да вижда сина си и да общува с него,
включително по телефон, същите напълно се опровергават от доказателствата по
делото. Както вече се посочи, видно от обясненията на С., въззиваемият на
03.11.2019г. безспорно е закарал сина си в София в опит да го предаде на
майката. Тези негови действия и готовност да предаде детето не кореспондират с
твърдените от молителката отправени закани и възпрепятстване да вижда сина си.
Относно ограничаването на общуването по телефон, видно от психологическото
изследване от 09.12.2019г. (л. 37), детето посочва, че е изкарало много хубаво
рождения си ден (от 08.12.2019г.), получил е хубави подаръци, като майка му се
е обадила да му честити и се е чул и със сестричката си за празника. В тази
връзка следва да се посочи и противоречивостта в твърденията на жалбоподателката,
която едновременно сочи, че ѝ е бил възпрепятстван контакта с детето,
вкл. по телефон, но в същото време посочва, че знае от проведени телефонни
разговори с него, че баща му и баба му по бащина линия говорят вулгарни и
цинични неща на детето относно нея и нейните качества като жена и майка
(съгласно молбата ѝ за издаване на заповед за незабавна защита). Въз
основа на гореизложеното, настоящият състав прие, че в хода на производството и
с оглед на събраните по делото доказателства се опровергават изложените в
декларацията по чл. 9 от ЗЗДН обстоятелства.
С оглед на всичко изложено,
настоящият състав се съгласява с приетото от първоинстанционния съд, че
действително основна причина за претърпените от майката негативни емоционални и
психически преживявания не са противоправни действия на бащата, е поведението
на детето, което по непосочени от него причини не желае да се върне да живее
при нея в гр. Пловдив. От социалните доклади и от психологичните изследвания не
се установява и да е било упражнено психическо или емоционално насилие от
страна на въззиваемия по отношение на детето, а напротив – установи се, че
бащата полага усилия чрез ползването на социални услуги и посещенията при
психолози да помага на детето. Въз основа на всичко посочено, настоящият състав
е на мнение, че не са били осъществени визираните актове на домашно насилие,
сочени от жалбоподателката.
С оглед на гореизложеното и на основание чл. 17, ал. 5
от ЗЗДН, следва първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора следва да бъде осъдена
жалбоподателката да заплати в полза на съдебната власт дължимата държавна такса
за въззивно обжалване в размер на 12,50 лева по сметка на ОС-Пловдив
на основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 417 от 07.02.2020 г.,
постановено по гр. д. № 18377/2019 г., на ПдРС, ХІV гр. с., с което решение е
била отхвърлена подадената от молителката О.Д.С., лично и като законен
представител на малолетния С.Т.С., срещу Т.С.А., молба за защита от домашно
насилие, осъществено и продължаващо от 26.10.2019 г.
ОСЪЖДА О.Д.С., ЕГН **********, да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт
по актуалната сметка на Окръжен съд- Пловдив държавна такса за въззивното производство в размер на 12,50 лева.
Решението е окончателно на основание чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.