Р Е Ш Е Н И
Е № 145
17.06.2019г., гр.
Варна.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на петнадесети май две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ
НИКОЛИНА ДАМЯНОВА
при участието на секретаря
Ели Тодорова, като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 234 по описа на ВнАпС
за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на Ю.М.К. ***, подадена чрез адв. К. Т. ***, срещу
решение № 122/08.02.2019г., постановено по т. д. № 1170/2018г. по описа на
Варненски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от въззивника
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, за приемане за
установено спрямо ответника „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, че ищецът не му се
дължи сумата 90 000лв. - просрочена главница по договор за
потребителски кредит от 12.11.2007г., както и законна лихва върху тази сума,
считано от 13.05.2008г. до изплащане на задължението.
Поддържайки доводи за неправилност на решението в
отхвърлителната част, въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на
друго, с което искът да бъде уважен изцяло. Оплакванията са за неправилност на
извода, че с подаването на молба от 13.06.2012г. от взискателя „ОББ“ АД, с
която е поискано налагане на запор върху банкова сметка ***, е прекъснато
течението на срока по чл. 433 ГПК. Доводът е, че за да прекъсне течението на
срока, по тази молба е следвало да бъде предприето изпълнително действие от
съдебния изпълнител.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от
предприетото частично обжалване, и е процесуално допустима.
Въззиваемото дружество „ОББ“ АД, представлявано в
процеса от ю. к. К. Н., представя отговор в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, в
който е изразено становище за неоснователност на жалбата, с подробно изложени
доводи и съображения по всички оплаквания на въззивника.
В проведеното открито
съдебно заседание жалбата и отговорът се поддържат.
За
да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:
Варненският окръжен съд е бил сезиран с разглеждането
на отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 във с чл. 124,
ал.1, предл. 3 ГПК, предявен от Ю.М.К. *** срещу „ Обединена българска банка“ АД
– гр. София. Ищецът твърди в исковата молба, че е погасено по давност, при условията
на настъпила перемпция, правото на ответника за принудително изпълнение по изп.
дело № 20087050400143 по описа на ЧСИ с рег. № 705 в КЧСИ, образувано на 16.07.2008г.
за паричните вземания по изпълнителен лист, издаден по заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 1041/2008г. по описа на ВТРС. Излага
се, че след образуване на изпълнително производство
съдебният изпълнител е осъществил действия по принудително изпълнение, чрез
налагане на възбрани по имотната партида на длъжника и запори, на 12.10.2010г.
е била насрочена публична продан на имот, предоставен като обезпечение по
договора за кредит, след което до настъпване на перемпция на 12.10.2012г. и
погасяване по давност на всички парични задължения по изпълнителния лист на
12.10.2015г. липсват валидни действия по изпълнителното производство.
Ответникът
оспорва иска, като твърди, че в хода на изпълнително дело не е настъпвала
перемпция, тъй като са извършвани действия по принудително изпълнение и са подавани
и други молби след 12.10.2012г., освен
посочените от ищеца.
Обжалваното
решение, с което установителният иск е уважен частично, е валидно като
постановени от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК,
както и допустимо в обжалваната част. Съобразно обстоятелствата, посочени в
исковата молба и отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран.
Ищецът обосновава правното си твърдение за погасяване на установено с влязла в
сила заповед за изпълнение изпълняемо право за парични задължения по договор за
кредит на новонастъпили факти по смисъла на чл. 439 ГПК – погасяване по давност
в период след стабилизиране на изпълнителният титул въз основа, на който е
образувано № 20087050400143 по описа на ЧСИ рег. № 705 в КЧСИ, респ. след
прекъсване на давността в изпълнителното производство с последното валидно
изпълнително действие по чл. 116, б. „в“ ГПК. Следователно налице са особените
процесуални предпоставки за допустимостта на производството по чл. 439, ал. 2 ГПК.
Предвид
оплаквания в жалбата и становището на насрещната страна, следва да се приеме, че
в тази инстанция страните не спорят по отношение на приетите за установени факти
и обстоятелства. Същевременно, възприетата от окръжния съд фактическа
обстановка е резултат от правилна съвкупната преценка на събраните
доказателства.
Установява
се по безспорен начин, че изп. дело № 20087050400143 по описа на ЧСИ с рег. № 705
в КЧСИ, по което ответникът е взискател, а ищецът– длъжник, е образувано на 16.07.2008г.,
за принудително изпълнение на паричните вземания по изпълнителен лист, издаден въз
основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 1041/2008г.
по описа на ВТРС. Заповедта за изпълнение е влязла в сила при условията на чл.
416, предл. 1 ГПК, респ. длъжникът не е подал възражение по чл. 414 ГПК. До м. 07.2010
г. по изпълнителното дело са предприети изпълнителни действия по отношение на жилищен
имот, предмет на обезпечение по договора за кредит – налагане на възбрана,
опис, многократно е насрочвана публична продан на имота. С молба вх. № 2222/10.08.2010г.
взискателя е поискал насрочване на поредна публична продан на недвижимия имот. По
тази молба ЧСИ е разпоредил „да се насрочи съгласно срока в ГПК“. С молба от
24.08.2010 г. е оттеглено изричното овластяване с всички права по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Със съобщение изх. № 3016/07.10.2010г., отправено до длъжника, същият е
уведомен за насрочена публична продан за периода 12.10.2010г. – 12.11.2010г. С
Протокол от 07.10.2010г. е прието редовно разгласяване на публичната проданта.
Със съобщение изх. № 3074/12.10.2010г., взискателят, чрез адв. В., е уведомен
за насрочената публична продан. На 29.10.2010г. е съставен Протокол от ЧСИ за
изготвени нови 4 бр. обявления за насрочената публична продан.
С молба
вх. № 2288/13.06.2012 г. взискателят е направил искане за налагане на запор на
банковите сметки на длъжника в „Банка ДСК“ АД. След тази молба се съдържа
запорно съобщение от дата 13.06.2012г., за което няма данни да е изпращано и получено
от „Банка ДСК“ ЕАД. С молба вх. № 886/04.03.2013г. взискателя е отправил искане
за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника в „ПИБ“ АД. Отново няма
данни запорно съобщение да е било изпратено и получено от „ПИБ“ АД. С молба вх.
№ 238/21.01.2015 г. представителят на взискателя е отправил искане за
определяне на нова начална цена на имота и насрочване на нова публична продан,
а с молба от 23.01.2015 г. отново е поискано налагане на запор върху банкови
сметки на длъжника. Запорът е бил наложен на 11.02.2015г., въз основа на
запорно съобщение от 09.02.2015г.
Основните спорни
въпроси по делото пред тази инстанция са дали по изп. дело № 20087050400143 по
описа на ЧСИ с рег. № 705 в КЧСИ е настъпила перемпция / към 12.10.2012 г. / на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК/, и дали вследствие на това главното вземане
на ответника срещу ищеца за сумата 90 000лв., представляваща просрочена
главница по договор за потребителски кредит от 12.11.2007г., ведно с
акцесорното вземане за законна лихва, се е погасило по давност поради липса на
валидни изпълнителни действия след 12.10.2010 г. /на която дата е предприето
според ищеца последното валидно изпълнително действие – насрочена публична
продан на недвижим имот, върху който е била учредена ипотека за обезпечаване на
вземанията по договора./
И на двата въпроса
следва да се даде отрицателен отговор, като съображенията за това са следните:
Погасителната давност
е период от време, определен в закона, в течението на който легитимираният правен субект е
оправомощен да осъществи правото си. С изтичането на този период правният
субект изгубва правото да търси и получи съдействие от съд и съдебен изпълнител за реализиране на
субективното си право. Погасителната давност определя срока, в който правният
субект може да търси принудително изпълнение на своето право, докато
перемпцията е период, след който правото на принудително изпълнение на
взискателя престава да съществува в рамките на конкретното изпълнително
производство.
Не
се установяват от събраните доказателства условията на перемпция, респ. прекратяване
на изпълнителното производство по право съгл. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради
бездействие на взискателя да иска извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години, което да е настъпило в периода от образуваното на
изп. дело № 20087050400143. Срокът е бил прекъснат на 13.06.2012г. с подаване
на молба от взискателя за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника в „Банка
ДСК“ ЕАД. Започналият да тече нов двугодишен срок е прекъснат с подаването на
молба от 04.03.2013г., с която представителят на взискателя е поискал налагане
на запор върху банковите сметки на длъжника в „ПИБ“ АД. Прекъсването е само по
отношение на перемпцията в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а не и по
отношение на погасителната давност, която продължава да тече и се прекъсва с
всяко ново изпълнително действие в изпълнителното производство. Без значение за
правния ефект на молбите по отношение прекъсването на двугодишният срок по чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК за прекратяване по право на изпълнителното производство, е че
няма данни за реално налагане на запори върху банкови сметки на длъжника по
тези искания на взискателя. Изводът за осъществяване на предвидените в закона
предпоставки по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за настъпване перемпция предполага
установяване бездействие на взискателя да поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, респ. бездействието на
съдебният изпълнител относно изпълнението на действията за които е валидно
сезиран, или ефективността на изпълнителното действие, са ирелевантни.
Давността,
съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД и разясненията, дадени в мотивите по т. 10 от ТР №
2/2013г. на ОСГТК, се прекъсва от предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ. В цитираното тълкувателно
решение примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия,
прекъсващи давността - налагане на запор или възбрана, присъединяване на
кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане и т. н.; както
и действията, с които давността не се прекъсва - образуването на изпълнителното
дело, изпращане на призовка за доброволно изпълнение, извършване на справки,
изискване на удостоверение за данъчна оценка, проучване на имущественото
състояние на длъжника и др.
Поредното
искане на взискателя, направено с молба до ЧСИ от 23.01.2015г. за налагане на
запор върху банкови сметки на длъжника, е направено при липса на визираните от
закона предпоставки за прекратяване по право на изпълнителното дело, на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Изпращането на запорно съобщение от
09.02.2015г., въз основа на което е наложен запор на 11.02.2015г. по молбата на
„ОББ“ АД, съставлява валидно изпълнително действие от кръга на изрично
посочените в ТР № 2/2013г. на ОСГТК, като прекъсващи погасителната давност.
Тъй като погасителната давността е
уредена с императивни правни норми, съдът следва да формира изводи, въз основа
на установената фактическа обстановка, за приложимия давностен срок съобразно
разпоредбите на чл. 110 – чл. 120 ЗЗД, без да е обвързан от доводите на
страните. При условията на противоречивото разрешаване от съдилищата на въпроса
за приложение на чл. 117, ал. 2 ЗЗД по отношение на вземания, установени със
заповед за изпълнение от съдилищата, настоящият състав е на становището, че по
действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, и текстът да бъде приложен по отношение на
процесните парични задължения.
Характерно за влезлите в сила решения е
тяхното установително действие в отношенията между страните - след влизане в
сила на решението страните не могат да продължават спора. Правното положение е
установено и страните са длъжни да съобразяват своето поведение с решението. Те
не могат да се позовават на факти и обстоятелства възникнали до приключване на
устните състезания след които решението е влязло в сила - такива факти са
преклудирани. Изключение представляват институтите на отмяна на влязло в сила
решение и случаите ако след устни състезания са настъпили нови факти, даващи
право на нов иск за спорното право. Аналогично е положението при влезлите в
сила заповеди за изпълнение. Съгласно практиката на ВКС длъжника по заповедта
не може да оспорва вземането с възражения основани на факти или обстоятелства,
които са му станали известни или са могли да му станат известни до изтичане на
срока за възражение по чл. 414 ГПК. Следователно влязлата в сила заповед има
установително и преклудиращо действие. Осъдителните решения имат изпълнителна
сила, каквато имат и заповедите за изпълнение по чл. 420 ГПК (след влизането им
в сила) и тези по чл. 417 ГПК. Както при съдебните решения, така и по отношение
на заповедите има възможност за преразглеждане на съществуването или
дължимостта на вземането само на строго лимитирани основания - по реда на чл.
423 ГПК (аналогичен на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК), чл. 424 или чл. 439 ГПК.
Редът по чл. 439 ГПК е приложим при нововъзникнали обстоятелства, които както при
съдебните решения могат да се релевират чрез иск щом са настъпили след
приключване на устните състезания и съответно не се преклудират. Основанията по
чл. 424 ГПК са аналогични на основанията за отмяна на влезли в сила решения по
чл. 303, ал. 1, т. 1 с особеност, че се релевират по исков ред. Следователно
законодателят е придал на влязлата в сила заповед
за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е
ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на
влезли в сила решения.
Дали в случая
намира приложението чл. 117, ал. 2 ЗЗД за погасяване по давност на изпълняемото
право за главница по договор за кредит, за която е била издадена заповед за
изпълнение, чието принудително изпълнение е предмет на изп. дело №
20087050400143 по описа на ЧСИ с рег. № 705 в КЧСИ, или се прилага общата норма
на чл. 110 ЗЗД е без значение за крайния извод на съда за неоснователност на
предявения отрицателен установителен иск в частта, предмет на въззивното
производство, доколкото решението в частта за паричните вземания, за които се
прилага тригодишният давностен срок по чл. 111 ЗЗД е влязло в сила. В периода
от датата 12.10.2010г., посочена от ищеца като такава, на която е извършено
последното изпълнително действие, до 09.02.2015г., на която давността е
прекъсната, не е изтекъл предвиденият от закона петгодишен срок за погасяване
по давност на правото на принудително изпълнение. Следователно въззивникът
продължава да дължи изпълнение в полза на въззиваемото дружество по отношение на
главното задължение по заповедта за изпълнение, ведно с акцесорното вземане за
законна лихва.
Поради
съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции по съществото на спора
първоинстанционното решение следва да се потвърди в обжалваната част.
Предвид резултата от въззивното обжалване, на
основание чл. 78, ал. 1 във вр. ал. 8 ГПК, въззивникът дължи на въззиваемото дружество
и следва да бъде осъден да заплати разноски, представляващи възнаграждение за
защита от юрисконсулт в размер на 200 лв., които са поискани своевременно от
представителя на банката.
Воден
от горното, ВнАпС, ТО, І-ви състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
122/08.02.2019г., постановено по т. д. № 1170/2018г. по описа на Варненски
окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ю.М.К. ***
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, за приемане за
установено спрямо ответника „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, че ищецът не му се
дължи сумата 90 000лв. - просрочена главница по договор за потребителски
кредит от 12.11.2007г., както и законна лихва върху тази сума, считано от
13.05.2008 г. до изплащане на задължението, като неоснователен.
В
останалата част решението на ВОС не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Ю.М.К.,
ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
"Витоша", № 89Б, сумата 200 / двеста/ лева, представляваща възнаграждение
за юрисконсултска защита пред въззивна инстанция, на основание чл. 78, ал. 1,
вр. ал. 8 ГПК.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.